Илейн Хофман
Време за рози (27)

Двадесет и шеста глава

Докато Наташа използваше артистичния си талант и своите познания по ботаника, за да си извоюва място сред учените, Тревор беше станал влиятелна и уважавана фигура в политическия живот.

Във войната с Наполеон той се бе прославил почти толкова, колкото и неговият добър приятел… дук Уелингтън.

В Камарата на лордовете практически нямаше оратор, който би могъл да се мери с дук Хилсбъро и той с всеки ден ставаше все по-прочут и влиятелен. Постепенно се нареди сред малкото хора, които контролираха армията и кесията на държавата. Много от най-видните мъже на Англия бяха негови приятели, а дамите го смятаха за първокласен трофей. Все някой ден щеше да му се наложи да се ожени.

Един следобед Тони се отби в кабинета му и заговори за това.

— Напоследък майка е започнала да подхвърля разни намеци. Ще се зарадва, ако научи, че поне обмисляш възможността някога да се ожениш.

Тревор го погледна уморено.

— Знам, че ще се зарадва, но времето не е подходящо.

— Дали някога ще стане подходящо, Трев?

— Не знам. Веднъж почти се бях оженил — отвърна Тревор. — Бях стигнал толкова далеч, че сега ми е трудно да мисля за друга възможност. Знам, че не съм женен, но сърцето ми вижда нещата по друг начин.

— Може би ако се сближиш повече с хората…

Тревор хвърли ироничен поглед на Тони.

— Досещам се какво сближаване имаш пред вид.

Сините очи на Тони внимателно огледаха Тревор. Той присви вежди едва забележимо.

— Започнал си да ставаш доста циничен, Трев.

— Скъпи братко, ти си абсолютно прав. Откривам в себе си запаси от цинизъм, които биха възхитили Байрон. Колкото и странно да изглежда, аз съм напълно съгласен с неговата сентенция: „Човек прави любов механично, както плува. На времето много обичах и двете занимания. Но сега плувам само когато се случи да падна във водата и правя любов само когато съм принуден“. И аз като Байрон правя любов само когато ме налегне нуждата. Има жени, които можеш да посетиш без по-нататъшни усложнения и без да се обвързваш.

— Мислил ли си да си вземеш любовница?

Тревор се разсмя.

— Казах без обвързване и без усложнения. В някои отношения връзката с любовницата е толкова задължаваща, колкото и бракът.

Обърна се към брат си и присви очи от болка.

— Обичах я… а й разкъсах сърцето. Разбирам защо ме отхвърли. Заслужавах си го. Угризенията продължават да ме ядат отвътре. Страдам, но в много отношения това не променя нищо. Обичах я. Обичам я и сега. Не мога да помисля за друга жена… освен когато организмът не ме принуди от време на време…

— Не знаех, че чувствата ти са били толкова дълбоки — каза Тони.

— Не са просто дълбоки — отвърна Тревор. — Те обхващат всичко, имат измерения, за които ти надали подозираш. Тя е в мен като въздуха, който дишам, не мога да я откъсна от себе си, както не мога да махна собствените си кости. Сърцето ми ме обрича на вечно проклятие. Обичам и знам, че никога няма да срещна ответна любов. Понякога ми се струва, че тези копнежи ме подлудяват. Тогава имам чувството, че бих могъл да си откъсна сърцето със собствените си ръце, но дори в тези моменти знам, че това няма да помогне. Тя е в плътта ми, в мозъка на костите ми. Самата мисъл да се влюбя в друга жена би била светотатство. Споменът за нея пронизва мисълта ми като нож.

— Така че се стараеш да се затрупаш с работа.

— Затрупвам се с работа и ще работя, докато не умра — или не прогоня тези демони от съзнанието си.

— Жал ми е за теб, Трев. Бих искал да мога да ти помогна някак. Според теб ще има ли полза, ако поговоря с нея?

