Илейн Хофман
Време за рози (17)

Шестнадесета глава

Следващия следобед Наташа стигна до извода, че след ден като вчерашния всеки друг изглежда скучен.

Тони беше отишъл до Сали, за да поязди със Сесилия. Готвачката обяви, че ще трябва да се задоволят с претопленото вчерашно овнешко, защото днес смятала да прави туршия от краставички. Лука и Павел отидоха да ловят жаби в езерото. Госпожа Макдугъл се надигна от тъмни зори и се носеше като вихрушка из коридорите, въоръжена с метла и парцал. Тревор никъде не се виждаше, но тя дочу близнаците да споменават, че го видели да излиза в галоп от конюшните.

След като обядва с претопленото овнешко, Наташа се повъртя край Хари и го погледа как прави тор от дървесни стърготини и накълцани тиквички. Скоро й омръзна и се върна вкъщи, където храбро започна да се бори с куп чаршафи за кърпене, които сякаш никога не се свършваха.

Кърпенето не изискваше особено съсредоточаване, така че мислите й можеха свободно да блуждаят. Докато разсеяно правеше неравни бодове, Наташа се опита да сложи ред в чувствата си.

От време на време спираше да кърпи и се заглеждаше в саксията с жълти нарциси пред прозореца, мислейки да Тревор.

Що се отнасяше до нея, срещата им в оранжерията и разходката край езерото бяха променили нещата. Това я озадачаваше и измъчваше. През следващите няколко минути осъзна, че чувствата й към него са прекалено силни и дълбоки, за да може да ги анализира безболезнено. Беше влюбена в него, но почти се боеше да го признае пред себе си. Та нали доскоро си беше въобразявала, че е влюбена в Тони. Наистина, никога не се беше влюбвала истински в Тони, но грешката я беше направила по-предпазлива. Вече не бе така уверена в собствените си чувства. Тревор, каза си, продължава да се придържа към навиците си, сякаш между тях нищо не се беше случило. А тя се измъчваше от обзелите я непонятни чувства, които нито искаше, нито разбираше. Объркана, несигурна, изпълнена със съмнения, Наташа не можеше да сложи ред в мислите си.

Не беше толкова наивна да си въобрази, че го е разбрала, но можеше да опита. Макар да бе потресена от откритието, че се е влюбила в него, тя бе достатъчно честна, за да признае пред себе си, че не знае какво да прави. Струваше й се, че последното откритие не променя почти нищо, освен начина, по който се чувстваше в негово присъствие.

Само в едно бе сигурна: не би искала той да си тръгне от Марчъм. Ако го стореше, нейният живот щеше да остане скучен и сив. Той беше дошъл само да спаси годежа на Тони и това вече бе сторено.

Въздъхна. Нямаше да остане завинаги и от това й стана по-тежко. Именно в такива моменти й се искаше да знае повече за любовта.

Познанията й за мъжете биха се събрали на една пощенска марка. Старият ърл беше любящ и предан настойник, но надали можеше да мине за идеалния водач в лабиринтите на сърцето. С внезапна болка извика в съзнанието си откъслечните спомени за майка си и отново съжали, че тя не е между живите. През целия си живот не бе срещала семейство, което да й послужи за пример, и никога не беше усещала липсата по-болезнено. Родителите й бяха отнети още в най-ранна възраст, старият ърл беше ерген, Хари и готвачката никога не се бяха женили, а госпожа Макдугъл сама си призна, че вече е забравила как е изглеждал покойният й съпруг.

След като осъзна, че в миналото й няма нищо, на което би могла да се облегне, тя пренасочи мислите си към настоящето и най-вече върху Тревор. Беше сигурна в своите чувства, но не го беше чувала да казва нищо за своите. Но сигурно щеше да го направи, защото си личеше, че тя му е скъпа. Та нали не се отделяше от нея? Защо иначе щеше да остане в Марчъм, когато домът му бе в Лондон?

Но едно е да му е скъпа, а друго е да я обича…

Не искаше да мисли за това. Тревор наистина не й беше признал, че я обича, но Наташа беше сигурна в това — или поне почти сигурна. Остави чаршафа в скута си и се облегна със затворени очи и започна да съзерцава видението: те двамата с Тревор, седнали пред камината, Тревор чете лондонски вестник и пуши лула, а тя кърпи чорапите на децата, докато малките ангелчета играят по пода. Представи си как той отмества от време на време вестника, поглежда към нея и тя усеща погледа му, пълен с любов и гордост. Как му връща усмивката и двамата ще се заглеждат в децата. И знаят, че след малко ще стане време малките да си лягат, а те двамата ще могат да…

Отвори очи и се зачуди защо тези видения винаги свършваха на най-интересното място. Защото, глупачке, не знаеш нищо за следващата част. Знам, каза си тя. Живея на село. Виждала съм как го правят животните. Но някак си й се струваше неудобно да си представи как е застанала на четири крака в леглото, а Тревор я обслужва отзад.

Нещо не е наред тук. Поне в това беше убедена.

Ако това не бе достатъчно, за да запълни мислите й, не знаеше кое би могло да бъде. Хвърли поглед към чаршафа за кърпене. Госпожа Макдугъл след малко щеше дойде да го вземе и както винаги, ще възкликне:

— Просто не мога да разбера…

На което Наташа щеше да отговори както обикновено:

— Какво не можеш да разбереш?

