Илейн Хофман
Време за рози (34)

Тридесет и трета глава

Наташа се потопи в обичайната си работа в Марчъм. С всички сили се стараеше да забрави Тревор и да мисли за очакваното гостуване на граф Ростов.

Това не й се удаваше напълно, поне що се отнася до Тревор. Не бе тъй лесно да го изтръгне от сърцето си, както го бе отстранила от своя живот.

Два дни след връщането си Наташа се събуди рано сутринта от яростния лай на кучетата.

Облече се и слезе на партера, но не намери нито готвачката, нито госпожа Мак. Още не се беше зазорило, само небето беше започнало да изсветлява на изток. Чувстваше се особено. Беше нервна, неспокойна, не я свърташе на едно място, макар да нямаше за какво да се притеснява. Пред очите й все се мяркаше мрачният мъжки силует, който беше зърнала онзи следобед, когато намери бележката в оранжерията. Питаше се какво ли ще излезе от всичко това.

Дали готвачката и госпожа Мак не бяха прави? Може би това бе просто някое жалко човече от Епълкор, което само мислеше как да причини някому зло. Господи, не знаят ли, че вече достатъчно страдах?

Постави чайника на печката, но забеляза, че тя още не е запалена. Поколеба се за момент дали да не се върне в топлото легло. Отново хвърли поглед към прозореца и видя, че е започнало да се зазорява.

Нямаше смисъл да се мята още няколко часа между чаршафите. Малко утринна езда щеше да й се отрази добре. Имаше нужда да поизлезе извън имението, колкото й неохотно да го правеше от деня, когато намери бележката.

Не можеше вечно да се крие.

Рано или късно човекът, който се опитваше да я уплаши, щеше да си намери друго забавление. А тя нямаше да се отказва от навиците си заради него.

Усещаше как сърцето й бие бясно, докато вървеше към конюшнята. Неизвестно защо се чувстваше ужасно напрегната. Нещо злокобно беше надвиснало във въздуха. Вътрешният глас й казваше, че това е нормално, щом не се е подавала извън къщата от два дни. А друг глас се обаждаше, че нещо лошо може да се случи.

Хубава работа. Започнала си да се плашиш от сянката си. Вече взеха да ти се привиждат разни работи. Следващата стъпка ще бъде да ти се счуват разни гласове. И ще видиш, че ще почнеш да им отговаряш.

Отвори вратата на конюшнята и я остави открехната, за да влиза светлина. Още беше много рано, макар Хари сигурно вече беше станал. Скоро щеше да дойде да нахрани конете. Сети се за Нед и й дожаля за Хари, който бе принуден да поеме и неговите задължения. Трябваше да потърси нов коняр.

Спря до яслата и запали една лампа. Сипа малко овес, за да даде на кобилата си преди ездата. Конюшнята бе тъмна и тиха. Всички коне, с изключение на нейната лейди Грей, бяха временно преместени до идването на новия коняр.

Отиде до отделението, където държаха нейната кобила. Закачи лампата на една кука и внезапно съзря кървавата локва на пода. Като в просъница видя окървавеното тяло на кобилата, прерязаното й гърло, кръвта, която бавно се процеждаше по сламата. Кръв… Навсякъде кръв. Просмукана в сламата. Омацана по стените.

Не съзнаваше, че пищи неистово, докато не чу лая на кучетата и не усети ръката на Хари върху раменете си.

— Хайде, ела — каза той. — Тук не е за теб.

Опита се да му каже нещо, но се давеше от сълзи. Когато готвачката и госпожа Мак дотичаха с развети нощници, чуха само Наташа да хлипа отново и отново:

— Лейди Грей… лейди Грей… защо да убиват точно лейди Грей?

Повече не спомена за тази случка. Не защото я беше забравила, а защото се бе постарала да изгради стена около този спомен.

След няколко седмици Хари спомена, че може да намине към селото да потърси друг кон. Тя отвърна:

— Не искам. Вече няма да яздя.

Повдигаше й се от самата мисъл.