Илейн Хофман
Време за рози (8)

Седма глава

Тревор стоеше на руля. Хвърли поглед към Наташа, застанала на мостика, и мислено се поздрави. Не би могъл да устрои по-сполучливо отвличане, дори ако го беше обмислял. Като се има предвид, че всичко беше импровизиран, нещата се подредиха доста добре.

Наистина, рускинята беше доста опърничава, но скоро щеше да се оправи. Старият Хавърлай Адския огън си знаеше работата.

Та нали толкова жени въздишаха по него. Имаше за какво. Като си помисли човек, рядко се срещаха такива хубави мъже, при това с титла. Самоувереността му се възвърна. Всичко щеше да се нареди. Беше печелил и по-трудни победи в любовта.

В този момент Наташа, която явно беше усетила погледа му, се обърна към него и го изгледа смразяващо, казвайки с поглед: „Да не си посмял да ме пипнеш“.

Той се разсмя. Забавно беше да я наблюдава как си възвръща куража и го слага с поглед на мястото му. Без да мигне, той я поздрави самодоволно. Вече беше забелязал как го наблюдава скришом. Само да щракне с пръсти и за нула време ще допълзи на колене при него.

Сякаш прочела мислите му, тя го изгледа студено като руска зима и му обърна гръб.

Оптимистично настроен и доста развеселен, Тревор предаде руля на боцмана и отиде при Наташа.

— Защо не се опитаме да направим останалата част от пътуването възможно най-приятна и за двама ни? Ще ми обещаеш ли, че няма да правиш глупости?

Тя се извърна и го погледна.

— Защо? Глупостите да не са твоя привилегия?

Той не отговори, затова тя продължи:

— Какво има? Да не би да смяташ, че отвличането ми не е проява на глупост?

Тревор я изгледа. Типична татарка, помисли той. Би спорила и с пън. А той така се беше старал да я настани по-удобно, грижеше се за нея, закриляше я. Тя обаче упорито се връщаше към това отвличане.

Не разбираше ли колко жени в Лондон биха дали мило и драго, за да са на нейно място? Не разбираше ли, че има отвличане и отвличане? Къде беше чувството й за романтика? За приключение? Нямаше ли поне елементарна представа как трябва да се държи в присъствието на един образован и титулуван самец в блестяща физическа форма, който охотно би направил всичко, за да я накара да забрави за похищението.

Не можеше да я разбере. Рядко беше срещал жени, които не са склонни да пренасочат вниманието си към по-интересни теми, като него например. Не разбираше защо изобщо си губи времето с нея.

Впрочем знаеше.

Косата й беше черна като чука на Вулкан, тялото й можеше да накара всяка танцьорка да се засрами. Очите й бяха като изтравничетата. И тази нейна невинна уста, така прелестно нацупена. Именно устните й го караха да си представя как я сграбчва в обятията си и я целува направо тук, на мостика. И как после щяха да последват още по-приятни неща. Неща, за които знаеше, че не би трябвало да си мисли.

Достатъчно бе, че един Хамилтън е затънал до уши по нея. Е, може би все пак да си позволи някои невинни забавления, за разнообразие. Какво друго му се предлагаше на борда на един кораб?

Но първо работата, после забавленията. Не биваше да допуска нейната хубост да го разконцентрира. В крайна сметка той имаше определена задача и сега трябваше да й внуши, че е в безопасност и да й поговори за глупавата история с Тони.

— Като поразмислиш, ще видиш, че да те отвлека беше най-хуманното решение — каза той и мислено се поздрави за елегантния израз.

— Хуманно ли? Как се осмеляваш да произнесеш тази дума — тя се плесна с ръце по ханша. — Би ли обяснил каква е била алтернативата? Убийство ли?

— Е, нямаше да стигна чак дотам — отвърна той. — Повярвай ми. — Зърна изражението й и се ухили. — Добре де, ако не искаш, не ми вярвай. Но поне в едно можеш да бъдеш убедена: ако исках, можех да те компрометирам.

