Ю Несбьо
Фантом (9)

Девета глава

Дългите стройни борови стволове се губеха в зелената листна маса като женски бедра — в пола и хвърляха рехави следобедни сенки върху алеята, засипана с чакъл. Хари избърса от челото си потта, избила след изкачването на стръмния бряг на езерото Холмен, и огледа тъмната къща. Изглеждаше солидна, безопасна — надеждна дървена крепост срещу тролове и природни бедствия. Но дори тя не бе успяла да ги защити. Собствениците на съседните къщи — големи, тромави на вид — непрекъснато ги ремонтираха и разширяваха. Йойстайн, записан като Й в телефонния му указател, веднъж сравни дървените къщи с копнежа на замогналата се буржоазия да се върне към естественото, обикновеното, здравото. Но в тази къща Хари виждаше единствено опита на извратен психопат, сериен убиец, да обсеби живота на цяло семейство. И въпреки това тя реши да задържи къщата.

Хари се качи до вратата и позвъни.

Отвътре се разнесоха тежки стъпки. В същия миг Хари осъзна, че е трябвало да се обади по телефона и да извести за идването си.

Вратата се отвори.

Пред него се появи мъж с рус перчем. От онези перчеми, дето някога, по време на младежките години, са били буйни и са носели дивиденти, но човекът продължава да поддържа косата си в такъв вид с надеждата малко поувехналата версия да постига същия ефект. Мъжът беше облечен в изгладена светлосиня риза. Стилът на дрехите си сигурно също е запазил от младежките си години, предположи Хари.

— Кажете?

Открито, приветливо лице. Очите му явно не бяха срещали друго освен дружелюбност. Към джобчето на ризата му бе пришита емблема със състезател по поло.

Хари усети как гърлото му пресъхва. Хвърли поглед към табелата под звънеца.

„Ракел Фауке“.

Въпреки това този мъж с хубаво лъчезарно лице държеше вратата с ръка, все едно живее там. Хари знаеше, че има и други начини да започнеш разговор, но избра този:

— Ти пък кой си?

По лицето на непознатия се изписа физиономия, каквато Хари и при най-добро желание не би могъл да наподоби — хем смръщи вежди, хем се усмихна. Снизходителна, незлоблива реакция на човек, сблъскал се с безпардонността на по-низшия.

— Все пак вие стоите от външната страна на вратата, а аз — от вътрешната. Не ви ли се струва по-нормално вие пръв да ми се представите? И да ми обясните по какъв въпрос сте дошли.

— И така става — Хари се прозина шумно. Умората от дългия полет донякъде би могла да оправдае безцеремонното му поведение. — Дошъл съм да говоря с жената, чието име е изписано на табелката.

— Къде работите?

— При „Свидетелите на Йехова“ — отвърна Хари и си погледна часовника.

Мъжът инстинктивно надникна зад гърба му, сякаш търсеше неговия съратник. Все пак Свидетелите обикновено се мъкнат по двойки.

— Казвам се Хари и идвам от Хонконг. Къде е тя?

— Онзи Хари? — повдигна вежда непознатият.

— Понеже това име почти не се среща в Норвегия през последните петдесет години, е логично да съм аз.

Мъжът кимна и продължи да оглежда Хари с полуусмивка, все едно мозъкът му обработваше информацията, която е успял да извлече за характера на събеседника му. Във всеки случай не се отмести дори на сантиметър от вратата и изобщо не отговори на зададения му въпрос.

— Е? — Хари отпусна тежестта на другия си крак.

— Ще й предам, че сте идвали.

Хари ловко вдигна горната част на стъпалото си и подпря вратата. Професията му го беше научила на немалко подобни трикове. Непознатият погледна надолу към крака му, после — към лицето му. Присмехулното снизхождение се изпари. Явно се канеше да каже нещо; нещо остро, с което да постави натрапника на мястото му. Хари обаче беше сигурен, че онзи ще се откаже, след като види изражението, накарало не един смелчага да предпочете да си замълчи.

— Вие… — подхвана мъжът. Премига веднъж.

