Илейн Хофман
Време за рози (26)

Двадесет и пета глава

Работата по градините на Марчъм не беше приключила, но Наташа вече знаеше, че от това щеше да излезе нещо истинско. Не бе просто поредната прищявка на самотна жена, нито изсилване на самонадеяно девойче, нито пък приумица на стара мома.

Колкото и чудно да бе, в градината витаеше нещо тайнствено, нещо от царството на растенията, което подклаждаше разпаленото й въображение и я зовеше да се върне към природата. Към природата, където нямаше нито разбиране, нито прошка, а просто всичко се приемаше с еднаква ведрост.

Колкото повече работеше и учеше, толкова повече разбираше, че природата никога не прави пропуски. Тя влагаше хубост и в най-непрогледната гора, и в най-запусната градина, вдъхвайки живот в забравените и мъртви места. С цялото си измъчено същество Наташа мечтаеше за покоя на природата. Явно бе родена да обича несбъднатите, недовършени неща — та нали в природата нищо не бе завършено?

Загледа се в семената здравец, които стискаше в шепата си.

— Колко са малки, а в тях се крие тайната на зараждането. И най-малкото семенце ние засаждаме с надежда, а не с разбиране. — Загледа се с отсъстващ поглед в Хари. — Казано е „Ако имате вяра колкото конопено семенце“… Дали вярата не се крие всъщност в покорството?

Обветреното лице на Хари леко почервеня и тя разбра, че е притеснен.

— Ами май това се иска от нас… да й се покоряваме. Като садиш семенцата, вярваш, че ще пораснат. Но го правиш смирено и с покорство — отвърна той и почервеня още повече.

Сетне измърмори нещо за довиждане, хвана дръжките на ръчната количка и тръгна към портата на градината. Наташа го изпроводи с поглед. За пореден път се запита как този толкова мъдър човек бе станал обикновен градинар.

В Марчъм Наташа разполагаше с достатъчно пространство и средства, за да откликне на повика си за връщане към природата. Не беше предполагала, че някога ще скицира с такова упоение някоя обикновена леха с повит, или ще засажда теменужките във формата на някоя мъничка фигурка. Приглушените цветове на кукуряка, контрастът между ярките багри на валериана и синчеца — всичко това я опияняваше. Светът я заливаше с багри и тя се потапяше в него.

След залез-слънце, когато биваше принудена да се прибере, тя се заемаше да рисува цветовете и комбинациите от растения в градината й. Пишеше подробно за тях на хората, с които си кореспондираше. И във всеки плик слагаше стрък имел. Защото бе прочела някъде, че имелът е знак да бъдеш предпазлив в любовта.

— Цяла нощ ли ще будуваш? Дори Господ си е почивал между дните на Сътворението.

Наташа откъсна очи от листа. Набитата фигура на госпожа Макдугъл изпълваше рамката на вратата. Забеляза, че тя я наблюдава с разбираща, леко иронична усмивка.

— Почивал си е, но чак на седмия ден — отвърна Наташа. Разтърка кръста си и се облегна назад в креслото. Цялата се беше схванала.

— Е, щом не си уморена защо не запишеш рецептата за салата? Отдавна обещаваш на готвачката.

— Рецептата на госпожа Чери ли? — попита Наташа и измъкна един плик. Госпожа Чери, която се славеше като най-добрата готвачка в Котсуолд, преди известно време беше помолила Наташа за семена от анемония. Тя веднага й ги изпрати, като добави и няколко семена за голямата бяла Oenothera. В отговор госпожа Чери реши да й разкрие тайната на прочутата си салата.

— Благодаря, че ми напомни — каза Наташа. — Боя се, че бях забравила.

Намери рецептата, извади чист лист, прилежно потопи перото в мастилницата и се зае да преписва рецептата на госпожа Чери.

Две много тънки резенчета лук

Една ябълка

Шест чушлета

Един по-едричък домат, нарязан

Половин цвекло, да се свари добре и да се нареже студено

Две супени лъжици горчица

Две супени лъжици сол

Госпожа Мак излезе. Наташа отново се потопи в рисуването и по устните й заигра едва доловима усмивка. Опитваше се да пресъздаде точния оттенък на оранжево-червените цветове на какулата. Добави малко жълто, за да намали яркостта и да се получи точно същия нюанс като латинката, която цъфна вчера.

