Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Time for Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Илейн Кофман

Заглавие: Време за рози

Преводач: Илия Илиев

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ — Велико Търново

ISBN: 954-445-034-6 (грешен)

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9734

История

  1. — Добавяне

Трета част

„Отсъствието разпалва огъня подхранващ страстите и любовта със сладостна разлъка.“

Фулке Гренвил, „Отсъствие и присъствие“

Четиридесет и трета глава

Човек не може да влезе в Русия от запад и да не остане пленен от красотата на Санкт Петербург, обвит в ореола на северното сияние, кристалночист под зимния сняг.

Корабът наближаваше до пристанището и в далечината започнаха да се различават позлатените кубета на църкви и манастири, сетне гръцките колони и капители на дворците, наредени край гранитните кейове на Нева. Светът изглеждаше заскрежен и потънал в ледено мълчание. Позлатените покриви и куполи се открояваха на фона на надвисналото синьо небе и се отразяваха в реката.

— Тук още е зима, а в Англия вече сигурно цветята са цъфнали — каза Наташа на Ники.

— Пролетта ще дойде и тук, но по-късно — отвърна той.

Няколко часа по-късно препускаха по Невски проспект, широката крайбрежна улица, където също както в Лондон се разминаваха и си разменяха поклони дендита и разкошно облечени дами. Наташа се изненада как бе могла да забрави препускането с тройка през покрития със сняг град, скърцането на плазовете, звъна на безбройните звънчета по хамутите.

Ники погледна Наташа и я зави по-плътно с кожената пелерина.

— Студено ли ти е?

— Вцепенена съм от студ — потвърди тя, тракайки със зъби. — Забравила бях колко мразовито може да е тук.

Той се разсмя.

— Сега сме пролет. Става и по-студено.

Наташа погледна напред, където препускаше тройката с братята й. Не можа да ги различи, но Ники веднага разбра какво си мисли и я успокои:

— Там са, не се бой.

Зетят на Ники, княз Сперански, навярно беше много могъщ велможа. Наташа веднага си помисли това, като зърна двореца му. Построен в класически стил, с елегантна фасада с колони и статуи, той далеч надхвърляше по размери и разкош всички палати, които беше виждала в Лондон. Но истински се впечатли чак когато видя вътрешността. Стените бяха облицовани с розов мрамор, мраморни колони поддържаха високия таван, а пред влизащите се ширваше великолепно стълбище, озарено от хиляди кристални полилеи.

— Сигурно царят живее тук — предположи Лука.

— Не — отвърна Ники. — Но Зимният дворец е наблизо.

Един висок и слаб мъж в униформа ги посрещна. Ники го представи на Наташа.

— Това е граф Долохов. Той ще ви покаже вашите апартаменти.

След това Ники се извини, че трябва да отиде да види зет си.

— Надявам се, че ще харесате апартаментите си — каза той. — Сигурно всички сте уморени. Ще можете да си починете малко. Ще се видим на вечеря, освен ако князът не пожелае да се запознае с вас преди това — каза той, поклони се дълбоко, усмихна им се окуражително и си тръгна.

Наташа тръгна след слабичкия граф, който ги поведе нагоре по стълбите. Опита се да сподели някои свои тревоги, но не й обърнаха особено внимание. В коридора ги посрещна друг човек, който й беше представен просто като „Петя“. Той поведе близнаците към друго крило на двореца.

— Защо отвежда братята ми?

— Ще ги видите на вечеря, мадмоазел — сухо отвърна граф Долохов. Явно смяташе въпроса за приключен.

Наташа беше настанена в просторен апартамент от три помещения, боядисани в тъмносиньо и пищно украсени със злато. Вътрешната стая тънеше в полумрак, но светлината се процеждаше иззад тежките завеси на високите, елегантни прозорци, които гледаха на север. Мебелите бяха грациозни и изящни, с фина резба и инкрустирани златни орнаменти. Позлатеният часовник на камината изоставаше с двадесет минути и този малък недостатък й подейства успокоително след целия този разкош и безукорен ред. Поколеба се дали да не свери часовника, сетне реши да го остави така. Нека й напомня, че нищо на този свят не е идеално.

В другия край на стаята една сребърна мастилница стоеше върху махагоновото бюро, където сякаш я зовяха купчинка хартия за писма и няколко пера. Тя се усмихна на себе си. Никога не пропускаше възможността да пише писма. Като си помислеше само колко често беше писала на братята си и Сесилия. В другия ъгъл едно голямо пиано се беше настанило удобно върху късите си криви крака и я поздравяваше с белозъба усмивка. Спомни си за малкото пиано форте, което баща й беше купил от Италия и някъде в далечината и се счу познатата мелодия на мазурката.

Отвори очи и мина в спалнята. Съзнаваше, че няма представа къде точно в този огромен палат са настанени братята й, нито къде е Ники.

