Илейн Хофман
Време за рози (37)

Тридесет и шеста глава

На следващата сутрин Тревор я намери да седи в обраслата с треви градина зад кухнята, обута в стар кожен панталон. До нея стоеше някакво куче, което май се казваше Бегар.

Загледа се в него как души нещо между зелките и помахва с опашка. Наташа пък екипираше някоя от поредните си градини.

— Това куче значи още е тук — каза той.

Тя откъсна поглед от скицника.

— Кой, Джипси, циганчето ли?

Той огледа по-внимателно кучето.

— Джипси ли? Не се ли казваше Бегар?

— А, Бегар… — отвърна тя и потупа дружелюбно мърлявата глава на мелеза, който наричаше Джипси. — Бегар си отиде преди много време.

— Отиде си ли? Искаш да кажеш, умря?

— Не знам. Един ден просто изчезна и вече не се върна. Джипси е негов син — засмя се тя. — Или поне така изглежда. Една сутрин госпожа Пикъл почука на вратата на кухнята с кошница в ръка. „Това май е ваше“, каза тя, остави кошницата и си тръгна. След малко оттам се подаде муцунката на Джипси. След няколко дни Хари отскочи по някаква работа в града и там чул, че кучката на госпожа Пикъл имала кученца. Пет били точно копие на майката, но едно се оказало срам за семейството. Именно това тук…

— … е било срамът — довърши той.

Тя се разсмя.

Да, това бил Джипси.

— Джипси — повтори той. — Не Бегар.

Поклати глава.

— Много неща са се променили през последните месеци.

Смехът угасна в очите й.

— Да, много промени имаше — повтори тя и си забрани да мисли за страшните дни, седмици и месеци, след като той си тръгна.

Джипси вероятно чу името си, защото вдигна глава, погледна Тревор и помаха с опашка. Сетне отново заби нос между аспержите.

— Сигурно е надушил следата от заека, когото изгоних тази сутрин — каза тя и внезапно забеляза, че Тревор се е облякъл за езда.

— Бях се запътил към града — обясни той. — Трябва да изпратя по пощата някои книжа на адвоката си в Лондон. Искаш ли да се разходим заедно?

— Не — отвърна тя. — Тук… тук ме чака много работа.

Той кимна и тръгна към конюшнята, но след няколко крачки се поколеба.

— Хрумна ми нещо — каза той и я изгледа странно. — Доколкото си спомням, ти много обичаше да яздиш. А не видях никакъв кон в конюшнята. Да не си се отказала от ездата, или просто се боиш, че мога да ти предложа да се разходим?

Усмивката й замръзна. Пред очите й отново се появиха оплесканите с кръв стени. Усети, че лицето й пламва. Започна да й се повдига.

— Вече не яздя.

— Защо? — попита. Тревор. Преди да й хрумне някакво обяснение, той я погледна замислено и сам си отговори. — Ама че съм глупав. Трябваше да се сетя, че тук няма кон, подходящ за езда. — Усмихна й се добродушно. — Една дама не може да язди впрегатен кон с копита като воденични камъни.

— Няма значение. Все едно, нямам време за езда — отвърна тя с тон, който се надяваше да е небрежен.

— Мога да впрегна двуколката — каза той. — Ще се разходим заедно до селото.

Имаше нещо властно и настойчиво в цялото му същество. Беше се надвесил над нея като огромен дъб, готов беше да чака безкрайно и нямаше да отстъпи и сантиметър от завоюваното. Оставаше си пират, силен и непобедим.

— Не, наистина ме чака много работа.

— Разбирам — отвърна той.

Не, не разбираш. Нищо не разбираш.

Той се размърда неспокойно, сякаш му беше писнало да си губи времето с нея. Тя реши, че е отгатнала правилно, защото го чу да казва:

— Е, щом не мога да те убедя, значи е време да тръгвам.

Пресаждаше една хризантема в оранжерията, когато чу Тревор да влиза. Вдигна глава и подхвърли:

— Рано се връщаш.

— Рано ли? Минава шест и половина.

