Илейн Хофман
Време за рози (12)

Единадесета глава

Грешка беше.

Голяма грешка беше да го целува. Разбра го в секундата, когато устните им се допряха, когато устата му покри нейната и накара мислите й зашеметено да литнат в посока, противоположна на Тони. Това я паникьоса. Безсилно се опита да го отблъсне, да спре целувката, да се откъсне от властта му, преди да е станало прекалено късно. Но той продължаваше да я притиска, без да обръща внимание на протеста й, сякаш разбираше по-добре от нея къде са истинските й желания.

Тя простена и се предаде. Притисна се до него, забравила за всичко, освен топлината на тялото му и туптенето на сърцето си. Какво ставаше с нея? Какво правеше? Вината се беше старала да бъде честна. Честна към себе си. Искаше това, искаше го отдавна и той беше разбрал. Не! — изпищя нещо в нея. Не!

Внезапно, когато най-малко очакваше това, целувката прекъсна и той се отдръпна.

С треперещи ръце Наташа докосна устните си, без да отлепи поглед от него. Тъмносините очи сякаш стигаха до дълбините на душата й. Знаеше какво иска от нея. Как бе позволила нещата да стигнат дотам?

— Не — прошепна тя и отстъпи.

Ръката му се плъзна по извивката на бузата й.

— Горката невинна Наташа. Толкова объркана. Толкова уплашена. Искаш ме и не ме искаш.

— Не — прошепна отново тя. — Не е вярно. Искам Тони. Не теб.

— Говори каквото пожелаеш, но не можеш да излъжеш самата себе си. Ти си толкова влюбена в Тони, колкото е госпожа Макдугъл. Това е увлечение. И дори то е вече на път да се разнесе във въздуха.

— Грешиш. Наистина го обичам. Наистина — но думите звучаха кухо и неубедително дори за самата нея. Загледа се в него. Възможно ли беше? Възможно ли бе да се влюби едновременно в двамата братя? Не, това бе немислимо. Аз съм влюбена в Тони, помисли си тя, сякаш думите имаха някаква власт.

— Наистина обичам Тони.

— Така твърдиш ти. Но лицето ти ми казва нещо друго — отвърна той и ръцете му я притеглиха отново. — Това, което изпитваш сега, не е любов към Тони. Ти искаш мен. Не можеш да избягаш. Няма смисъл да се опитваш. Не можеш да се скриеш от чувствата си. Аз те смущавам. Смущавам те, сладка Наташа, и двамата знаем това.

Той я пусна и отстъпи крачка назад. Сетне се обърна. Тя затвори очи, опитвайки се да успокои дишането си. Когато ги отвори, него го нямаше. Остана като вкаменена. Не разбираше чувствата си, в нея се водеше борба. Не знаеше дали изпитва облекчение или разочарование. Наистина Тревор я смущаваше. Не и беше приятно, че си бе тръгнал така, но и не искаше да остава. Никога не е била така объркана.

Облегна се на набръчканата кора на стария дъб. Усещаше, че Тревор беше казал истината. Желаеше го. Обичаше брат му, но желаеше него. Бог да й е на помощ, но истината беше такава.

Отдръпна се от дървото и тръгна по тясната пътечка, препъвайки се като сляпа. И в известен смисъл тя наистина можеше да бъде наречена сляпа.

Внезапно осъзна цялата тежест на това, което се бе случило. Сърцето й болезнено се сви. Тъпа болка проряза главата й, а съвестта й заговори. Какво беше направила! Ако наистина обичаше Тони, тогава откъде идваха тези странни чувства към Тревор? Защо вечер преди заспиване пред очите й изплуваше не образът на Тони, а на неговия брат?

Откритието не й помогна особено, но поне едно нещо й стана ясно: не е нормално една жена да си въобразява, че е влюбена в двама души едновременно.

Дълго се разхожда. Пулсът й постепенно се успокои, но не и мислите. Не усещаше как сълзите се стичат по роклята и корсажа. Никога не се беше чувствала тъй отчаяна и пропаднала. Остави сълзите да си текат на воля, докато се питаше как да постъпи.

Плачът явно й се отразяваше добре, констатира тя, защото постепенно започна да се съвзема и се остави магията на заобикалящата я природа да я завладее. Поляните с лютичета наоколо леко се вълнуваха и полюляваха под топлия ветрец, а дългите вейки на плачещите върби се спускаха над ромонящото поточе.

Осъзна, че е прекалено развълнувана, за да разсъждава трезво. Бисквита и чаша силен чай при готвачката щяха да й се отразят по-добре, отколкото всичките тези мисли и сълзи. Въздъхна дълбоко и примирено и се насочи към Марчъм. Там откри, че дук и дукеса Хилсбъро си събират багажа, за да се връщат в Лондон. Сбогува се прочувствено с тях и тръгна към кухнята. Все още имаше нужда от чаша чай.