Тя тропна с крак.

— Да не си полудял? Ти вече ме компрометира, малоумен простако. Когато хората научат, с доброто ми име е свършено.

Той сви рамене.

— Няма да е по-зле, отколкото ако доброто общество беше научило, че заради теб Тони е скъсал годежа си с лейди Сесилия… и че през това време си живяла под един покрив с него.

Тя си пое дъх да отговори, но той вдигна ръка и я прекъсна:

— Стореното, сторено. Направих единственото нещо, за което се сетих в такъв напрегнат момент. Нямах никакво време, нали разбираш.

Изгледа го скептично. Той взе ръката й в своята и с най-бащинския си тон започна да обяснява:

— Скъпа моя Наташа. Когато вестта за твоето увлечение с Тони стигна до родителите ми, баща ми дни наред не беше в състояние дори да погледне някой молец, а розите на майка ми бяха оставени да изсъхнат. В бездната на отчаянието, те ме призоваха на помощ.

Тя изсумтя недоверчиво и си издърпа ръката.

Позволи й да се наслади на профила му и на най-сполучливото му изражение на дълбока тъга, като безсрамно се опитваше да я умилостиви.

— Та нали те са ми родители. Какво можех да направя? Да им се изплюя в лицето ли? — попита той, следейки я с ъгълчето на окото си.

Усети, че тя се размеква. Беше получила прекалено романтично възпитание, за да не се поддаде. Ето го него, във величествена поза, трагичен герой до мозъка на костите си. Наведе се, отново пое малката й ръка в своята длан и тихо и прочувствено прошепна:

— Толкова ли ме мразиш?

Горкото момиче, каза си той. Как само въздъхна и го погледна. Имаше толкова шансове да не откликне на ухажването му, колкото мишка под котешка лапа.

— Не те мразя — отвърна тя най-сетне. — Но и не бих казала, че си ми симпатичен.

— Добре, но поне би могла да ми кажеш, че разбираш какво значи дълг към семейството и рода.

Тя не отвърна нищо. Това беше добър знак, затова продължи:

— Знам, че разбираш. Като сега си спомням как се притече на помощ на онези твои братя.

Тя беше забила поглед във водата, дълбоко замислена. Браво на мен, поздрави се мислено Тревор. Накрая тя се обади:

— Семейството си е семейство. Навярно не би трябвало да те укорявам прекалено строго за твоята лоялност. Предаността е достойна за уважение. Предполагам, че и аз бих постъпила така на твое място.

В ръцете му беше. Накарай я да се почувства виновна, каза си той, и останалата само ще си дойде на мястото. Придаде си изражение на дълбока благодарност и я потупа по ръчичката:

— Благодаря ти, че ми прощаваш.

Тя си издърпа рязко ръката и го изгледа злобно:

— Казах, че разбирам. Не съм казала, че ти прощавам. За мен си оставаш долен похитител.

Някога, преди много години, в зората на младостта му, самата мисъл да бъде наречен похитител — а още повече долен похитител — щеше да го накара да избухне в протести. Но вече не се трогваше толкова лесно. Годините на каперстване го бяха научили да прави разлика между времето за угризения на съвестта и времето, когато трябва да си пазиш интересите.

Е, сега не беше време за угризения. Пък и нали в момента обсъждаха нейната вина? Ядът му се пробуди. Той си надяна най-искреното изражение и каза:

— Не можем ли поне да сключим примирие?

Тя се стегна.

— Ще помисля по въпроса, когато ме върнеш в Марчъм. До този момент няма да има нита прошка, нита примирие, а само едно предупреждение: ще направя всичко, което е по силите ми, за да се измъкна. Ще прибягна до всяка хитрост, за която се сетя. И можеш да бъдеш спокоен, че когато се върна, ще разкажа всичко на Тони.

