Илейн Хофман
Време за рози (15)

Четиринадесета глава

През следващата седмица лейди Сесилия се превърна в постоянна гостенка на Марчъм. При нейния навик да пристига без предупреждение, нямаше как да не се засече с Наташа.

За всеобща изненада страховете на цялата къща не се оправдаха. Вместо да съскат и вадят нокти като разярени котки, двете се харесаха от пръв поглед.

Може би защото лейди Сесилия, с нейния благ и уравновесен характер, не можеше да не съжали хубавото сираче. Сесилия имаше милозливо сърце.

Наташа дълго беше очаквала със страх тази среща. Знаеше, че никой не би я обвинил за увлечението по Тони — половината жени в Лондон споделяха тази нейна слабост. И как би могла Сесилия да я обвини за грях, на който сама не бе чужда? Според Наташа нейната съперница единствено можеше да се позове на правото на пристигналия пръв.

Такива мисли се въртяха в главата на Наташа, когато лейди Сесилия влезе в салона и я завари да пие чай.

— Може ли да получа една чашка? — попита Сесилия.

— Разбира се — отвърна Наташа. — Захар?

— Само малко лимон.

Наташа огледа блестящата синя рокля на Сесилия и си каза, че досега не е виждала по-хубав плат.

— Прекрасен тоалет. Това коприна ли е?

Лейди Сесилия потвърди притеснено.

Наташа й подаде чашата.

— Предполагам, че сте дошла да ми извадите очите?

Сесилия се разсмя.

— Въртеше ми се подобна мисъл — отвърна тя. — Но после си казах, че е съвсем естествено Тони да ви се стори привлекателен. Предполагам, че ситуацията изисква да бъдем врагове, но честно казано бих предпочела да сме приятелки.

— Сигурно до вас са стигнали някакви слухове — остро каза Наташа. — Че ние с Тони…

— Не вярвам на клюките — отвърна лейди Сесилия. — Смятате ли да се жените за него?

— Далеч съм от подобна мисъл.

Сесилия се усмихна.

— Добре. Значи всичко е наред. Няма повече да се връщаме към този въпрос.

Наташа я погледна недоверчиво.

— Трудно ми е да повярвам, че ще станете приятелка с жена, която едва не провали годежа ви.

— Е, в противен случай щях да остана без приятелки и да бъда най-самотната жена в Англия.

— Ако това има някакво значение за вас, открих, че никога не съм се влюбвала в Тони… не и сериозно — каза Наташа. Удиви се каква яснота изпита, като го изказа. Тя никога не е била истински влюбена в Тони, точно както бе прозрял Тревор.

— Благодаря, че ми го казахте.

Наташа остави чашата, седна и се загледа в ръцете си, скръстени в скута.

— Честно казано, не беше толкова трудно. Просто не разбирам как съм могла да си въобразя, че съм влюбена в него. Според мен нищо нямаше да излезе от цялата тази история, ние с Тони просто не си подхождаме.

Лейди Сесилия кимна.

— Да, Тони е твърде лекомислен. Във вас има прекалено много огън. Трябва ви човек със силни страсти.

Наташа вдигна поглед и като видя благите, разбиращи очи на лейди Сесилия, се зачуди как можеха да смятат тази жена за глупава. Веднага си личеше, че по своя кротък и спокоен начин лейди Сесилия разбираше Тони по-добре от всички.

— Да, той бе твърде лекомислен.

Лекомислен ли? Беше нехранимайко. Женкар. Ако очите й не се бяха отворили навреме, щеше да дочака неприятни изненади. Сега можеше само да благодари, че Тревор се беше появил навреме, ако не за друго, поне за да й покаже колко повърхностни са били чувствата й към Тони. Потръпна, като си помисли каква ужасна грешка можеха да направят, ако Тревор не ги беше спрял в последния момент.

Трябваше да признае, че чувствата й към Тони изстиваха не с дни, а с часове. И навременната поява на лейди Сесилия до съблечения Тревор само показа на Наташа на кого всъщност принадлежи сърцето й.

