Илейн Хофман
Време за рози (11)

Десета глава

Тревор скоро осъзна, че едно е да тръгнеш в атака срещу хубавата Наташа и съвсем друго да постигнеш някакъв успех с руската красавица.

Единственото нещо, което беше съвсем сигурен, че познава, бяха жените. И ги познаваше достатъчно добре, за да е наясно, че към всяка трябва да се подходи по различен начин.

Време беше да се обърне към класьора си на любовник, където внушителният минал опит беше класифициран и нареден прегледно по видове и подвидове — неслучайно беше син на учен, та бил той и малко разсеян.

Без повече колебание започна да се подготвя за това, което в себе си наричаше „безумния проект“ — да се направи на дълбоко влюбен с цялата искреност, която можеше да изстиска от себе си.

Вече беше прекарал с нея две седмици на борда на своя кораб, всячески стараейки се да спечели нейната благосклонност. Но не беше стигнал далеч.

Подозираше, че това се дължи на слабостта на Наташа към идеята за романтичната любов. За подобна жена любовта се издигаше до ранга на единствено основание за съществуване, наред с брака, семейството и децата. Това не го интересуваше особено, но трябваше да я накара да се влюби в него. При това бързо. Единственият правилен подход в такъв случай бе да отговори на очакванията й.

Смръщи вежди, обмисляйки плана си. Нямаше опит с жени, които биха предпочели да се червят стеснително и да се държат за ръце, вместо да полудуват в леглото. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че Наташа няма да се задоволи с нещо по-малко от изгарящи погледи, клетви за вечна любов и куп разнообразни трагедии и страдания. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че няма избор. Налагаше се да мине през всичко това.

Логиката показваше, че най-добрият начин да се спечели подобна жена е да изиграе „страдащия герой“. Е, подобна роля му идваше отръки. Любовта е сляпа, помисли си той, сетне изсумтя. Не го интересуваше дали е сляпа или не, достатъчно бе да сложи капаци на очите на Наташа Симонова.

Единствената пукнатина, която Тревор можеше да открие в плана, бе необходимостта постоянно да стои близо до нея. А той беше човек, при това с гореща кръв, така че близостта на подобна жена събуждаше у него крайно неподходящи помисли.

На следващата сутрин беше побеснял от яд, но запази самообладание до закуската, когато щеше да види Наташа. Отби се при спящия Тони, сетне отиде в кабинета на брат си да обмисли внимателно нещата. Всеки морски капитан знае, че трябва да очертае курса, преди да вдигне платна.

Все повече се убеждаваше, че трябва да се осланя преди всичко на мекото сърце на Наташа. Разчиташе връзката между тях да изглежда толкова безнадеждна, че автоматично да събуди нейния интерес, а с малко късмет — и любовта й. Това беше пътят. Размишленията приключиха, време беше за действия. Щом няма друг изход…

Без сянка от угризение Тревор тръгна да търси Наташа, казвайки си наум „amor ludens“, любовта е игра.

Наташа прекара сутринта при Антъни, четейки му на глас последния лондонски вестник и разсмивайки го с истории за братята си. Щом той задряма от мощната доза опиум, тя тихичко излезе. Поскита безцелно из къщата, но всички там си имаха някаква работа. Лука и Павел бяха излезли с дука да търсят пашкули на пеперуди, а дукесата разясняваше на градинаря Хари някои тънкости при торенето на рози.

Поседя известно време до прозореца в дневната, загледана в развълнуваните жестове на дукесата. Лицето на тази жена светваше всеки път, когато заговореше за розите. Наташа тъкмо се питаше дали някога сама ще е в състояние да се вълнува толкова от нещо, когато чу някой да влиза.

— Какво правиш вътре в такъв хубав ден?

Тревор. Единственият човек, когото не искаше да вижда.

— Исках да остана насаме с мислите си.

— Радвам се, че те намерих — каза той зад гърба й и тя бързо се обърна. — Никой не трябва да стои самотен в такъв хубав ден.

Пристъпи до нея, хвана я за ръката и я изправи.

— Хайде — каза той.

Тя неохотно тръгна с него.

— Къде отиваме?

— Да се поразходим. Трябва ти малко чист въздух и слънце. Много си пребледняла. Ако не внимаваш, госпожа Макдугъл ще трябва да се грижи за още един болник.

