Илейн Хофман
Време за рози (5)

Четвърта глава

Главата на прославения род Хамилтън беше Чарлз Хамилтън, пети дук Хилсбъро. Той бе само един потиснат лепидопгерист, който тъй и не можа да прости на света, че го натовари с титлата и го принуди да изостави мечтата на живота си — да обикаля далечни страни като учен изследовател. Вместо професия, преследването на пеперуди, мушици и бръмбари трябваше да стане просто негово хоби.

В това отношение бракът му с дукесата беше идеален.

София бе внучка на прочутия ботаник сър Едуард Фицюг и сестра на покойния ботаник лорд Уилям Уедърби, ърл Марчъм, който също се ползваше с добро име в тази професия.

Макар да не беше виден учен като дядо си или брат си, дукесата имаше слабост към всичко, свързано с растителното семейство Rosaceae. Тя прекарваше дните си, ровичкайки в глинести почви и растителни торове, когато не забъркваше нови течности, с които да пръска листата на любимите си рози.

Веднъж Тревор, наречен от баща си особняк, му отвърна:

— Няма нищо чудно, ако съм малко странен, сър… Израсъл съм в къща, която винаги вони на спирт за стъкленици, отрови срещу растителни паразити и китова мас. Цяло чудо е, че още не са ни затворили при лудите в Бедлам.

— Още не е късно — сухо беше отбелязала дукесата.

— Чак пък толкова, Тревор — беше се намесил Антъни. — Трябва да признаеш, че странните занимания на нашите родители поне ги държаха вкъщи и винаги можехме да ги намерим.

— Да, лесно можехме да ги намерим. Мрежата за пеперуди на татко си личеше отдалеч по хълмовете, а за да открием майка, трябваше просто да проследим дирите от мокра градинска пръст из стаите.

Когато вестта за поредното увлечение на Антъни и за намерението му да се ожени за руската девойка стигна до ушите на майка му, дукеса Хилсбъро веднага посети скъпата си приятелка, дукеса Ланшир. Не защото искаше да види приятелката си, а за да поговори с една нейна родственица, дошла на гости. При дукеса Ланшир бе отседнала една стара далечна леля, руска благородничка на име графиня Ирина Кропоткина.

От тази престаряла графиня майката на Тони искаше да изстиска възможно най-много информация относно рода на руското момиче, което заплашваше да съсипе семейството й. Може би щяха да успеят да се отърват от нея, като просто открият роднини в Русия и я отпратят у дома. Покойният ърл Марчъм може да дължеше нещо на този граф Симонов, но според дукеса Хилсбъро, лично тя не му дължеше нищо.

След като беше представена на побелялата стара графиня и двете си размениха няколко комплимента, дукеса Хилсбъро пристъпи към същината на въпроса.

— Симонов — повтори графиня Кропоткина, сякаш търсейки някаква следа в паметта си. — Това е доста разпространено име — рече тя накрая. — Боя се, че паметта ми вече е в същото плачевно състояние, както зрението. Не мисля, че бих могла да ви помогна. Не успявам да се сетя за никой. Съжалявам.

Дукесата не се предаваше толкова лесно. Искаше да разбере нещо за произхода на тази рускиня, по която Тони бе хлътнал, така че се постара да опресни паметта на старата дама.

— Бащата на момичето май е бил граф — обади се дукеса Хилсбъро. — Бил е офицер и е загинал при настъплението на Наполеон срещу Москва.

— А, граф Симонов… — отвърна графинята, сякаш името изведнъж събуди отдавна заспали спомени. В очите й внезапно заблещука някакво пламъче. — Да… да. Това може да е само граф Алексей Симонов — продължи тя. — Горкият човек. Но ние си мислехме, че родът му е угаснал. Когато Наполеон нахлу в Москва, домът на граф Симонов беше изгорен до основи. Смятах, че е загинал с цялото си семейство в пламъците.