Хвърли маншона и пелерината си върху леглото. Отиде до огледалото и свали шапката. Снегът се топеше върху косата й. Поколеба се няколко секунди пред леглото и накрая реши, че не е чак толкова уморена, че да спи. Затова се настани в едно кресло до огъня и зачака.

На два пъти хвърли поглед към часовника. Всеки път бяха изминали по двадесет минути. В Русия времето явно течеше много по-бавно, отколкото в Англия. Скочи на крака, отиде до прозореца и се загледа навън.

Всичко беше безмълвно и блестеше под северното сияние. От време на време се чуваше пращене. Това бяха дърветата, които пукаха от студа. Покривите бяха натежали от сняг. Студен, искрящ и кристален, Санкт Петербург беше като одеждите на епископ, белоснежна кралска мантия, бродирана със сребро и инкрустирана с бисери и диаманти. Съвсем различен беше от безразборно нахвърляните ниви и ливади край Марчъм, сгушени под тънкото одеялце от сняг.

Имаше чувството, че е като в мъгла. Допря ръка до студения прозорец, за да се съживи. Чувстваше се самотна, изоставена, далеч от корените си, сякаш част от тялото й бе ампутирана и тя трябваше да се научи да живее без нея. Домът й беше тук, а тя се чувстваше самотна. Беше рускиня, но също и англичанка. И двете. Нито едното. Беше съставена от две половинки, които трябваше да живеят заедно, но не си пасваха.

Коя беше тя? Тихо започна да си тананика старата песничка:

Какво съм аз?

Дете, плачещо в нощта?

Дете, плачещо за светлина,

което няма други думи,

освен сълзите.

В осем и половина й съобщиха, че князът желае да я види. Когато пристигна в малкия салон, братята й вече я чакаха. Разговорът беше приятелски и си личеше, че Лука и Павел отдавна са там.

Едър, интелигентен и властен, княз Сперански със своя двуметров ръст се извисяваше като кула над Наташа, която едва стигаше метър и петдесет. Беше огромен мъж с коса, черна като къдрите на Наташа. Носеше великолепна униформа, подобна на онази, която Ники носеше на бала у Тони и Сесилия. Само че князът беше окичен с много повече ордени и медали, златните му еполети бяха по-широки и по-пищни, а шарфът му беше не червен, а син. Син като Нева.

Ники й се усмихна окуражително и пристъпи напред.

— Наташа, нека ти представя княз Сперански.

Черните очи на княз Сперански бавно се плъзнаха по лицето и фигурата на Наташа. Тя също се възползва от паузата, за да го огледа. Сетне отклони поглед. Той й напомняше за времето на великите казашки атамани, които не давали пет пари нито за царя, нито за султана, побивали главите на враговете си на копия и вземали от съседите всичко, което им хареса — пари, коне и жени.

Княз Сперански явно беше пряк потомък на тези казаци.

Внезапно й стана студено, сякаш някой бе отворил прозореца и беше пуснал вътре северното сияние. Вдигна очи към княза. Погледите им се преплетоха. Колкото и да се опитваше да остане непроницаем, тя усещаше, че в себе си той пресмята нещо. Видя също, че е прочел разбирането в погледа й и това го забавлява по някакъв негов си начин. Той явно бе човек, отдаден на тайните и заговорите. Веднага разбра, че ще трябва да се съобразява с него.

Когато заговори с братята й, Наташа забеляза, че княз Сперански беше много по-внимателен с тях. Това естествено я вбеси. Държеше се с момчетата така учтиво само защото бяха мъже. Явно този човек нямаше високо мнение за жените.

Преди да изрече някоя жлъчна забележка, съобщиха, че вечерята е сервирана. Наташа с благодарност прие предложената й от Ники ръка и двамата тръгнаха към масата. Всичко бе съвсем различно от вечерята в Марчъм или дори от по-официалните вечери у Тони и Сесилия. Време. Трябва ми време. Постепенно ще свикна. Но докато си повтаряше това, не можеше да не се запита дали не се самозалъгва.

Близнаците вървяха пред тях, придружени от княза. Носеха военни униформи, каквито понякога обличат момчетата. Наташа се радваше от цялото си сърце, че те стават толкова високи, стройни и хубави млади мъже. Двамата невероятно си приличаха и само най-близките им можеха да ги различат. Наташа се засмя, като си помисли колко млади дами ще се чудят кого ли от двамата предпочитат. Всъщност близнаците бяха много различни по характер. Лука бе открит, доверчив, обичаше да приказва и да се забавлява, докато Павел беше по-задълбочен и ученолюбив, и бе склонен внимателно да обмисля нещата. Спомни си, че именно Павел не искаше да идват в Русия.

Стигнаха до огромната трапезария, където светлината на четири величествени полилея се отразяваше в полираната повърхност на безкрайната махагонова маса. Лука и Павел бяха настанени начело на масата, от двете страни на княз Сперански. Наташа беше сложена към средата, между Ники и княз Безухов, стар герой от много войни, който обичаше да разказва как със собствените си ръце изхвърлил Наполеон от Русия и имаше навика да заспива насред яденето.