— Разбирате ли — обърна се тя към лейди Сесилия — съзнавам, че никога не съм била истински влюбена в Тони Запленена бях от самата идея за любовта, а Тони просто се оказа под ръка. Това звучи ли ви смислено? — попита тя, оглеждайки разсеяно малко странното боне на лейди Сесилия. Кройката беше необичайна, но въпреки това страшно й отиваше.

Лейди Сесилия отпи глътка чай и остави чашата.

— Разбира се и знаете ли защо? Защото аз самата съм го преживяла. Ние си приличаме в много отношения. Това е прекрасно.

Двете с Наташа едновременно се изправиха. Лейди Сесилия отиде до нея и каза:

— Сякаш имам по-малка сестра. Може би знаете, че нямам братя или сестри. Мила, мила Наташа. Това е вторият по важност ден в живота ми — тя погледна извинително другото момиче. — Щеше да е най-важният, ако не се броеше денят, когато Тони предложи да се оженим, нали разбираш.

— Естествено — отвърна Наташа.

Лейди Сесилия хвана Наташа под ръка.

— Хайде да се разходим. Имаме да си говорим за толкова неща. Не може да не си забелязала, че Тревор съвсем е хлътнал по теб. Просто не може да отлепи очи от теб.

— Боя се, че Тревор не може да отлепи очи от никоя жена, която е зърнал. Слуховете за неговите завоевания стигнаха чак дотук. Дори ние, провинциалистите, имаме удоволствието да знаем всичко за лондонските донжуани.

Лейди Сесилия я потупа по ръката.

— Това не трябва да те притеснява, Таша, надявам се, че нямаш нищо против да те наричам така?

Наташа поклати глава.

— Всичките ми приятелки ме наричат така.

Лейди Сесилия кимна одобрително.

— Както бях започнала да казвам, недей да се тревожиш заради предишните увлечения на Тревор. Всички знаят, че най-големите нехранимайковци стават най-добри съпрузи.

— Значи Тревор и Тони ще бъдат нещо изключително — отвърна Наташа и звънливо се разсмя при непочтителното изсумтяване на лейди Сесилия.

Лейди Сесилия вечеря с тях същия ден и скоро стана ясно, че вкусовете на двете съвпадат не само по отношение на Тони. Докато приключат с ордьоврите, те вече планираха обща експедиция по магазините в Епълкор и се уговаряха следващия следобед да се срещнат на чай у Сали.

След вечерята Сесилия предложи да посвири на пиано. Тони покани всички в стаята за музика, но Наташа се извини, че има малко работа в оранжерията.

— О, ела с нас — каза Сесилия. — Надявах се, че ще попеем в дует.

— С удоволствие, но някой друг път — отвърна Наташа. — Напоследък доста занемарих растенията на стария ърл. Той тъкмо се занимаваше с оплождането им, когато почина.

— Крайно неприятен момент е избрал — отбеляза невинно Тревор.

— Оплождане — обади се и Тони. — Това е интересен въпрос, който с радост бих обсъдил.

Тревор се задави с брендито си. Наташа пламна. Само лейди Сесилия остана невъзмутима и спокойно остави чашата си.

— Всяко нещо с времето си — отбеляза тя и помилва бузата на Тони със сгънатото ветрило. — Всяко нещо с времето си.

Тони изглеждаше видимо заинтригуван. На свой ред Наташа се улови, че хвърля поглед към Тревор, който в отговор повдигна въпросително вежда.

Гърлото на Наташа веднага пресъхна и сърцето й бясно затуптя. Нещата напредваха прекалено бързо. Не разбираше какво става, както не бе наясно и със собствените си чувства.

Тревор й кимна, сякаш разбираше какви мисли минават през главата й. Бузите й пламнаха от смущение и неудобство. Улови се, че казва нещо, но не знаеше какво точно.

— Ами аз… ами май ще тръгвам вече. Жалко, че няма да те чуя как свириш — каза тя на лейди Сесилия. — Казват, че си свирила божествено.

Сетне кимна леко на всички.

— Моля да ме извините.

Излезе спокойно от стаята, но щом се скри от погледа им, подхвана полите си и хукна. Мина тичешком по дългия коридор между библиотеката и градината, сетне по криволичещата каменна пътечка до оранжерията.

Там я намери Тревор, застанала посред нежните бръшлянови вейки, увиващи се в различни сложни фигури, които обгръщаха разцъфналите бледи рози.

