Илейн Хофман
Време за рози (35)

Тридесет и четвърта глава

Откликвайки на майчиния си призив, Тони излезе рано от къщи и веднага се отправи към нейната къща на Хайд парк.

— Добро утро, майко — каза той на влизане в салона и целуна по бузата вдовстващата дукеса.

— Добро утро, Тони. Искаш ли чай?

— Не, пих сутринта със Сесилия.

— Тя как е?

— Прекрасно. Никога не съм я виждал по-цветуща и щастлива. Дукесата се усмихна и поклати глава.

— Раждането е радостно събитие, това осмисля живота на всяка жена. Винаги съм била сигурна, че от Сесилия ще излезе идеална съпруга и майка.

— Съгласен съм, майко. Но съм уверен, че не си ме повикала в тъмни зори, за да си говорим за Сесилия и бъдещето ни дете.

Дукесата се усмихна.

— Имаш право. Тони, повиках те, за да поговорим за Тревор.

— Защо не поговориш направо с Тревор?

— Щях, ако имаше някакъв смисъл. Но сега искам ти да поговориш с него.

Замълча за секунда, сякаш очакваше Тони да възрази, но той не каза нищо.

— Тревор трябва да се ожени — продължи дукесата. — Крайно време е да осигури продължаването на рода. Трябва да има наследник на титлата.

— Защо не го кажеш на него?

— Защото искам ти да му го кажеш. Той пропуска думите ми край ушите си. Ти си му брат. Теб ще те послуша.

— Майко, не искам да се бъркам в работите на Тревор. Освен това не става дума просто да го накарам да се ожени. Първо трябва го убедя, че няма смисъл да се надява да си върне Наташа.

— Тогава тръгвай. Убеди го. Тони, брат ти трябва да осъзнае, че не може да продължава така. В противен случай може да загуби здравия си разум… ако вече не го е загубил. Важното е да го изтръгнеш от летаргията му. Сетне интересът към другите жени сам ще се събуди.

— И как според теб ще го изтръгна? С чук и клещи ли?

— Накарай го да й отиде на гости. Стига си е затварял очите за истината. Нека реши въпроса веднъж завинаги.

— Мисля, че всичко беше решено, когато го изгони от Марчъм.

— О, глупости. Момичето беше обидено, при това с основание. Никоя жена с достойнство не би хукнала подир мъж, който я е измамил така. Независимо колко го обича.

— Смяташ ли, че нещата между тях може да се оправят? Дали Наташа изобщо ще обърне внимание на думите му?

— Не знам. Но дори ако го прати по дяволите за втори път, пак ще му е от полза. Ще разбере, че трябва да предприеме нещо. Или отново ще се съберат, или няма. Но във всички случаи ще бъде сложен край на тази безизходица, която продължава вече цяла година. Или ще се ожени за момичето, или ще трябва да се поогледа за някоя друга подходяща кандидатура.

— Обзалагам се, че имаш пред вид лейди Джейн Пенуърти.

— И защо не? Знаеш, че тя ще бъде идеалната съпруга за него. И Тревор я намира за напълно приемлива, за разлика от всички други жени, готови да му се хвърлят на врата.

— Може и да я намира за приемлива, но няма да се влюби в нея. Майко, много добре знаеш, че той обича Наташа.

— Не съм казала, че трябва да се влюбва в Джейн. Казах, че трябва да се ожени. Сетне може да прави каквото си иска. Ще поговориш ли с него?

Тони се ухили.

— Да съм ти отказвал някога нещо?

— Да, и то съвсем наскоро, ако паметта не ми изневерява.

— Майко, не че имам нещо против твоя баща. Не исках да кръстим бебето на него просто защото не мога да търпя името Пърсивал. Освен това може да е момиче.

— Но може и да е момче. И щом отказваш да кръстиш сина си Пърси, можеш да ме умилостивиш само като поговориш с брат си.

— Отивам право при него, при това изпълнен с безкрайна благодарност.

— Безкрайна благодарност ли?