Тя хвърли поглед към близнаците. Явно се чувстваха добре, защото разговаряха оживено с княза, поне Лука го правеше. Доколкото можеше да се съди по жестикулацията му, той разказваше нещо за голямата страст на живота си, крикета.

Обърна се към Ники, който й се усмихна ослепително, но усмивката му дойде прекалено бързо и беше мъничко по-широка, отколкото се налагаше. Почваше да забелязва, че този Ники, с когото се бе запознала в Англия, доста се различаваше от граф Николай Ростов в Русия. В Англия той беше по-спокоен и весел. Не можеше да каже къде точно е разликата, нито на какво се дължеше тя. Но Наташа усещаше, че в поведението му има нотка на сдържаност, сякаш нещо го държеше в постоянно напрежение.

Графиня Мария, която седеше от другата страна на Ники, го заговори. Наташа го наблюдаваше как учтиво отговаря на графинята. До нея достигаха само откъслечни думи от разговора. Хрумна й, че познава Ростов съвсем отскоро.

Не можа да продължи нишката на мислите си, защото княз Безухов изхърка мощно, събуди се и безпомощно се заоглежда.

Но през нощта Наташа дълго се мята без сън в леглото, в очите й напираха неизплакани сълзи, а сърцето й биеше тревожно. Защото започваше да осъзнава, че всъщност не знае почти нищо за граф Николай Ростов.

Следващите две седмици минаха еднообразно. Почти не виждаше Ники, а още по-рядко — братята си. Повечето време прекарваше сама. Самотата започна да й дотежава и тя взе да става нервна. Веднъж се оплака на Ники, който беше седнал до нея на вечерята. Той я потупа по ръката и я увери, че ще направи каквото може.

— Никой не е искал да те обиди, скъпа. Просто става дума за недоглеждане. Сега всички в двореца са страшно заети, както обикновено става при политическите кризи.

— Каква политическа криза? — попита стреснато Наташа. Не искаше една нова война да я завари в Русия.

Видя, че Ники предпазливо поглежда към княз Сперански, чийто черни очи бяха приковани в Наташа.

— Нещастна ли се чувствате, мадмоазел? — попита князът.

— Нямам какво да правя — отвърна Наташа. — Не съм свикнала да стоя без работа. Липсват ми много неща.

— Какво например? — попита той.

— Липсват ми моите братя.

— В Англия през повечето време те бяха далеч от вас, значи не сте ги виждали толкова често — отбеляза князът.

— Има и други начини за общуване — защити се Наташа. — Пишехме си редовно, а аз използвах всяка възможност, за да им ходя на гости.

— И смятате, че това е за предпочитане пред сегашното положение?

— Изглежда ми странно, че сега знам по-малко за живота на Лука и Павел, отколкото когато бяхме далеч едни от други в Англия.

Очевидно с тази точка беше приключено, защото князът я изгледа презрително и неучтиво смени темата.

— И какво друго ви липсва, мадмоазел?

— Приятелите и работата.

Той се облегна на стола си и скръсти лице. Всички разбраха, че сега я държи в ръцете си и смята да я довърши.

— А, да. Вашето градинарство — процеди княз Сперански с тон, който накараха повечето присъстващи да се усмихнат под мустак.

Наташа беше възмутена от едва прикритата подигравка към заниманията й с ботаника и към славата, която си беше спечелила сред специалистите. Затова тонът й беше по-остър, отколкото възнамеряваше първоначално.

— Работата ми далеч надхвърля простото градинарство — заяви тя. — Може би хората, които са ви осведомявали, не са познавали добре същността на моята работа върху растенията и аранжирането на градини.

Той й се усмихна студено.

— Вероятно грешката се дължи на моето невежество — каза той и приглушените разговори наоколо замлъкнаха.

Наташа вирна брадичка, решена да не се предава толкова лесно.

— Казвали са ми, че невежеството често подтиква хората да правят големи заключения.

Той продължаваше да я гледа изпитателно. Очите му, дълбоки и черни, оставаха непроницаеми.

— Съжалявате ли, че се върнахте в Русия?

— Съжалявам, че се намирам в подобна ситуация — отвърна тя и хвърли поглед към Ники. Той явно се колебаеше дали да се намеси.

Слава Богу, графиня Мария нямаше подобни скрупули и не се свенеше да вземе думата пред княза. Тя кимна с посивялата си глава и ловко прехвърли разговора на предишната тема.

— Не бива тези приказки за политическа криза да ви притесняват кой знае колко — посъветва я тя. — Вие, дъще, няма за какво да се безпокоите. Просто цар Александър има труден характер и е склонен да прави резки завои в политиката.

— В каква посока? — попита Наташа.

— За него е по-важно да бъде миротворецът на Европа, отколкото цар на Русия — отвърна графинята.

Подемайки подхвърлената нишка, Ники се включи в разговора.