Хари стоеше в очакване на объркването, колебанието, отстъплението. Онзи премига отново и се прокашля.

— Тя излезе.

Хари продължаваше да го гледа безмълвно. Остави тишината да свърши своето. Две секунди. Три секунди.

— Не… не знам кога ще се прибере.

По лицето на Хари не трепна и мускул, докато изражението на събеседника му се менеше трескаво в търсене на най-подходящата маска, зад която да се скрие. Накрая мъжът избра онази, първоначалната — дружелюбната.

— Казвам се Ханс Кристиан. Аз… съжалявам, но се налага да се държа малко резервирано. Непрекъснато безпокоят Ракел, а тя се нуждае от спокойствие. Аз съм нейният адвокат.

— Нейният?

— Техният. Нейният и на Олег. Ще влезеш ли, Хари?

Хари кимна.

Върху масата в дневната се издигаше купчина книжа. Хари се приближи да огледа. Документи. Доклади. Съдейки по височината, бяха провели доста продължително и задълбочено търсене.

— Мога ли да попитам защо си тук?

Хари започна да прелиства книжата. ДНК експертизи. Свидетелски показания.

— Можеш ли?

— Моля?

— А ти какво правиш тук? Нямаш ли си кабинет, където да подготвяш защитата?

— Ракел държи да участва активно. Все пак самата тя е юрист. Виж какво, Хуле. Знам кой си, знам, че си бил много близък с Ракел и Олег, но…

— А ти колко си им близък?

— Аз ли?

— Да. От приказките ти оставам с впечатлението, че си поел грижите и за единия, и за другия.

Хари долови гневните нотки в гласа си. Даваше си сметка, че се е разкрил, и усещаше как другият го гледа с изумление. Да, изгуби контрола над ситуацията.

— С Ракел сме стари приятели — отвърна Ханс Кристиан. — Израснал съм наблизо, следвахме заедно в университета… Когато си прекарал с някого най-хубавите години от живота си, си оставате близки за цял живот.

Хари кимна. Осъзнаваше, че е по-добре да спре дотук. Защото всичко, което му идеше да каже, само щеше още повече да влоши положението.

— Мхм… Щом сте толкова близки, защо никога не съм чувал Ракел да те споменава, докато бяхме заедно?

Ханс Кристиан не успя да отговори. Вратата се отвори и тя се появи.

Сякаш хищни нокти стегнаха в безмилостна хватка сърцето на Хари.

Същата стройна елегантна фигура. Същото сърцевидно лице с тъмнокафяви очи и широка уста, която обичаше да се смее. И косата й беше същата — дълга, но му се стори леко просветляла. Погледът обаче се бе променил. Тя гледаше тревожно и изплашено като преследвано диво животно. Ала щом видя Хари, в очите й се върна нещо от предишната Ракел. От щастливите им дни заедно.

— Хари — промълви тя.

Гласът й довя всичко останало. С две крачки той се озова до нея и я притисна в обятията си. Лъхна го уханието на косите й, пръстите й полазиха по гръбнака му… Ракел го пусна първа. Хари се отдръпна крачка назад да я огледа.

— Изглеждаш добре — изпревари го тя.

— Благодаря, подобно.

— Лъжец — усмихна му се, но сълзите вече напираха в очите й.

Постояха така. Хари й даде време да посвикне с новия белег, с остарялото му лице.

— Хари — повтори тя и наклони глава.

Първата сълза потрепери върху клепките й, отрони се и проряза мокра бразда по нежната й кожа.

Някъде в стаята някакъв мъж с емблема на ризата се прокашля и промърмори, че трябвало да бърза за някаква среща.

После двамата останаха сами.

Докато Ракел правеше кафе, погледът й на няколко пъти съвсем дискретно се плъзна по протезата на ръката му, но нито тя, нито той подхванаха темата. Бяха сключили негласно споразумение никога повече да не споменават Снежния човек. Седнал до кухненската маса, Хари й разказа за новия си живот в Хонконг или по-скоро онова, което ставаше за разказване: работи като „консултант по дебиторските въпроси“ при Херман Клойт; посещава некоректни платци, отдавна пресрочили падежа на заемите си, и по съвсем приятелски начин им напомня да погасят задълженията си; накратко, консултира ги да платят при първа възможност. Най-ценното, а впрочем и единственото му необходимо професионално качество била външността му — 193 сантиметра без обувки, широки рамене, кървясали очи и пресен белег.

