Илейн Хофман
Време за рози (16)

Петнадесета глава

Наташа се събуди усмихната. Сърцето й пееше. Скочи от леглото и изтича да дръпне щорите от прозореца. Слънцето огря лицето й.

Бързо се облече, като този път избра синя рокля с висока талия. Изми си лицето, среса се и хукна надолу по стълбите да закуси, като се надяваше да зърне там Тревор. Но в кухнята й казаха, че той е закусил много по-рано и е казал, че ще язди цяла сутрин.

След закуската Наташа прекара няколко минути с госпожа Мак, която бе прекалено заета с почистването на паяжините, за да говори. Сетне отиде в кухнята да погледа как готвачката нарязва шунката на равни резени, но и тя беше прекалено заета за приказки.

Излезе от кухнята и се зае да търси Лука и Павел. Нейните братя имаха вбесяващото качество винаги да й се мотаят в краката, когато не й трябват. А щом й потрябваха, не можеше да ги открие. Кучетата също ги нямаше. Реши да поговори с Хари, но като го зърна отдалеч да приказва с Нед, предпочете да се поразходи.

По-късно Тревор яздеше обратно към Марчъм, когато зърна Наташа седнала на каменните стъпала пред една ограда. Отби се от пътя и препусна през пасбището. Като наближи, видя, че е подпряла замислено брадичка и се е загледала в далечината. Явно мислите й витаеха някъде далече. Усмихна се и се запита какво ли може да си мисли.

Тя го забеляза, когато наближи.

— Казаха ми, че няма да те има цяла сутрин.

— Така бях решил — отвърна той — но открих, че не мога да издържа дълго време далеч.

— Далеч от какво?

— От теб — каза той, скачайки от седлото.

Наташа го погледна стреснато. И той отново се видя отстрани, себе си и хубавото момиче, което бе дошъл да съблазнява, но нещо все не вървеше както трябва. Защото не му даваше сърце да я измами.

Наташа не помръдваше под изпитателния му поглед. Гледаше го от горе на долу и той ясно различаваше всеки детайл от красивото й лице. Не, не ставаше дума за измама, нито дори за съблазняване, а за нещо много по-устойчиво. Много по-устойчиво.

Желаеше я, поне това беше безспорно. Желаеше я не за една нощ, а вовеки веков.

— Какво правиш сред полето? — попита той.

— Бях тръгнала към езерото, но тук е толкова красиво, че реших да поспра малко.

— Ела тогава — предложи той и й подаде ръка. — Ще повървя с теб дотам.

— Ами коня ти?

Той й помогна да се изправи, сетне разкопча ремъците и свали седлото от дорестия кон.

— Ще се върне в конюшнята, а сетне ще изпратя Нед за седлото.

Наташа проследи с поглед как сваля седлото и го закача на оградата. Дорестият кон изпръхтя и препусна, сетне спря да се овъргаля в една падинка. Гледаше го как се търкаля, сетне се изправя и се отръсква. После хвърли няколко къча и препусна през пасбището.

— Понякога им завиждам — разсмя се тя. — Правят живота да изглежда съвсем прост.

— Ако ще ти стане по-леко, можеш да се овъргаляш в калта. Няма да кажа на никого.

— Не помага — отвърна тя.

— Откъде знаеш?

— Пробвала съм.

Той беше толкова смаян, че спря за момент.

— Какво си правила?

— Пробвах — каза тя. — Иначе как щях да разбера дали не помага?

— Добър въпрос — отбеляза той. В момента едва ли можеше да забележи нещо друго, освен отблясъците на слънцето в очите й.

— Не се безпокой — каза тя и го смушка весело. — Няма опасност твоите племеннички да наследят подобно лекомислие. Реших, че имаш право и че никога не съм била влюбена в Тони.

— И как го разбра?

— Като го видях до лейди Сесилия. Те са идеалната двойка. Тя подхожда на Тони много повече, отколкото аз.

— Радвам се, че приемаш нещата толкова леко. Повечето жени не биха изпуснали един ърл току-така.

Тя не отговори нищо, защото бяха стигнали до кръстопът. Посочи наляво и каза:

— Оттук.

Тревор тръгна редом с нея по тясната алея, оградена със стари брястове. Минаха покрай няколко дъбови и букови горички и туфи див чемшир, а накрая стигнаха до тясна долина, обрасла с букове.

Обгърна ги ароматът на трева и детелина. Малки насекоми жужаха наоколо. Тревор сведе поглед към полата й, която закачаше тревите, сетне отново вдигна очи. Бонето й се люлееше на лакътя, окачено с широка сатенена панделка. Използваше го като кошница и сега то бе пълно с безразборно напъхани полски и горски цветя.