Наташа беше прекалено угрижена, за да води какъвто и да е разговор и той забеляза това. Нямаше съмнение също, че никога през живота си не бе виждал по-великолепни очи. Изведе я да се разходят по покритата с чакъл пътечка, криволичеща из ливадата, по която крякаха патици. Докато вървяха, бухналата й пола докосваше бедрото му. Тревор й хвърли един поглед, за да провери дали тя забелязва това.

Катранено черни къдри се бяха измъкнали изпод бонето, като яркозелената панделка изпъкваше върху млечнобялата кожа на шията й. Контрастите между слоновата кост на плътта, черната коса и вежди, ябълковозелената рокля и розовия оттенък на устните й напълно завладяха мислите му.

Още веднъж я погледна крадешком и усети леко угризение. Изглеждаше толкова крехка, че би могла да се разпадне от нечие по-невнимателно докосване. Сетне се сети за каперското си разрешително.

Наташа хвърли поглед назад към къщата.

— Далеч ли отиваме?

— Защо? Боиш се да се разхождаш с мен ли?

— Не. Или поне така ми се струва.

Той спря и се обърна към нея.

— Как би могла да се успокоиш? — попита той и пристъпи по-близо. Тя се оказа облегната на един дъб, заклещена между ръцете му, които бяха обхванали дървото от двете страни на главата й.

Дишаше тежко и се усмихваше неуверено, сякаш не беше сигурна дали трябва да се страхува.

— Може би трябва да се боиш от мен — каза той и прокара пръст по очертанията на ухото й, сетне по чувствителната кожа под него. После ръката му се плъзна надолу и се настани зад врата й.

Наташа ахна и отвори широко очи.

— Не разбирам защо правиш това — каза тя.

— Наистина ли?

Без да каже ни дума повече, той се приведе още по-близо. Двете му ръце се намериха една до друга зад главата й, а подвитото му коляно докосваше бедрата й.

— Не знаеш ли, малка магьоснице, какво кара мъжете да правят странни неща?

— Не — отвърна тя. Усещаше бясното туптене на сърцето си. Тялото й сякаш се размекваше под някаква изгаряща, бавно разлива ща се топлина. От този мъж лъхаше такава сила. Не можеше повече да си затваря очите за неговото присъствие, неговото съществуване или въздействие. Нямаше друг като него. Едновременно я привличаше и плашеше. Имаше някаква странна власт над нея. Не знаеше как да се държи с него и изобщо не беше сигурна дали той беше сериозен, или просто се забавлява.

Изгледа го любопитно.

— Защо не знаеш? — попита той и я обгърна с топло проникващо дихание, подчертаваща близостта на неговото тяло, което вече докосваше нейното.

Тревор явно не се преструваше и Наташа се опита да се слее с дървото, като затвори очи. Сякаш така можеше да се скрие от изгарящия му поглед, от нежния допир на бедрото му до нейното, от необичайното усещане на допира до мускулеста плът. В това се криеше някакво обещание. И предупреждение. Не беше подготвена за това, никой не я беше предупредил. Не знаеше какво да прави. Бягай! Остани! В главата й се разнасяха противоречиви гласове. Объркана, несигурна… тя усещаше сълзите да се стичат по лицето й.

Устата му неочаквано се оказа върху нейната, той едва доловимо я целуна и сетне всичко свърши. Бавно, както беше дошъл, той се отдръпна. Тя остана на мястото си, плътно до дървото, със затворени очи. Кожата й още пламтеше от допира на твърдото му мъжко тяло, а главата й — от спомена за целувката.

Коленете й омекнаха и тя с усилие се задържа на крака. Странно, рядко й се беше случвало да се ядоса истински, но сега случаят беше точно такъв.

Разтвори широко очи.

— Нищо свято ли няма за теб? — попита тя, без да се опитва да прикрие гнева си. — Защо трябва да превръщаш в комедия едно чисто и свято нещо?

— Това ли правя?

Тя се плъзна под ръката му и се дръпна настрана.

— Играеш си с чувствата като котка с мишка. Изкушаваш ме и ме дразниш, без да си помислиш за последствията.

Обърна се към него, за да провери ефекта от думите си.

