Лорън Кейт
Паднали ангели (3)

2
Луда за връзване

Лус имаше лист хартия, върху която бе напечатана учебната й програма, наполовина празна тетрадка, която беше започнала да попълва в „Доувър“ в часовете по европейска история за напреднали миналата година, два молива втори номер, любимата си гума за триене, и внезапното лошо предчувствие, че Ариана може да е имала право за учебните занятия в „Меч и Кръст“.

Преподавателят още не се беше появил, паянтовите чинове бяха подредени в нестройни редици, а хранилището беше барикадирано със струпани пред него купчини прашни кутии.

Което беше по-лошо, изглежда, че никое от другите деца не забелязваше безпорядъка. Всъщност никое от другите деца сякаш изобщо не забелязваше, че са в класна стая. Всички стояха скупчени близо до прозорците: едни си дръпваха за последен път от цигарата, други местеха огромните безопасни игли на тениските си. Само Тод седеше наистина на чина си, като дълбаеше по повърхността му някаква сложна фигура с химикалката си. Но другите нови ученици, изглежда, вече си бяха намерили места сред тълпата. Кам беше събрал в плътна групичка около себе си типовете с вид на ученици от подготвителното училище „Доувър“. Сигурно са били приятели, когато се беше записал първия път в „Меч и Кръст“. Габ се ръкуваше с момичето с пиърсинг на езика, което се беше размотавало заедно с момчето с пиърсинг на езика отвън. Лус изпита глупава завист, че не беше достатъчно дръзка да направи нещо друго, освен да седне по-близо до безобидно изглеждащия Тод.

Ариана хвърчеше около останалите, като шепнеше неща, които Лус не можеше да чуе, подобно на някаква варварска принцеса. Когато мина покрай Кам, той разроши прясно подстриганата й коса.

— Хубава прическа, Ариана. — Той се ухили, като подръпна един кичур на тила й. — Моите комплименти за стилиста ти.

Ариана го плесна по ръката.

— Долу ръцете, Кам. Което иде да рече: Само в мечтите ти. — Тя рязко посочи с глава в посоката на Лус. — И можеш да поднесеш комплиментите си на новото ми кученце, точно ей там.

Смарагдовите очи на Кам хвърлиха искрящ поглед към Лус, която настръхна.

— Мисля, че ще го направя — каза той и тръгна към нея.

Той се усмихна на Лус, която седеше със скръстени под стола глезени и с ръце, прилежно сгънати върху осеяния с графити чин.

— Ние, новаците, трябва да се подкрепяме — каза той. — Сещаш ли се какво имам предвид?

— Но аз си мислех, че си бил тук преди.

— Не вярвай на всичко, което казва Ариана. — Той хвърли поглед назад към Ариана, която стоеше до прозореца и ги наблюдаваше подозрително.

— О, не, не е казала нищо за теб — каза Лус бързо, като се опитваше да си спомни дали това наистина беше вярно, или не. Беше ясно, че Кам и Ариана не се харесват, и макар да беше благодарна на Ариана, че я беше развела наоколо тази сутрин, Лус още не беше готова да избира нечия страна.

— Спомням си, когато бях нов тук… първия път. — Той се засмя тихо. — Групата ми току-що се беше разпаднала и бях объркан. Не познавах никого. Щеше да ми е от полза някой — той хвърли поглед към Ариана — необвързан, да ме въведе в правилата.

— Какво, значи не си обвързан с нищо? — каза Лус, изненадана да долови напевна флиртуваща нотка в тона си.

По лицето на Кам се разля непринудена усмивка. Погледна я и повдигна вежда.

— И като си помисля, че не исках да се връщам тук.

Лус се изчерви. Обикновено не се забъркваше с рокери — но пък и никой от тях досега не беше придърпвал чина си още по-близо до нейния, не се беше тръсвал на мястото до нея и не се беше взирал в нея дори с наполовина толкова зелени очи. Кам пъхна ръка в джоба си и извади зелено перце за китара с изписан отгоре номер 44.

— Това е номерът на стаята ми. Отбий се, когато искаш.

Перцето за китара беше с почти същия цвят като очите на Кам, и Лус се запита как и кога Кам беше успял да ги напечата, но преди да успее да отговори — а кой знае какво ли щеше да отговори — Ариана стовари силно ръка върху рамото на Кам и го стисна.

