Илейн Хофман
Време за рози (43)

Четиридесет и втора глава

Няколко часа по-късно Ники влезе в библиотеката. Наташа беше там. Седеше, забила поглед в решетката на угасналата камина, а до нея имаше недокосната чаша с чай. Пред очите й непрестанно се появяваше едно и също видение: Нед Хю, проснат в сеното.

Чу някой да влиза. Една топла, силна ръка я прегърна утешително и Ники се отпусна на канапето до нея. Тя зарови лице в жабото му и заплака.

— Недей да мислиш повече за това — каза той. — Вече никога няма да допусна нещо да ти се случи.

— Добре, че си тук — прошепна тя, притисна по-силно лице до колосаната му риза и се заслуша в туптенето на живото му сърце. Достатъчно смърт беше видяла.

— Поплачи си — каза той. — Нека изтече със сълзите. Позволи ми да се грижа за теб.

Ръцете му я залюляха утешително и той я целуна по темето.

Наташа сякаш се видя отстрани. Забеляза каква огромна нежност и загриженост са изписани на мъжественото му лице. Видя и себе си, хванала се за него като удавник, обливаща ризата му със сълзи.

Накрая сълзите пресъхнаха и отстъпиха място на приглушено хлипане, което ставаше все по-тихо. Накрая се почувства уютно и на сигурно място. Не забеляза как се е унесла в сън. След известно време отвори очи.

— По-добре ли си сега?

Тя кимна. Беше капнала, но наистина се чувстваше по-добре. Ръцете му нежно милваха нейната коса, ритъмът на неговия глас, нисък и силен, я люлееше и утешаваше. Този мъж нямаше да й донесе болка, страхове и страдания. До него можеше най-сетне да се отпусне.

След малко той я пусна, посегна към брадичката й и я повдигна, за да се вгледа в очите.

— Не можеш да останеш тук, нали знаеш?

— Той може да се върне — каза тя и осъзна, че Ники има право. Не можеше да остане тук. Първата й мисъл беше за нейните братя. Те скоро щяха да се приберат във ваканция. Не можеше да рискува нещо лошо да им се случи.

— Нека се приберем заедно у дома, Наташа. У дома, в Русия, където ще бъдеш обичана от всички и в безопасност. Ще върнем обратно вашите земи и титли. Братята ти ще могат да живеят с достойнство. Родена си в Русия. Нямаш нищо общо с Англия, както и аз.

Целуна я леко.

— Аз съм търпелив човек. Мога да чакам, докато ти стана скъп.

— Ти си ми много скъп, Ники. Знаеш го.

— Но не толкова скъп, колкото е бил той.

— Не — отвърна тя и усети, че я обзема предишната тъга. — Не толкова, колкото ми беше скъп той.

— Няма значение. Аз мога да защитя теб и братята ти. Той не може да направи това. Кажи ми, че ще дойдеш! Хайде, кажи ми.

Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че всичко това е истина. В Русия щяха да бъдат на сигурно място. Братята й нямаше да узнаят за ужасните неща, които се бяха случили тук. Тя нямаше да се буди посред нощ с мисълта, че Нед може би се е върнал и че може да направи нещо на братята й.

— Ще дойда — отвърна тя. — Веднага щом братята ми се върнат.

Погледна го в очите и видя, че погледът му бе станал топъл, целият сияеше от радост. Устните му потрепнаха, той се усмихна и се наведе да я целуне.

— Няма да съжаляваш за това — каза той. Стана и я притегли към себе си. — От утре започвам да се приготвям за пътуването.

Наведе се и я целуна леко по устата.

— Скоро — каза той. — Съвсем скоро всички мъки ще останат зад гърба ти.

 

 

— Отиваме в Русия ли? — попита Павел, а Лука нададе тържествуващия вой, който според госпожа Макдугъл би накарал глутница вълци да побегне с подвити опашки.

— Да — отвърна Наташа. — Прибираме се у дома.

— Йахуу — изкрещя Лука. — Отиваме на гости в Русия!

Наташа се намръщи.

— Не отиваме на гости — обясни тя. — Прибираме се завинаги у дома.

Лука и Павел се спогледаха. Накрая Лука попита:

— Да живеем ли? В стария ни дом?

Наташа хвърли поглед към Ники.

— Може би след време — отвърна тя и забеляза, че Павел не е толкова очарован, колкото Лука.

Накрая Павел се обади:

— Ще се върнем ли някога пак у дома… искам да кажа, в Англия?

Наташа поклати глава.

— Не вярвам.

— Ние със сестра ви смятаме да се оженим — обясни Ники. — Нашият дом ще бъде в Русия, вашият също. Мястото ви винаги е било там.

Павел хвърли поглед към Лука.

— Сега нашият дом е Англия — отвърна той. — Не Русия.

