Илейн Хофман
Време за рози (33)

Тридесет и втора глава

Тревор…

Щом отвори очи, си спомни какво стана миналата нощ. Обърна се по корем в леглото, зарови лице във възглавницата и се разплака.

Час по-късно тя седеше по нощница пред прозореца и гледаше навън с празен поглед, като човек, който не е истински уморен или недоспал, а просто витае в неясното пространство между будуването и съня.

Не беше нито спокойна, нито уверена в правотата си. Но не беше и истински объркана. Ако трябваше да опише състоянието си с една дума, би избрала „пасивна“ — като човек, който не иска повече нищо от живота.

Чувстваше се особено в Лондон. Толкова бе различен от Марчъм или Епълкор. Като цвете в кристална ваза, тя се чувстваше изтръгната от естествената си среда. Знаеше, че външно изглежда същата, но същевременно усещаше как плаща дан на всеки изминал ден, всяка минута, всеки час. Беше само въпрос на време кога ще започне да вехне като цвете.

В това място имаше нещо нездраво. Разкошът и страстта белязваха всичко, било то игра, любов, танци… дори архитектурата. Хората сякаш се мъчеха стръвно да сграбчат всичко от живота. Почти не спяха, пиеха много и си пропиляваха живота. Всичко изглеждаше лекомислено и ефимерно. Нямаше здрава почва, където да пусне корени, да не говорим за цъфтене. Задушаваше се тук, съхнеше и вехнеше.

Искаше да се върне у дома, в Марчъм, където почвата е щедра и плодородна, а меките лъчи на утринното слънце озаряват разораните ниви.

Всички сутрини в Лондон си приличаха — мъгливи и влажни. И никъде не се виждаха острите крила и скосената опашка на керкенеза, който се рее над полята в Марчъм.

Камериерката влезе тихичко в стаята и докато Наташа се обърне, вече вадеше от гардероба утринния й тоалет.

Наташа се намръщи. Утринни тоалети, дневни тоалети, тоалети за танц и разходка, тоалети за езда, тоалети за бал, тоалети за пътуване и за църква… Свят да му се завие на човек.

Какво лошо имаше в това да облече нещо практично още от сутринта и да не го сваля цял ден? Хвърли поглед към роклята и си представи как би изглеждала след една сутрин в оранжерията. Вдигна ръце и внимателно огледа пръстите си. Липсваха й дори тъмните полумесеци от пръст, които обикновено имаше под ноктите си.

Прислужницата хвърли поглед към роклята, която беше проснала на леглото.

— Ще одобрите ли розовия муселин, госпожице?

Наташа огледа ефирната розова рокля. Беше прекалено изискана за нея. Днес не смяташе да излиза. Но като забеляза как очаквателно я гледа прислужницата, реши да не я разочарова.

— Розовото е много добре, Нели — каза тя.

Настроението й видимо помръкваше. Облече се, като от време на време хвърляше поглед към прозореца. Тъгуваше по облените в слънчеви лъчи стени на Марчъм. Липсваха й просторните зали, покоя и тишината, вкусната миризма от кухнята. Мъчно й беше за чашкодрена, пълзящ по стените и за жуженето на пчелите по лимоновите дръвчета, за прашните полски пътища и полята с жълта рапица с кротко преживящи крави.

Закопча маншетите си. Дори дрехите миришеха по различен начин в Лондон. В Марчъм прането съхнеше на чист въздух, под ласкавите слънчеви лъчи. Затвори очи и си припомни уханието на рози и детелина, на слънце и тичинков прашец.

— Не ми е мястото тук — прошепна тя.

— Прощавайте, госпожице — обади се Нели и вдигна глава от шкафа, където подреждаше нещата на Наташа.

Наташа се усмихна.

— Нищо. Просто си говорех сама.

Нели й върна усмивката.

— И на мен често ми се случва.

Малко по-късно Наташа слезе по стълбите. Вече съжаляваше, че обеща на Сесилия да остане до сряда. Гореше от нетърпение да се прибере в Марчъм. И какво щеше да прави през тези няколко дни, които трябваше да прекара тук?

Дните минаха бързо, въпреки първоначалните й колебания. Скоро дойде и срядата. Беше хубав ден, без дъждове и мъгли, и Наташа реши, че това е добро предзнаменование.

— Хубаво време за пътуване — каза тя на Сесилия, докато закусваха.

— Значи твърдо си решила да се прибираш?

Наташа кимна.