— Графът не е умрял при пожара. Той е бил убит, докато е спасявал живота на брат ми. Брат ми го погребал, но не знаел какво да прави с децата. Затова ги довел в Англия.

Графинята бавно кимна.

— Доколкото разбирам, това може да е само граф Алексей.

— Този Алексей имал ли е синове близнаци? — попита дукеса Хилсбъро.

— Да, макар да не се сещам нищо за тях. Виждала съм ги само веднъж, когато бяха съвсем малки. Няколко пъти съм зървала и момичето. — Графинята поклати глава. — А ние да си мислим, че родът е угаснал.

— Да сте чували за техни роднини, които да живеят в Русия?

— Не… поне не и близки роднини. Графът има двама братя, единият от които умрял като дете. Другият беше убит във войната срещу Наполеон. Съпругата му беше сираче и макар от благороден род, семейството й не блестеше с нищо в обществото.

— Ами графът?

— Графът беше известен повече като много способен офицер, отколкото с връзките си с руската аристокрация.

— Разбирам — отвърна дукесата. — Споменахте, че домът на графа бил опожарен. Имотите му бяха ли значителни?

— Богатството му не беше приказно, не мога да кажа на колко точно възлизаше… Пък и това вече няма значение. Каквито и имоти да е имал, вече са преминали във владение на короната.

— Да — разсеяно отвърна дукесата. — Така бихме постъпили и ние в Англия.

Когато дукесата се прибра у дома и разказа на съпруга си за Тони и за разговора с графиня Кропоткина, той тъжно поклати глава.

— Явно от тази посока няма да излезе нищо.

Сетне попита къде е големият му син и наследник, който според собствените му думи „за щастие имаше повече здрав разум“.

Големият син на дука, лорд Тревор Хамилтън, маркиз Хавърлай, капер по време на войните с Наполеон, трудно можеше да бъде открит. Все пак в този случай баща му има късмет. След кратко разследване дукът с радост научи, че Тревор е в Лондон, където пристигнал само преди няколко дни. Без да губи ценно време, той изпрати спешно послание до сина си.

Тревор от дълго време се опитваше да си уреди среща с изкусителната испанска актриса Лита Перес. Което никак не беше лесно, като се има пред вид, че неговото време беше запълнено с ограбване на Наполеоновите кораби, а Лита Перес бе любовница на могъщия дук Нортърп.

Когато посланието на баща му стигна до Тревор, дук Нортърп беше в Брайтън, а Тревор беше в къщата на Лита. Тя беше гола от кръста нагоре, а той — от кръста надолу. Тъкмо се готвеше да даде на възхитената Лита това, което тя най-много желаеше, когато прислужницата почука на вратата.

— Какво има? — извика Лита.

— Послание… за негово благородие — извика прислужницата зад вратата. — Лакеят чака долу. Казва, че било спешно.

— Дяволите да го вземат — каза Тревор, гледайки розовите гърди на Лита.

— Какво да предам на лакея на негово благородие? — попита прислужницата.

Лита огледа преценяващо широките мускулести плещи и тесния кръст на мъжа. Сетне погледът й се спусна към частта, която я интересуваше най-много. Въздъхна.

— Спокойно можеш да отидеш да видиш какво иска — каза тя и повдигна увисналия му пенис. — Май загуби концентрация.

Въпросната част тъжно се полюшна. Тревор изпсува и мрачно закрачи към вратата. Отвори я с такъв замах, че прислужницата едва не падна вътре. Като видя гневното изражение на Тревор и липсата на дрехи, прислужницата изпищя от ужас, хвърли към него бележката и хукна надолу по стълбите.

Без да си дава труда да затвори вратата, Тревор разгърна листа и прочете отчаяния призив на баща си. Хвърли поглед към леглото. Като си помисли, че ако не беше бележката, сега щеше да е между горещите бедра на Лита, отново изруга. Сетне се облече с чисто военна бързина.