— Дружелюбни хора, професионалисти. Костюми, вратовръзки, мултинационални компании в Хонконг, Тайван и Шанхай. Хотелски стаи с румсървис. Хубави офис сгради. Цивилизовано място. Банките работят по швейцарски модел, само че с привкус на китайски маниер. Западняшки ръкостискания и вежливи фрази, азиатски усмивки. В повечето случаи плащат още на следващия ден. Херман Клойт е доволен. Разбираме се отлично.

Ракел наля кафе в две чаши и седна до Хари. Пое си дъх.

— Намерих си работа в Международния трибунал в Хага. Кабинетът ми се намираше в Амстердам. Мислех си, веднъж да се махнем от тази къща, от този град, от цялото това внимание, от…

„От мен“ — довърши наум Хари.

— … спомените и всичко ще се оправи. И за известно време нещата наистина потръгнаха. После обаче Олег започна да избухва по най-незначителни поводи. Като дете никога не е повишавал глас. Случвало се е да се ядоса, но не и да… крещи така. Обвиняваше ме, че съм му опропастила живота; насила съм го отвела от Осло… Знаеше колко съм безсилна да се защитя от упреците му. А когато ме довеждаше до сълзи, започваше да плаче заедно с мен. Питаше ме защо съм те отблъснала, след като дори си ни спасил от… от…

Хари кимна, за да й покаже, че не е нужно да споменава имена.

— Вечер започна да закъснява. Срещал се с приятели. Не ме запозна с никого от тях. Един ден ми призна, че влязъл в кофишоп^[1] на площад „Лейдсеплейн“ и пушил хашиш.

— В някой от прословутите магазинчета на „Булдог“, където се тълпят туристи?

— Именно. Сигурно е част от опознаването на града, помислих си. Но и се изплаших. Баща му… знаеш.

Хари кимна. Бащата на Олег беше руснак, издънка на богат аристократичен род. Алкохол, гневни изблици, депресии. Справка — романите на Достоевски.

— Олег често се усамотяваше в стаята си да слуша музика. Тежки, потискащи парчета. Сещаш се за кои групи говоря…

Хари пак кимна.

— Пускаше си и твои дискове. Франк Запа, Майлс Дейвис, „Supergrass“, Нийл Йънг, „Supersilent“…

Имената се сипеха подозрително естествено от устата й. Хари предположи, че самата тя ги слуша тайно.

— Един ден, докато чистех с прахосмукачката, открих в стаята му две хапчета с усмивки.

— Екстази?

Този път кимна тя.

— След два месеца си намерих работа в Главната прокуратура и се върнахме в Осло.

— В спокойния, безметежен град Осло.

— Олег се нуждаеше да смени обстановката — сви рамене Ракел. — Да се откъсне от неподходящата среда. И се получи. Никога не е бил много общителен, но поднови срещите със старите си приятели, справяше се добре в училище и изведнъж… — гласът й се разтрепери и тя млъкна.

Хари я изчака да се посъвземе. Ракел отпи от кафето и събра сили.

— Не се прибираше дни наред. Не знаех какво да сторя. Правеше каквото си иска. Обаждах се в полицията, потърсих съдействие от социалната служба, от разни психолози. Олег не беше пълнолетен, но те ми обясниха, че докато не се появят доказателства за употреба на наркотици или за престъпление, не могат да предприемат нищо. Чувствах се напълно безпомощна. Аз! Която винаги съм твърдяла, че проблемът не е в децата, а в родителите. Винаги съм имала готово решение за родители на младежи, подхлъзнали се по лошия път. Не се опитвай да загърбиш проблема и да си затвориш очите. Действай!