— Погледни ги — каза тя, без да се обръща, сякаш бе усетила отдалеч присъствието му. Вдигна една бръшлянова вейка, пропълзяла от някаква саксия. — Срамота е, че съм ги занемарила така. Виждаш ли? — продължи тя и показа една клонка, отвързала се от поддържащото колче. — Ако пусне разклонения в саксията с гераниумите, скоро ще ги задуши.

Тя се зае да очиства корените от пръстта.

Тревор се приближи и застана до нея. Тя го погледна смутено, за момент имаше чувството, че дъхът й е пресекнал. И тя, и розите изглеждаха още по-красиви на фона на пищната зелена мантия на бръшляна, но именно този неин объркан поглед накара сърцето му да се свие.

— Недей — каза той. Махна бръшляна от ръцете й.

Наташа го погледна въпросително, сетне се усмихна. И тази усмивка окончателно го смути.

— Всичко е наред с мен — каза тя. — Честно.

— Знам — отвърна той. — Но с мен не е така.

Наташа го погледна и той усети колко самотна е тя, в чужда страна, сама с братята си, с растенията на вуйчо му, със свито от страх сърце и несъкрушима гордост. Рядко му се случваше да се замисля за другите, а и не можеше да разбере защо се е загрижил толкова за нея. Дори когато я притискаше в обятията си, знаеше с какво безумно начинание се е заел. Безумно и същевременно неизбежно. Оправдаваше се пред себе си, че е дошъл само да я успокои и утеши, че само ще й помогне да се съвземе.

Щом я притегли към себе си, разбра каква грешка е допуснал. Топлината й достигаше до него през пластовете дрехи. Усещаше вкуса й, без да се докосне до нейните устни. Обгръщаше го невинният й аромат. Легион гримирани и парфюмирани специалистки не би могъл да породи и грам от желанието, което караше вените му да пламтят. Бавно започна да целува блестящите гъсти къдри край лицето й, като се спускаше все по-надолу, за да запечата в паметта си всяка извивка на тази прелестна шия.

— Защо си дошъл — прошепна тя. — Защо правиш това?

— Кълна се, че не зная — отвърна той, плъзвайки устни към нежното местенце зад ухото й. Усетил как рязко си поема дъх. Знаеше, че е шокирана от начина, по който я притегли към себе си, притискайки се към гърба й, плъзгайки ръце по гърдите й…

Тя се отскубна и се обърна с лице към него. Не можеше да прикрие блясъка в очите си. Не разбираше как го възбужда тази влага, нито какво означаваше тя. Сетне отклони поглед.

— Баща ми веднъж уби вълк. Беше ужасно студена зима и нямаше никакъв дивеч за ядене. Нощем вълците се събираха край къщите и ги чувахме как вият. Баща ми каза, че обикновено се страхували да се приближават толкова до хората, но гладът им придавал смелост. Веднъж дойдоха съвсем наблизо и баща ми излезе с хората си. Вълците се опитваха да влязат в кошарата. Баща ми застреля един. Дни наред един вълк се връщаше на това място. Стоеше там и виеше. Хората казваха, че сигурно е другарят на убития. Вълците си подбират другар за цял живот, нали разбираш. Една нощ вълкът не дойде. — Тя вдигна очи към него и видя, че той продължава да я гледа. — Като сега си спомням как стоях в топлата спалня и гледах белия сняг, където вълкът оплакваше своя другар. Едновременно се боях от него и ми беше жал.

Тревор разбираше смисъла на думите й и осъзна колко дълбоки са нейните чувства. Посегна отново да я прегърне, но тя го спря със същото изражение, каквото вероятно бе имала, докато е наблюдавала вълка.

Не беше страх, но нямаше и нищо общо с доверието.

— Трябва да разбереш едно нещо — каза Наташа. — Между нас не може да има нищо. Знам защо си дошъл. Знам какъв живот си водил в Лондон. Не бих могла да се примиря с нещо такова. Не мога да ти дам това, което искаш от мен. Аз съм като вълците. Ще имам само един мъж.