Миг по-късно разочарованата Лита Перес се отпусна в леглото и въздъхна, докато наблюдаваше как Тревор напъхва ленената си риза в прилепналите бричове. Без да каже дума за довиждане, той потегли за градската къща на баща си и остави Лита да си мисли, че всички слухове за неговата арогантност напълно отговарят на истината.

— Може би Антъни е хлътнал по това рускинче — каза Тревор на родителите си, щом пристигна в градската къща на баща си и чу новината за двата годежа на своя брат.

Дук Хилсбъро изсумтя.

— Не може да е влюбен в нея — отвърна той. — Дал е дума на лейди Сесилия.

Тревор се изсмя.

— Сякаш това има някакво значение за Тони. Ти поне трябва да го познаваш. Приличието е последната му грижа.

— За какво става дума? — попита дукът. Беше се загледал през отворената врата на балкона и се беше захласнал по един прекрасен представител на семейство Nymphalidae.

— Май говорехме за Антъни — отвърна Тревор.

— А, да — призна дукът.

— Да? — обади се дукесата и скочи на крака. Гласът й забележително напомняше нейните канарчета сутрин. Тя изгледа с отчаяние съпруга си. — Само това ли имаш да кажеш, Чарлз? Да? Разстроен си вече цяла седмица, откъсна Тревор от неговото пиратстване…

— Каперство, майко.

— Е, все едно — отвърна дукесата и махна с ръка, сетне продължи. — Чарлз, знаеш, че бракът на Антъни с лейди Сесилия е единствената ни надежда, а сега той е хлътнал по някакво девойче без пукната пара, което моя мекосърдечен брат довел от Русия. Девойче, за което не знаем нищо, освен името му. И ти можеш да кажеш само „Да“.

Дукът откъсна поглед от градината и се обърна към жена си:

— Когато намериш по-подходящ отговор, скъпа, ще го използвам с удоволствие.

Дукесата кимна.

— Обмислила съм ситуацията — каза тя, сетне се обърна към Тревор: — Ние с баща ти се надяваме да отидеш в Марчъм и да поговориш с брат си.

— Защо, по дяволите, му е на Тревор да ходи чак до Марчъм, за да говори с Антъни — попита дукът и се извърна да погледне жена си. — Само ще си хвърля думите на вятъра, никой не може да му налее ум в главата.

— Тони не е вятърничав — възрази дукесата. — Просто е малко пообъркан. Забравил ли си какво значи човек да е влюбен? — Дукесата се загледа в съпруга си и сви вежди. — Да, боя се, че си забравил. Няма значение. Убедена съм, че Тони може да бъде вразумен. Винаги е бил умно дете.

Дукът поклати глава и я изгледа скептично.

— Смяташ, че Тони просто е пообъркан? Вземи се в ръце, Софи. Мъж, който се сгодява за две жени едновременно, не е само пообъркан.

Тревор си пое дъх да каже нещо, но мисълта му бе прекъсната от дука, който грабна мрежата си за пеперуди и излетя през вратата с викове:

— Всевишни Боже! Това е Vanessa cardui.

Дукесата съпроводи с поглед съпруга си и въздъхна:

— Аз май съм единствената жена в Англия, която не посяга към шишенцето с амоняк, когато съпругът й хукне след някоя пърхаща дама.

— Този род жени явно не те притесняват — отбеляза Тревор.

Майка му го изгледа изпитателно.

— Помня времето, когато това важеше и за теб — каза тя.

Тревор се разсмя.

— Слава Богу, аз съм вече застрахован срещу въртиопашки. Човек съзрява с времето.

— Дай Боже да е така — отвърна дукесата, вдигна ръце и погледна умолително нагоре.

Щом семейният съвет приключи, първата работа на Тревор — след като баща му успешно беше заловил, обработил и закарфичил злочестата пърхаща дама — беше да предложи да изплати дълговете на баща си. Това изглеждаше далеч по-лесно, отколкото да бие път чак до Марчъм и да се опитва да налее ум в главата на Тони. Начинанието му се струваше обречено, защото Тони рядко слушаше какво му се говори.