Хари погледна ръката й, отпусната до неговата върху масата. Деликатните пръсти, фините вени, преплитащи се под бледата й кожа, обикновено почерняла от слънцето през есента. Устоя на желанието да я обгърне с дланта си. Нещо му пречеше. Олег. Ракел въздъхна:

— Няколко вечери подред слизах в центъра да го търся. Накрая го намерих някъде по улица „Толбю“. Зарадва ми се. Чувствал се щастлив. Намерил си работа, живеел в апартамент с приятели. Нуждаел се от свобода. Не искал да го притискам с въпроси. Това бил неговият вариант на традиционната околосветска обиколка, която предприемали повечето младежи от Холменколен след гимназията. Околосветско пътешествие в центъра на Осло.

— С какво беше облечен?

— Защо питаш?

— Няма значение. Продължавай.

— Обеща скоро да се прибере у дома и да завърши гимназия. Уговорихме се в неделя да вечеряме заедно вкъщи.

— Той спази ли уговорката?

— Да. След като си тръгна, открих, че е влизал в спалнята и е откраднал кутията ми с бижута. — Ракел си пое дъх пресекливо. — Вътре беше и пръстенът, който ти ми купи от Западния площад.

— От Западния площад?

— Забрави ли?

Мозъкът на Хари трескаво върна лентата назад. В паметта му се врязваха черни петна, породени от безсъзнание, бели — от изтласкани спомени, и големи празнини, оставени от алкохола. Имаше обаче и спомени, обагрени в ярки цветове. Например от деня, когато се разхождаха покрай битпазара на Западния площад. И Олег ли дойде с тях? Да, бяха тримата. Разбира се. Снимката, направена със самоснимачка. Есенната шума. Или е бил друг ден? Ходеха от сергия на сергия. Стари играчки, сервизи, ръждясали табакери, грамофонни плочи със или без обложки, запалки. И златен пръстен.

Стоеше си толкова самотен. Хари го купи и го сложи на пръста й. За да му намери дом — каза й тогава. Или нещо в този дух. Изрече някаква сладникава фраза, защото знаеше, че Ракел ще се трогне от проявата на чувствителност, от това замаскирано любовно обяснение. А вероятно с този жест Хари действително бе искал да й засвидетелства любовта си. Тогава и двамата много се смяха: заради постъпката му, заради пръстена; защото знаеха какво си мисли другият. И защото този износен евтин пръстен представляваше квинтесенция на всичко, което искаха и от което същевременно се бояха. Обещание да се обичат безрезервно и силно, а когато охладнеят един към друг, да се разделят. Ракел го напусна по съвсем различна причина, разбира се. Много по-основателна. Въпреки това бе запазила сантименталната джунджурийка. Беше я скътала в кутията си за бижута, завещани й от баба й — австрийка по произход.

— Какво ще кажеш да се поразходим, докато още има слънце? — предложи с усмивка Ракел.

— Дадено — Хари също й се усмихна.

Тръгнаха по криволичещия път към хребета на възвишението. Последните слънчеви лъчи обагряха листата на дърветата на изток в огненочервено, а водата във фиорда блестеше като разтопен метал. Ала именно построеното от човешка ръка в града под нозете им омагьосваше неизменно Хари. Къщите, парковете, пътищата, крановете, корабите на пристанището. Вече се появяваха светлини. Напред-назад сновяха автомобили и влакове. Опияняваше го съвкупността от човешките творения. Вълнуваше го въпросът, който само човек, разполагащ с достатъчно време да спре и да се вгледа в забързаните мравки, може да си зададе: защо?

— Сънувам, че съм свободна и спокойна — довери му Ракел. — А ти?

— Че се намирам в тесен коридор и ме затрупва лавина — сви рамене Хари.

— Уф…

— Известна ти е моята клаустрофобия.

— Често сънуваме страховете и желанията си. Лавината те заличава, погребва те, но, от друга страна, ти дава сигурност, защита, нали?

Хари зарови още по-дълбоко ръце в джобовете си.

— Преди три години ме затрупа лавина. Съвсем обяснимо е защо сънувам такива кошмари.

— И не се отърва от призраците, въпреки че се премести чак в Хонконг?

— Напротив, отървах се. Разстоянието разреди посещенията им.