— Съжалявам, не се ли изразих достатъчно ясно? Вече заявих претенции за нея.

Кам изсумтя презрително. Гледаше право към Лус, когато каза:

— Виж, аз пък си мислех, че още има такова нещо като свободна воля. Може би твоето кученце има на ум собствени планове.

Лус отвори уста да каже, че, разбира се, си има планове, че това беше едва първият й ден тук и че все още усвояваше правилата. Но докато успее да подреди думите както трябва в главата си, отекна звънецът, който оповестяваше, че занятията започват след минута, и малката група, събрала се около чина й, се разпръсна.

Другите деца насядаха на чиновете и скоро вече не беше толкова забележително, че Лус седеше прилежно и правилно на чина си, като държеше под око вратата. И дебнеше да види Даниел.

С крайчеца на окото си долавяше, че Кам й хвърля погледи крадешком. Почувства се поласкана — и нервна, после вбесена от себе си. Даниел? Кам? Беше в това училище от — колко — четирийсет и пет минути? — а умът й вече жонглираше с две различни момчета. Цялата причина изобщо да е в това училище, беше, че последния път, когато бе проявила интерес към момче, нещата ужасно, ужасно се бяха объркали. Не биваше да си позволява да бъде тотално зашеметена (и то два пъти!) още в първия си учебен ден.

Погледна през рамо Кам, който й намигна отново, после отметна тъмната си коса от очите. Като оставим зашеметяващата външност настрана — да, наистина, така си беше — той наистина имаше вид на човек, когото е полезно да познаваш. Подобно на нея, и той още се приспособяваше към обстановката, но очевидно беше обикалял из територията на „Меч и Кръст“ доста пъти преди. И се държеше мило с нея. Тя си помисли за перцето за китара с номера на стаята му отгоре, с надеждата, че той не ги раздаваше, на когото му падне. Можеха да бъдат… приятели. Може би това беше всичко, което й трябваше. Може би тогава щеше да спре да се чувства така очебийно не на място в „Меч и Кръст“.

Може би тогава щеше да е в състояние да прости факта, че единственият прозорец на класната стая беше с големината на пощенски плик за делова кореспонденция, покрит с пласт от вар, и с изглед към някакъв масивен мавзолей в гробището.

Може би тогава щеше да може да забрави дразнещия носа й мирис на прекис, излъчващ се от изрусеното до бяло момиче с пънкарска прическа, което седеше пред нея.

Може би тогава щеше да може наистина да обърне внимание на строгия, мустакат учител, който влезе с резки крачки в стаята, нареди на класа да сяда и да млъква — изричайки всичко като една дълга дума — и решително затвори вратата.

Едва доловим спазъм на разочарование сви сърцето й. Трябваше й един миг да проследи източника му. Докато учителят не затвори вратата, тя все още таеше малка надежда, че Даниел също ще бъде в първия й час.

Какво имаше следващия час — френски? Сведе поглед към програмата си да провери в коя стая е. Точно тогава едно книжно самолетче прелетя с буксуване през програмата й, не успя да уцели чина, и се приземи на пода до чантата й. Огледа се да види кой е забелязал, но учителят беше зает да разчупва парче тебешир, докато пишеше нещо на дъската.

Лус нервно хвърли поглед наляво. Когато също я погледна, намигна и помаха леко с ръка, сякаш флиртуваше. Това накара цялото й тяло да се напрегне. Но не изглеждаше той да е видял книжното самолетче, или да го е изпратил той.

— Псссст — разнесе се тих шепот зад гърба му. Беше Ариана, която кимна с брадичка към Лус да вдигне книжното самолетче. Лус се наведе да го вземе и видя името си, написано с дребни черни букви на крилото. Първата й бележка!

Вече се оглеждаш за изхода?

Това не е добър знак.

В тази адска дупка сме до обяд.

Това трябваше да е шега. Лус провери отново програмата си и с ужас осъзна, че и трите й сутрешни занятия бяха в същата тази стая 1 — и че и трите щяха да бъдат водени от същия този господин Коул.

