Илейн Хофман
Време за рози (7)

Шеста глава

Последното нещо, което Наташа зърна, беше неясната фигура на Нед Хю, скрита в сянката на конюшнята.

Щом излязоха от двора пред конюшнята, тя забрави за коняря и се замисли за положението си. Съжали, че не бе имала достатъчно присъствие на духа да се разпищи. Просто беше позволила на този звяр да я отвлече, без дори да гъкне.

Въпреки неудобното си положение можеше да види, че яздят в противоположната на Епълкор посока. Предположи, че той взема мерки тя да не бъде разпозната в някоя кръчма, но от това разсъждение не й олекна особено. Как бе могла да си въобразява, че има нещо романтично в това да те отвлекат на препускащ кон.

Галопирането с главата надолу беше ужасно неудобно, крайно унизително и в него нямаше нищо, което да гъделичка въображението. Ребрата й пукаха при всяка стъпка на коня, устата й беше пълна с прах, който без никакъв успех се опитваше да изплюе всеки път, когато си поемеше дъх.

Главата й се люшкаше, ребрата й бяха насинени. Тя се разпищя и започна да рита, но без никакъв резултат. Накрая го ухапа по крака.

— Дявол да го вземе!

Слава Богу, накрая успя да привлече вниманието му. Той я изправи и я намести в тясното пространство пред себе си на седлото, сетне недвусмислено й нареди да мълчи и кротува, при това „в този ред“. Само от приличие тя нададе един последен възмутен писък, сетне се укроти.

Беше се стъмнило от два часа, когато накрая стигнаха до една далечна странноприемница на някакъв запуснат път, по който личеше, че рядко минават пътници. Наташа яздеше пред него от часове, но краката й още бяха изтръпнали. Свлече се на земята като сгънато ветрило, когато я свали от коня. Тревор й помогна да се изправи и се захили, като я видя как се разтрива отзад.

— Май е изтръпнал, а?

Това вече преля чашата. Тя се отдръпна и го изрита по пищяла. Видя го да примижва от болка и попита:

— Боли, нали?

Той направи гримаса, но не каза нищо.

Странноприемницата беше стара и със съмнителна чистота, но бяха прекалено гладни, за да придирят. Вечеряха овнешко с картофи сами в безлюдната зала. Сетне Тревор се надигна да поговори със съдържателя, достатъчно далеч, за да не го чува Наташа и достатъчно близо, за да я догони, ако се опита да избяга.

После се върна и й направи знак да дойде с него. Тя мъчително се изправи. Може и да беше капнала от умора, но гласът й бе ясен и силен:

— Нямам намерение да прекарвам нощта под един покрив с теб.

Сетне, като размисли, добави по-меко:

— Искам поне някоя друга жена да бъде с мен.

— Желанието ти ще бъде удовлетворено. Няма да прекараме нощта тук. Наех карета за остатъка от пътя — отвърна той и й даде знак да мине напред.

Вбесена, че се е хванала така лесно, тя гордо мина покрай него в тоалета си за езда с цвят на боровинки, а перата на шапката й го плеснаха по лицето.

— Как успяваш да се задържиш на крака — попита той и се дръпна назад, за да избегне перото, когато тя се обърна да го погледне.

Изгледа го с погнуса и без да обръща внимание на въпроса му, попита:

— И коя е крайната цел на това абсурдно отвличане?

— Какво?

— Къде ме водиш?

— Нямам представа.

— Прекрасно — каза тя и вдигна ръце към небето. Сетне започна нервно да пристъпва насам-натам. — Отвлечена съм от побъркан, който не знае къде отива. Е, само това ми липсваше, безмозъчно изпълнение. Хората ще се задушат от смях, като научат.

— На твое място нямаше да споменавам за душене. Кажи го пак и може би ще ми хрумне някакъв изход — отвърна той и се зачуди дали не е видял сянка на страх в погледа й. Но преди да си отговори, сянката беше изчезнала и на нейно място имаше открито предизвикателство.

— Е, поне няма да се чудя къде отивам — каза тя. — За разлика от теб.

— Предупреждавам те! — изсумтя той.

— Предупреждавай колкото си искаш. Ти трябва да се боиш, не аз. Всеки идиот знае първото правило при отвличане.