— Нима?

— Да. Напълно възможно е човек да се пребори с травмиращите спомени, Ракел. За да победиш призраците, трябва да намериш смелост да се изправиш срещу тях и да ги гледаш, докато не осъзнаеш, че не са нищо повече от призраци. Мъртви, безсилни призраци.

— Да те питам… — интонацията на Ракел издаваше намерението й да смени темата — … има ли жена в живота ти?

Зададе въпроса съвсем непринудено. Чак го изуми.

— Има.

— Разкажи ми.

Беше си сложила слънчевите очила и Хари се затрудняваше да определи каква част от истината иска да чуе. Реши в замяна да й поиска аналогична информация. Ако, разбира се, сам не предпочете да я прекъсне.

— Беше китайка.

— Беше? Мъртва ли е? — закачливо се усмихна Ракел.

Хари установи, че новината за друга жена не я подразни. Би му се искало да прояви поне малко ревност.

— Бизнес дама от Шанхай. Поддържа своя гуанкси — мрежа от полезни контакти. Обгрижва и своя супербогат съпруг, вече старец. А — при удобен случай — и мен.

— С други думи, възползваш се от закрилническия й инстинкт?

— Де да беше така.

— А как е?

— Тя иска изцяло да диктува къде и кога. И как. Харесва…

— Достатъчно! — спря го Ракел.

— Както ти е известно, винаги съм си падал по жени, които знаят какво искат.

— Казах: достатъчно!

— Разбрано.

Продължиха да се разхождат мълчаливо. Накрая Хари не издържа и изрече думите, които сякаш стояха изписани пред тях с огромни букви:

— Каква е историята с Ханс Кристиан?

— Ханс Кристиан Симонсен? Той е адвокатът на Олег.

— Не съм чувал да е защитавал подсъдими за убийство в съда.

— Живее наблизо. В юридическия факултет бяхме съвипускници. Сам дойде да ми предложи услугите си.

— Мхм. Това обяснява всичко.

Ракел се засмя.

— През студентските години си спомням, че един-два пъти ме покани на среща. Искаше да ме води на курс по суинг.

— Божичко!

Тя се разсмя още по-силно. Как само бе копнял да чуе този смях!

— Известна ти е моята слабост по мъже, които знаят какво искат — смушка го тя шеговито.

— Лично съм се убедил. И какво добро си видяла от тях?

Ракел замълча. И двамата знаеха какво гласи отговорът. Между черните й плътни вежди се вряза бръчката, която някога Хари „изглаждаше“ с показалец.

— Понякога е за предпочитане да наемеш по-неизвестен юрист, но готов изцяло да се посвети на защитата ти, отколкото достатъчно опитен, който предварително да отпише делото.

— Мхм. Тоест, опитният предугажда лошия край.

— А ти какво би ме посъветвал? Да наема един от онези изморени старчоци?

— Най-добрите от тях се посвещават изцяло на работата си.

— Това е дребно наркоубийство, Хари. Най-добрите се занимават с крупни дела.

— И какво е разказал Олег на всеотдайния си адвокат?

— Че не помни нищо — въздъхна Ракел. — Само това.

— Върху тази основа ли смятате да построите защитата?

— Виж, Ханс Кристиан се е доказал като блестящ адвокат в своята област. Наясно е с реалностите. Съветва се с най-кадърните си колеги. Работи денонощно.

— С други думи, ти се възползваш от закрилническия му инстинкт?

Този път Ракел не се засмя.

— Аз съм майка. Съвсем просто е. Ще направя всичко необходимо.

Спряха и седнаха на два широки дънера. Слънцето потъваше зад върхарите на запад като изморен празничен балон.

— Разбирам защо си дошъл. Но как точно си представяш да помогнеш на Олег?

— Като открия дали вината му е извън всяко съмнение.

— Защо?

— Защото съм детектив — сви рамене Хари. — Защото нашият мравуняк е създал такива правила: не можеш да осъдиш някого, без вината му да е безспорно доказана.

— Тоест, ти не си убеден, че той е виновен?

— Не съм.

