Илейн Хофман
Време за рози (47)

Четиридесет и шеста глава

Тревор погледна брат си, който преди няколко минути беше нахълтал с трясък в кабинета му и му беше разказал най-невероятната история, която бе чувал досега.

— Какво имаш пред вид с това „Трябва да ги спасиш“? — гневно възрази Тревор. — Защо аз? Нали теб са те помолили за помощ?

Тони погледна брат си.

— Трев, много добре знаеш, че не мога да отида. Сесилия може да роди всеки момент, а помниш какво стана миналия път…

— Тогава нека си стоят там. Нали това искаха? Госпожица Симонова изрично ми забрани повече да й се меся в живота. И със слон не можеш да ме изкараш оттук.

— Тревор…

— Тони, унижението, което един мъж може да понесе, си има граници.

Погледът на Тони поомекна.

— Знам. Знам, че получи повече, отколкото заслужаваше. Но те са в опасност.

— Да се оправят както могат. Или най-добре да си останат в Русия. В Англия стана много по-спокойно, откакто кланът Симонови си замина там, където му е мястото.

— Не говориш сериозно, Трев. Не можеш да ги зарежеш така. Те са затворници.

Тревор го погледна студено.

— Мога да ги зарежа и смятам да го направя. Вече имам свой собствен живот. И ако случайно си забравил, ще се женя след три седмици.

— Ако не успееш да се върнеш дотогава, една сватба винаги може да се отложи.

— Не и тази сватба — отвърна Тревор. — И без това ми омръзна да съм сам.

Тони пое дъх да каже нещо.

— Не — прекъсна го Тревор. — Няма да отида. Не ме интересува какво прави Наташа. Щом си търси някой да я спасява, ще трябва или да намери някой друг, или да си понесе последствията.

— Само ти можеш да ги измъкнеш оттам. Прекрасно го знаеш. За теб няма да е проблем. Ти можеш веднага да потеглиш за Санкт Петербург. Нали имаш свой собствен кораб.

— Няма да тръгна, Тони. Няма смисъл да ме молиш.

— Добре — въздъхна Тони, стана и се запъти към вратата. На прага се обърна и каза: — Май сбърках. Струваше ми се, че я обичаш.

Сетне тръшна вратата зад гърба си.

Тревор грабна преспапието от бюрото си и го запрати с всичка сила в стената.

— Още я обичам, дявол да го вземе и това ми съсипа живота!

На следващата сутрин Тони седеше в кабинета си и мислеше за Наташа и близнаците, когато Тревор нахълта с гръм и трясък.

Очите на Тони се разшириха.

— Велики Боже! Изглеждаш ужасно.

— Благодаря ти, мили братко. Надявам се да се развеселиш, като ти кажа, че вината е изцяло твоя.

— Какво е станало?

— Разбих си живота, или поне малкото, което беше останало за разбиване. И то по твоя вина.

— Какво искаш да кажеш?

— След като ти се успокои душицата, стоварвайки бремето на моите плещи, аз се напих като каруцар. Сетне ми хрумна злощастната идея да отида на гости при моята бивша годеница, лейди Джейн Пенуърти.

— Бивша ли? Какво се е случило?

— Как какво? — изкрещя Тревор. — Какво според теб може да се случи?

— Ами навярно си й казал, че Наташа е в беда и ти трябва да й помогнеш — предположи Тони.

— Да — потвърди Тревор. — Точно това й казах.

— И после?

— После тя ми обясни, че ако аз тръгна да я спасявам, мога да забравя за сватбата.

— И ти какво смяташ да правиш?

Тревор въздъхна и се хвана за главата. Сетне изгледа кръвнишки Тони.

— Какво друго ми остава да направя? Отивам при нея.

— Кога потегляш?

— Веднага.

 

 

Седмица по-късно Ники дойде при Наташа с лоши новини.

— Налага ми се да отпътувам за известно време.

— Да отпътуваш ли? Кога?

— Потеглям тази вечер — отвърна той.

— И къде отиваш?

— На Север. Почти на границата с Швеция, в един манастир близо до Виборг.

— Виборг ли? Защо отиваш там?

— Ще занеса някои документи на съхранение… Документите, които доказват, че вашето семейство е последният клон от династията на Иван Грозни.

— Но защо? Тук не е ли достатъчно сигурно?

— Князът е обезпокоен. Иска те да бъдат на някое място, където никой няма да се сети да ги потърси. Всички прислужници в двореца са проверявани по много пъти, но той им няма пълно доверие. Смята, че е най-добре само ние двамата да знаем къде са скрити документът и братята ти.

— И братята ми ли?

— Лука и Павел също тръгват с мен.

Наташа пребледня, но новината не я потресе толкова, колкото би могло да се очаква. Може би защото започваше да свиква с лошите новини.

— Защо? Князът ще бъде по-спокоен, ако и те са на сигурно място, така ли?

Ники кимна.

Тя преглътна напиращите сълзи.

— Кога… кога ще ги видя отново?

— Най-рано на сватбата. Съжалявам.

Тя тъжно поклати глава.

— Още една предохранителна мярка, за да не размисля в последния момент. Нали така?

— Толкова ли е зле? — попита той. — Толкова ли те отвращава перспективата да се ожениш за мен?

— Не, не става дума за това. Вече сме обсъждали този въпрос. Нищо няма да излезе. Между нас вече се издигат прекалено много стени, прекалено много лъжа, премълчаване и измама.

Ростов кимна.

— Надявам се все пак да си останем приятели.

По бузата й се търкулна сълза. Сетне още една. Тя печално се усмихна.

— О, Ники. Ние сме приятели — промълви тя. — Но също и врагове.