Той се беше отдръпнал от черната дъска и лениво си проправяше път из стаята. Нямаше представяне за новаците — и Лус не можеше да реши дали се радва на това или не. Господин Коул просто хвърли списъци с разписанието на лекциите върху чина на всеки от четиримата нови ученици. Когато прикрепеният с телбод пакет се приземи пред Лус, тя нетърпеливо се наведе напред да погледне. История на света, пишеше там. Надхитряване на съдбата на човечеството. Хммм, историята наистина винаги беше най-силният й предмет, но надхитряването на съдбата?

Един по-внимателен поглед към конспекта на лекциите беше всичко, което бе нужно на Лус, за да види, че Ариана бе права, като твърдеше, че това е адска дупка: невъзможно много материали за четене, „тест“, написано с големи, удебелени букви на всеки трети час, и курсова работа от трийсет страници за — това сериозно ли беше? — провалил се тиранин, по избор. Задачите, които Лус беше пропуснала през първите няколко седмици, бяха оградени с големи квадратни скоби, нарисувани с перманентен черен маркер. В полетата на страниците господин Коул беше написал: Потърсете ме за допълнителните проучвателни задачи. Ако съществуваше по-ефективен начин за изсмукване на души, Лус щеше да е изплашена да го открие.

Поне си имаше Ариана, седнала там отзад на съседната редица. Лус се радваше, че вече бяха създали прецедент за спасително предаване на бележки. Тя и Кали имаха навика да си пращат тайно текстови съобщения, но за да го направи тук, на Лус определено щеше да й се наложи да се научи да сгъва книжни самолетчета. Откъсна един лист от тетрадката си и се опита да използва самолетчето на Ариана като модел.

След няколко минути, прекарани в безплодни опити за сътворяване на оригами, ново самолетче се приземи на чина й. Хвърли поглед назад към Ариана, която поклати глава и завъртя очи към нея, сякаш искаше да каже: „Още твърде много имаш да учиш“.

Лус сви извинително рамене и се извъртя назад, за да отвори втората бележка:

О, и докато не започнеш да се прицелваш по-уверено, може би ще е добре да не изпращаш в моята посока съобщения, свързани с Даниел. Онзи тип зад теб е прочут на футболното игрище с умението си да пресича удари.

Хубаво беше да го знае. Дори не беше видяла приятеля на Даниел, Роланд, да се настанява зад гърба й. Сега се обърна съвсем леко на мястото си, докато с крайчеца на окото си зърна плитчиците му. Осмели се да хвърли бърз поглед към разтворената тетрадка на чина му и прочете цялото му име: Роланд Спаркс.

— Никакво предаване на бележки — каза строго господин Коул, при което Лус рязко вдигна глава и отново насочи вниманието си към него. — Никакво плагиатстване, и никакво взаимно надзъртане в листата. Не съм си направил труда да завърша университета само за да ме удостоявате с половинчатото си внимание.

Лус кимна заедно с останалите замаяни деца, точно когато трето хартиено самолетче се плъзна и спря в средата на чина й.

Остават само 172 минути!

Сто седемдесет и три мъчителни минути по-късно, Ариана водеше Лус към училищната столова.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Права беше — каза сковано Лус, все още съвземаща се от мисълта колко отблъскващи бяха първите й три учебни часа. — Защо му е на някого да преподава такъв потискащ предмет?

— А, Коул скоро ще отпусне юздите. Прави се на строг и навъсен всеки път, когато има нов ученик. Във всеки случай — каза Ариана, като смушка Лус — можеше да е и по-зле. Можеше да се окажеш затворена за няколко часа с госпожица Трос.

Лус хвърли поглед надолу към програмата си.

— Имам биология при нея в следобедния блок от часове — каза тя и почувства как стомахът й се присвива.

Ариана се изсмя бурно, а Лус усети как нещо се бутна в рамото й. Беше Кам, който минаваше покрай тях в коридора, докато отиваше на обяд. Лус щеше да се просне, ако той не беше протегнал ръка да я закрепи.

— Ей, спокойно. — Стрелна я с бърза усмивка и тя се запита дали се беше блъснал в нея нарочно. Но не изглеждаше чак толкова незрял. Лус хвърли поглед към Ариана да разбере дали беше забелязала нещо. Ариана повдигна вежди, почти подканвайки Лус да заговори, но никоя от тях не каза нищо.

