Илейн Хофман
Време за рози (3)

Втора глава

Хари пристигна в тръс от задния двор, въоръжен с гребло. Щом го зърна, Наташа разбра, че хубавият непознат този път си е намерил майстора.

Размахвайки греблото, Хари се присъедини към госпожа Макдугъл и двамата задружно се нахвърлиха срещу непознатия, който беше имал неблагоразумието да прегръща Наташа върху напет кон, черен като дявола. Още по-неблагоразумно беше да тръгне да слиза от коня точно когато стигнаха до него и при това още да стиска Наташа в обятията си.

Преди да успее да я остави на земята той бе нападнат от всички страни.

В атаката се включиха близнаците и трите домашни кучета, бийгълите Уинкъм, Блинкъм и Нод, които се нахвърлиха върху Алтъни с неподправен ентусиазъм, раззинали зъбатите си усти. При тази заплаха младият мъж пусна без особени церемонии Наташа в праха и застана сам срещу всички, отблъсквайки метлата на госпожа Макдугъл, опитите на близнаците да го спънат и греблото на Хари. Междувременно бе принуден да остави голяма част от елегантните си панталони между зъбите на бийгълите.

Ако Наташа беше успяла да запази присъствие на духа, веднага щеше да прекрати всичко това. Но природната й веселост надделя. Над плющенето от греблото и метлата, над руските ругатни на близнаците и пронизителното джафкане на кучетата се разнасяше нейният неудържим смях.

Наташа почувства, че костите й сякаш омекват и краката й се подкосяват, така че просто се отпусна на земята, както си беше боса и с раздърпана пола, а по лицето й се стичаха сълзи от смях. Госпожа Макдугъл пък, като видя, че бийгълите се справят задоволително с бандита, захвърли метлата и хвана разбойника за ухото.

— Как смееш да отвличаш девойки посред бял ден — изкрещя госпожа Макдугъл и му изви допълнително ухото.

Това накара Наташа отново да се затресе от смях, защото госпожа Макдугъл явно смяташе отвличанията за нещо напълно благопристойно, стига да ставаха под прикритието на нощта.

Речта на госпожа Макдугъл беше прекъсната, когато лондонският денди най-сетне си възвърна гласа. Видимо вбесен, той изрева:

— Веднага прекратете това!

И нещо в тона му прозвуча толкова авторитетно, че би смразило и най-синята кръв.

С едно внезапно движение той изтръгна греблото от ръцете на Хари и счупи дръжката му в коляното си. Сетне размаха парчетата, изгледа свирепо госпожа Макдугъл и заяви:

— Ако само помръднеш, скъпа госпожо, твоят врат ще е следващият — и захвърли счупените парчета на земята. — Всички тук са полудели. Какво, по дяволите, става?

Хари явно си беше глътнал езика. Той вдигна парчетата от греблото и повика кучетата. Госпожа Макдугъл обаче си възвърна гласа. Тя се обърна към Наташа и каза:

— Ох, милото ми агънце. Добре ли си?

Наташа кимна премаляла. Това беше всичко, което можеше да изстиска от себе си, защото цялата й душевна енергия отиваше в усилието да не избухне отново в смях.

Като се обърна към Антъни, госпожа Макдугъл го изгледа с най-свирепия си шотландски поглед и заяви:

— Какво си мислиш, че правиш, нехранимайко? Трябва да се засрамиш!

— Мислех си, че постъпвам като истински джентълмен и помагам на една дама — отвърна Антъни. — Явно вие сте останали с друго впечатление.

— Точно така. Приличаш на човек, заловен при опит за отвличане, мошенико. Най-добре изчезвай, преди да е пристигнал ърлът на Марчъм и да ти е съдрал кожата от бой.

— Ърлът на Марчъм… — ухили се Антъни и я изгледа, сякаш се чудеше кога тази овца най-сетне ще разбере, че я стрижат. — Негово благородие май доста го бива в боя?

— Разбира се — отвърна госпожа Макдугъл. — Много е як и е висок като Уестминстърската катедрала. Той трябваше… да дойде… днес…

Думите все по-трудно излизаха от устата на достойната жена, която започна да се досеща какво става.

— Да не би случайно вие да сте…

— Лорд Антъни Хамилтън, от рода Хамилтън, Бог да го закриля, седми ърл на Марчъм, на вашите услуги — каза Антъни и се поклони дълбоко, наслаждавайки се на ситуацията. Сетне внезапно се хвърли към близнаците и ги сграбчи за вратовете, точно когато Павел се опитваше да го изненада с ловък ритник.

— Дръзни пак да направиш това, малък негоднико, и наистина ще съжаляваш.

Сетне разтърси и двамата във въздуха и се обърна към госпожа Макдугъл:

— Ваши ли са тези хаймани?