Готвачката тъкмо вдигаше кипналия чайник от печката. Миризма на метал изпълваше стаята. Наташа хвърли поглед към шкурката, която готвачката предпочиташе, и забеляза как блестят месинговите ръкохватки на печката. Чайничето за заварка сякаш я чакаше на топло върху котлона.

Готвачката погледна към Наташа, щом тя влезе. Едрото й лице блестеше от пот, а големият й бюст се надигаше тежко от усилието.

— Ха, каква изненада! Какво те води насам по това време, че и бледа като ланския сняг.

— Дойдох за чаша чай — отвърна Наташа.

Блестящите тъмни очи се вторачиха в нея изпод гъстите посивели вежди. Макар да минаваше шестдесетте, готвачката си оставаше проницателна жена. След задължителната поредица от успокоителни възклицания, хъмкания и забележки от рода на „посърнала като вчерашен пудинг“, готвачката премина към същността:

— Обзалагам се на два шилинга, че тук е замесен мъж.

Наташа си наля чаша чай.

— А защо не и двама — отвърна тя и изскочи, преди готвачката да успее да смели тази забележка.

Малко по-късно Наташа се оказа в зимната градина на стария ърл, обкръжена от любимите му растения. Носеше чаша горещ чай и две солени бисквити. Остави ги на някаква маса, махна няколко сухи листа от една саксия с пълзящи растения и се настани в стар, изтърбушен люлеещ се стол.

След като допи чая, постави чашката на масата и започна бавно да се люлее. Бавно плъзна поглед по зимната градина. Личеше си, че е била доста запусната напоследък.

Наистина трябва да направя нещо, каза си тя. Работата щеше да я накара да забрави всичко друго. Утре. Утре ще сложа ред в зимната градина, а после ще се заема с оранжерията.

Скоро се унесе и заспа.

Госпожа Макдугъл не можа да я намери за вечеря, затова се обърна за помощ към Тревор и близнаците. Тревор пое ръководството на операцията и изпрати близнаците да претърсят градината и конюшните. Издирването се оказа безрезултатно и тогава той се сети, че са забравили за зимната градина.

Намери я там, заспала в големия люлеещ се стол, който я караше да изглежда съвсем дребничка. Застана до нея и я загледа, внезапно поразен от това колко млада е тя. Не само млада, но и чиста, невинна, доверчива и наивно прелъстителна. В нея нямаше никаква преструвка. И заради това чувствата му бяха на път да станат много по-дълбоки, отколкото би искал.

Осъзна, че изпитва известно угризение. За пръв път му се случваше да почувства нещо, наподобяващо съжаление. От най-ранна възраст го бяха обучавали както подобава на сина и наследника на един дук. Научен бе да взема решения за доброто на семейството, без да се притеснява за последствията. Такъв беше неписаният кодекс на висшата аристокрация, получен след дълъг естествен подбор.

Наташа се размърда в съня и промърмори. Това отново привлече вниманието му към нея. Не може да не се удивлява от чистотата на кожата и, от нежния мъх по бузата, от деликатните извивки, които сякаш молеха да свали дрехите, за да открият великолепната плът отдолу.

Плъзна за миг поглед по деколтето й, сетне отново се загледа в нейното лице. В него имаше нещо, което караше мъжете да вършат безумни неща. Неща, които той лично не можеше да си позволи.

Трябваше да мисли за семейството, за титлата, за именията на рода Хамилтън. Този свят беше студено и негостоприемно място. Не можеше да си позволи да се размеква. Чувствата са нещо неуместно, а понякога и пагубно. Или той, или Наташа. Никакъв компромис.

Но все пак в мига, когато взе решение да се придържа към първоначалния си план, си каза, че вероятно след време ще се разкайва.

Не му беше приятно да постъпва по такъв начин, но състраданието не беше достатъчен довод, за да го спре. Сякаш за да облекчи малко съвестта си, той помилва прасковената й буза, сетне плъзна пръсти по нежната извивка на шията.

— Малка вълшебнице, ти не заслужаваш това — тихо прошепна той.

Сетне се обърна и излезе тихо, без да поглежда назад. И не забеляза, че очите й бяха отворени и го проследиха с поглед, в който се преливаха синьо и виолетово.

Наташа не можеше да си намери място през следващите дни. Загуби апетит, нощем сънят не идваше. Прекарваше часове край леглото на Тони, четеше му или просто бъбреше, като непрекъснато си повтаряше, че е влюбена в този човек и иска да се омъжи за него. Не можеше обаче да изхвърли от съзнанието си смущаващите мисли за брат му.