Първото правило при отвличане ли? Той я погледна одобрително. Може би от това щеше да излезе нещо по-интересно, отколкото беше предполагал. Момичето имаше стил. Дявол да го вземе, определено имаше стил. Беше дръзка и независима колкото си иска, а отгоре на всичко явно притежаваше доста познания и чувство за хумор. Можеше и да е по-зле, каза си той.

Можеше да му се падне лейди Сесилия.

Потръпна при тази мисъл и погледна одобрително Наташа. Устните му неволно се разтегнаха.

— И кое е първото правило при отвличане? — попита той.

Тя изглеждаше искрено учудена.

— Да не би наистина да не го знаеш?

Той поклати глава.

— Не, не го знам. Защо не ме просветиш?

— Нищо чудно, че не си се оженил. Не можеш да мислиш с толкова далечна перспектива — отвърна тя, сетне го погледна авторитетно. — Първото правило при отвличане, както е известно на всеки ученик, е да знаеш къде ще се скриеш още преди да си отвлякъл някого.

— Слушай, бъбрив изворе на грешна информация. Не знаех къде отивам, защото също така не знаех, че ще те отвличам. Това е всичко. Ако щеш ми вярвай, това беше моментно решение.

Тя кръстоса ръце на гърдите си и заяви:

— Прибързаните решения са от дявола.

Тревор не отговори нищо. Знаеше какво си мисли тя и може би имаше право. В крайна сметка ситуацията наистина беше смешна. Той, Хавърлай Адския огън, винаги се беше славил като човек, който умее да се оправя с жените. А сега нямаше абсолютно никаква представа какво да прави с това девойче. Просто не знаеше какво да я прави. Като не можа да измисли нищо, Тревор си пое дъх, огледа изпитателно старата карета и викна на кочияша:

— Насочи тази развалина към Лондон. И се моли на всички светни да не се разпадне по пътя.

— Лондон — повтори тя. — Отвличаш ме и ще ме водиш чак до Лондон?

Той кимна, отвори вратата и й помогна да влезе.

— Нали искаше да знаеш къде отиваме. Ето, вече и двамата знаем.

Тя го изгледа кисело.

— Единственото нещо, което съм поискала, беше да ме оставиш сама.

— Какво? Да те оставя сама? Навън и без придружител? — той драматично се хвана за сърцето и я изгледа ужасено. — Господи, никога не бих си позволил да се назова джентълмен, ако те изоставя в подобен момент.

— Позволявам си да отбележа, че във всички случаи не заслужавате да бъдете наречен джентълмен — отвърна тя, като се спря по средата на каретата и се обърна да го погледне.

Той я дари с най-изкусителната си усмивка.

Тя надали я забеляза.

— Слушай, проклет пирате. Това не е необходимо. Ако просто искаш да ме държиш няколко дни далеч от Марчъм, няма нужда да ме караш чак до Лондон.

Той я изгледа съжалително като бавноразвиваща се, после отчетливо обясни:

— Ще те закарам където си поискам и ти нямаш думата по въпроса. Аз съм един долен похитител — заяви той и се потупа по гърдите. — Недей да забравяш това. Играй си ролята на похитена девица и кротувай.

Тя се намръщи.

— Сигурен ли си, че си брат на Антъни?

Той се разсмя.

— Абсолютно съм убеден. Защо питаш?

— Не си много мил.

— Не чу ли? Похитителят има всички предимства — отвърна той и като я подхвана отзад, я бутна в каретата. — Хайде сега мирувай. Не е хубаво да се врещи в една карета.

Тя се пъхна вътре, мърморейки нещо за козите, които трябвало да врещят, когато ги връзват.

Каретата не се разпадна по пътя, но когато пристигнаха в Лондон, Тревор все още не знаеше къде да отиде. Градската му къща отпадаше заради прислугата. Ако отидеха там, скоро слухът за гостуващата му млада дама щеше да гръмне по цял Лондон. Знаеше какво ще стане, ако доброто общество научеше коя точно е младата дама, която бе приютил…

Нещо почти приличащо на угризение трепна в сърцето му. Трябваше да се погрижи все пак за репутацията й. Ако хората научеха, че са прекарали известно време заедно, свършено беше с доброто й име. И не трябва да си титан на мисълта, за да разбереш какво става с младия мъж, който е съсипал доброто име на някоя дама.

Женитба.

Присви устни от погнуса при тази мисъл. Може и да я беше отвлякъл, за да спаси кожата на Тони, но никоя сила не можеше да го принуди да се ожени за нея.