Баща му обаче прояви крайно умерен възторг при това предложение.

— Финансите ни са в ужасно състояние, Трев. Щедрото ти предложение да ни платиш дълговете е изключително мило, но се боя, че то само ще ни спаси с майка ти от затвора за длъжници. Няма да можеш да покриеш всичките ни дългове.

— Затвор за дългове? Е, хайде, татко! Не може да е чак толкова зле… или може?

Дукът поклати глава.

— Е, все още не сме стигнали дотам, но сме на път… А както вече споменах, на карта са и ред други неща, освен парите.

— Гръм и мълния! За какво говориш? — попита Тревор и усети, че гневът му се надига. Искаше по-скоро да приключи с тези глупости на ангини и да се върне при Лита. Или още по-добре да напусне Лондон. Войната никога не е била тъй напрегната.

Тревор осъзна, че вече нищо в Лондон не го примамва, включително и Лита Перес. Искаше да се върне на кораба си. Ловът на Наполеоновите кораби беше далеч по-важен — и определено по-лесен — отколкото наливаното на ум в главата на Тони.

— Става дума за репутацията на семейството — отвърна дукът. — Има и други пътища към крушението, освен банките на Файненшъл стрийт. Дук Уайборн не трябва да бъде подценяван. Като братовчед на краля, той се ползва с огромно влияние. Всеки, който го настъпи, може да е сигурен, че ще бъде посетен от някои негови неприятни познати, ако разбираш какво искам да кажа. Ако се разгневи — а той сигурно ще го направи, ако годежът бъде разтрогнат и единственото му дете бъде унизено — дукът с лекота може да съсипе цялото семейство… за пет поколения напред.

Тревор беше на път да отхвърли това, когато се сети, че бащата на лейди Сесилия и дук Уайборн бяха едно и също лице. Именно дук Уайборн беше подписал каперското разрешително, с което Тревор можа да въоръжи свой кораб, да пленява френските стоки и да ограбва врага.

Тревор беше потресен. Въпреки опитите да стои далеч от това блато, той беше затънал до гуша вътре. И беше на път да затъне още по-дълбоко. Ако Антъни разтрогнеше годежа и оскърбеше дук Уайборн, влиятелният мъж сигурно щеше да му отнеме разрешителното и вероятно щеше лично да го предаде на Наполеон!

Мисли — панически мисли — започнаха да се оформят в главата на Тревор. Привидя му се паплачта от доковете, типове, каквито дук Уайборн понякога наемаше… потръпна, като си представи как те го пресрещат в тъмнината, за да го изпотрошат, а защо не дори да го качат насила като моряк на някой кораб, отплаващ Бог знае накъде. Това му подейства отрезвяващо.

Как, по дяволите, щеше да се измъкне от тази каша? Тревор си блъскаше главата и знаеше, че няма изход.

Щом дук Уайборн научеше за последния подвиг на Тони, щеше да има под ръка един член на семейството, върху когото да излее гнева си и с когото да се разправи — политически, финансово или физически. Или и по трите начина заедно. До Тревор бяха стигали слухове за дългата ръка на този човек. Не можеше да прекара остатъка от дните си, като скита из покрайнините на Лондон, подскачайки от ужас при звука на собствения си глас и оглеждайки се на четири за дука или неговите наемници. Подобна съдба не блазнеше Тревор.

Стоеше така, все още зашеметен от шока. Мислеше си за брат си, хвърлил се през глава в поредната си любовна авантюра като някакъв млад глупак, без да помисли, че със себе си ще повлече към дъното цялото семейство Хамилтън.

Внезапно Тревор осъзна, че Тони настъпва собствените му интереси. Не се изискваше особено усилие на мисълта, за да разбере, че май родителите му са прави. Тони трябваше да бъде спрян. При това незабавно.

Тревор определено усещаше, че не му се ходи в Марчъм, нито му се забърква в тази каша, но когато трябваше да избира между брака на Тони с онова рускинче и своето разрешително, беше съвсем ясно какво се налага да предприеме.