— Не. Знам какво мисли за мен, какво би ти отвърнала. Аз съм страхливец и искам да си спестя това. Каквото и да стане, тя ще продължи да ме смята за лъжец, измамник и подлец. Тя ме обичаше. Вярваше ми. А аз просто се преструвах, коварен като пътя към ада. Едно мислех и съвсем друго говорех — а сега трябва да си плащам за това.

Тони поклати глава.

— Странно как човек, в когото са се влюбвали толкова жени, сам може да има само една любов — каза той, докато вземаше цилиндъра и палтото си. На прага се спря и се обърна към брат си. — Предполагам, че няма да искаш да дойдеш на театър в четвъртък със Сесилия и мен. Лейди Барбара Кенсингтън ни покани. Мисля, че ще се зарадва да те види. Много е привързана към теб.

— Винаги е била, както и аз към нея — тъжно се усмихна Тревор. Спомни си, че лейди Барбара беше първото момиче, в което си бе въобразил, че е влюбен. Тогава той беше на петнадесет, а тя на тринадесет години. Тя бе и първото момиче, което целуна.

Гласът на Тони прозвуча по-оптимистично:

— Значи ще дойдеш?

— „И ти си последната ми любов, защото нивга веч не ще залюбя друга.“ Не мога.

Тони вдигна безпомощно рамене.

— Бих искал да ти кажа, че те разбирам, но няма да е истина. — Той поклати глава. — Обичам Сесилия, но твоята любов… да стига дотам… не мога да го проумея.

Сетне се насили да се усмихне весело и попита-.

— Ще дойдеш ли в неделя на обяд у майка?

— Както винаги, неделя е ден за обяд у майка — също така весело отвърна Тревор. — В това отношение съм редовен като смяната на сезоните.

— Бих искал и чувствата ти към Наташа да отминават както сезоните. Достатъчно дълго трая, Трев. Време е да го преодолееш.

— Не се тревожи за мен. Ще ми мине, бъди спокоен. Може би няма да стане утре, но ще ми мине — отвърна Тревор.

Тони кимна, пожела му приятен ден и си тръгна. Затвори вратата след себе си, но на прага се поколеба. Постоя замислен няколко секунди с ръка на дръжката. Сетне бавно поклати глава като човек, който се е сетил за нещо тъжно.

Ще ми мине…

— Моля се на Бога някой ден да го повярвам — прошепна той и бавно се отдалечи.

В неделя вдовстващата дукеса Хилсбъро гледаше с умиление двамата си сина. Беше поотслабнала след смъртта на съпруга си, но това почти не се бе отразило на чара й. Оставаше си както винаги стройна, елегантна и младолика, но последните месеци й бяха добавили известно достойнство и тежест. Изглеждаше прекрасно дори в траурната рокля и Тревор й го каза.

— Никой не може да изглежда прекрасно в рокля от черен бомбазин — отвърна дукесата. — Но напоследък съм зажадняла за комплименти, затова ти благодаря.

— Наистина няма защо, майко.

Тя внимателно огледа първородния си син и сви угрижено вежди.

Отдалеч си личеше, че Тревор е отслабнал. Прекрасно познаваше лицето му и ясно забелязваше признаците на умора и напрежение.

— Никога не си изглеждал по-зле, Тревор. Посърнал си като изкормена риба.

— Благодаря, майко. Винаги е приятно да чуваш колко те харесват хората.

— Знаеш, че те обичам, Тревор. Но кой би ти казал истината, ако не майка ти?

— Кой наистина — кисело отвърна Тревор.

След няколко минути Тревор целуна майка си за довиждане и си тръгна. След като го видя да се скрива зад вратата, дукесата погледна Тони.

— Трябва му промяна — каза тя. — Постарай се да го накараш да излиза по-често.

— Правя каквото мога, майко.

— Значи продължавай. Много поздрави на Сесилия. Кажи й да се отбие при доктор Харисън. Да си изям шапката, ако не е бременна.