— Кога мина времето — възкликна тя. — Изобщо не съм усетила.

Той задържа поглед върху омацаните й с пръст ръце и по петната върху престилката, сетне отбеляза:

— Сигурно си прекарала добре.

Тя се усмихна неуверено.

— Работата ми доставя удоволствие. Помага ми да забравя за… за другите неща.

— Какви други неща?

— Неща, за които бих предпочела да не мисля — отвърна тя и го погледна тайнствено. — И няма да ти кажа какви.

Той се разсмя.

— Добре, ела тогава да ти покажа нещо… ако можеш да се откъснеш за миг от саксиите. Имам изненада за теб.

Тя го погледна подозрително.

— Изненада ли?

— Да, и няма да ти кажа каква.

Доброто му настроение я зарази. Тя се разсмя, избърса ръце в престилката и тръгна след него към конюшнята.

— Да не би кравата да е родила?

— Не знам — отвърна той.

— Да не би някой да ни е дошъл на гости?

— Не знам.

— Да не би да имам писмо?

— Не знам. Питай госпожа Макдугъл.

— Къде отиваме?

— Тук — отвърна той и почука по врата на конюшнята.

Вдигна поглед към него, застанал на няколко крачки, позлатен от слънцето, с тъмносини очи.

В следващия момент вратата на конюшнята се отвори и Джон Флетчър, новото конярче, изведе една грациозна кафява кобила.

Наташа пребледня мъртвешки и усети, как сърцето й се смразява.

— Кон — прошепна тя.

Той я погледна учудено, озадачен от реакцията й.

— Да, кон — повтори той и вероятно предположи, че тя се колебае дали да приеме подарък от него, особено такъв скъп подарък. — Поне в града ми казаха, че било кон.

Тя стоеше като вцепенена. Ръцете й бяха изтръпнали. Не беше виждала по-хубав кон, но й се повдигаше при вида му. Очертанията на предметите се размазваха, чувстваше се като в просъница. Забеляза, че Тревор я гледа озадачено. Устните му се размърдаха. Явно й казваше нещо, но думите не достигаха до нея. Достигаше само отгласът от писъците й в оня ден, когато видя лейди Грей. Кръв. Много кръв. Навсякъде кръв.

Не забеляза, че се е приближил, докато не усети да я разтърсва.

— Наташа, добре ли си?

Тя вдигна поглед и с усилие промълви.

— Добре съм. Просто не искам кон.

Той погледна към Джон Флетчер и с усилие се овладя.

— Разкарай я някъде — грубо нареди той.

Джон прибра кобилата в обора и затвори вратата след себе си. Тревор постоя няколко секунди загледан в нея. Изражението му се колебаеше между гняв и паника, сякаш Наташа внезапно му бе заговорила на чужд език или беше изпаднала в конвулсии.

Тя си пое дълбоко дъх и усети, че започва да се съвзема.

— Извинявай — каза тихо. — Беше крайно неблагодарно от моя страна. Просто…

— Просто не искаш кон — завърши той. Личеше си, че се опитва да разбере какво става. — Ако знаех…

— Извинявай — повтори тя. — Грешката не е твоя. Нямах основания да се държа така грубо. Моля те да ме извиниш. Искрено съжалявам.

— Няма защо — отвърна той и й се усмихна неуверено като малко момче. И тази усмивка й напомни, че макар да бе истински мъж, висок и силен, макар да бе могъщ дук и влиятелен политик, той си оставаше уязвим.

Това бе друг Тревор. Сега беше позагубил част от самоувереността си, по-склонен бе да се поддава на лошото настроение и да се съмнява в себе си. Може би на него също не му е леко.

— Тревор — прошепна тя и посегна да го докосне по ревера, но пръстите й намериха само въздух. Обърна се и видя, че си беше тръгнал.

Не каза нищо. Остана на мястото си и проследи с поглед как той се скрива зад ъгъла. Сякаш целият свят помръкна в този момент.

Тревор не я разбираше, но тя не виждаше защо би трябвало да я разбира. Тя самата не се разбираше. Вече.