Антъни трябваше да бъде вразумен.

— Както разбираш, нямаме особен избор — достигна до него гласът на баща му. — Трябва да отидеш колкото се може по-бързо в Марчъм и веднъж завинаги да сложиш край на това безумие. Ако слухът стигне до лейди Сесилия или баща й, с нас е свършено.

— Е, ако ще ходим, можем да тръгнем утре — отвърна Тревор. — Ако Тони е бил под един покрив с онова момиче повече от месец, може би вече е успял да преспи с нея. Ако пък не е, сам Кентърбърийският архиепископ не би могъл да го удържи.

В този момент Тревор осъзна, че вниманието на баща му е привлечено от някакъв молец, кацнал на черчевето на прозореца.

— Нямаме време за такива неща — каза с укор той. — Пеперудите ти ще трябва да почакат.

Дукът въздъхна замечтано.

— Молец — поправи го той. — Thetidia smaragdaria. Може би е последният, който виждам този сезон.

Тревор изпъшка раздразнено.

— Ако не отидем в Марчъм да спрем Тони, може изобщо да не видиш повече молци.

Огледа се наоколо.

— Къде изчезна мама?

— Вероятно рови нещо около корените на някое цвете. Съешава разни видове в оранжерията — обясни дукът.

— Хм — отвърна Тревор, внезапно замислен — съешаване в оранжерията… Досега не ми беше хрумвало.

— Трябва да е ужасно неудобно — отбеляза дукът. — Да делиш помещението с всички тия бодливи рози, портокалови дървета и термометри… да вдишваш торни изпарения и препарати срещу паразити.

Тревор се изсмя.

— В библиотеката не беше по-добре. С Тони не можехме да се разминем от мрежи за пеперуди, стъкленици, миризма на спирт и всички тия витрини…

Дук Хилсбъро повдигна вежди.

— В библиотеката ли? Искаш да кажеш, че вие с Тони…

Тревор кимна.

— Често.

— Гръм и мълния, в библиотека! Това вече е нещо! — каза той и плесна Тревор по рамото. — Да се любиш в библиотеката! Колко бяхте големи?

— Достатъчно големи, за да накараме дамите да забравят за разните пеперуди и бръмбари.

— Добре го каза — дукът отново прихна. — Това ви е от мен. Винаги съм имал подход към жените.

Погледът на Тревор стана сериозен.

— Мисля, че Тони е наследил тази черта.

— Тони… — разсеяно каза дукът. — Дявол да го вземе, почти бях забравил за тази беля.

Сетне лицето му грейна.

— Е, всяко нещо си има и добрата страна. Сега е най-подходящото време човек да отиде в провинцията. Марчъм е рай за всеки колекционер. Може би всички се нуждаем от няколко дни на село. Ще приготвя мрежите и стъклениците. Отиди да кажеш на майка си.

Тревор погледна баща си и помисли, че би искал да наследи дарбата му да гледа така на живота. Сетне кимна и тръгна да търси дукесата в оранжерията.

Тя поливаше розовите храсти.

— В Марчъм ли? — отвърна тя, когато Тревор й обясни, че ще ходят там. — Разбира се, че искам да дойда, Тревор. Отдавна смятам да сложа ръка на розите в Марчъм.

— Сега Тони се грижи за тях — каза Тревор.

— Да, но и двамата знаем отношението на Тони към хортикултурата. Наистина трябва да направя нещо за растенията на горкия Уили. Сигурна съм, че Тони не е стъпвал в оранжерията, нито е наредил на някого да наглежда и полива растенията. — Тя тъжно поклати глава. — Делото на цял един живот повяхва пред очите ни.

— Да, това наистина е срамота — отвърна Тревор, мислейки си, че имат много по-належащи грижи от треволяците на вуйчо Уили.

Майка му явно не гледаше на нещата по този начин.

— Вуйчо ти Уили беше много напреднал в изследванията си, нали знаеш?