— Безкрайно приятно ми беше да ви гостувам на вас с Тони, но не можах да свикна с Лондон. Поне разбрах, че в сърцето си съм селско момиче.

Сесилия въздъхна и се загледа замечтано през прозореца.

— Предполагам, че в сърцето си всички ние сме поне по мъничко селски девойчета — каза тя. — Чудя се дали да не отида да родя на село.

Наташа остро си пое дъх. Сесилия се сепна.

— О, Наташа! — каза тя и я прегърна утешително. — Не исках да ти напомням…

— Знам, че не искаше — отвърна Наташа.

Тъкмо привършваха закуската, когато се появи икономът и обяви, че Наташа има гост. Носеше визитната му картичка върху сребърен поднос.

Наташа я погледна.

— Граф Ростов! — възкликна тя. — Мислех си, че ще ходи в Кю Гардънс.

— Значи си е променил решението, след като те видя — отвърна усмихната Сесилия. — Той е божествено хубав, нали?

Наташа явно не я чу, защото в главата й се въртяха други мисли.

— Чудя се защо ли не е отишъл?

Сесилия я хвана под ръка.

— Нямам представа, но защо просто не отидем да го попитаме?

Наташа се усмихна и Сесилия я изпрати до големия салон, където чакаше граф Ростов. Отново беше облечен във великолепна униформа, макар и не толкова разкошна колкото на бала. Веднага си личеше, че е аристократ до мозъка на костите, роден да командва. И тя забеляза, че той е дори по-хубав, отколкото й се беше сторило на бала. След унизителната сцена с Тревор граф Ростов беше добре дошъл.

Той се поклони ниско и целуна с красноречив поглед ръцете на двете дами. Размени няколко банални комплимента с лейди Сесилия. Сетне домакинята се извини и излезе. Наташа остана сама с графа.

Известно време той просто седеше и я наблюдаваше. Тя не се смути и на свой ред му върна погледа. След малко гостът се усмихна и сведе глава.

— Touche, мадмоазел. Наистина съм поразен. Вашето благородство си личи дори под простичката рокля на селско девойче.

Простичка рокля на селско девойче ли? Наташа едва се въздържа да не изсумти. Какво ли ще си помисли, като ме види в Марчъм, каза си тя. Дали благородството ми ще прозира изпод износения муселин, когато съм омацана до лактите в пръст и имам черно под ноктите? Странно защо, но й се струваше, че той няма да промени мнението си.

Граф Ростов отстъпи няколко крачки и застана до прозореца. Застана там с изпънати рамене, като истински военен, със сключени зад гърба си ръце и бавно започна да я оглежда.

— Не знам какво да кажа — проговори най-сетне той. — Това не ми се случва често. Днес трябваше да отида в Кю Гардънс, но не можех да пропусна възможността да ви видя отново.

— Радвам се, че дойдохте — отвърна тя. — Желаете ли да седнете? Той й се усмихна.

— Мадмоазел, желанията ми далеч не се изчерпват с това.

Откровеността му я възхити. Сама не усети как се разсмя.

— Е, засега мога да ви предложа само един стол — каза тя.

— Засега? — повтори той.

Тя кимна.

— Значи ще имам грижата да съм ви подръка, когато сте склонна да предложите нещо повече. Поканата да ви гостувам в Марчъм още ли е в сила?

Наташа не отговори веднага. Пез нощта на бала не беше помислила, че на повечето хора би се сторило неприлично младият граф да спи под един покрив с нея.

Сякаш прочитайки мислите й, граф Ростов се обади:

— Наистина се надявам, че отговорът ви ще бъде „да“. Вече разказах на ърл Маруд как горя от нетърпение да разгледам градините ви. Той и очарователната му съпруга, лейди Сара Мейфилд, ме поканиха да им гостувам. Като чух, че е на няколко километра от Марчъм, си позволих да приема поканата. Да ги познавате случайно?

— Съвсем бегло — отвърна Наташа. — Лейди Сара Мейфилд е братовчедка на лейди Сесилия.

— Тя ми го каза. А поканата?

— Още е в сила — усмихна се Наташа.

Лицето на граф Ростов светна.

— Безкрайно ме зарадвахте, мадмоазел. Е, сега спокойно ще отида в Кю Гардънс. Ще броя дните, които ми остават до гостуването в Марчъм.

Прекоси стаята, хвана я за ръцете и ги докосна с устни.

— Доскоро — каза той, притискайки устните си до ръцете й много по-дълго, отколкото беше благоприлично.

— Доскоро — повтори Наташа.