Когато прекосиха прашните вътрешни прозорци, отделящи мрачния коридор от още по-мрачната училищна столова, Ариана хвана Лус за лакътя.

— Избягвай стека с пържено пиле на всяка цена — редеше наставления тя, когато последваха тълпата в шумната закусвалня. — Пицата е добра, чилито става, а боршът всъщност не е лош. Обичаш ли месно руло?

— Вегетарианка съм — каза Лус. Оглеждаше бързо масите, търсейки по-специално двама души. Даниел и Кам. Просто щеше да се чувства по-спокойна, ако знаеше къде са, за да може да се залови с обяда, като се преструва, че не вижда никого от тях. Но засега не забелязваше нито единия…

— Вегетарианка, а? — Ариана присви устни. — Родители — хипита, или твой собствен жалък опит за бунт?

— Ъъ, нито едно от двете. Просто не…

— Обичаш месо? — Ариана завъртя раменете на Лус на деветдесет градуса, така че тя се оказа точно срещу Даниел, седнал на маса в отсрещния край на стаята. Лус издиша шумно. Ето го и него. — Е, това за всякакво месо ли важи? — пропя високо Ариана. — Тоест, не би забила зъби в него?

Лус ръгна Ариана с юмрук и я повлече към опашката за обяд. Ариана се държеше откачено, но Лус знаеше, че се изчервява силно, което щеше да бъде мъчително очебийно на това флуоресцентно осветление.

— Млъквай, той определено те чу — прошепна тя.

Част от Лус изпитваше радост да си разменя шеги по адрес на момчета с приятелка. Ако предположим, че Ариана й беше приятелка.

Още се чувстваше емоционално разтърсена от онова, което се беше случило тази сутрин, когато видя Даниел. Това притегляне към него — още не разбираше откъде беше дошло, а въпреки това, ето че то се появяваше отново. Застави се да откъсне очи от русата му коса, от гладкото очертание на челюстта му. Отказваше да я хванат как зяпа. Не искаше да му дава никаква причина да й покаже среден пръст втори път.

— Както и да е — подхвърли насмешливо Адриана. — Така се е съсредоточил върху онзи хамбургер, че няма да чуе даже и призива на Сатаната. — Тя посочи към Даниел, който наистина изглеждаше сериозно съсредоточен върху дъвченето на сандвича си. Като изключим факта, че изглеждаше като човек, който си придава вид, че съсредоточено дъвче хамбургера си.

Лус отправи поглед през масата към приятеля на Даниел, Роланд. Той гледаше право към нея. Когато долови погледа й, размърда вежди по начин, който Лус не можа да разбере, но въпреки това я стресна леко.

Лус се обърна отново към Ариана:

— Защо всички в това училище са толкова чудати?

— Ще предпочета да не се обиждам от това — каза Ариана, като взе пластмасов поднос и подаде един на Лус. — И ще премина към обясняване на изящното изкуство за избиране на място за сядане в столовата. Разбираш ли, никога не трябва да сядаш някъде близо до… Лус, внимавай!

Единственото, което Лус направи, беше да отстъпи крачка назад, но щом го стори, почувства как две ръце грубо подпряха раменете й. Веднага разбра, че пада. Протегна ръка пред себе си да се закрепи, но ръцете й намериха само нечий друг пълен поднос с храна. Всичко рухна на земята заедно с нея. Тя се приземи с глухо тупване на пода на столовата, а в лицето й се изля пълна купа борш.

След като избърса от очите си достатъчно разкашкани късчета цвекло, за да види нещо, Лус вдигна поглед. Над нея се беше изправила най-разгневената фея, която някога беше виждала. Момичето имаше заострена изрусена коса, поне десет пиърсинга по лицето, и смъртоносен поглед. Оголи зъби към Лус и изсъска:

— Ако видът ти току-що не ми беше съсипал апетита, щях да те накарам да ми купиш нов обяд.

Лус запелтечи някакво извинение. Опита се да стане, но момичето притисна подметката на ботуша си с тънко остро токче върху крака й. Нагоре по крака на Лус се стрелна болка, и трябваше да прехапе устна, за да не извика.

— Защо просто не си запазя правото за някой друг път — каза момичето.