— Да, знам — отвърна саркастично Тревор. — Ако вуйчо Уили изобщо разбираше от нещо, това бе да се занимава с ботаника по очарователен начин.

— Да — замислено каза дукесата. — Очарователно е тъкмо подходящата дума… и затова Уили беше любимец на краля — тя сви вежди. — А именно защото Уили бе така близък с крал Джордж, прие да се прави на шпионин в Русия. Ако не беше толкова чаровен, милият Уили сега щеше да е жив. — Майката погледна Тревор. — Нали знаеш, че той никога не се излекува напълно след онази ужасна зима.

— Да, знам.

Дукесата явно беше настроена за размисли.

— Горкият Уили. Той вехнеше от ден на ден, откакто се върна от Русия с онези клети дена.

Тревор изгледа майка си, мислейки си, че тя се бе зареяла някъде между розовите храсти и руските зими, но във всички случаи далеч от належащите проблеми.

— Интересно, аз тъй и не можах да разбера защо Уили проявяваше такава слабост към онези странни растения. Сякаш няма достатъчно хубави дървета и храсти в нашата Англия. Ако не си беше пропилял младостта да обикаля света за разни семена и фиданки, може би щеше да се ожени и да му се народят деца. Години наред се опитвах да събудя интереса му към розите, но той си оставаше запленен от своите странни чуждоземни растения.

— Някои от тях бяха наистина специални — обади се Тревор. — Спомням си, че особено си падаше по отровните им разновидности. Още не съм ги забравил.

— Нито пък аз — отвърна дукесата. — Самокитка, отровно дърво, див пащърнак…

— Забрави най-лошото.

Майка му трепна, замисли се дълбоко, сетне се развесели.

— О, да, сега се сещам. Вие с Тони доста пострадахте от един от любимците на Уили. И двамата повече не стъпвахте в оранжерията, след като се срещнахте с онази лиана. Беше от Америките, нали?

Тревор кимна.

— Северноамериканска отровна лиана. Ще помня това име до края на живота си.

Дукесата се разсмя.

— По едно време си мислех, че това е краят. Май беше единственият път, когато и двамата ми сина едновременно легнаха болни. Никак не ви беше леко.

— Не знам за Тони, но това бяха най-черните две седмици в живота ми.

— Е, скъпият Уили вече го няма и се боя, че любимите му растения са на път да го последват. Не вярвам да е взел мерки някой да се грижи за тях след смъртта му.

— Значи няма да ни е трудно да се отървем от тях — отвърна Тревор. — Поне що се отнася до отровните растения, според мен повечето трябва да бъдат унищожени.

— Боя се, че няма да са само отровните. Тони не е човек, който ще си губи времето с растения.

Тревор се намръщи.

— Да, Тони си губи времето само с… — внезапно усети каква дума е на път да каже пред майка си й затвори уста.

Дукесата повдигна вежда и го изгледа въпросително.

— Той си губи времето само с какво?

— Няма значение — отвърна Тревор, който прекрасно знаеше, че на майка му й е известно всичко за любовните авантюри на Тони.

Дукесата изглеждаше развеселена, сякаш бе прочела мислите на Тревор. Сетне започна да отделя нещата, които можеше да й потрябват и да ги подрежда в една плитка кошница.

— Олеле, без малко щях да забравя. Поканих лейди Сесилия с родителите й в събота на обяд. Трябва да й изпратя бележка, че се налага да отидем в Марчъм — възкликна дукесата и се запъти към къщата.

Тревор се готвеше да каже нещо, когато чу гласа й:

— Би ли довършил поливането вместо мен, Трев?

Тревор кимна и вдигна лейката. Чувстваше се като пълен идиот и се молеше никой да не го съзре как полива розите на майка си, сякаш нямаше друга работа. Потръпна при мисълта какво ще стане, ако вестта стигне до екипажа му.

След като приключи с поливането на розата, Тревор влезе в къщата. Дукесата го чакаше с бележка в ръка.