— Александър е пълен с амбициозни планове и идеалистични програми — каза той. — Непрестанно започва нещо с фанфари и салюти, а сетне го изоставя. Неговата непоследователност безпокои много хора. В момента той сякаш се интересува единствено от религията. Но мнозина намират малко странен този рязък завой от предишната либерална политика. За момента повечето обвинения са насочени срещу неговия съветник, граф Аракчеев, но кой знае докога ще продължава така? Всичко може да се преобърне за броени часове. И за по-малки грехове са сваляли императори.

Дали й казваше истината? Може би просто тя и братята й бяха дошли в неподходящо време, когато никой не бе склонен да им обръща внимание? Усети, че част от гнева й се изпарява. Не можеше да вини само Ники, защото по всичко личеше, че грешката не е изцяло негова. Може би наистина ставаше дума за недоглеждане. Имаше чувството, че и на него не му бе леко да стои далеч от нея през повечето време. Той не казваше нищо, но в крайна сметка тя бе жена и притежаваше интуиция. Затова подозираше, че който и да беше подредил така програмата им, Ники не носеше отговорност за това. Но очевидно се налагаше да открие виновника в най-скоро време.

Хвърли поглед към княза, който я гледаше по присъщия му вбесяващ начин, сякаш четеше мислите й и те не му харесваха. Отбеляза си наум, че трябва да поговори за това с Ники при първа възможност.

Следващия следобед те можаха да останат насаме за няколко минути в салона за чай.

— Какъв ти е княз Сперански? — попита Наташа и забеляза как се стегнаха челюстите на Ники, когато чу името на княза.

— Той ми е зет, или по-скоро беше… защото сестра ми почина преди две години при раждане.

— Моите съболезнования. Имаш ли други роднини?

— Не.

— И живееш тук, в двореца на княза?

— Официално да, но прекарвам повечето си време в провинцията, в ловната си хижа.

— Ловна хижа ли? — развълнувано възкликна тя. — Според теб ще можем ли някога да отидем там заедно? Ние с братята ми обичаме провинцията и…

Той се разсмя и Наташа забеляза бръчиците, които се събираха около ъгълчетата на очите му.

— Знам колко обичаш провинцията, скъпа.

Тя му върна усмивката и за пръв път от много време насам се поотпусна. Това беше старият Ники. Но не остана дълго при нея, защото в този момент граф Долохов влезе и съобщи, че Ники спешно трябва да отиде при княза.

В очите на годеника й проблеснаха закачливи искрици.

— Ще се върна след няколко минути — отвърна той.

— Князът каза, че било спешно — натърти граф Долохов.

Ники въздъхна и я целуна за довиждане.

— Заведи мадмоазел Симонова да види братята си — нареди той.

— Те са заети с уроците си.

— Знам, но те са й братя. Не вярвам няколко минути да се окажат фатални за образованието им. Ако се появят някакви възражения, аз поемам пълната отговорност.

— Отлично — каза графът и се поклони пред нея. — Ще бъдете ли така добра да ме последвате, мадмоазел.

Докато Наташа беше при братята си и слушаше колко са безкомпромисни тукашните учители и колко им липсват приятелите от Итън, Ники се съвещаваше с княза.

— Смятам, че трябва да ускорим плановете си за сватбата — каза князът. — Нашата малка чучулига все по-силно се колебае дали е рускиня или англичанка.

— Ако излизаха по-често, нямаше да им е толкова трудно — отвърна Ники.

— Знаеш много добре защо ги държим тук. Не искаме прекалено много хора да узнаят, че братята са близнаци. Когато единият се качи на трона, ще трябва да държим другия на абсолютно сигурно място. Ако един престолонаследник попадне в неподходящи ръце, тогава може… е, няма значение. В момента главната ни грижа е сестрата. Става все по-неспокойна. Не я свърта на едно място. Явно не се приспособява добре.

— Ние не й помагаме особено. Тя практически е затворничка… а и на мен взе да ми омръзва други да се разпореждат с живота ми.

— Ти знаеше с какво се захващаш, когато отплува за Англия. Така че проблемът не е, че други се бъркат в живота ти, а че си се влюбил в нея.

— Това би трябвало да облекчи нашата задача.

— Не съм убеден. Ами ако реши да се прибере у дома? Твоята работа е тя да се почувства щастлива от съдбата си тук и да е склонна на някои малки жертви, за да види един от братята си на трона. Нали затова отиде в Англия?

— Наистина отидох да я върна в Русия. Но си мислех, че щом е рускиня, ще се прибере с радост. Боя се, че съм грешил. Понякога се питам дали Наташа изобщо някога може да бъде щастлива тук.

— И ти си готов да я пуснеш, дори ако това означава да загубиш любимата си?

Ники си пое дъх да отговори, но княз Сперански го прекъсна:

— Помисли внимателно, преди да отговориш. Ники, сега ти или си с нас, или си против нас.