Лицето на Тони светна.

— Наистина ли мислиш така?

— Прекалено често имаше проблеми със стомаха в последно време. Няма какво друго да е. Разбира се, тя би трябвало да чуе това от майка си. Но въпросната дама е толкова завеяна, че разбива от тези неща колкото и Сесилия — дукесата се замисли за миг. — Ложе би затова Сесилия е единственото й дете. Е, няма значение, зла да целунеш майка си за довиждане и бягай да видиш как е жена ти. Не забравяй да й кажеш за доктор Харисън.

Тони целуна майка си по бузата.

— Ще й кажа — обеща той и изхвърча през вратата.

— И не забравяй за брат си — викна подире му тя.

Тони се ухили и кимна в отговор.

— Няма да забравя.

Верен на думата си, през следващите дни Тони всячески се стараеше да вкара Тревор в компанията на красиви и благородни млади дами. Тони и Сесилия искрено се забавляваха да наблюдават отстрани как жените флиртуват безсрамно с Тревор и се борят за вниманието му. Що се отнася до самия Тревор, всички му се струваха еднакво леснодостъпни, всички се престараваха и всички бяха прекалено откровени в авансите си. Само една жена в цялата тази тълпа успя да задържи вниманието му за повече от няколко минути.

Навремето Тревор беше оценявал високо чувствената хубост на лейди Джейн Пенуърти. Дори сега намираше чара и чувството й за хумор за твърде привлекателни. На моменти тя дори успяваше да го накара да не мисли за Наташа. Но Джейн нямаше коса черна като гарваново крило нито очи с цвета на теменужки. И когато погледите им се срещаха, не припламваше искрата на желанието.

— Можеше да направиш и по-лош избор, Трев — отбеляза Тони. — От Джейн ще излезе идеална съпруга.

— Да, има само един недостатък.

— И какъв е той?

— Не е Наташа.

Сесилия отиде да се консултира с доктор Харисън и полудя от радост като научи, че дукесата е била права. Но домът на ърл Марчъм бе потопен в тъга, когато след няколко седмици тя загуби така жадуваното дете.

Наташа беше на гости при братята си в Итън, когато вестта стигна до нея. Незабавно тръгна за Лондон.

— Съжалявам, че те откъснах от Лука и Павел — каза Тони, посрещайки я късно през нощта. — Помислих, че би могла някак да й помогнеш.

Наташа стисна ръката на Тони.

— Радвам се, че ме повика. Не знам какво щях да правя, ако не бяхте вие със Сесилия, когато загубих… когато ме сполетя онази злополука. И друг път ще мога да видя братята си.

Сесилия започна да плаче още щом зърна Наташа на прага.

— Хайде, хайде — каза Наташа и побърза да я прегърне и да я залюлее успокоително. — Не трябва да го приемаш толкова навътре.

— То-то-толкова исках това дете — изхлипа Сесилия. — Ох, Таша. Само ти знаеш какво ми е.

— Да — отвърна Наташа. — И само аз знам, че имаш сили да го преодолееш.

Вдигна лице и използва кърпичката на приятелката си, за да си избърше сълзите. При спомена за собствената си загуба, Наташа заговори:

— Всеки ден е с мъничко по-лек от предишния, всеки час минава по-лесно. Сега болката е непоносима, но ще дойде време, когато ще можеш да си спомняш за това без да плачеш. Трябва да бъдеш благодарна, Сиси, че ти остава Тони. Нищо не може да ти замени това дете, но ще дойдат други.

Сесилия взе кърпичката от Наташа и си издуха носа. Въздъхна дълбоко.

— Знаех, че ще разбереш — каза тя. — Ти си първият човек, който не ми каза да спра да плача. Не очакваш да се държа, сякаш нищо не е станало. Не искаш да се правя, че не ме боли, защото само ти разбираш колко е тежко.

— Да — отвърна Наташа. — Знам колко е боли.