— Трябва да се погрижа за багажа, иначе Блира ще напълни куфарите ми с бални тоалети, които нямам какво да правя в Марчъм — тя вече беше на вратата, като се сети да се обърне и извика през рамо:

— Ще наредиш ли да занесат бележката на лейди Сесилия?

Тревор хвърли един поглед на плика.

— Майко, не можеш да изпратиш такава бележка.

Тя спря на прага и го изгледа учудено.

— Че какво й е на бележката?

— Погледни я — отвърна Тревор и й протегна плика. — Цялата е в петна от пръст.

— О, глупости — каза дукесата. — Никой няма да им обърне внимание. Ако изобщо ги забележат, ще решат, че лакеят на баща ти я е омърлял. Е, сега бъди добро момче, намери Хектор и му дай бележката. Кажи му незабавно да я занесе на дук и дукеса Уайборн.

Хектор явно беше изпълнил заповедта, защото още на следващата сутрин, тъкмо докато Тревор обсъждаше с родителите си кога да потеглят за. Марчъм, пристигна бележка от лейди Сесилия.

Дукесата я отвори и възкликна:

— Оле Боже!

— Какво има? — попита Тревор.

— Беля — отвърна майка му. — Лейди Сесилия съобщава, че много се радва, че нещата се уреждат по този начин.

— Уреждат ли се? — попита дукът. — Как се уреждат?

— Доколкото разбирам, тя потегля днес за Марчъм с родителите си — отвърна дукесата и подаде бележката на Тревор. — Пише, че това е знаменателно съвпадение. Тя тъкмо седнала да ни пише, че трябва да отмени гостуването си, когато пристигнала нашата бележка. Май някаква нейна братовчедка живее край Марчъм — нали се сещаш за Сали Мейфилд, жената на ърл Маруд — е, щели да й гостуват и да прекарат няколко дни с Тони.

— В Марчъм ли отиват? — попита Тревор. — Сигурна ли си?

— Да — отвърна тя и подаде бележката на Тревор.

Той я взе, отвори я и тихо изруга, като стигна до последния ред.

„Надявам се, че ще стигнем преди вас — приключваше безупречното послание на лейди Сесилия. — Толкова е вълнуващо. Ще бъде нещо като състезание. Може би ще успея да накарам татко да даде някаква малка награда на тези, които пристигнат първи.“

Дукесата се усмихна.

— Предполагам, че на лейди Сесилия не й е хрумнала възможността нейният баща да пристигне първи и да спечели собствената си награда.

— Лейди Сесилия не може да мисли толкова далеч напред — отвърна Тревор. — Сигурен съм, че главата й е пълна с дървесни стърготини. Всеки път, когато отвори уста, ги чакам да изпаднат.

— Е хайде, Тревор. Трябва да се научиш да си въздържаш езика. Лейди Сесилия скоро ще стане член на семейството и твоя снаха.

Тревор направи гримаса, но мислите му скоро се насочиха в друга посока. Представи си какво ще стане, ако лейди Сесилия действително пристигне първа или едновременно с Тревор и родителите му. В такъв случай нямаше да има достатъчно време да налее ум или каквото и да е друго нещо в главата на Алтъни. Нито пък на рускинята. Ако пък лейди Сесилия бъдеше съпроводена от дука и дукесата и те видеха всичко, преди той да поговори с Тони… Тревор изруга наум. Върхът щеше да бъде, ако заварят Тони тъкмо развихрен в леглото с рускинчето.

Какво ли ги чакаше тогава?

Дук Уайборн ще разтрогне годежа и това щеше да е краят на рода Хамилтън и на разрешителното на Тревор — ето какво ги чакаше.

Като последно отчаяно средство Тревор уреди родителите му да потеглят със семейната каляска към Марчъм, докато той препусна с изисканата си нова карета, която беше по-малка и по-бърза.

План не изглеждаше лош, поне докато Тревор не стигна до сенчестата алея, която водеше към Марчъм Манор.