Видя да проблясва някаква емоция, далечна и силна, мярна се нещо като болка — самотно и безрадостно. Сякаш думите й бяха осветили някакво мрачно и болезнено ъгълче в душата му. Толкова неща не знаеше за този човек, толкова беше потаен.

Разумът й подсказваше да се махне, но сянката на печал в погледа му я притегли. За миг й се стори, че я предупреждава я, че ще я нарани, защото така се налага и че той също ще съжалява. Ако имаш малко ум, ще побегнеш и няма повече да се обръщаш назад, помисли си тя. И точно така щеше да постъпи… ако имаше малко ум.

Обърна се, но той я хвана за ръката и я притегли обратно.

— Не те дразнех — каза той. — Може би исках да ти покажа какво става с мен. Ако искаш, приеми го като предупреждение. Имай пред вид обаче, че го правя за последен път.

В очите му имаше някаква твърдост и решителност, които я хипнотизираха. Не можеше да отклони поглед от тях.

— Нима от това ми става по-леко? Да не очакваш да се възхитя на честността ти?

— Мисли си каквото искаш.

— Мисля, че си като змия, която съска, преди да нанесе удар. Предупреждаваш, когато вече е твърде късно.

Думите й имаха някакъв ефект, защото изражението му се посмекчи и той прокара палец по долната й устна.

— Наистина ли е… твърде късно?

Тя не каза нищо, защото всъщност не знаеше отговора.

Той се отдръпна така внезапно, както беше навлизал в този коридор на чувствена лудост. Сетне подхвърли с лекомислен тон:

— Прекалено дълго те държах навън. Време е да се връщаме.

Вместо да се съгласи и да хукне към къщата, както съзнаваше, че би трябвало да постъпи, тя попита:

— Защо? Какво те накара така внезапно да промениш настроението си?

— Грешка беше да те доведа тук.

— Така ли?

— Да.

— Защо тогава го направи?

— Исках да поговорим.

— За какво?

— За любов.

— Любов ли?

— Това изненадва ли те?

— Да, изненадва ме. Нима не би трябвало?

— Може би трябва.

Тя се разсмя.

— Остаряваш. Вече говорихме за това. Тогава, ако не се лъжа, ти се съмняваше в чувствата ми към Тони.

Погледът му отхвърляше всяка преструвка.

— Сега не става дума за Тони.

Думите му я разтърсиха. Не разбираше как постига това. Как можеше да я изкара от равновесие с няколко думи или просто с поглед?

Пулсът й се ускори. Беше като в треска.

— Така ли? Тогава за кого…?

Прекъсна насред думата, сетне вдигна поглед и се загледа в профила му.

— За тебе — прошепна тя.

Той се обърна към нея с цинично изражение и я изгледа твърдо.

— Това изненадва ли те? Сигурно ти е трудно да си представиш, че човек като мен има чувства и може да се влюби.

— Не, просто не ми приличаш на човек, който би се влюбил в една жена. Едно е да имаш любовница, а друго — да обичаш.

Тя млъкна, сети се за нещо и попита:

— Защо трябва да съм изненадана, че можеш да се влюбиш?

Той въздъхна и се загледа в зеления килим, който се простираше във всички посоки. Внезапно се сети защо е дошъл тук. С известно съжаление си наложи необходимата маска. Човекът, който отново я погледна, беше различен.

— Може би трябва да си изненадана, защо аз самият съм — отвърна той и се зачуди дали тя забеляза промяната в гласа му.

— Не ти вярвам.

— Истина е — каза той. — Любовта сякаш навестяваше всички, но не и мен.

Погледна я крадешком и побърза да отвърне очи, щом тя се обърна към него.

— Но тя ще дойде и при теб — каза Наташа. — Знам, че ще дойде.

— Може и да дойде, но не за дълго — отвърна той. — Знам вече колко боли.

— Но може би следващия път…

— За мен — каза той, чувствайки се като най-долния негодник, който някога е отнемал честта на една дама — няма да има следващ път… Няма да има нова любов.

— Какво искаш да кажеш?

С безутешна въздишка той отклони поглед.

— Това е част от изтезанието… Да разбираш, да разбираш, че никога вече няма да усетиш това дивно чувство.

— Искаш да кажеш, че ти наистина си се влюбвал преди?

— Неведнъж.