— Не искаш ли да се върнеш в Русия? — попита Лука.

— Не завинаги.

Павел произнесе „завинаги“ толкова прокобно, че Наташа потръпна. Погледна за подкрепа към Ники.

Сините му очи бяха спокойни и искрени. Това беше добър знак. Той беше до нея и винаги щеше да бъде. Все пак си личеше, че е обезпокоен от начина, по който Павел приема новината. Притесняваше се как ще реагира тя.

Той й се усмихна окуражително, хвана ръката й и я стисна. Наташа почувства угризения, че не го обича със същата сила, с каквато бе обичала първия път. Но като спря поглед на златните му коси, тя си каза, че има неща по-стабилни и по-целебни от любовта.

Можеше да се опре спокойно на него, да разчита там, където Тревор се беше провалил. На Ники можеше да се има доверие. Никога нямаше да я измами. Това бе истинската основа на един добър брак. Любовта щеше да дойде с времето. Беше сигурна в това.

Мислите й бяха прекъснати от Павел, който се обади:

— Кога потегляме?

— Утре — отвърна Ники.

Лука наклони глава и погледна Ники.

— В Русия играят ли крикет?

Ники се усмихна и разроши златната коса на Лука, която беше сякаш отражение на неговата.

— Ще играят, ако вие ги научите.

Павел упорито продължи да мълчи.

Два дни по-късно Наташа, Лука, Павел и граф Николай Ростов се качиха на борда на един кораб, който леко се полюшваше по вълните на Темза. Когато вдигнаха котва, Наташа се запита защо не чувства очакваната радост, като знае, че корабът я връща у дома. Загледа се в кулите и покривите на Лондон и осъзна, че те са й толкова скъпи, колкото кубетата на руските църкви.

Две страни. Двама мъже. Дали беше направила правилния избор?

Прибързаните решения невинаги водят до добър край.

Корабът се отлепи от пристана. Обзе я внезапна паника. Спомни си за Тревор и отново чу гласът му да й повтаря отчетливо:

— Скъпа Наташа. Ти си оставаш едно голямо дете. Не знаеш ли, че нещата никога не се подреждат, както сме ги планирали?

Не. Тя беше направила правилния избор. В това не можеше да има съмнение.

Тогава защо по-скоро съжаляваш за нещата, които оставяш зад себе си, вместо да се радваш на това, което те очаква?

Сякаш прочел мислите й, Ники я потупа по бузата.

— Всичко отминава, скъпа, дори съжалението и разкаянието.

Тя се извърна и видя едно парцаливо момче на крайбрежната улица на няколко метра от тях. Продаваше вестник „Таймс“. Ники му хвърли една монета. Момчето се ухили, хвана монетата с мърлявата си ръка и хвърли на Ники един вестник.

Ники го улови във въздуха и махна приятелски на ухиленото момче. Сетне се извърна към Наташа.

— Заповядай — каза той и й подаде вестника. — Жените обичат да си намират занимавки.

Наташа пое вестника с благодарност. Никога нямаше да му се отплати за разбирането, което винаги проявяваше, за безбройните дребни грижи, с които я ограждаше.

Отвори вестника и вниманието й веднага беше грабнато от едно едро заглавие.

ДУК ХИЛСБЪРО СЕ ЖЕНИ ЗА ЛЕЙДИ ДЖЕЙН ПЕНУЪРТИ

Ръцете й се разтрепериха, сърцето й се разтуптя бясно, а дробовете сякаш отказваха да поемат въздух. Лицето й посърна и тя се почувства като в топла мъгла.

Ники я погледна загрижено.

— Добре ли си, скъпа? Да не би да ти е прилошало от клатушкането?

Наташа нямаше сили да продума. Стоеше на палубата и гледаше като хипнотизирана осемте безстрастни думи, които я бяха разтърсили до дъното на душата й.

Ники проследи погледа й.

— Съжалявам — каза той. — Не знаех. Но може би така е по-добре. Сега знаем истината. Край на съмненията и съжалението.

Тя героично се опита да преглътне сълзите си и да му се усмихне.

— Не съжалявам — отвърна тя, но в сърцето си знаеше, че думите не могат да променят нейните чувства.

Ники нежно взе вестника от ръцете й, сякаш за да отмахне спомените и болката. Защо новината я беше потресла така, запита се тя. Какво очакваше? Беше дошъл при нея, нали? Помолил я беше да се оженят. Тя беше отказала. Какво повече искаше?

Да, разбира се, не можеше да иска нищо повече. Но докато си повтаряше това, усещаше как по бузите й се стичат сълзи. Не можеше да забрани на сърцето си да страда. Нито можеше да си заповяда да откъсне поглед от вестника, който бавно потъваше в мътните води на Темза.