— Странна работа, колкото повече кърпиш, толкова по-бавна ставаш.

Усмихна се и продължи да дупчи плата с иглата. Тревор беше толкова объркващ човек. Обича ме. Усмихна се при тази мисъл. Този удивителен, красив, изтънчен аристократ ме обича.

В следващия момент госпожа Макдугъл нахълта в стаята.

— Ох, какъв ден! Претрих си ръцете до кокал. Свърши ли с кърпенето?

— Да — отвърна Наташа и й подаде трите чаршафа, пълни с криви бодове.

— И с трите ли свърши? — попита госпожа Макдугъл. Изглеждаше леко разочарована, защото всички знаеха, че обича малките битови трагедии.

— Е, тогава ще ги постеля — каза тя и ги пъхна под мишница. Сетне изскочи от стаята със същата скорост, с каквато беше връхлетяла, като пътьом смигна на Наташа в огледалото.

Наташа с облекчение се отпусна в спокойната стая. Беше приключила със задълженията си. Излетна се в широкото кресло и вдигна крака на една табуретка, приготвяйки се отново да се върне към бленуването за Тревор.

Не стигна далеч във виденията си, защото братята й дотърчаха и с крясъци започнаха да я канят да види новите гнезда в гората.

Тъкмо се готвеше да им откаже, когато Лука се обади:

— Казвах ти, че няма смисъл да я викаме. Не иска да играе с нас.

Наташа и без това се чувстваше малко виновна пред братята си, а думите на Лука накараха съвестта й да проговори. Излезе с тях.

Както обикновено, новата занимавка скоро им омръзна, още повече че не намериха никакви гнезда. Затова решиха да поиграят на криеница.

Наташа се криеше зад една ясла в конюшнята, когато чу стъпки зад гърба си. Помисли, че това е някой от братята й, затова хукна натам, но се оказа пред Нед.

Той я сграбчи за ръцете.

Наташа подскочи и се дръпна уплашено.

— Ох! — каза тя и се хвана за сърцето. — Уплаши ме.

Сърцето й се беше смразило от ужас и едва-едва пърхаше в гърдите й.

— Къде си се разбързала така? — попита той с мрачен поглед, в който се четеше какво би желал да направи, ако не бе прост коняр. Като видя, че пътят към изхода е препречен, Наташа остана на място. Не знаеше какво да стори. Дали просто да откаже да му отговаря? Дали да не го изгледа презрително и да го заобиколи? Ами ако я сграбчеше? Смрази се от ужас и за пръв път усети, че леко й се повдига. Погледни го в очите. Той си знаеше мястото. Няма да посмее.

— Братята ми ме търсят — каза тя и отстъпи крачка назад.

Нед пристъпи напред и нагло плъзна поглед по тялото й. Мускулите по бузата му заиграха, когато се обади пресипнало:

— Видях те… с оня наперен брат на ърла. Видях ви в оранжерията. Сърбеше те да му пуснеш, нали?

Посегна и я помилва по бузата. Наташа вирна брадичка и заотстъпва, докато не се опря на вратата на конюшнята.

Нед беше толкова близо, че я лъхна миризмата на кон и пот, миризма, която намираше за напълно приемлива у Тревор, а у Нед я отвращаваше.

— Не се приближавай! — каза тя. — Ако държиш на работата си…

— Ще си мълчиш, защото иначе и аз мога да си отворя устата. Затова ние двамата сега ще се споразумеем.

— Нищо няма да се споразумяваме — отвърна тя. Знаеше, че той вече е забелязал и подушил колко е уплашена. — Нямам нищо за криене. И не е твоя работа какво правя.

Бързо пресметна какви са шансовете й да се измъкне. Бяха сами тук. Можеше да пищи, но дали някой щеше да я чуе? Можеше да побегне, но дали той нямаше да се окаже по-бърз?

Хвърли поглед към вратата.

Нед проследи погледа й.

По тържествуващата му усмивка разбра, че е отгатнал мислите й. Тя облиза устни и отново погледна към вратата. Страх я беше да остане, страх я беше и да побегне и да му даде повод отново да я хване. Прехвърли поглед отново към него.

Наистина четеше мислите й и сякаш извличаше някакво извратено удоволствие от нейния ужас. Дишането му се учести. Очите му заблестяха от похот. Разбра, че няма избор. Трябваше да побегне. Длъжна беше да се опита.

Тъкмо се готвеше да хукне, когато Лука и Павел нахълтаха в конюшнята и с крясъци обявиха на целия свят, че Наташа е там и че те са я хванали.

За миг краката й омекнаха от облекчение. Тръпки преминаха по цялото й тяло. Отминаването на невероятния ужас я караше да се чувства слаба и като в мъгла.

— Хванахме те! — каза Павел. — Сега е наш ред да се крием.

Без да погледне към Нед, Наташа мина тичешком край него и изскочи с братята си навън. Когато момчетата тръгнаха да се крият, тя само се молеше да не изберат конюшнята. Искаше й се повече да не стъпва на това място. Имаше неприятното предчувствие, че втори път едва ли ще има такъв късмет.

Докато тичаше да търси братята си, тя се закле повече да не се доближава до конюшнята. Но въпреки това усещаше, че това няма да е достатъчно, за да се уреди проблема с Нед.

Същото усещане я съпровождаше и по време на вечеря. Имаше предчувствието, че отново ще се сблъска с циганина.