Братската любов си имаше граници.

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че може да я заведе само на едно място, където никой няма да я види и откъдето нямаше да тръгнат клюки — на своя кораб. Изпита прилив на бодрост и с чиста съвест реши да я вземе на борда на „Палавницата“.

Каретата спря на пристана и Наташа надзърна през прозореца.

— „Палавница“ — изсумтя тя. — Ама че абсурдно име за един кораб.

Синьо-бели пламъци изскочиха от очите му. Не беше свикнал да злословят по адрес на кораба му. С две крачки изскочи навън и заобиколи каретата. Сетне отвори вратата и изръмжа:

— Кротувай или ще го променя на „Девицата без глава“… и ще взема мерки името да е напълно заслужено. Тогава вече ще си доволна, нали?

Тя не отвърна нищо, затова я хвана за ръката и я издърпа от каретата.

— Благодаря — каза тя с такъв сарказъм, че той се разсмя. Беше две педи по-висок от нея, така че й се налагаше да го гледа отдолу нагоре. Това поразваляше донякъде ефекта от думите й.

— Сега съм в твои ръце.

— Прекалено слаб израз, за да си излееш гнева. Но наистина така излиза.

— Мисли си каквото искаш, но ще дойде ден, когато ще си сменим ролите и тогава ще ми достави огромно удоволствие да…

— Спести си дъха — прекъсна я той. — Наистина се страхувам от някои неща, но досега трябваше да си разбрала, че женските заплахи не са сред тях.

Вдигна поглед към кораба, кимна на някакъв човек, доближил се до парапета, и каза:

— Хайде да се качваме на борда и да отплаваме.

Наташа се сепна и се закова на място.

— Да отплаваме ли?

Той я погледна съжалително.

— Да отплаваме. Точно така. Корабите обикновено служат за това, нали?

Девойката пребледня.

— Да не искаш да кажеш, че смяташ да ме откараш далеч от Англия?…

Не можеше да разбере тази жена. Защо не направеше живота и на двама им по-лесен и просто не си затвореше устата?

— Попитах те нещо — каза тя.

Тревор се предаде с въздишка.

— Виж сега, няма смисъл да те качвам на кораба си, ако смятах да остана в Англия. Нали така? Освен това е крайно време да разбереш, че мога да направя буквално всичко, което ми скимне, включително да те предам на Наполеон.

Тя май му повярва, защото гласът й потрепна, докато отговаряше:

— Ти си по-луд от хапещия бик в Станфорд.

— Свежо селско остроумие — отбеляза той. — Просто очарователно.

Бутна я да мине пред него по мостчето и я хвана за ръката, когато се качиха на палубата.

Там тя спря и се обърна да го погледне, но не каза нищо.

— Какво? Никакви коментари?

— Разбрах, че не е благоразумно да се спори с господаря на тридесет легиона — простичко отвърна тя и огледа кораба. Всичко живо се беше струпало на палубата.

— Отплуваме! — нареди той на първия помощник.

Помощникът кимна.

— Накъде, капитане?

Този въпрос завари Тревор неподготвен и в отговор той изгледа смутено първия помощник. Примига объркано. Нямаше нищо по-опасно от едно прибързано решение, което после можеше да ти се стовари на главата.

Тя явно беше решила да се възползва от моментното му разсейване, защото хукна нанякъде. Той я хвана за ръката и качулката на наметалото и я придърпа обратно.

— Имаш повече фусти, отколкото мозък — изсумтя той. — Опитай пак това и ще те заключа в кабината ти.

Сетне се обърна към първия помощник:

— Не ти ли казах, че отплаваме.

— Да, сър, тъй вярно. Но не казахте накъде.

Вбесен и готов да й извие врата, Тревор отвърна:

— Където ще да е, само не във вражески води. — Сетне изгледа мрачно момичето и добави: — Макар идеята да те предам на Наполеон все повече да ми харесва.

— Няма да посмееш — отвърна тя и се дръпна. — Антъни никога няма да ти го прости.

— Това ми е най-малката грижа. — С тези думи хубавият маркиз Хавърлай вдигна тъмнозлатистата си глава и се разсмя. — Дръж курс към Хебридите — нареди той и бавно плъзна поглед по тялото й. Сетне сви иронично устни и добави:

— Госпожица Симонова е само огън и жулел. Ще се чувства като у дома си в Шотландия.