— Да, защото не си ме кръстила Пърсивал — каза Тони и се шмугна през вратата, преди да чуе коментара на майка си.

Малко по-късно каретата на Тони спря на Кинг Стрийт, на половин пресечка от сградата на Парламента в Уестминстър Хол.

Докато вървеше по улицата, той мислеше за разговора с майка си. Тя определено имаше право. Крайно време беше Тревор да се ожени. И да сложи по някакъв начин край на безизходицата с Наташа. Лейди Джейн Пенуърти беше идеалният избор, а Тревор проявяваше известен интерес към нея. Не беше лоша тази идея да отиде при Наташа. Брат му трябваше да се изправи очи в очи с призраците от миналото.

От двете страни на улицата се извисяваха високи сгради. Пътното платно гъмжеше от коли, а по тротоарите човек не можеше да се размине от пешеходци. Накрая стигна до Парламента, където се намираше кабинетът на Тревор.

Сградата беше невероятно стара и доста мрачна. Стаите и коридорите бяха претъпкани с неудобни на вид дървени пейки, които някому бе хрумнало да боядиса в яркочервено. Тони потръпна и благодари на съдбата си, че Тревор беше първородният син и наследник и че нему се бе паднала честта да заседава в Камарата на лордовете. Проби си път сред тълпата адвокати и почука на вратата на Тревор.

Тревор пишеше нещо и вдигна глава, когато Тони влезе.

— Каква приятна изненада. Струваше ми се, че имаш алергия към сградата на Парламента.

— Правилно ти се е струвало. Само въпроси на живот и смърт могат да ме вкарат между тези стени. — Тони потръпна. — Господи, кръвта ми се смръзва на това място. Всеки момент може да се срути от старост.

Тревор направи гримаса.

— Е, нали не си дошъл само да споделиш това? — попита той.

— Не. Дойдох да те вразумя. Смятам, че е крайно време да сложиш ред в отношенията си с Наташа.

— Съгласен съм.

— Смятам, че би било добре да отидеш да я видиш в Марчъм.

— Съгласен съм.

— Смятам, че само така би могъл да разбереш със сигурност дали… — тук Тони спря и погледна странно Тревор. — Какво каза преди малко?

— Казах, че съм съгласен с теб.

— Така ли? — възкликна Тони и се строполи върху един стол пред бюрото. — И какво те накара да се вразумиш?

— Не знам. Може би шокът от срещата с нея. Може би просто защото всичко това продължи прекалено дълго. Знам, че майка се притеснява родът ни да не угасне. И знам, че това не трябва да се допуска.

— А дали промяната в настроението ти не се дължи отчасти на лейди Джейн Пенуърти?

— Не съм влюбен в нея, Тони, но двамата бихме могли да бъдем умерено щастливи.

— Значи отиваш в Марчъм?

— Да.

— И какво смяташ да правиш там?

Тревор се усмихна.

— Не се притеснявай. Нямам намерение да я застрелям. Решил съм да й предложа да се омъжи за мен.

— И се надяваш, че тя ще приеме?

— Винаги има надежда — отвърна Тревор и стана. Отиде до прозореца и се загледа в улицата долу.

— Добре — каза Тони и също стана. — Това променя плановете ми за следващите два часа.

— И какво смяташе да правиш през тях? — попита Тревор.

— Да се разправям с теб — отговори Тони. — Сега ми се отваря свободно време.

Тревор заобиколи бюрото и плесна брат си по рамото.

— Хайде тогава да те почерпя с един обяд — каза той. — Дано ми донесе късмет.

— Добре — отвърна Тони. — Защото ще ти трябва много, много късмет.

Тревор потегли за Марчъм веднага след обяда. Крайно време беше да реши въпроса веднъж завинаги.

Пристигна късно вечерта, но пожела веднага да види Наташа. С всеки изминат километър възбудата му бе нараствала. Стомахът му се беше свил. Напразно си повтаряше, че не трябва да губи самообладание. Нищо не помагаше и когато каретата спря пред тежките врати на Марчъм Манор, Тревор знаеше, че нищо няма и да помогне.