Наташа беше прекарала цялата сутрин в оранжерията и се връщаше вкъщи за чаша чай, когато зърна готвачката и госпожа Макдугъл да берат нещо в градината. Това беше задължение на готвачката, но понякога и госпожа Мак се включваше. Наведена над лехите с магданоз и бабина душица, готвачката осведомяваше госпожа Мак за последните селски клюки.

Наташа чу да споменават името й и се приближи.

— Май се е разнесъл слухът, че младата госпожица е прекарала две седмици с Хавърлай Адския огън. Помни ми думата, скоро цялото село ще научи… ако вече не е научило.

— Оле Боже! — простена госпожа Мак. — Надявах се всичко, да си остане между нас и да спестя някои тревоги на клетото девойче.

— Май няма да се мине само с тревоги — отбеляза готвачката. — Щом слухът се разнесе, ще помислят горкото дете за уличница.

Бюстът на госпожа Мак се изду от възмущение и за не се знаеше дали копчетата ще удържат на мощния напор. При нормални обстоятелства това би разсмяло Наташа, но днес едва го забеляза. Сви вежди, обърна се и се измъкна тихо от градината. Вече не й се пиеше чай.

Враните грачеха на близкия бряст, от градината изхвърча ято скорци, но Наташа не им обърна внимание. Беше крайно обезпокоена от чутото. Знаеше какви злини могат да причинят клюките.

Върна се в оранжерията и откри, че вътре са се промъкнали котки, изпочупили са листата на няколко гераниума и са изровили част от анемоните. Въздъхна уморено и се зае да оправя нещата. От време на време се надигаше и гледаше през прозореца братята си, които се катереха със стълба по една купа сено и сетне се спущаха долу. Животът е прост, когато човек е млад.

Не трябва да се предавам, мислеше си тя. Трябва да продължавам, сякаш нищо не се е случило. Не трябва да си въобразявам най-лошото само заради някакви кухненски клюки. Не им обръщай внимание и всичко ще се забрави.

Следващият следобед, когато последните оранжеви лъчи на залязващото слънце къпеха полята в злато, Наташа откри, че слуховете са стигнали прекалено далече. Беше решила, че малко езда ще й се отрази добре и се беше запътила към конюшните с надеждата, че този път ще се размине с Нед.

Поколеба се на прага на тъмната конюшня, усещайки хлад и някакъв неясен страх. Сякаш инстинктът я предупреждаваше да бяга. Но тя се чувстваше като парализирана и не можеше да помръдне.

Счу й се нещо. От тъмнината се разнесе някакво прашене и съскане, като от човек, вървящ през висока трева. Шумът се приближи и тя разпозна звука. Това бяха стъпките на човек, напредващ тихичко по влажния пръстен под.

Разумът я съветваше да побегне, да хукне и да бяга дълго, без да се обръща, но краката й сякаш бяха пуснали корени. Покри я нечия тъмна сянка, дочу нечие ускорено дишане. Лъхна я миризмата на непознат мъж, застанал наблизо. Сетне мъжът се приближи до входа. Сенките правеха лицето му гротескно. Тя впери поглед в тъмните дупки, където трябваше да бъдат очите, в острите очертания на ястребовия нос, в резката на присвитата уста. Познаваше това лице. Накрая човекът излезе на светло.

Нед.

Притисна гърди и въздъхна с облекчение.

— Божичко, Нед. Изплаши ме до смърт.

— Какво страшно има да си в конюшнята с мен? Доколкото знам, не ти е за пръв път да си насаме с мъж.

Тя ахна, сетне го изгледа гневно. Значи беше чул. Този човек открай време я караше да се чувства неудобно, а сега наученото му даваше и огромна власт. Вирна брадичка и го погледна в очите, в които мъждукаше злобно пламъче.

— Забележката ти е неуместна. Моите работи не те засягат. Нямаш право да ми говориш по такъв начин.

Той се разсмя. Острият звук стържеше нервите й като шкурка.

— Нямам право ли? Няма какво да се надуваш пред мен. Имам очи и уши. Видях много неща и чух още повече. Единствената разлика между теб и една обикновена курва е, че ти предпочиташ всичко да си остава между роднини… разтваряш крака и за двамата, нали?

Тя го зашлеви. Силно.

Нед я изгледа убийствено, но не каза нищо.

— Може да имаш очи и уши, но явно нямаш мозък. Ако имаше, щеше да проумееш, че само да кажа и една дума на лорд Антъни и ти ще изхвръкнеш оттук.

— Но ти няма да кажеш на лорд Антъни — изсъска той. — Ако кажеш, той ще разбере, че слухът е плъзнал. Ще бъде задължен да постъпи като почтен човек и да се ожени за теб… или да ожени я брат си за теб. А ти не знаеш кой от двамата предпочиташ, затова ще си траеш. Още не си избрала, нали?