— Само затова ли си тук?

Сенките на дърветата висяха над тях. Хари потрепери в ленения костюм. Термостатът му още не се беше настроил към 59,9 градуса северна ширина.

— Малко е странно — подхвана той. — Но се затруднявам да си спомня друго освен откъслечни моменти от времето, когато бяхме заедно. Погледна ли наша снимка, си припомням как се чувствахме. Спомням си за нас, каквито сме на снимката, но вътрешно знам, че не е съвсем вярно.

Погледна Ракел. Седеше, опряла брадичка на ръката си. Последните слънчеви лъчи проблясваха в присвитите й очи.

— Сигурно затова си правим снимки — продължи Хари. — За да си подсигурим фалшиви доказателства в подкрепа на мнимото си щастие. Защото мисълта, че дори в миналото не сме били щастливи, ни е непоносима. Възрастните винаги карат децата да се усмихват, когато някой ги снима. Превръщат ги в свои съучастници в тази лъжа. И всички се усмихваме, преструваме се на щастливи. Олег обаче никога не се усмихва, ако не се чувства добре. Той не може да лицемерничи, не притежава способността да симулира.

Хари пак се обърна към слънцето и успя да види как последните лъчи се протягат като жълти пръсти между върховете на дърветата по гребена на възвишението.

— В шкафчето на Олег във „Вале Ховин“ открих наша снимка. На тази снимка Олег се усмихва, Ракел.

Той се загледа съсредоточено в боровете. Изведнъж нещо сякаш изсмука цвета им и те заприличаха на силуетите на строени гвардейци в черни мундири. После усети как Ракел се приближи, как ръката й се плъзва под мишницата му, как главата й се обляга на рамото му. Вдиша аромата на косата й, а бузата й го стопли през ленения плат.

— Не се нуждая от снимки, за да си спомням колко щастливи бяхме, Хари.

— Мхм.

— Вероятно се е научил да лъже. Случва се с всички ни.

Хари кимна. От лекия повей във въздуха потрепери. А той кога се бе научил да лъже? Когато Сьос го попита дали майка им ги вижда от небето? Нима се бе научил да говори неистини толкова малък? Затова ли така лесно си придаваше вид, че изобщо няма представа в какво се е забъркал Олег? Покварата го бе прояла не заради лъжите, не заради хероина и кражбата на майчините му бижута, а защото се бе научил как по безопасен, ефективен начин да продава на други хора отрови, които разяждат душата, съсипват тялото и повличат клиента в студения влажен ад на наркотичната зависимост. Дори да не е убил Густо, Олег щеше да бъде виновен. Беше ги изпратил със самолет. За Дубай.

Fly Emirates.

Дубай се намира в Обединените арабски емирства.

Всъщност не араби, а дилъри в екипи на „Арсенал“ продаваха виолин. Бяха им раздали футболните фланелки и гащета заедно с инструкциите как да продават дрогата: един взема парите, друг дава наркотика. Достатъчно забележим и същевременно съвсем обикновен екип, но той показваше принадлежността им към определена организация и какво включва наличният асортимент. Въпросните „артилеристи“ не се числяха към бандите еднодневки, които рано или късно пропадат, тласкани към дъното от своята алчност, глупост, мързел и самонадеяна дързост. Пласьорите с екипи на „Арсенал“ работеха за организация, а тази организация не поемаше излишни рискове, явно държеше монопол върху новия фаворит на наркоманите и старателно криеше кой дърпа конците. Един от тях беше Олег. Футболните познания на Хари, впрочем съвсем мъгляви, все пак стигаха да съобрази, че Ван Перси и Фабрегас са играчи на „Арсенал“, а привърженик на „Тотнъм“ би облякъл екипа на „артилеристите“ само при форсмажорни обстоятелства. Знаеше го от Олег.

Олег имаше прилични съображения да не разговаря нито с него, нито с полицията. Беше се забъркал с някого или с нещо, което караше хората повсеместно да стискат упорито устни, и затова представляваше пълна мистерия. Ето оттам трябваше да започне Хари.