Нищо, освен отново да види Наташа.

— Искам да я видя — заяви той на смаяната госпожа Макдугъл. — Незабавно.

— Незабавно ли, ваша светлост?

Тревор не си даде труда да прикрие раздразнението си.

— Легнала ли си е вече?

— Не, ваша светлост. Току-що се качи горе.

— Значи ще слезе. Ще я чакам в библиотеката.

Обърна се и тръгна по коридора.

След няколко минути Наташа дойде в библиотеката. Спря на прага и задържа поглед върху мрачната висока фигура, седнала пред камината. Изглеждаше много внушителен и романтичен, увит в дългия си плащ и с мокра от дългия път коса.

Тъкмо разбутваше огъня с ръжен, когато тя влезе. Остави ръжена и вдигна очи.

— Дойдох да те видя — рече той.

Тя не каза нищо.

— Имам да ти казвам много неща. Надявам се, че ще имаш добрината да ме изслушаш. Защо не седнеш?

Все така безмълвно Наташа се приближи до камината и седна. Видя как потрепват мускулите на челюстта му, когато отпи от чашата с портвайн. Сетне се обърна и я погледна. Тя затаи дъх и му върна погледа, сякаш се надяваше да прочете в очите му защо е дошъл.

— Искаш ли чаша портвайн? — предложи той.

Тя си пое дълбоко дъх и продължи да го гледа в очите. Не можеше да повярва, че бе дошъл. Бе преглътнал гордостта си на дук и беше дошъл в краката й. Дълго жадуваната възможност да му отмъсти сама й падаше от небето. Щеше да му обърне гръб за втори път.

— Не, благодаря. Мисля, че ще съумея да изслушам каквото имаш да ми казваш, без да прибягвам до спиртни напитки.

Той кимна иронично и свали плаща си. Метна го на най-близкия стол и отново отпи от портвайна. Сетне остави чашата над камината и се обърна към нея.

— Предполагам, че се питаш защо съм дошъл.

— Изпитвам известно любопитство — отвърна тя. Нямаше намерение да облекчава задачата му. Защо да му помага?

Мина сякаш цяла вечност. Тя седеше неподвижно и се молеше да изглежда спокойна и невъзмутима.

— Не съм идвал насам повече от година — продума най-сетне Тревор. — Имах предостатъчно време да премисля нещата отново.

— Аз също — каза тя. Той беше толкова спокоен. Ами ако е дошъл да й съобщи, че си е намерил друга? Че смята да се жени? Сети се, че го е виждала да разговаря весело с някаква жена в Итън. Сърцето й спря за миг. Затвори очи и бавно преодоля болката. Възвърна си самообладанието и като усети, че е успяла да изпише на лицето си някакво подобие на равнодушие, отвори клепачи. Няколко секунди го гледа в очите, сетне плъзна поглед по цялото му тяло.

Изглеждаше огромен, див и някак злокобен. Мълчеше и просто я гледаше, сякаш си спомняше нещо, за което би било по-добре да забрави. Приготвените думи — обидни и болезнени — излетяха от съзнанието й. Не можеше да откъсне очи от него, застанал на няколко крачки, загледан в нея. Потърси в погледа му някакъв знак, някакъв ключ. Защо беше дошъл?

За нейно отчаяние не намери отговор. Сетне забеляза белега на лицето му.

Огледа го предпазливо и се сети, че го беше видяла още на бала, но тогава не му беше обърнала внимание. Белегът още аленееше, значи бе отскоро. Какво ли му се беше случило?

— Е — продума тя най-сетне. — Може би ти е трудно да си спомниш защо си дошъл?

— Да — отвърна той. — Трудно ми е. Не е толкова лесно, колкото си представях.

Погледът й беше неотклонно прикован в лицето му. Белегът. Променяше го. Така изглеждаше по-циничен. Но същевременно го правеше още по-красив, защото му придаваше някаква мъжествена, грубовата хубост. Очите й попиваха всяка негова черта. Имаше още промени, много промени. Целият бе станал различен, с изключение на очите.