Ники явно беше ходатайствал тя да се вижда по-често с братята си, защото следващата седмица я изведе заедно с Лука и Павел да се поразходят. Скоро ще се запролети, помисли си тя, докато гледаше как шейната препуска. Слънцето вече беше залязло, а още не бе станало нетърпимо студено.

Извън Санкт Петербург спряха за няколко минути. Лука и Павел се покатериха на най-близката пряспа с една шейничка, покрита с изкусна резба, и започнаха да се спускат с лудешки крясъци.

След малко повикаха и Наташа. Тя реши да си опита късмета и завърши забита в една пряспа. Вместо да й се притекат на помощ, близнаците се превиваха от смях, а Ники се възползва от възможността хубаво да огледа някои от най-скритите й части и похвали коленете й.

Тя го изгледа гневно, оправи си полата и като отблъсна всички протегнати ръце, се изкатери обратно сама.

— Ей сега ще му хвана цаката — заяви решително тя и се приготви за ново спускане, но Ники я хвана за ръката.

— Остави близнаците да се пързалят. На мен ми е много по-приятно да останем за малко заедно.

— Кой би могъл да предположи — саркастично отвърна тя, без да си дава труда да прикрие враждебността в гласа си.

Той спря и я хвана за ръцете.

— Не ти ли липсвах, скъпа?

— Как би могъл да ми липсваш? Аз почти те забравих.

— Сърдиш ли ми се?

Тя въздъхна. Не би могло да се каже, че му се сърди. Е, само мъничко. Просто…

— Стяга ми се душата тук, Ники. Нямам какво да правя. Почти не виждам братята си. Нямам приятели, а прислугата сякаш се страхува от мен. Дори земята изглежда негостоприемна, защото няма градини, нито оранжерии. За човек, свикнал да живее сред растения, никак не е лесно да не вижда никаква зеленина наоколо — тя поклати глава. — Не знам. Просто не прилича на мястото, където мечтаех да попадна.

Той стисна ръката й.

— Знам, че не ти е леко, но скоро всичко ще свърши. Обещавам ти.

Като заговори за градини, тя се сети за още нещо. Погледна го и попита:

— Какво стана с растенията, които беше дошъл да търсиш в Англия? Има ли оранжерии наоколо? Къде работиш обикновено?

За част от секундата й се стори, че той зяпна безпомощно, но изражението му светкавично се смени и когато заговори, върху лицето му бе изписана само дълбока искреност:

— Трябва да ти призная нещо, скъпа. Изпратиха ме за растения в Англия заради политическите ми връзки, а не заради познанията ми по ботаника. В ботаниката аз съм пълен невежа.

Тя го погледна озадачено.

— Но когато се срещнахме за пръв път, ти искаше да видиш градините ми в Марчъм.

Той се усмихна и я погледна любящо и нежно.

— Исках да бъда близо до теб, Наташа. Ти плени сърцето ми от пръв поглед.

Тя искрено се изненада.

— Така ли?

— Да. Влюбих се безумно. Всъщност не чак толкова безумно, защото сега сме в Санкт Петербург и князът смята да даде голям бал, за да ви представи пред руското общество и да обяви официално нашия годеж.

Тя не обърна внимание на новината за бала. От ума й не излизаха по-важните въпроси:

— А защо не ме пускат при братята ми?

— Князът е силно притеснен от пропуските в тяхното образование. Повечето време те са заобиколени от учители. Знаят много малко за родната си страна, познанията им по руски и френски далеч не са задоволителни. Не са чували почти нищо за историята на Русия. Трябва да понаучат нещо и за военната теория… за да са годни за кариерата, за която е мечтаел баща им.

Наташа едва се въздържа да не добави: Баща ми или князът?

Един-два дни по-късно Ники дойде да я види, следван от трима слуги, натоварени с книги по ботаника, скицници, бои, четки и хербарии. Това я поразсея за няколко дни. Но скоро откри, че тези неща само засилват носталгията й, защото непрестанно и напомняха за предишния живот.

Следващият път, когато видя Ники, той тъкмо извеждаше близнаците да ловят риба на леда. Реши да ги пресрещне когато се връщат от риболов и да каже на Ники всичко, което мисли. Още не беше свършила да говори, когато Лука и Павел дружно се присъединиха към нейните оплаквания.

— Тук изобщо не е забавно — каза Лука. — Всички са стари. Не можем ли да живеем някъде другаде? Защо не ходим на училище с нашите връстници?

— Не може ли да се върнем в Итън? — намеси се и Павел.

— Да — поде Лука — защо не се върнем в Итън?

Недоволството на Павел не я изненада, защото той поначало не бе възхитен от идеята да се преселят в Русия, но реакцията на Лука й се стори лошо предзнаменование. Говориха дълго и в крайна сметка се оказа, че момчетата не харесват почти нищо в Русия и от все сърце искат да се приберат в Итън.

Все така мърморейки, те се насочиха към апартаментите си. Наташа тръгна след тях, но Ники я хвана за ръката.