— Достатъчно, Моли — каза хладно Ариана. Протегна ръка да помогне на Лус да се изправи.

Лус трепна. Тънкото остро токче определено щеше да й остави синина.

Моли зае застрашителна поза, за да погледне Ариана в лицето, и Лус изпита чувството, че не се счепкват за първи път.

— Виждам, че бързо се сприятели с новачката — изръмжа Моли. — Много лошо поведение, А. Не се ли предполага да си на изпитателен срок?

Лус преглътна. Ариана не беше споменала нищо за изпитателен срок, и нямаше логика защо заради това трябва да й е забранено да създава нови приятелства. Но думата беше достатъчна да накара Ариана да свие юмрук и да замахне за силен удар, който уцели дясното око на Моли.

Моли залитна назад, но тази, която привлече вниманието на Лус, беше Ариана. Беше започнала да се гърчи в конвулсии, ръцете й се бяха изстреляли нагоре и се тресяха във въздуха.

Беше гривната — осъзна с ужас Лус. Гривната изпращаше някакви шокови вълни из тялото на Ариана. Невероятно. Това със сигурност беше жестоко и необичайно наказание. Стомахът на Лус се разбунтува, докато гледаше как цялото тяло на приятелката й се тресе. Посегна да улови Ариана точно когато тя рухна на пода.

— Ариана — прошепна Лус. — Добре ли си?

— Страхотно. — Тъмните очи на Ариана потрепнаха и се отвориха, после се затвориха.

Лус ахна. После едното око на Ариана рязко се отвори отново.

— Уплаших те, нали? О, колко сладко от твоя страна. Не се тревожи, шоковете няма да ме убият — прошепна тя. — Само ме правят по-силна. Както и да е, струваше си, за да насиня окото на онази крава, нали се сещаш?

— Добре, престанете. Престанете — прогърмя зад тях дрезгав глас.

В рамката на вратата стоеше Ранди, почервеняла и дишаща тежко. Беше малко прекалено късно да прекратяват каквото и да е, помисли си Лус, но после към тях със залитане се зададе Моли, с потропващи по линолеума тънки остри токчета. Това момиче наистина нямаше срам. Наистина ли смяташе да обсипе Ариана с ритници, докато Ранди стоеше там?

За щастие, едрите ръце на Ранди се затвориха около юмрука й. Моли се опита да се измъкне, като риташе, и започна да пищи.

— По-добре някой да започва да говори — излая Ранди, като стисна Моли, докато тя се отпусна безжизнено. — Като помисля, и трите се явете за наказание утре сутрин. В гробището. На зазоряване! — Ранди погледна Моли. — Охлади ли се вече?

Моли кимна сковано и Ранди я пусна. Наведе се към Ариана, която още лежеше в скута на Лус, със скръстени на гърдите ръце. Отначало на Лус й се стори, че Ариана се цупи, като сърдито куче с шоков нашийник, но после почувства как тялото на Ариана леко се разтресе и осъзна, че момичето още беше под влиянието на шоковата гривна.

— Хайде — каза Ранди, с по-мек тон. — Да изключим това нещо.

Тя протегна ръка към Ариана и й помогна да надигне дребното си, треперещо тяло, като се обърна само веднъж на вратата, за да повтори заповедите си към Лус и Моли.

— На зазоряване!

— Очакваме го с нетърпение — каза сладко Моли, като посегна надолу да вдигне чинията с месно руло, която се беше изплъзнала от подноса й.

За миг залюля чинията над главата на Лус, после я обърна надолу и размаза храната в косата й. Лус чу жвакащия звук на собственото си унижение, докато цялото училище „Меч и Кръст“ гледаше зрелището — покритото с месно руло ново момиче.

— Безценно — каза Моли, като измъкваше миниатюрен сребрист фотоапарат от задния джоб на черните си джинси. — Кажете… „месно руло“ — пропя тя, като щракна бързо няколко кадъра в близък план. — Тези ще изглеждат страхотно в блога ми.

— Хубава шапка — присмя се някой от другия край на столовата. После, обзета от безпокойство, Лус обърна поглед към Даниел, молейки се някак да е пропуснал цялата сцена. Но не. Клатеше глава. Изглеждаше подразнен.