Усети, че е пребледняла от притеснение. Колко време щеше да я държи така, играейки си с нея като котка с мишка?

— Значи дойде в Марчъм — обади се най-сетне тя.

— Да.

Тя го погледна очаквателно.

— И защо дойде?

— За да те помоля да станеш дукеса Хилсбъро — отвърна той.

Каза го толкова просто и естествено, че в първия момент тя не разбра.

Сякаш за да й помогне, той повтори предложението си с по-простички думи.

— Моля те да станеш моя съпруга.

Това вече го разбра. Думите се стовариха върху нея като камъни. Колко просто. Искаше да стане негова жена. Нищо повече. И естествено, нали беше великият и могъщ дук Хилсбъро, от нея се очакваше да плесне с ръце и да му се хвърли на врата.

— Защо? Защо молиш точно мен? Защото си решил, че е време да се жениш ли? Трябва ти наследник, нали? Мислил ли си за резервни варианти, ако аз откажа?

Той стана и бавно плъзна поглед по нея. Явно почти бе уцелила истината. Дали се бе смутил от това колко студен и безчувствен изглеждаше в нейните очи?

Пое си дъх, за да обясни. Може би се готвеше да й каже колко я обича и какво място заема тя в сърцето му. Но когато накрая проговори, изрече само:

— Да.

Тя подскочи.

— Ах ти долен… ти… ти трябва да си загубил ума!

Той се усмихна.

— Напълно си права, любов моя. Не съм на себе си от деня, когато ме прогони.

— Значи ще си останеш такъв, защото бих искала незабавно да напуснеш тази къща.

— Няма да си тръгна, докато не сложим ред в нашите отношения. Каквото и да ми струва това. Искам да постъпя като почтен човек.

Тя изсумтя презрително, но от това не й олекна особено. Честно казано, би предпочела да го замери с нещо.

— И откога си се загрижил за почтеността?

Погледът му стана по-топъл. Тя забеляза това, но отказа да признае пред себе си, че в очите му се четеше огромна болка.

— Откакто направих грешката, за която ще си плащам цял живот — отвърна той.

Винаги знаеше какво трябва да каже. Не можеше да не му го признае. Това бе една от най-силните му страни. Нищо чудно, че има такъв успех в Камарата на лордовете и че го смятаха за изключително перспективен държавник. Всички знаеха, че дяволът е майстор в приказките. Проблемът бе, че никой не подозираше, че Тревор е дявол в човешки облик.

Веднъж вече беше пострадала. Втори път нямаше да му се даде. Той сериозно ли си мислеше, че ще погъделичка суетата й с вестта, че стои начело в неговия списък? Защо? Защото вече бе доказала способността си да зачене наследник? Наистина ли бе толкова нагъл?

Да, каза си тя. Толкова нагъл беше.

Погледите им се преплетоха. За няколко секунди тъмно сините и наситено виолетовите очи останаха приковани едни в други. За миг й се стори, че съзира какво става в душата му и усети как гневът и болката се стопяват в нея. Разбра, че го вижда в истинската му светлина, не с очите, а със сърцето си. Сетне се прокле за слабостта. Защо отново се поддаваше на хитрините му? Усети, че лицето й пламва. Мимоходом се зачуди дали сърцето му бие бясно като нейното.

Той явно разбра, че тя е съзряла любовта и желанието в очите му, защото се раздвижи. Прекоси с няколко крачки стаята и застана до нея. Хвана я за ръката и леко помилва пръста, на който сигурно си мислеше, че скоро ще постави брачна халка.

— Знам, че имаш основания да не ми вярваш. Но не те моля за това. Моля те само да ми дадеш възможност да ти покажа какво става в сърцето ми. Искам само още една възможност.

Тя си издърпа рязко ръката.

— Веднъж вече се хванах на лъжите ти. Няма да допусна това втори път. Никога вече не бих могла да ти имам доверие, Тревор. Никога.