— Хайде да пием чай заедно — предложи той. Наташа кимна и двамата се запътиха към един от многобройните пищно украсени салони.

Една прислужница им донесе чашките на сребърен поднос и го остави на масичката пред разпалената камина.

— Да налея ли чая? — попита тя.

— Не — отвърна Ники. — И ние ще се справим.

Жената погледна Наташа, кимна и тихо затвори вратата след себе си.

Наташа взе чайничето и посегна към чашата, но Ники я спря.

— Аз не искам — каза той.

— Но… не искаше ли чай?

— Исках за минута да остана насаме с теб — отвърна той. Наташа го погледна в очите и видя, че е силно разтревожен.

— Какво има? — попита тя.

Ники се усмихна.

— Нищо, Наташа. Нима не е естествено да поискам да остана насаме с теб?

Тя продължи да го гледа няколко секунди, после си наля чаша чай.

— Знам, че не ти харесва как вървят нещата — продума той след няколко минути. — И с пълно основание. Повечето жени биха се чувствали по същия начин на твое място.

— Аз не съм „повечето жени“ — отвърна тя. — И мисля, че не си прав. Повечето жени биха се радвали на възможността да живеят в подобен разкош, около тях да се върти цял рояк прислужници, да имат десетки рокли в гардероба си… Но не съм убедена, че която и да е жена би искала да живее като отшелница, сама, без приятели, без работа. Или без мъж. Знаеш ли, че вече съм започнала да се радвам на старите си рокли? Знаеш ли, че съм започнала да се къпя по два пъти на ден, за да не умра от скука?

Той се разсмя.

— Значи ето къде отивала всичката топла вода.

— Не съм родена за такъв живот. Свикнах да бъда свободна. Липсва ми работата. Липсва ми ровичкането в пръстта и дългите разходки с кучетата. Липсват ми разговорите с прислужниците, които за мен са по-скоро приятели. Преди прекарвах времето си в четене, а сега броя колко прозорци има на отсрещната стена или колко квадратни метра е стаята ми. Трябва ми нещо, с което да се занимавам, да дам храна на ума си. Иначе ще умра от скука. Знаеш ли какво значи да живееш в клетка?

— Не си заключена в стаята си, Наташа. Свободно можеш да влизаш и излизаш когато си поискаш.

— И къде да отида? С кого? В Англия дори кучетата са по-любезни с мен, отколкото тукашните прислужници — тя въздъхна и се загледа в огъня. — Мога само да обикалям самотна из двореца, съпровождана от враждебни погледи. След няколко минути апартаментът ми започва да изглежда най-гостоприемното място тук и тогава разбирам, че е време да се прибирам.

Той пребледня.

— Да се прибираш ли? Къде да се прибираш?

Тя се наведе и постави ръка върху неговата.

— Не се получава, Ники. Боя се, че не трябваше да идваме. Братята ми не се чувстват добре тук. Мечтаят да се приберат в Англия. И аз не се чувствам на мястото си. Корените ни вече са другаде. Грешка беше да идваме в Русия, грешка беше да ти казвам, че може да се оженим, грешка беше да отиваме толкова далеч, само за да разберем, че няма смисъл да продължаваме. Искам да поговоря с княза. Трябва да спре приготовленията за бала.

— Защо?

— Защото не мога да се омъжа за теб.

— Трябва ти само малко време, за да свикнеш. Разбира се, че мястото ти е тук. Това е твоята родина.

— Не. Това е моето детство, Ники, моето минало. Но бъдещето ми е в Англия. Това важи и за братята ми. Много мислих и сега съм убедена в това.

— Нещата ще се оправят, Наташа. Скоро ще се запролети и…

Тя поклати глава.

— Решението ми да дойда тук беше прибързано. Не обмислих достатъчно нещата, не взех всичко пред вид. Реагирах прекалено импулсивно на неприятностите, които ми се бяха стоварили върху главата. Не помислих какви последствия ще има моето решение за близките ми хора. Проявих слабост. Бях решила, че съм изправена пред ясен окончателен избор, който трябва да направя незабавно — или да живея в страх до края на живота си, или да се прибера в Русия.

— Наташа, просто си малко объркана.

— Не, не съм. Виждам нещата много по-ясно, отколкото преди няколко месеца.

Погледна го да види как приема нейните думи и сърцето й се сви. Изглеждаше толкова безпомощен и нещастен, че очите й се насълзиха. Знаеше какво значи да страдаш, да губиш любимия си, да виждаш как всичките ти мечти и планове рухват. Но колкото й да съчувстваше на Ники, не можеше да не си мисли за другия. Така ли се е чувствал Тревор, когато го прогоних?

Гласът на Ники я върна обратно в стаята.

— Само страхът за живота ти ли те накара да приемеш моето предложение, или за момент беше забравила за опасността?

В гласа му се криеше такова отчаяние, че тя изпита известно угризение. Цял живот ли щеше да наранява хората с чувства? Но кой знае защо, докато гледаше Ники и четеше болката в погледа му, не можеше да не се сети за Тревор. И той страдаше така. Но вече е твърде късно. Твърде късно да го помоля да ми прости. Твърде късно да му кажа, че още го обичам.