— Не знаех — отвърна тя. Сетне опря ръка на рамото му и каза окуражително. — Не трябва да се предаваш. Любовта, истинската любов, ще те навести. Сигурна съм. Ти си млад и хубав. Животът ти едва започва. Всяка жена може само да мечтае за мъж като теб.

Той я погледна печално и безутешно… в погледа му едва-едва мъждукаше пламъчето на сетната надежда.

— Всяка жена?

— Разбира се.

— А дали… — направи драматична пауза, сетне продължи. — Няма значение. И без това е безнадеждно. Знам, че никога няма да се получи. Прекалено съм отблъскващ.

Усети я да си поема изненадано дъх.

— Тревор, как можеш да говориш такива неща? Не си отблъскващ, нищо подобно. Напротив, ти си много привлекателен мъж. Сигурно го съзнаваш. Защо губиш надежда?

Погледна я.

— Би ли харесала човек като мен? Би ли дошла при мен?

Наташа се дръпна, отвърна поглед и започна да усуква едно ъгълче на полата си.

— Е, не точно аз… нямах, е нямах пред вид точно себе си. Но само защото вече съм дала сърцето си, нали разбираш.

— Разбирам.

Надеждата угасна в погледа му. Постара се да изглежда съкрушен. Тя се наведе и постави съчувствено ръка на рамото му.

— Моля те, не се предавай, Тревор. Не бива.

Сега мъничко горчивина, за да покажем, че раната още боли.

— Защо? Няма никаква надежда. Аз нямам никаква надежда. Дори не мога да се самоубия.

Тя ахна.

— Самоубийство? О, Тревор, не трябва дори да си помисляш за такова нещо.

Погледна я печално.

— Боя се, че вече е късно. Разбираш ли, аз не просто си го мислех. Опитах се.

— Не! — изохка тя, притискайки ръка до гърлото си. — Как си могъл! Недей! — ръката и отново беше върху неговата. — О, Тревор, кажи ми, че това не е истина.

Той поклати тъжно глава.

— Боя се, че не мога да направя това. Истината е, че съм се опитвал. Неведнъж.

— Неведнъж?

— Да.

— Колко пъти?

— Два, за да бъдем точни.

Ръката й се притисна до гърдите, които се надигаха развълнувано и за секунда Тревор се разсея.

— Но… що ти още си тук — каза тя. — Здрав. Какво стана?

— Първия път въжето се скъса. Втория пищовът не гръмна. Прекалено голям страхливец бях, за да се опитам отново — каза той с печал, която се стори малко прекалена дори за неговите обръгнали на всичко уши.

За момент се обезпокои дали не се е престарал. Извърна се и затвори очи, сякаш приливът на чувства ставаше неудържим. Молеше се тя да е толкова наивна, колкото изглеждаше.

Скоро се убеди, че е преценил правилно.

— О, Тревор, ти не си страхливец! — възкликна тя. — Ти си най-храбрият човек на света. Сигурна съм.

Отвори очи и се загледа в нея.

— Как можеш да говориш така? Най-храбрият човек на света? Погледни ме. Аз съм само празна черупка… просто страхливец.

— Не си.

— Съм.

— Не…

— Моля те — каза той и махна с ръка. — Не се опитвай да ме успокояваш и залъгваш.

— Не е вярно. Ти ме отвлече, нали? Никой страхливец не би постъпил така.

— Не, само някой, който си е загубил ума.

— Да, но това не променя нищо. Свършено е с мен, знам. Съзнавам, че нямам право… няма значение — прекъсна се той. Внезапно беше открил, че наистина не може да я погледне в очите, в които се четеше такова абсолютно доверие.

— Право на какво? — попита Наташа.

— Няма значение. Не трябваше да го споменавам.

— Трябва да говориш за чувствата си, Тревор. Затова те боли, защото не оставяш болката да се излее. Това е като гнойна рана. Трябва да я почистиш… да говориш за това. Сега довърши каквото беше започнал да казваш. Нямаш право на какво?

— На чувства — отвърна той, звучейки като самата скръб.

— Чувства? Какво искаш да кажеш?

— Нещо не е наред у мен, Наташа. Вече нищо не мога да изпитвам към жените.

— Какво да изпитваш?

— Онези неща — отвърна той с поглед, побрал пялото човешко знание.