— Не? — нежно възрази той. — Дори ако ми се наложи да посветя на това остатъка от живота си. Дори ако се наложи да си пръсна черепа, някой ден ще ми повярваш.

Тя затвори очи. Страхове, съмнения и отчаяние нахлуха в душата й. Усети една гореща сълза да се търкулва по бузата й и се обърна, за да я скрие. Не виждаше какво би могла да направи, за да спаси жалките останки от някогашната си гордост. Държеше я в ръцете си още по-силно от преди. Но ако се поддадеше и този път, нямаше да има спасение.

Сърцето й се сви. Отникъде не се виждаше надежда. Никога не й бе изглеждал по-заплашителен, защото този път той явно се готвеше да довърши делото си. Да я унищожи окончателно.

Страхуваше се. За пръв път през живота си изпитваше подобен ужас. Този човек бе придобил невероятна власт над нея и това я хвърляше в отчаяние. Прекрасно разбираше, че не трябва да му вярва нито на една дума. Но съзнаваше с болезнена яснота, че си бе останала все същата глупачка.

Обичаше го. Дори сега, колкото и дълбоко да бе отчаянието и, продължаваше несъзнателно да се наслаждава на неговата близост, на неговото присъствие.

В душата й бушуваше буря. Огледа изпитателно лицето на мъжа, който я молеше да стане негова съпруга. Мъжът, който твърдеше, че единствената му цел в живота е да стане неин съпруг.

Неин съпруг…

Тези думи я прерязаха. Гледаше безмълвно този мълчалив и красив мъж, когото бе обичала с цялото си сърце и когото продължаваше да обича. Той никога нямаше да узнае това. В никакъв случай.

Преди няколко месеца Наташа бе стигнала до извода, че няма късмет с мъжете. Или умираха точно когато най-много й трябваха, или я нараняваха, или я разочароваха. Дори човекът, когото обичаше най-много, я бе измамил и наранил. Мислеше си, че вече е достатъчно силна, но явно бе грешила. За нея той винаги щеше да остане заплаха.

Единствено тя имаше право да се разпорежда с живота и чувствата си. Не можеше да си позволи пак да го допусне до себе си. Не би издържала отново изпитанията, на които я бе подложил миналия път. Любовта означаваше прекалено голяма болка. Цената й бе непосилно висока. Не искаше отново да плаща със себе си. Трябваше да го изхвърли от живота си, нямаше друг избор.

Любовта веднъж почти я бе погубила. Следващия път можеше да няма такъв късмет. Страховете и съмненията отново нахлуха в душата й. Обзе я паника.

Усещаше как плещите й се разтърсват от ридания. Никога не бе искала прекалено много от живота. Никога не се бе оплаквала от сполетелите я нещастия. Но не можеше да не се пита: Защо? Защо ми е писано да бъда нещастна? Защо не ме оставят просто да си живея в Марчъм? Защо не ме оставят спокойно да скицирам градини? Защо? Защо? Защо?

Усети как той я прегръща отзад и я притиска до гърдите си, усети тежестта на брадичката му, опряна на нейната глава. Тялото й инстинктивно се стегна, готово да го отхвърли.

Той въздъхна.

— Какъв глупак съм само. Винаги съм бил глупак, когато става дума за теб. Бях прекалено директен и самоуверен. Моля те да ми простиш.

Тя се опита да се освободи, но Тревор я притисна още по-силно.

— Дай ми още една възможност — прошепна той, тихо и умолително. — Дай ми още една възможност.

Отпусна малко прегръдката си, колкото да я обърне към себе си. В известен смисъл тя беше благодарна. Искаше да види тези устни, които говореха тъй нежно, това лице, осветено от любов, тези очи, в които се отразяваше душата му. Да. Искаше да забележи всяка прилика с предишната фалшива нежност, измамна любов и престорена искреност. Само така можеше да направи сърцето си достатъчно кораво.

Погледна го. Забеляза приликите. Да, отново изглеждаше напълно искрен. Безукорно изображение на човек с разкъсано сърце.