Погледът му омекна.

— Дори ако това означава, че Тони ще ме извика на дуел?

— Нищо няма да ме зарадва повече от гледката как куршумът на Тони минава между бандитските ти очички.

С тези думи тя се извърна рязко и си тръгна. По дяволски съблазнителен начин, защото имаше нещо омагьосващо в ритъма, по който се полюшваше ханшът й, както и в походката й, което го възбуждаше. Стъпваше като котка, гъвкаво и изящно.

Ухили се.

— Госпожице Симонова — викна той се след нея. — Кабината ви е в другата посока.

— Отивам по дългия път — отвърна тя и продължи напред.

Тревор събра ръце около устата си и се провикна:

— За мен ще е чест да вечеряме заедно… в моята, кабина.

Без да се обръща, тя извика в отговор:

— По-скоро бих умряла от глад, отколкото да хапна и една хапка заедно с някакъв долен алжирски пират.

Е, толкова по въпроса за спечелването на симпатията й, помисли си той, докато я изпровождаше с поглед. Чудеше се какво ли е замислила, като се има пред вид заплахата й.

Същия следобед откри, че тя открива нов фронт. Щом го зърна, Наташа му обяви, че желае да бъде върната в Англия. В противен случай „му обявявала война“.

— Госпожице Симонова, Русия и Англия воюват срещу франция, а не една с друга.

— Не се опитвай да отклоняваш разговора. Този път няма да мине. Предупреден си — отвърна тя. — Бог помага на невинните.

Досмеша го от театралния израз, но само подигравателно кимна, че е чул.

— Корсарят винаги е нащрек — отвърна той с надеждата да спечели една нейна усмивка.

— Точно такъв отговор се очаква от един тъпак — каза тя и изчезна обратно в каютата си.

Докато се прибираше в кабината на първия помощник (своята беше отстъпил на Наташа), Тревор си тананикаше една морска песничка. В сравнение с неговите, нейните проблеми бяха детска приказка. Сети се за брат си. Тони беше главният виновник, защото се беше сгодил за две жени едновременно и остави семейството Да носи последствията.

Какво толкова беше намерил Тони в тази Наташа, та бе готов Да доведе семейството и самия себе си до просешка тояга и да им навлече презрението на обществото?

Тревор поклати глава. Не можеше да го разбере. Никоя жена не заслужаваше чак толкова. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че сам той не би могъл да го направи — дори заради Наташа и бутилка контрабанден френски коняк заедно, дори заради Елена от Троя и място в Парламента. Не му хрумна, че би могъл да го направи от любов, просто защото маркиз Хавърлай не знаеше що е любов.

Тревор се виждаше като грижовен батко, милеещ за братлето си, за семейството и за другите. Мисълта за това го накара да се почувства добре. Звучеше някак благоприличие, добродетелно.

Напълно доволен от себе си, той легна на койката, изпъна се и се приготви да подремне. Съвестта му вече беше заспала.

Въпреки че бе доволен от себе си и съвестта не му създаваше проблеми, разходката до Шотландия не му донесе очакваното удоволствие. Всъщност не помнеше по-неприятно пътуване. Опърничавата рускиня направо бълваше огън и жулел и изпотроши всичко ценно в каютата му. Трябваше да признае, че като стигнаха до Хебридите, тя се беше поукротила малко. Не че това имаше особено значение, защото вече всичко в кабината му беше счупено или разместено. Като резултат от изстъпленията на Наташа той имаше постоянно главоболие и страхотен махмурлук.

Когато пристигнаха, тя вече беше съвсем пощуряла, защото се възползва от деликатното му състояние и скочи зад борда в секундата, когато хвърлиха котва.