Видимо потресена, госпожа Макдугъл запротестира, заеквайки:

— Мои ли? Как така… Божичко, не. Съпругът ми почина толкова отдавна, че вече не помня как изглеждаше. Лука и Павел са синове на един важен и благороден руски граф — внушителната й гръд се тресеше от вълнение — който загинал, за да спаси живота на покойния ви вуйчо. Той ги взе под своя закрила, доведе ги в Англия и стана техен настойник, на тях и на сестра им Наташа.

Като чу това, Антъни пусна близнаците и с подновен интерес се загледа в Наташа, която междувременно се беше отупала от праха. Направи няколко стъпки към нея, бавно посегна и нежно я помилва по бузата с кокалчетата на ръката си. Гласът му стана значително по-мек:

— А сега хубавата Наташа падна в моите ръце.

При тези думи госпожа Макдугъл без малко щеше да се задуши от гняв, но не можа да се намеси, защото Антъни отново заговори все така загледан в момичето:

— Изпитвам все по-дълбока благодарност към моя скъп покоен вуйчо.

Необятната гръд на госпожа Макдугъл се разтресе от гняв и за момент корсажът й заплашваше да се пръсне. Едно копче излетя и беше незабавно погълнато от Уинкъм, който хукна към градината, следван по петите от Блинкъм и Нод.

Без да обръща внимание на загубата, госпожа Макдугъл заговори гневно:

— Наташа е почтено християнско момиче, ваше благородие… и господарят, вашият вуйчо, имаше големи планове за нея.

Антъни бавно прокара поглед по формите на почтеното християнско момиче.

— О, убеден съм, че е имал планове. Без съмнение егоистични. Старият сатир спокойно можеше да й бъде баща… че дори дядо.

Заеквайки и запъвайки се на всяка дума, госпожа Макдугъл каза:

— Ннн-негово благородие не беше такъв човек. Той гледаше тези деца като свои. Нае най-добрия учител, който можа да намери. Искаше близнаците да отидат в Оксфорд. Възнамеряваше да намери достоен съпруг за Наташа — тя скръсти ръце на мощната си гръд и кимна тържествуващо. — Ще откриете всичко това записано в завещанието му. Тъкмо преди да умре, господарят дори се готвеше да я заведе за светския сезон в Лондон, да я представи така, както би подобавало на дъщерята на един лорд. Нае и шивач. Искаше да има хубава, скъпа рокля от чиста коприна.

Жената продължи тирадата си върху добрината и щедростта на покойния ърл, но Антъни вече бе повдигнал вежди и гледаше иронично Наташа, която нервно пристъпваше от крак на крак.

— Хубава, елегантна рокля, значи? Чиста коприна?

Наташа не каза нищо.

Той хвърли небрежен поглед към госпожа Макдугъл.

— Прелестното личице и хубавото тяло не се нуждаят от скъпа опаковка. Тя е красива като роза през май.

— Такава беше волята на покойния господар — непоклатимо отвърна госпожа Макдугъл.

Антъни погледна отново Наташа и повдигна брадичката й:

— Значи искаш да бъдеш представена в Лондон? Изискани балове, копринени рокли и достоен съпруг?

Наташа отвърна на втренчения му поглед, без да мигне.

— Това желаеше негово благородие, не и аз. Никога не съм искала да отивам в Лондон.

Той се усмихна.

— Нима? И защо така? Едно девойче от провинцията сигурно ще иска да се омъжи за някой виден лорд и да живее в града.

— Харесвам сегашния си живот, благодаря ви.

— И какво по-точно?

— Близо съм до моите братя.

Сър Антъни се намръщи и стрелна с поглед близнаците.

— Тези хлапета ли? — пусна я. — По дяволите! Не мога да те разбера — каза той, гледайки мрачно близнаците. — Не съм виждал по-големи хаймани от тези двамата.

Изражението му омекна и когато отново погледна към Наташа, сините му очи сякаш потъмняха.

— Може би за теб ще е по-добре да останеш в провинцията и в моето… — без малко щеше да каже „легло“, но се спря в последния момент — и под моето настойничество.

Наташа вирна нос.

— С братята ми можем да се върнем в Русия. Не бихме искали да сме ви в тежест.

— Не става дума за тежест, уверявам ви — усмихна се той. — Пък дори и да бяхте, това не би имало значение. Ако покойният ми вуйчо действително е споменал за вас в завещанието си, то според британските закони, заедно с титлата и имението, аз трябва да поема и всичките му задължения… с всичко добро или лошо, което те ми носят. Независимо дали ми харесва или не сега аз нося отговорност за теб и твоите братя.

— В такъв случай безкрайно съжалявам за бремето, което се е стоварило върху плещите ви, ваше благородие — каза тя и иронично направи реверанс, за да му покаже какво значи руска гордост.

— Наташа Алексеевна — ужасено възкликна госпожа Макдугъл. — Такъв тон не подобава на една дама и съвсем не ти прилича. Честна дума, трябва да се извиниш на негово благородие.

Антъни я изгледа замислено и бавно се усмихна.

— Уверен съм, че това бреме ще бъде удоволствие за мен — каза той и като минаваше край момичето добави — а аз изцяло съм отдаден на удоволствието.