Продължиха да вървят мълчаливо по спокойните ливади, прекъсвани от мъхести каменни огради. Минаха покрай стадо овце, което кротко пасеше под мекото утринно слънце. Пътят ги отведе до една долчинка, пълна с мъх, папрат и лишеи. Наташа го погледна въпросително, защото не знаеше дали пътят ще му хареса, но той гледаше в друга посока.

Докато вървяха, тя се замисли за изражението, което бе зърнала на лицето му. Изглеждаше едновременно доволен и угрижен. Чудеше се какво ли може да си мисли. Сигурно същите неща, които си мислеха братята й, докато се разхождаха по тази пътечка.

Накрая стигнаха до огряното от слънцето езеро. Брястовете се отразяваха в спокойната вода край брега. На другия бряг един плашлив светложълт елен повдигна глава във въздуха, сетне побягна. Над тях се разнесе пърхането на ято диви гълъби.

Тревор я погледна.

— Това сигурно ти е любимото място.

— Да — кимна тя. — Много ми харесва. Тук нещо докосва сърцето ми.

Откъсна стръкче трева, докато вървяха край брега, където водата беше съвсем спокойна и растяха лилии. Едно островче приютяваше множество бекаси, водни кокошки и зеленоглави патици.

Наташа се плъзна под клоните на една върба, надвесена над водата. Когато се изправи, Тревор я погледна и се разсмя. Хвана я за рамото и нежно я извъртя към себе си. Беше толкова близо, че тя можеше да види жилките в ирисите му.

Посегна и махна няколко клонки и листа от косата й.

— Дори те искат да те докоснат — промълви Тревор и тя се запита дали не изпада все по-дълбоко под негова власт. Той склони глава и коленете й омекнаха. Доближи лице до нейното и тя почувства, сякаш стомахът й е пълен с перушина. В мига, когато устните му бяха на косъм от нейните, той се отдръпна.

— Ако започна да те целувам, никога няма да обиколим езерото — каза той, пъхна ръце в джобовете си и тръгна пред нея. Тя се намръщи.

— Харесва ми да те целувам — отвърна и го забеляза как подскочи. Тя също спря.

Погледна я право в очите.

— Понякога честността ти ме обезоръжава.

— А ти какво би предпочел? Да лъжа ли?

— Навярно бих понесъл по-леко лъжите — отвърна той, отново се обърна и тръгна бързо.

Когато го настигна, той се беше надвесил над една малка лодка, полускрита между тръстиките.

— Твоя ли е? — попита той.

— На братята ми — отговори тя и се усмихна, като си спомни как излизаха заедно, Лука на греблата, а Павел с въдица в ръка.

— Такава възможност не бива да се пропилява — рече той. — Нали?

Наташа вдигна очи към него и забеляза как я гледа. Разбираше също, че е видял как тя вътрешно се моли той да й предложи да се разходят с лодката. Именно на подобни недоизказани неща се градеше чарът му, реши тя.

— Виждаш ли някъде греблата?

Тревор се разтърси между тръстиките, пръхтейки и плискайки вода като игриво кученце. Накрая се наведе и тържествуващо вдигна две гребла. Подаде й ги, сетне се зае да очисти лодката от падналите листа и клони. После я пусна във водата.

Остави вътре греблата и без да каже нищо я взе на ръце и я сложи вътре. Сетне сам се настани на пейката срещу нея. Гребеше бавно, с отмерени движения, докато не се отдалечиха от брега. Тя беше пуснала ръка във водата и зад нея оставаше мъничка диря.

— Често ли идваш тук с братята си?

— Когато те се съгласят — отвърна тя. — Лука и Павел могат да понесат голямата си сестра само за малко и то от време на време.

Тревор проследи с поглед как тя вади ръката си от водата и я отпуска в скута си. Вдигна лице, така че слънцето да го огрява.

— Какво се крие във водата? — попита тя. — Защо ме привлича така?

— Може би всъщност си воден дух, но не го знаеш.

Тя се усмихна, но не вдигна очи към него.

— Братята ми често идват тук да ловят риба. Хари я чисти, а аз помагам на готвачката да я изпържи. Госпожа Макдугъл казва, че подобна безплатна храна е балсам за шотландското й сърце.

— А ти ловиш ли риба?

— Веднъж опитах — отвърна тя. — Но така ми дожаля, че когато Павел я свали от кукичката, го помолих да я хвърли.