Тя се дръпна назад.

— Да не си посмял повече да се приближаваш до мен! — изрече с треперещ глас. — Ако те видя само да отваряш уста, ще му кажа… дори ако после трябва да се омъжа за дявола.

Преди да успее да й отговори, тя се завъртя и изхвръкна от конюшнята, съпровождана от подигравателния му смях.

След като изскочи от конюшнята, Наташа се насочи към градината. Там зърна Тревор да разглежда статуите. Не беше в настроение да разговаря с него, затова свърна по пътечката към оранжерията. Но докато влезе вътре, той я настигна и я хвана за ръката.

— Ей, къде бързаш. Почакай малко.

Тя погледна първо ръката си, сетне него.

— Ще бъдеш ли така добър да ме пуснеш?

— Да не мислиш, че ще те пусна така лесно?

— Остави ме на мира, Тревор. Стой настрана от мен.

— Не мога — отвърна простичко той.

Тя въздъхна, уморена до мозъка на костите.

— Какво искаш?

Тревор се загледа в това прелестно личице, обърнато към него и в не особено дружелюбните виолетово-сини очи. За момент забрави за плана си.

— Не съм сигурен — отвърна той. Сетне се ухили и добави: — Но в главата ми се въртят ред интересни възможности.

— Е, можеш да забравиш за тях — каза тя. — Не ме интересуват.

Леденият отказ и очарователното, макар и гневно изражение на лицето й само накараха Тревор да се разсмее.

— Не се ядосвай. Явно няма да ми излезе късмета с теб.

— Това е първата истина, която чувам от устата ти. Сега ме остави на мира. Не разбираш ли, че в момента си излишен?

— Не разбираш ли, че подобно предизвикателство само привлича мъже като мен.

— Не искам да те привличам! Не искам да имам нищо общо с теб.

Хвърли му изпепеляващ поглед, обърна му презрително гръб и се зае да подрежда няколко глинени саксии. Защо допускаше той да я ядосва така? Защо падаше така лесно във всеки негов капан? Не можеше ли просто да не му обръща внимание?

Отново го видя мислено, с цялата му хубост. Ето защо — обади се някакъв глас в съзнанието й.

Глупости, помисли си тя. Той изобщо не ме интересува. Самочувствието му няма граници. Прекалено е надут. Прекалено самоуверен. Езикът му е прекалено развързан и зъл. Ама че глупост е да си въобразява, че с няколко комплимента и умело пуснати ръце ще ме накара да му скимтя в краката.

Но дори в момента, когато течаха тези мисли, тя съзнаваше, че нещо в него я привлича.

Може би безцеремонността.

Тревор скръсти ръце и проследи с поглед как тя тръшка ядно саксиите.

— Внимавай — обади се той. — Иначе счупените ще бъдат повече от подредените.

— Когато ми потрябва съветът ти, ще го потърся — отвърна тя.

Той се усмихна, благославяйки късмета си. Никога не беше срещал жена като тази татарка с остър език, виолетови очи и гарванова коса. Тя не беше като другите. Оригинална. Невинна и съблазнителна. Искаше я. Това бе абсолютно ясно. Това го изненада. Никоя жена не беше предизвиквала такива чувства у него. И се питаше дали някоя ще успее в бъдеще.

Заобиколи саксиите и я притегли в прегръдките си. Знаеше, че я притиска прекалено силно и властно, че устните му са прекалено алчни и търсещи. Искаше да я опитоми и съзнаваше, че Наташа няма достатъчно сила да го отблъсне, нито да се удържи да не отвърне на целувката. А сетне това нямаше никакво значение, ръцете й обгърнаха врата му и тя го целуваше с целия плам и възбуда, които бе събудил у нея. Усещаше как главата й се завъртя. Разпозна момента, когато коленете й омекнаха. Той фосгена и я притисна по-плътно, коляното му търкаше нейното… Трябваше да спре. Незабавно. Спри или я вземи…

Когато той се дръпна, Наташа трябваше да се хване за ръката му, за да не падне. Не я пусна, а просто се отмести малко назад и се загледа в лицето й:

— Какво правиш с мен? — попита той, напомняйки си за задълженията си като съблазнител. Сякаш беше на път сам да бъде съблазнен. Повтори си, че залогът е много голям и че той е дошъл с определен план.

Погледът й беше объркан и смутен.

— Защо правиш това? — попита тя.

Погледът му бавно се плъзна по вдигнатото й личице, сякаш искаше да запечата всеки сантиметър от него.

— Бог да ми е на помощ, ако разбирам — отвърна той.

Обърна се и излезе от оранжерията, оставяйки Наташа сред парчетата от саксии.