Странно бе, че именно болката и отчаянието от най-мъчителния период в живота й я бяха накарали да потърси утеха в тези неща. Сега тя бе щастлива и животът й имаше смисъл. Прекарваше повече от времето си навън, попивайки слънчевата светлина, багрите и ароматите на цветята. Дори тъмнината не можеше да прогони уханието на цветовете, които се разтваряха нощем.

Постепенно осъзна, че бе отреждала прекалено голяма роля на другите — на баща си, на стария ърл, на близнаците, лейди Сесилия, Тони, дори и на Тревор. Търсеше у тях смисъла на живота си и винаги оставаше разочарована.

Стига толкова. От днес нататък тя, Наташа Алексеевна Симонова, щеше да разчита само на себе си. Щеше да докаже, че може да си извоюва място под слънцето. Нямаше вечно да остане безпомощното създание, за което другите трябва да се грижат.

Старият ърл я бе научил да обича труда и да се самообразова. Като момиче от благородно семейство тя беше обучена да бродира и рисува. Към това се добавяха собственото й прилежание и дисциплина.

Много й бе отнето, но също така немалко й бе дадено. Тези неща тя щеше да развие. И щеше да се докаже чрез тях.

Скоро започна да разменя писма с някои от най-големите авторитети в хортикултурата. На един от тях написа:

„Не бихме могли да се състезаваме с природата, но можем да се поучим от нея. И да приложим в градината уроците й на простота, скромност и функционалност.“

Скоро Наташа откри, че съвсем сериозно възнамерява да се посвети и за в бъдеще на планирането, засаждането и поддържането на градините. Беше намерила своето място.

„Човек трябва да посети Марчъм, за да може да оцени по достойнство постигнатото от нея“, писа лейди Сесилия на родителите си. „Майко, трябва да видиш тези розови градини, когато целите са разцъфтели. И те моля да изрежеш нейната статия в списанието на Кралското ботаническо дружество и да мия запазиш. Запази ми също всички екземпляри от «Илюстрован градинар», защото тя днес ми спомена, че оттам са й поръчали серия от дванадесет статии.“

Макар да продължаваше да избягва Епълкор, Наташа често предприемаше пътешествия далеч извън границите на Марчъм. Стана честа гостенка на разсадниците и веднъж отиде чак до Лодидж в графство Хакни, за да види една от двете Wisteria sinensis, които Джон Рийвс беше донесъл чак от Китай. Именно тя убеди Джон Рийвс да покаже другата Wisteria на ботаническата изложба в Чизуик.

Колкото повече напредваше работата по градините в Марчъм, толкова по-далеч се разпростираше нейната слава. И Наташа знаеше, че бъдещето е пред нея. Не си правеше илюзии, че ще й бъде лесно да си извоюва място сред малката, крайно подбрана група на световноизвестните хортикултуристи. В този елитен клуб не се влизаше никак лесно, особено в Англия. Малко жени можеха да се похвалят с подобен успех.

По това време тя завърза дружба с Джоузеф Венке, богат земевладелец от Линкълншир и почетен директор на Кралските ботанически градини в Кю. Същият този Джоузеф Венке я свърза с Хъмфри Сибторп, професор по ботаника в Оксфорд и с Джон Мартин, професор по ботаника в Кеймбридж. Тя размени доста писма с тези хора и научи много от тях.

Веднъж Джоузеф Венке покани Наташа на гости в Кю Гардънс. Тя отиде и пред нея се откри един нов свят.

— От теб ще стане голяма знаменитост — обади се един следобед госпожа Макдугъл. — Отсега го виждам. Помни ми думите. Ще получиш всичко, което поискаш.

Наташа се насили да се усмихне. Не искаше госпожа Мак да разбере колко я бе заболяло при тези думи.

Ще получиш всичко, което поискаш…

Дълбоко в себе си знаеше, че това никога няма да се сбъдне. Никога. Не и ако бъде честна пред себе си. Тревор, ето какво искаше, но той бе навеки загубен за нея. Както и тяхното дете.

Знаеше, че може да постигне много в живота си. Но някои неща просто не й бе писано да получи.

Тревор беше едно от тях.