До този момент Лус си бе мислила, че има шанс да се изправи и просто да се отърси от случката — в буквалния смисъл. Но когато видя реакцията на Даниел — е, това най-сетне я сломи.

Нямаше да се разплаче пред никого от тези ужасни хора. Преглътна с усилие, изправи се на крака и си тръгна. Втурна се към най-близката врата, жадна да усети полъх на малко хладен въздух върху лицето си.

Вместо това я обгърна южняшката септемврийска влага, задушавайки я, веднага щом излезе навън. Небето имаше онзи невзрачен цвят, сивкавокафяво, толкова потискащо мек, че беше трудно дори да намериш слънцето. Лус забави ход, но спря напълно едва когато стигна досами паркинга.

Копнееше да види там очуканата си стара кола, да потъне в тапицираната с опърпан плат седалка, да включи двигателя, да надуе до дупка стереоуредбата и да се пръждоса възможно най-бързо от това място. Но докато стоеше на нагорещения черен паваж, реалността проникна в съзнанието й: Беше закотвена тук, и две извисяващи се метални порти я отделяха от света извън „Меч и Кръст“. Освен това дори и да имаше начин да се измъкне… къде щеше да отиде?

Усещането за гадене в стомаха й каза всичко, което трябваше да знае. Вече беше на последната спирка и положението изглеждаше доста мрачно.

Беше колкото потискащо, толкова и вярно: „Меч и Кръст“ беше всичко, което имаше.

Скри лице в ръцете си, знаейки, че трябва да се върне. Но когато вдигна глава, полепналата по дланта й смес й напомни, че още беше покрита с месното руло на Моли. Ъх. Първа спирка: най-близката баня.

Щом се върна вътре, Лус се шмугна в момичешката тоалетна точно когато вратата се отваряше. Габ, която изглеждаше още по-руса и безупречна сега, когато Лус имаше вид на влизала в контейнер за смет, се промуши покрай нея.

— Оооп, извинявай, миличка — каза тя. Гласът й с южняшки акцент беше сладък, но лицето й се сбърчи, когато видя Лус: — О, Боже, изглеждаш ужасно. Какво е станало?

Какво е станало ли? Сякаш цялото училище не знаеше вече. Това момиче вероятно се правеше на тъпо, та Лус да изживее наново цялата унизителна сцена.

— Изчакай пет минути — отвърна Лус, с по-остър тон, отколкото възнамеряваше. — Сигурна съм, че тук клюката се разпространява бързо като чума.

— Искаш ли да ти заема фон дьо тена си? — попита Габ, като вдигна несесер за козметични принадлежности в пастелно синьо. — Още не си се видяла, но ще…

— Благодаря, но не — пресече я Лус, като се мушна в банята. Без да се поглежда в огледалото, завъртя крана на чешмата. Наплиска лицето си със студена вода и най-сетне остави всичко да се излее от нея. Със стичащи се по лицето сълзи, стисна тубата с течен сапун и с малко от евтиния розов сапун за ръце на прах се опита да почисти месното руло. Но все още проблемът с косата й съществуваше. А дрехите й определено бяха имали и по-добър вид и мирис. Не че вече беше нужно да се тревожи дали ще направи добро първоначално впечатление.

Вратата на банята се открехна и Лус тромаво побърза да се притисне към стената като хванато в капан животно. Когато влезе някаква непозната, Лус се скова и зачака най-лошото.

Момичето имаше набито телосложение, подчертано от необичаен брой навлечени една върху друга дрехи. Широкото й лице беше заобиколено от къдрава кестенява коса, а светлолилавите й очила се разлюляха, когато подсмръкна. Изглеждаше доста непретенциозна, но пък и външността можеше да бъде измамна. Държеше и двете си ръце свити зад гърба, по начин, на който, след деня, който бе преживяла, Лус просто не можеше да има доверие.

— Нали знаеш, не би трябвало да си тук без пропуск — каза момичето. Равният й тон звучеше делово.

— Знам. — Изражението в очите на момичето потвърди подозрението на Лус, че на това място беше абсолютно невъзможно да си отдъхнеш. Понечи да въздъхне с примирение. — Аз просто…

— Шегувам се. — Момичето се засмя, като завъртя очи и се отпусна. — Отмъкнах ти малко шампоан от съблекалнята — каза тя, като протегна ръце и показа две безобидно изглеждащи пластмасови шишенца с шампоан и балсам за коса. — Хайде, ела — каза тя, като придърпа очукан сгъваем стол. — Да те почистим. Седни тук.