На мостика Тревор беше тъй смаян, че можеше само да стои, да гледа и да диша тежко. Главата му се пръскаше. Не можеше да повярва на очите си — пленницата плуваше към брега с бързи, уверени движения. Знаеше, че представлява непоносимо смешна гледка, зяпнал като идиот, но не се сещаше какво може да направи. Единствената мисъл в замъгления му мозък беше, че такава плувкиня трябва да има страхотни мускули на краката.

Това пък го накара да си представи съвсем други сцени.

— Ще наредите ли да изпратя някой след нея?

Гласът го изтръгна от видението за тези силни крака, обвити около него. Подскочи.

— Какво? — изграчи той и видя първия помощник до себе си.

— Момичето, сър. Ще наредите ли да изпратя някой след нея?

Момичето. Не можеше да повярва, че го беше поставила в такава идиотска ситуация. За миг се изкуши да нареди на помощника си да вдигат котва за Англия. Нека Наташа се оправя сама. Идеята не беше лоша. Щяха да й трябват месеци, ако не и години, докато се прибере в Марчъм. Дотогава Тони щеше да се е вразумил и да се е оженил за лейди Сесилия, родителите му щяха да са си оправили финансите, а сам той щеше спокойно да се грижи за интересите си.

Ами ако се разчуеше, че я отвлякъл и тя му се беше изплъзнала за броени дни? И гаргите щяха да му се смеят. Той, Хавърлай Адския огън, човек, който влизаше в устата на смъртта, ограбвайки френските кораби под носа на самия Наполеон. Изскърца със зъби и прокле деня, когато беше чул името Наташа Симонова.

— Спускай лодката, Фарнсуърт. Сам ще я хвана.

Както следваше да се очаква, случи се най-лошото. Докато стигне до брега и я намери, тя беше успяла да вербува на своя страна двама злобни шотландци, който смятаха да отмъстят на англичаните за битката при Кюлдън.

С единствената мисъл да я прибере обратно на кораба, Тревор я сграбчи за ръката.

— Кво си мислиш, че праиш, момче — обади се единият шотландец. — Момичето не ще никакви англичани. Долу ръцете.

За миг Тревор се зачуди от къде на къде този планинец се правеше на кръстоска между Господ Бог и Роб Рой. В следващия миг се запита къде му е бил умът изобщо да се захваща с това идиотско отвличане.

Ако щете вярвайте, но тъпите шотландци изобщо не се вслушваха в доводите му, дори когато той съвсем ясно и смислено им обясни, че това е избягалата му сестра и че той трябва да я върне на разтревожените родители. Не беше срещал по-нагли диваци. След цялото му красноречие, те му заявиха да остави момичето на мира и да се връща на кораба си, ако не иска да го направят на пържоли.

Явно бяха готови и да пристъпят към действие.

С неподправен ентусиазъм се нахвърлиха върху него и още в първата минута той разбра, че не се бият като джентълмени. Както си стоеше, сграбчил я за ръката, така се вида летящ във въздуха. Усети какво става чак когато падна и съзря надвесени двамата мрачни шотландци, чиито задниците се виждаха под поличките.

Скочи на крака с мисълта да зареже Наташа и да се спасява. Човек, готов да се бие заради жена, си беше направо за лудницата. Толкова много жени бяха достъпни и без такива упражнения.

Но преди да осъществи намерението си, усети нещо да го сграбчва, мачка и хвърля на пода за втори път. Пак скочи и веднага съжали, че го е направил.

Шотландия трябва да беше населена само с диваци, побойници и луди, които се забавляваха да нападат невинните англичани. За пръв път виждаше подобна двойка бандити.

Зарязал джентълменското поведение, Тревор се нахвърли срещу шотландците с енергия и умение, натрупани в битките в Оксфорд.

Нокаутиран отново, той видя да пристига подкрепление в лицето на първия помощник. Това щеше да изравни силите. Отново скочи на крака и двамата с първия помощник нападнаха шотландците по всички правила на военното изкуство. Тревор само се надяваше, че Фарнсуърт ще се бие със същата ярост като него.