Някаква нежност потрепна в него, в дълбините на сърцето му, където досега не беше изпитвал нищо. Сам се изненада. Да, това беше чувство, истинско чувство. За пръв път му се случваше. Сякаш нещо внезапно се беше пробудило в него, там, където досега е било пусто. Стаята беше станала по-светла, растенията — по-зелени, цветовете — по-ярки. Всички предмети наоколо бяха познати, но сякаш ги виждаше за пръв път.

Уж нищо не се беше променило, но и нищо не бе останало същото. Всичко изглеждаше по нов начин. Разбираше какво му казва, разбираше, че тя е наясно с желанието му да я съблазни и че това нито я отблъсква, нито я ядосва. Тя просто не може да го приеме. Той искаше да изпълни молбата й. Искаше да я остави такава, каквато я бе намерил — недокосната и невинна, но това не бе възможно. Нуждата, желанието да я има бяха прекалено дълбоки, прекалено всеобхватни, прекалено могъщи. Но не трябваше да им се поддава.

— Разбирам — каза той, надмогвайки желанието да я притисне в прегръдките си и да й покаже неща, които иначе никога нямаше да види. Без да изговори ни дума повече, той се обърна. Почти беше стигнал до вратата, когато я чу да го вика:

— Тревор…

Бавно се обърна и я погледна. И в този миг усети, че тя го желае също толкова силно. Преди секунда изглеждаше твърда и непоколебима като колоните в залата, а сега съпротивителните сили сякаш изтичаха от нея. Покри лицето си с ръце.

Тревор въздъхна и вече смяташе да я остави насаме с мъката й. Но преди да прекрачи прага, тя вдигна глава и го погледна с широко отворени, уплашени очи.

— Защо дойде тук? — попита тя дрезгаво, сякаш думите се изтръгваха насила от гърлото й. Още докато ги изричаше, тя се извърна и стисна до болка ръба на саксията пред себе си.

Той реши да сложи край на лъжите и недомлъвките.

— Дойдох, защото исках да бъда до теб, исках да те прегърна, Наташа, да те прегърна и да продължа да те прегръщам, докато не опозная всяка частица от теб. Толкова си хубава. Мога да те науча на толкова много неща.

Тя присви очи и вирна брадичка.

— Покажи ми ги тогава.

Сърцето му прескочи един удар.

— Боя се, че не мога да постъпя така — каза той, отвръщайки на погледа й. — Мисля, че не бих могъл да започна да те прегръщам и сетне да спра. Няма да е по силите ми.

— Тогава не го прави — отвърна тя и притвори очи. — Прегърни ме, Тревор, и недей да спираш.

Миг по-късно беше в обятията му.

Тревор я притисна плътно, обгърна я с изгарящата топлина на тялото си, целувката му накара краката й да се подкосят.

Коленете й омекнаха и тя безсилно отпусна глава на гърдите му. Известно време той я милваше по косата, сетне повдигна брадичката й и леко я отлепи от себе — само колкото да може да стигне до белите копчета, които започваха под шията й.

Разкопча ги едно по едно, наблюдавайки как тъканта се разтваря и отдолу се показва белоснежната кожа, недокосната от слънцето. Остави ризата отдолу да се свлече, докато не освободи меките зърна на гърдите. Целуна я там и усети как набъбват от желание. Чу я да ахва от изненада. Знаеше, че инстинктът и свенливостта я карат да прикрие гърдите си.

Хвана я за кръста и й помогна да седне на пейката пред него.

— Мога да прекарам остатъка от живота си да те прегръщам — прошепна той. — Желая те, Наташа. Желая те толкова силно, че забравям всичко друго.

Тя притисна главата му до меките си гърди.

— Веднъж бях на Алпите. Спомням си как стигнах на върха и видях целия свят под мен. Бях едновременно прехласната, задъхана и цялата лека. Сякаш целият свят беше мой, а времето бе спряло. Така се чувствам и когато ме прегръщаш — каза тя, сетне повдигна главата му и започна бавно да го целува по очите, носа, устата.

— Наташа…

Постави пръст върху устните му и не го остави да продължи.

— Познавам сърцето си. Но се боя от това, което може да се крие в твоето — прошепна тя. — И не знам какво да правя.

Сетне скочи от пейката и след миг се скри в тъмнината.

Час по-късно Тони го откри още да седи в оранжерията, стиснал вейката бръшлян.