Звук, наполовина подобен на хленчене, и наполовина — на смях, какъвто не беше издавала никога преди, се откъсна от устните на Лус. Предполагаше, че звучи облекчено. Това момиче всъщност се държеше мило с нея — не просто мило за едно поправително училище, а мило като нормален човек! Без очевидна причина. Шокът от това беше почти непоносим за Лус.

— Благодаря — успя да каже Лус, все още чувствайки се леко нащрек.

— О, и вероятно имаш нужда от дрехи за преобличане — каза момичето, като погледна надолу към черния си пуловер и го изхлузи през главата си, при което отдолу се показа също такъв черен пуловер.

Когато видя изненаданото изражение на Лус, каза:

— Какво? Имам слаба имунна система. Трябва да нося много пластове дрехи.

— О, ами, ще бъдеш ли добре без този? — насили се да попита Лус, макар че точно в този миг беше готова да направи почти всичко, за да се освободи от месната пелерина, която носеше.

— Разбира се — каза момичето, като отпъди тревогата й с махване на ръка. — Под този нося още три. А в шкафчето ми има още два. Заповядай. Мъчително ми е да гледам една вегетарианка, покрита с месо. Много съм състрадателна.

Лус се запита откъде знаеше тази непозната за хранителните й предпочитания, но по-наложително от това беше да попита:

— Хм, защо се държиш толкова мило?

Момичето се засмя, въздъхна, после поклати глава:

— Не всички в „Меч и Кръст“ са развратници или шотландци.

— Ъ? — рече Лус.

— „Меч и Кръст“… „Развратници и шотландци“^[1]. Нескопосано прозвище, което са дали в града на това училище. Очевидно тук всъщност няма никакви шотландци. Няма да тормозя слуха ти с някои от по-грубите прозвища, които са съчинили.

Лус се засмя.

— Исках само да кажа, че не всички тук са пълни откачалки.

— Само мнозинството? — попита Лус, мразейки мисълта, че вече звучеше толкова негативно. Но сутринта беше толкова дълга, а тя вече беше преживяла толкова много неща, и може би това момиче нямаше да я съди, задето беше малко груба.

За нейна изненада момичето се усмихна:

— Именно. И те със сигурност създават лошо име на нас, останалите. — Тя подаде ръка. — Аз съм Пениуедър Ван Сикъл-Локууд. Можеш да ми казваш Пен.

— Ясно — каза Лус, все още твърде изтощена да осъзнае, че, в един предишен живот, може би щеше едва да сдържи смеха си при името на това момиче. Звучеше, сякаш беше изскочила направо от страниците на роман от Дикенс. Но пък имаше нещо, будещо доверие в момиче с такова име, което можеше да съумее да се представи със сериозно лице. — Аз съм Лусинда Прайс.

— И всички те наричат Лус — каза Пен. — И си се прехвърлила от подготвителното училище „Доувър“ в Ню Хампшър.

— Откъде знаеш това? — попита Лус бавно.

— Налучкване? — Пен сви рамене. — Шегувам се. Четох ти досието, много ясно. Това ми е хоби.

Лус се взря неразбиращо в нея. Може би твърде прибързано беше преценила, че може да й се довери. Как можеше Пен да има достъп до досието й?

Пен се зае с водата. Когато водата стана топла, тя направи знак на Лус да наведе глава в мивката.

— Виж, работата е там — обясни тя, — че аз всъщност не съм откачена. — Тя дръпна нагоре мократа глава на Лус. — Не се обиждай. — После отново я наведе. — Аз съм единственото хлапе в това училище, което не е настанено със съдебна заповед. И може и да не смяташ така, но да си законно нормален си има предимства. Например, аз съм също и единственото хлапе, на което се доверяват да помага в канцеларията. Което е тъпо от тяхна страна. Имам достъп до голям брой поверителни глупости.

— Но ако не се налага да си тук…

— Когато баща ти отговаря за поддържането на площите около училището, един вид трябва да ти позволят да учиш безплатно там. Така че… — Пен млъкна, без да си довърши изречението.