— Наташа, нима си забравила всичко това? — стигна до нея гласът на Ники. — Нима си забравила?

— Не, не съм забравила — тихо промълви тя. Не искаше той да я моли. Не искаше отново да поема тази тежест. Тревор беше дошъл при нея и я беше молил за втори път. Да, споменът още я мъчеше, болката още бе жива.

— О, Ники, не съм забравила. Просто сега си мисля, че има и други начини човек да се справи с някоя опасност. Не е задължително да побегне. Моля те да ми простиш. Но по-добре да сложим край на всичко, докато не е станало прекалено късно. Много мислих. По-добре веднъж да се изправим пред болката, отколкото да я носим цял живот.

— Сега или винаги — отвърна той. — Болката е една и съща.

Тя въздъхна. Чувстваше се изстискана и капнала от умора. Не знаеше какво да прави.

— Нещата се променят с времето — каза тя. — Защо тогава нашите решения да остават неизменни?

Хвана ръцете му и го погледна в очите.

— Ники, не разбираш ли? Още не е прекалено късно. Мога да променя нещата. Мога да се върна. Но трябва да тръгна веднага.

Той си издърпа ръцете и отправи към нея един безкрайно студен поглед, който стигаше до дълбините на сърцето й.

— Заради него ли искаш да се върнеш?

Тя поклати глава.

— Не. Не е заради Тревор. Знам, че е прекалено късно. Трябваше да се вслушам в думите му, а не в своята наранена гордост. Трябваше да последвам сърцето си, а не разума, който крещеше за мъст. Исках да го накарам да си плати, да страда. Но тъй и не разбрах, че с всяка рана, която му нанасям, изтича по малко и от моята кръв.

— Какво ще правиш… като се върнеш?

— Не се сещам нищо друго, освен да се прибера в Марчъм и да започна отново да работя по градината. Знам само, че трябва да се върна в Англия. Не мога да бъда щастлива на друго място.

— Не съм убеден, че смяташ всичко за свършено. Все още се надяваш, че ще успееш да си го върнеш?

Тя поклати глава.

— Не. Тревор е едно от нещата в живота ми, които не могат да бъдат възстановени. Вероятно вече се е оженил. А дори и да не е, няма да почука отново на вратата ми. Не и след като му я затръшнах по такъв начин.

— Тогава защо да се връщаш? Какво те свързва с онази страна? Аз поне те обичам и искам да се оженя за теб.

— Прекалено си ми скъп, за да ти дам половин брак, Ники. Не мога да те направя щастлив, както и аз самата не мога да бъда щастлива тук. С идването си завързах възел, който не може да бъде развързан. Единственият изход е да го прережем. Не мога да се омъжа за теб, Ники. Просто не мога. Искам да се прибера у дома. Искам да се върна в Англия.

Той стана и се приближи до нея. Хвана я за ръцете и я накара да се изправи. Прегърна я и тя усети, как цялото и тяло се напряга. Целуна челото й с едва доловима и безкрайно нежна целувка, а тя изпитваше само съчувствие. Държеше я здраво, сякаш се страхуваше да не отлети.

Наташа усещаше твърдите копчета на униформата и равномерния ритъм на сърцето му. Той бе любящ и нежен, тялото му бе силно и стройно. Лицето му беше самото съвършенство. Всяка жена би могла само да мечтае за такъв мъж. Но Наташа не го обичаше — и разбра, че никога не би могла да го обикне.

Той я целуна. Странна целувка, рожба едновременно на любовта и омразата, на някакво гранично състояние между двете страсти. Тя се чувстваше по същия начин, когато за пръв път видя руския бряг — нито англичанка, нито рускиня, а загубена някъде между тях.

Но вече беше намерила своето място. Усети, че междувременно някак тихо и незабележимо беше пораснала. Гледаше на нещата по нов начин, не се водеше толкова лесно по чувствата си. Беше се научила да разсъждава трезво. Да разбира хората. Младежката прибързаност беше отминал етап. Наташа бе като плод, който сам не разбира, че е узрял, докато не падне от дървото. Приземяването беше доста болезнено, но й бе помогнало да открие самата себе си и скритата си сила. Знаеше, че ще успее да оцелее.

Тя вече беше жена. Можеше да живее в постоянен страх и да не се пречупи. Щеше да се изправи пред всяка опасност, която я чакаше в Англия. Нямаше да позволи на страха и съмненията да я заслепят. Виждаше нещата по-ясно, виждаше пътя пред себе си. Кръвта й може да беше и руска, но сърцето, което туптеше в гърдите й, беше английско.

Щеше да се прибере у дома.

Не знаеше кога и как точно, но беше убедена в крайния успех. Взетото решение й помогна да се успокои. Тя леко се отдръпна от Ники и опря чело на гърдите му. Беше й много скъп, близък и незаменим приятел. Чувстваше много неща, но можа да изрече единствено:

— Прости ми.