— И той послуша ли те?

— Не. Затова сама я хвърлих обратно. Тогава реших никога повече да не ловя риба. Не е съвсем почтено да измъкваш горкото създание от естествената му среда за удоволствие.

Внезапно й се отщя да приказва. Облегна се на пейката. Притвори очи и усети как водата се плъзга край лодката, как слънцето милва лицето й и как Тревор я наблюдава замислено.

След няколко минути отвори очи. Той все още я гледаше, сякаш се мъчеше да разчете мислите й.

— Ами ти? — попита тя. — Ходиш ли на риба?

— Не. Тони ходеше, но аз бях първородният, наследникът и баща ми не позволяваше подобни волности да ме отклоняват от учението.

— Тони ли беше любимецът на родителите?

— Не точно любимецът. Той беше по-малък и го оставяха свободен. Родителите ми гледаха през пръсти на неговите малки слабости.

Наташа го погледна скептично.

— Понякога ми се струва, че са ви прощавали не само малките слабости.

Той спря да гребе. Опря лакти на коленете си и се загледа брега. След малко проговори:

— Разбирам какво би могло да те наведе на подобна мисъл, но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Това важи и за хората.

— Да, вероятно е така. Предполагам, че никой не показва как точно изглежда отвътре. Но винаги съм мислила, че мъжете са по-силни… по-уверени в себе си и в бъдещето.

— Мъжете непрестанно са тласкани от нуждата да се доказват. Приличаме на пионки върху шахматна дъска, вървим само напред. От детски години ни учат, че за да станеш истински мъж, не трябва да се водиш от чувствата. Да, може би изглеждаме така, както казваш: силни, уверени, властни. Но това е само илюзия. — Той отново отклони поглед. — Ако трябва да бъдем честни пред себе си, навярно ще се наложи да си признаем, че се страхуваме или че много неща ни липсват. Вървим слепешком през живота, слепи за самите себе си, слепи за истинската си същност.

Наташа се почувства странно, сякаш цялото й тяло се беше събудило. Той бе открехнал някаква врата, бе й позволил да назърне вътре в него и видяното я плашеше. Ставаше прекалено интересен, прекалено примамлив. Не можеше повече да удържа на изкушението.

— Никога не съм виждала нещата по този начин — каза тя. — Струваше ми се, че да си мъж и първороден син са привилегии, достойни за завиждане.

Той отново хвана греблата и Наташа разбра, че е видяла всичко, което той е имал намерение да й разкрие.

Усети нещо да капва върху ръката й. Погледна надолу и с изненада видя, че тя е мокра. Явно плачеше, защото върху ръката й падна още една капка.

— Не ми трябва твоето съжаление — каза Тревор. — Нека поне това ми бъде спестено.

Тя го погледна озадачено.

— Защо? Какво лошо има в съжалението? Повече ли ще ти хареса, ако го нарека съчувствие? Нежност? Състрадание?

Греблата изпукаха, когато той ги пусна. Наведе се и се излегна до нея. Помилва я по косата и я прегърна.

— А пък ако речеш да се омъжиш, давам ти тази прокоба за зестра: „Дори да си нвинна като лед и чиста като сняг, пак не ще избегнеш клеветите.“ Върви в манастир! Пътувай! Или щом непременно искаш мъж, търси го между лудите, зшцото който има ум, знае какви украшения умеете да ни насаждате вие, жените. В манастир! И не губи време! Сбогом.^[1]

Погледна го изненадано. Устните й бяха полуотворени, а очите й бистри и наситени като теменужките, които растяха в прохладната сянка на дърветата край езерото.

— Трябва да се прибираме — прошепна той, целувайки нежната кожа по шията й. — Бог да ми е на помощ, но не искам да го правя. Нито пък бих могъл. Не така бях замислил нещата.

Прекалено далеч, помисли си той, прекалено далеч стигнахме. И прекалено бързо. Прекалено е силно. Тя беше като опиат. Колкото и да се опитваше, не можеше да се откаже от нея, не можеше да удържи ръцете си да не посягат сами към нея.

Простена отчаяно и я целуна, нежно и продължително. За миг забрави къде са. Отново правиш същата грешка, обади се някакъв подигравателен глас в главата му. Не спирай по средата. Съблазни я. Преспи с нея и сетне ще видиш дали те обича чак толкова.

Кръвта му се смрази. Сърцето му прескочи няколко удара. Времето сякаш замръзна и в него не остана нищо, освен отчаяние. Отчаяние, което струеше във всяко кътче от тялото му, попарвайки всичко по пътя си и след него оставаше само празнота. Никога не се беше чувствал така самотен и безутешен.