Ракел се разплака и притисна глава към гърдите му. Топлите й сълзи потекоха под ризата, по сърцето му.

Мракът се спусна бързо.

 

 

Легнал в леглото, Сергей се взираше в тавана.

Секундите се нижеха една след друга.

Времето минава най-бавно, когато чакаш. Дори не знаеше дали онова, което чакаше, ще се случи. Дали ще стане необходимо. Спеше лошо. Сънуваше кошмари. Неизвестността не му даваше покой. Обади се на Андрей, поиска да говори със свако си. Андрей обаче отвърна, че Атамана не е на разположение. И толкова.

Общо взето, свако му много рядко намираше време за разговори. През по-голямата част от живота си Сергей дори не бе подозирал за съществуването му. Чак след като свако му — или по-точно арменският му слуга — се появиха в живота на Сергей, той поразпита насам-натам. Озадачи се с колко оскъдни сведения за родственика си разполагат останалите от рода. Успя все пак да сглоби парченцата и да установи, че свако му дошъл някъде от запад и през петдесетте се оженил за мома от рода. Говорело се, че бил от Литва, от семейство на кулаци — богати селяни и земевладелци, които Сталин ревностно преследвал. Властите депортирали роднините му в Сибир. Някои пък твърдяха, че свако му принадлежал към малка група последователи на Йехова, насилствено изселени от Молдова в Сибир през 1951 година. Според една възрастна леля свакото бил начетен, с добри обноски и знаел няколко езика, но без никаква трудност се приспособил към техния съвсем обикновен живот и възприел старите сибирски традиции на урките, сякаш бил израснал с тях. И вероятно именно благодарение на неговата адаптивност и на търговския му нюх не след дълго урките го избрали за свой водач. Съвсем скоро започнал да ръководи една от най-доходоносните контрабандни мрежи в цял Южен Сибир. През осемдесетте бизнесът му така се разраснал, че властите вече не можели да си затварят очите въпреки подкупите. Ударът на милицията върху престъпната мрежа в Сибир съвпаднал с разпада на Съветския съюз. Въоръжените части проявили нечувана жестокост, а пролятата кръв станала причина очевидец на акцията да я оприличи на блицкриг^[2], а не на опит законът да възтържествува. Първо съобщили, че свакото е сред жертвите. Загинал от огнестрелна рана в гърба. Понеже се опасявали от репресии, милиционерите тайно хвърлили трупа му в река Лена. Един успял да свие ножа му, но не се стърпял и се похвалил. Ала след година свакото дал знак, че е жив и се укрива във Франция. Интересувало го само дали жена му е бременна. Отговорили му, че не е — такава била и самата истина. Изминали няколко години без никаква вест от него. Съпругата му починала и тогава той пристигнал в Тагил за погребението — Сергей го знаеше от баща си. Платил всички разноски по церемонията, а руско православно погребение не излиза никак евтино. Раздал пари на по-бедните роднини. Таткото на Сергей не бил сред тях, но свакото специално се поинтересувал от него — нали му бил баджанак, — когато разпитвал подробно за роднините на покойната си съпруга в Тагил. Насочили вниманието му към племенника му, малкия Сергей. На следващата сутрин свакото изчезнал — мистериозно и необяснимо, както се и бил появил. Годините си минавали, Сергей станал юноша, после възмъжал. Повечето роднини си мислели, че свакото отдавна си е отишъл от този свят. Та той бил стар още по времето, когато за пръв път пристигнал в Сибир. Ала след ареста на Сергей заради нелегален внос на хашиш се появи някакъв арменец, представи се за помощник на свако му, уреди да пуснат Сергей и му предаде поканата на свако му да се премести при него в Норвегия.

Сергей погледна часовника. Последно видя циферблата точно преди дванайсет минути. Затвори очи и се опита да си го представи: полицая.

Историята за мнимата смърт на свако му съдържаше още една интересна подробност. Милиционерът, откраднал ножа му, бил намерен из тайгата — или онова, което било останало от него, след като мечките свършили своето по трупа.

Навън се спусна непрогледен мрак. Телефонът в стаята звънна.

Търсеше го Андрей.