— О! — възкликна Наташа. — Онези неща.

Замисли се за момент, сетне лицето й светна.

— Защо си решил така?

Защо съм решил? Боже Господи! Как може да бъде толкова глупава! Край, предаваше се. Какво искаше от него? Да й нарисува позите в леглото ли? Когато всичко приключеше, щеше доста да дразни Тони. Въздъхна и отново си наложи маската.

— Защото проверих.

— Какво си проверил?

Обичайните неща… обикновени перверзни… нормално блудство…, щеше му се да отговори, за да я шокира, но каза:

— Опитах се да целуна една жена.

— И?

— Нищо… Не почувствах нищо.

— Нищо ли?

— Абсолютно нищо. Никаква искрица. Никакво потрепване.

— О, Господи.

— Виждаш ли? Няма надежда.

— Не е вярно — тя отново се замисли, сетне попита. — Колко време мина оттогава?

Той въздъхна.

— Не знам. Две-три години, може би повече. Какво значение има? Просто се опитвам да не мисля за онези неща.

— Ето, това обяснява всичко — отвърна тя и щракна с пръсти. — Минало е толкова време, че ти дори не си спомняш със сигурност. Нещата се променят с времето. Не се предавай. Според мен трябва да опиташ отново.

Той изсумтя презрително и отвърна поглед. Отчупи някаква клонка и започна разсеяно да къса листата й.

— И с кого предлагаш да опитам? С госпожа Макдугъл ли?

Наташа явно си представи сцената, защото се разсмя.

— Е, може би не точно с госпожа Макдугъл, но наоколо има и други жени.

— И те до една са стари, грозни или омъжени — отвърна той.

— Е, все трябва да има някоя…

— Ами ти? — попита той и я погледна печално и умолително с очи, изпълнени с трепетна надежда и упование.

Тя потрепна и заби поглед в земята.

— Не… не съм сигурна…

Тревор зарея поглед в далечината, удостоявайки я с най-доброто си изпълнение на „отхвърлен мъж, загубил сетна надежда“.

— Виждаш ли? Ти си по-лоша от другите. Отбягваш ме, отхвърляш ме още преди да си опитала.

Тя дойде до него и го докосна по ръката.

— Тревор, не те отхвърлям, нито те отбягвам.

Той се обърна към нея. Гласът му внезапно стана мек, но изгарящ. Молеше се насмешливото пламъче в очите му да мине за надежда.

— Тогава ще ме целунеш ли?

В нея видимо течеше някаква вътрешна битка, но накрая въздъхна.

— Добре. Ще те целуна. Но само за да ти помогна, нали разбираш.

— Разбирам — отвърна той и я взе в прегръдките си.

Близостта му, дъхът му започнаха да я сгорещяват. Хвърли крадешком поглед към лицето му и се почувства разсъблечена. Дъхът й пресекна. Сърцето й биеше бясно. Устните му докоснаха едната й буза, сетне другата. Тя преглътна и се притисна до него, неподготвена за прилива на чувства при допира на устните му, бавни и жадни, на езика му, настойчив, опипващ, окуражаващ.

Сграбчи ръцете му, боейки се да не падне. Земята сякаш се изплъзваше изпод краката й. Обля я топла вълна, която сякаш изпълни всичките й вени и ги накара да звънтят като обтегнатите струни на арфа. Ръцете му оставяха пожари навсякъде, където я докоснеха. Без да се замисля, тя се притисна по-плътно до него, търсейки закрила и сигурност.

Тревор… какво правиш с мен?

Почти изскимтя, когато се отлепи от нея. Не можеше да откъсне поглед от него, но не успяваше да разчете изражението му. Целувката беше ли достигнала до него? Усещаше ли същите неща като нея?

Той дълго стоя така, загледан в лицето й. Погледът му я смути и я накара да се засрами и, о колко ясно, да усети мъжкото му излъчване.

Спомни си за своето положение и приглади поли.

— Усети ли нещо — тихо попита тя.

— Боя се, че не — отвърна той.

Заля я вълна от разочарование. Нищо не беше усетил. Толкова я беше срам. Искаше й се да хукне нанякъде, но топлината на ръката му я възпираше. Загледа се в това лице, което така я объркваше.

— Може би все пак нещо потрепна. Може би ако опитаме отново…?