Той я пусна и тя усети, че краката й са омекнали. Отпусна се в стола и се поколеба какво да каже. Знаеше само, че колкото по-скоро му съобщи истината, толкова по-добре.

— Смятам, че ще е най-добре да си тръгнем с първия кораб.

Той не отвърна нищо. В погледа му се мярна някаква сянка, но Наташа не можа да разбере на какво се дължи тя. В нея се смесваха разкаяние, тъга, но и нещо друго, което я накара да настръхне. Нещо, което приличаше на страх и мрачно предчувствие. Все така безмълвен, Ники се обърна и се загледа в буйния огън. Протегна ръце към пламъците и замислено й отвърна:

— Няма да е толкова лесно, Наташа. Има причини… Задвижени са някои планове… Нещата вече не могат да бъдат спрени.

Сърцето й подскочи.

— Какви неща, Ники? Какво се опитваш да ми кажеш?

Той не отвърна нищо и тя усети, че започва да се ядосва.

— Отговори ми! — настоя тя. — Имам право да знам.

Той се обърна да я погледне, но тя извърна очи. Не искаше да се размеква. Нямаше да допусне отново да отстъпи от съжаление и съчувствие.

— Не знам как да ти го обясня, но не е възможно да си тръгнеш — отвърна той. — Ще се наложи да останеш.

Тя го изгледа смаяно. Сърцето й се разтуптя. Стисна дръжките на креслото, докато кокалчетата на ръцете й побеляха. Добре ли беше чула? „Невъзможно“ ли каза?

— Не… не мога да разбера — заекна тя. — Нещо във връзка с времето, с ветровете ли?

— Не, има неща, за които не знаеш. Има висши съображения, Наташа…

Тя скочи на крака, пренебрегвайки неговите мълчаливи предупреждения. Не я интересуваше, че той видимо се страхува да й каже нещо повече. Нито я притесняваха евентуалните му мотиви. Отдавна не се беше ядосвала така. Чувстваше се абсолютно в правото си да узнае какво я задържа тук.

— Какви неща? Какви съображения? — изкрещя тя. — Кажи ми, проклет да си! За какво говориш?

Той я погледна и тя осъзна, че цял живот няма да забрави какви бяха очите му в този миг. Никога не беше виждала толкова отчаяние, разкаяние и страх на едно място. Той се разкъсваше вътрешно. Господи, сърцето й се сви като видя каква буря бушува в него. Заради нея ли? Защото искаше да си тръгне? Не. Не беше само това. Имаше още нещо… Нещо много важно и страшно…

Сперански.

Затвори очи и пред нея отново се появи мрачният, студен поглед на Сперански. Какво щеше да спечели той от всичко това? За миг имаше чувството, че се води битка — нейната воля срещу волята на княза — и че Ники се е оказал по средата на бойното поле. Отвори очи и го погледна. До този момент не бе съзнавала, че толкова я обича.

— Кажи ми, Ники. Моля те.

— Прости ми, но не мога — отвърна той.

Усети как сърцето й се смразява. Преглътна сълзите си.

— Значи съм затворничка.

Той най-сетне избухна.

— Не си затворничка — изрева той. Сетне с усилие се овладя и добави по-меко. — Не си затворничка, Наташа. Не можеш да си тръгнеш, но това не е същото. Моля те, не гледай на нещата по такъв начин.

Тя се изсмя презрително.

— Не са едно и също нещо ли? Възхищавам се на способността ти да правиш толкова тънка разлика. Кажи ми, от това на съвестта ти става ли й по-леко? Или просто ме мислиш за тъй голяма глупачка?

— Наташа… скъпа…

В капан… Озърна се и й се стори, че стените се сключват около нея. Щеше ли някога да се измъкне от този дворец? Гневът й придаде сили. Погледът й би могъл да вледени цял вулкан. Произнесе ясно и отчетливо:

— Никога вече недей да ме наричаш така.

Той въздъхна и си потърка тила.

— Ако проявиш малко здрав разум и ми имаш доверие още няколко дни, ще съумея да ти обясня всичко.

— Колко дни? Докато мине балът? Докато се оженим? Кога ще ми кажеш? Когато вече е станало късно? Не съм глупачка, Ники. Знам, че зад всичко това се крие нещо сериозно. Знам, че и братята ми са замесени по някакъв начин. Не разбирам и не ме интересува каква е твоята роля в цялата тази работа, нито защо княз Сперански проявява подобен интерес към нас. Знам само едно: искам да се прибера у дома. Ти не ме пускаш. Щом не мога да си тръгна, когато поискам, значи съм в затвор.

Той се опита да каже нещо, но тя го прекъсна.

— Ще ти кажа само едно нещо. Едно-единствено нещо. Ще съжаляваш за това. Обещавам ти го.

— Скъпа Наташа. Вече съжалявам.