Вгледа се в наситено сините очи, които познаваше тъй добре, и забеляза искрицата надежда вътре. Да, беше напълно искрен. Тя не знаеше дали е движен от разкаяние или от жажда за мъст. Не че имаше някакво значение. И в двата случая това не стигаше за щастлив брак.

Тревор тихо простена и я притегли към себе си. Устните му се доближаваха все повече и повече, докато не усети как устните му се впиват в нейните. Целувката бе бърза и страстна. Дойде и отмина, преди тя да успее да си поеме дъх, за да протестира.

Усмихна й се и прокара пръст по устните й. Усмивката му, изпълнена с нежност и горчивина, я приканваше. Очите също. Никога не би могла да забрави това изражение, което караше краката й да омекват, а главата й да се завърта.

Опита се да се освободи, но той продължаваше да я притиска.

— Не си тръгвай! — промълви той. — Нека те подържа за миг.

Разкъсваше се между желанието да остане при него и импулса да се скрие на сигурно място в стаята си. Излъчването му, неговите нежни думи, усмивката, очите… Започваше да се замайва. Беше въпрос на секунди да се размекне и отново да си разбие живота.

Цялото й тяло го желаеше. Невъзможно бе да му устои. Всичко работеше в негова полза. Дори светлината на свещите огряваше златната му коса като ореол. Напомни си, че Сатаната някога е бил Ангелът на светлината.

Имай милост към мен, проплака сърцето й. Недей отново да мълвиш нежни думи, да ме прегръщаш така, че краката ми да се подкосяват, недей да ме гледаш така, сякаш ме обичаш с цялата си душа. Знам каква власт имаш над мен… помня прегръдките ти, тежестта на тялото ти върху мен. Нищо не съм забравила и сърцето ми продължава да кърви. Не съм забравила и какво стана с мен, когато ти повярвах. Не бих могла да премина отново през всичко това.

Вгледа се в очите му и усети как гневът й се надига. Нямаше да допусне да се размекне. Нямаше да приеме никакви извинения. Той наистина си позволяваше прекалено много. Нима си въобразяваше, че само с няколко думи ще я накара отново да се хвърли на врата му? За толкова глупава ли я смяташе?

Да, каза си тя. И защо да не ме смята?

Върна се в мислите си назад, далеч назад. Тогава тя бе друга, невинна, доверчива, попиваше с открито сърце всяка негова дума.

Горката невинна Наташа. Толкова объркана. Толкова уплашена. Искаш ме и не ме искаш.

— Не — беше прошепнала тя. — Не е вярно. Искам Тони. Не теб.

— Не можеш да излъжеш самата себе си. Ти си толкова влюбена в Тони, колкото е госпожа Макдугъл. Това е мимолетно увлечение. И дори то вече е на път да се разнесе във въздуха.

— Грешиш. Наистина го обичам.

— Така твърдиш ти. Но лицето ти ми казва друго. Това, което изпитваш сега, не е любов към Тони. Ти ме искаш мен. Не можеш да избягаш. Няма смисъл да се опитваш. Не можеш да се скриеш от чувствата си. Аз те привличам. Привличам те, сладка Наташа, и двамата знаем това.

Споменът бе все тъй болезнен, но далеч по-болезнено бе да съзнава, че нищо не се е променило. Той продължаваше да я привлича и явно го разбираше. Наташа не си правеше илюзии, че Тревор ще се посвени и няма да се възползва от нейната слабост. За него тя бе просто прочетена книга, която бе решил да прелисти отново.

Усети, че се размеква. Пребледня. Пръстите й станаха студени. Сърцето й биеше бясно. Не, проплака душата й. Имай милост.

Беше мъртвешки бледа. Погледна го отчаяно с измъчените си виолетови очи. Отвори уста да каже нещо, сетне махна безпомощно с ръка. Изхлипа тихичко и се изтръгна от ръцете му. Покри уста с ръка и все така хлипайки, избяга от стаята.