Бащата на Пен се грижеше за поддръжката? От вида на мястото, на Лус не й беше минало и през ум, че изобщо имат човек по поддръжката.

— Знам какво си мислиш — каза Пен, като помагаше на Лус да отмие с шампоан последния сос от косата си. — Че площите не са точно добре поддържани?

— Не — излъга Лус. Жадуваше да остане в добри отношения с това момиче и желанието й да покаже, че иска да бъдат приятелки беше далеч по-силно, отколкото това да изглежда, сякаш наистина й пукаше колко често някой коси моравата в „Меч и Кръст“. — Много е, хм, хубаво.

— Татко почина преди две години — каза Пен тихо. — Стигнаха дотам, че да ми определят противния стар директор Удел като законен попечител, но, ъъ, всъщност така и не намериха време да наемат заместник на татко.

— Съжалявам — каза Лус, като също сниши глас. Значи още някой тук знаеше какво е да преживееш сериозна загуба.

— Всичко е наред — каза Пен, като изстиска балсам в дланта си. — Училището всъщност наистина е добро. Тук ми харесва много.

Сега Лус рязко вдигна глава и из банята се разлетяха водни пръски.

— Сигурна ли си, че не си откачена? — подметна тя.

— Шегувам се. Мразя това място. Пълна отврат е.

— Но не можеш да се заставиш да си тръгнеш — каза Лус, като наклони глава, обзета от любопитство.

Пен прехапа устна:

— Знам, че звучи нездраво, но дори и да не бях принудена да стоя с Удел, пак нямаше да мога да си тръгна. Татко е тук. — Тя посочи към гробището, което не се виждаше оттук. — Той е всичко, което имам.

— Тогава предполагам, че имаш повече, отколкото някои други хора в това училище — каза Лус, като мислеше за Ариана. Умът й се върна отново към начина, по който Ариана беше стиснала ръката й днес във вътрешния двор, към жадния поглед в сините й очи, когато накара Лус да обещае, че ще намине край стаята й в спалните помещения тази вечер.

— Тя ще се оправи — каза Пен. — Нямаше да е понеделник, ако не бяха откарали Ариана при училищната сестра след припадък.

— Но това не беше припадък — каза Лус. — Беше онази гривна. Видях я. Изпращаше шокови вълни по тялото й.

— Тук в „Меч и Кръст“ имаме много обширно определение за това, какво се брои за „припадък“. Нали се сещаш за твоята нова неприятелка, Моли? Тя е имала направо легендарни припадъци. Все повтарят, че ще й сменят лекарствата. Да се надяваме, че ще имаш удоволствието да станеш свидетел на поне едно хубаво изперкване, преди да го направят.

Сведенията, с които разполагаше Пен, бяха наистина забележителни. На Лус й мина през ума да я попита каква е историята с Даниел, но вероятно беше най-добре да запази в тайна странно силния си интерес към него. Поне докато тя сама не го разгадаеше.

Почувства как ръцете на Пен изстискват водата от косата й.

— Това е последно — каза Пен. — Мисля, че най-после си обезмесена.

Лус погледна в огледалото и прокара ръце през косата си. Пен беше права. С изключение на емоционалните белези и болката в десния й крак, нямаше доказателства за спречкването й с Моли в столовата.

— Просто се радвам, че имаш къса коса — каза Пен. — Ако още беше дълга както на снимката в досието ти, тази операция щеше да е доста по-продължителна.

Лус я зяпна:

— Май ще трябва да те държа под око, нали?

Пен обви ръката на Лус със своята и я измъкна от банята.

— Просто бъди в добри отношения с мен, и никой няма да пострада.

Лус стрелна Пен с разтревожен поглед, но лицето на Пен не издаваше нищо.

— Шегуваш се, нали? — попита Лус.

Пен се усмихна, внезапно развеселена.

— Хайде, трябва да вървим в час. Не се ли радваш, че имаме едни и същи занятия следобед?

Лус се засмя:

— Кога ще спреш да знаеш всичко за мен?

— Не и в обозримото бъдеще — каза Пен, като я задърпа надолу по коридора и обратно към сивите тухлени учебни сгради. — Скоро ще започне да ти харесва, обещавам. Много е полезно да имаш приятелка като мен.