Грешка беше. Грешка бе да си мисли, че би могъл да я съблазни. Грешка бе да си въобразява, че може да я направи своя съпруга. Грешка бе да се надява, че всичките му минали увлечения могат да бъдат заличени така лесно, както и недостойните му планове. Отчаянието го докосна с ледените си пръсти. Проклинаше истината. Искаше само да я притисне до себе си, да я вземе тук и сега, в тази лодка. Да влезе в горещината на мекото й тяло, защото само това можеше да го освободи от страховете и угризенията.

Но вече бе прекалено късно и той го знаеше. Сега разбра защо така искаше да се ожени за нея. Както винаги, искаше нещо, което не би могъл да получи. Искаше тя да го обикне, да го иска със същото изгарящо желание, което подлудяваше него самия.

Главата му се цепеше от болка и той се запита дали това не са първите симптоми на лудостта. Така ли човек си загубваше ума? Тази жажда? Това желание? Това изпепеляващо отчаяние?

В нейно присъствие не можеше да разсъждава трезво, ето какво го плашеше. Прекалено голяма бе властта й. Прекалено голяма и Бог да му е на помощ, ако тя го разбереше.

Ако можеше да скочи и да избяга от нея, щеше да го направи. Щеше да хукне и нямаше да спира, докато сърцето му не се пръсне. То и сега биеше като обезумяло и всяко туптене му напомняше, че се държи като глупак. Как беше допуснал да се влюби в нея? Как беше допуснал да изпадне в подобно налудничаво положение? Откъде си беше въобразил, че тя може да се влюби в него със същата лекота, както в брат му? Защо се самоизтезаваше, желаейки невъзможното?

Откъсна се от нея и затвори очи. Опита се да успокои дишането си и да се овладее, да си възвърне самоконтрола. Овладей се.

Готово. Отново можеше да я погледне. Знаеше, че страховете и отчаянието са си отишли. Отново беше станал мъж.

Върна се на седалката и хвана греблата. Погледна я. Изглеждаше много млада и объркана. Тя преглътна, сетне устните й останаха полуотворени, а очите й нежно милваха лицето му.

— Не ме гледай така — помоли той. — Ако бях по-неопитен, можех да си помисля какво ли не.

Лодката стигна до един от ръкавите на езерцето, където стара върба се беше свела до другия бряг като нисък мост. Проследи с поглед как тя се навежда грациозно, когато минаваха под моста, а дългите върбови клонки закачиха косите й.

Излязоха от другата страна. Питаше се дали в това няма нещо символично. Веднага разбра, че тя си беше възвърнала самообладанието. Той също се бе овладял.

Наташа отново потопи ръка във водата.

— Онзи цитат — подхвърли тя. — Иди в манастир… Откъде е той?

— „Хамлет“ — отвърна Тревор.

— „Хамлет“ ли? Отново ме изненадваш. Не приличаш на човек, който обича Шекспир.

— Много неща не знаеш за мен — отвърна той.

Например какво мисля непрекъснато за теб, как лежа в леглото и си представям какво бих направил, ако си до мен… ако ме обичаш…

Не се обърна към нея, но я зърна с крайчеца на окото си как го гледа. Така го наблюдаваше, когато се опитваше да анализира думите му. Анализирай колкото си искаш, помисли си той. Никога няма да разбереш какво си мисля.

Бе така преизпълнен с любов към нея, че вече не можеше да разсъждава трезво. Замисли се за живота си. Дали би могъл да продължи както преди, няколко часа на карти в клуба или между бедрата на някоя случайна жена, която веднага щеше да забрави, живот, където господстваха законите на джунглата и каперството, а единствената му радост беше откритото море.

— За какво си мислиш? — попита тя, прекъсвайки рязко вътрешния му монолог.

— Какво?

— Мислите ти… какви са те?

Усмихна й се бодро. Надяваше се, че усмивката не се бе получила прекалено фалшива.

— Мислех за обяда — отвърна той. — Чудех се какво ли ни е приготвила готвачката.

Видя как очите й помръкват и си каза, че никога не се е чувствал толкова самотен, откакто веднъж баща му го бе забравил заключен в килера, цял ден сам в тъмнината.

— Значи да се връщаме по-бързо — нежно каза тя. — А може би за теб ще е добре да се помолиш за малко търпение.

— Търпението е горчива билка — отвърна той.

— Да — съгласи се тя. — Но разправят, че плодовете й били сладки.