Ю Несбьо
Фантом (4)

Четвърта глава

Торд Шулц не обърна внимание на тътена от двигателя на самолета, прелетял над сградата, където се бе отпуснал на дивана. Дишаше тежко, а голите му гърди лепнеха. Ехото от удара на желязо в желязо още отекваше между голите стени. Щангата вече висеше на стойката, а калъфът на лежанката лъщеше от пот. От телевизионния екран пред Шулц, Доналд Дрейпър^[1] присвиваше очи срещу цигарения дим и отпиваше от чашата с уиски. Отвън пак се чу рев на самолетен двигател. „Момчетата от Медисън Авеню“ — шейсетте години, САЩ. Жени в читави дрехи. Читави напитки в читави чаши. Читави цигари без дъх на ментол и без филтър. Спомен за времената, когато онова, което не те убива, те е правело по-силен. Торд Шулц си купи само първия сезон и не му омръзваше да върти едни и същи епизоди. Не беше сигурен дали продължението ще му хареса.

Шулц огледа бялата линия върху стъкления плот на ниската масичка и подравни ръба й с идентификационната си карта. Именно с нейна помощ я „начерта“. Тази карта, която закачваше върху горното джобче на капитанската си униформа, му осигуряваше достъп до съоръженията за излитане и кацане, до пилотската кабина, до небето, до заплатата. Тази карта всъщност го превръщаше в това, което е. Разберяха ли с какво се занимава, щяха да му я отнемат — заедно с всичко останало. Затова Торд Шулц „чертаеше“ именно с летищната си идентификационна карта. Тя придаваше известна почтеност на недостойните му деяния.

Утре рано сутринта предстоеше да отлетят обратно за Банкок. Следваха два дни почивка в „Сукумвит Резидънс“. Перфектно. Нещата щяха да се наредят. Колкото по-рано, толкова по-добре. Преносът на стока от Амстердам винаги го беше притеснявал заради прекалено големия риск. След като полицията разкри няколко случая с южноамерикански екипажи, замесени в контрабанда на кокаин до летище „Схипхол“, властите затегнаха контрола. Проверяваха по-щателно багажа и обискираха всички членове на екипажите без значение за кой авиопревозвач работят. Освен това — според предишната контрабандна схема — от Торд Шулц се искаше да изнася пратката извън самолета, да я държи в багажа си и да я пренесе на борда, когато по-късно през деня изпълнява вътрешен полет до Берген, Тронхайм или Ставангер. И той нямаше друг избор, освен да стигне навреме за тези полети. Това понякога го принуждаваше да наваксва закъснението от Амстердам, като изразходва повече гориво. На „Гардермуен“ в Осло той, разбира се, не напускаше зоната със съоръженията за излитане и кацане и не минаваше през митнически проверки. Понякога обаче се налагаше пратката да престои у него шестнайсет часа, преди да успее да я предаде на получателя. А самият процес по предаването също не преминаваше без риск: автомобили на обществени паркинги, ресторанти с подозрително малко клиенти, хотели с бдителни администратори.

Торд Шулц нави на тръбичка хилядарка, извадена от плика с последния му хонорар. На пазара имаше сламки, специално пригодени за целта, но той не беше тежко пристрастен към наркотиците, какъвто го изкара тя пред бракоразводния адвокат. Подлата кучка му обяснила, че иска да се раздели с Торд, защото не можела да гледа как децата й растат с баща наркоман, на път да „прошмърка“ и дома, и семейството си. Не, не искала развод заради стюардесите, които чукал; за тях вече изобщо, ама изобщо не й пукало. Отдавна се била примирила. Нека възрастта го укроти, щом всичко друго се е оказало безсилно. Адвокатът й му постави ултиматум: или тя взема къщата, децата и остатъка от непрофуканото му наследство, или ще съобщят в полицията, че притежава и употребява кокаин. Кучката здраво се беше подковала с доказателства и дори неговият адвокат го предупреди за риска да го осъдят, отхвърли ли сделката, а авиокомпанията да му отнеме разрешителното за летене.

Торд Шулц нямаше друг избор, освен да приеме условията й. Бившата му жена му остави единствено дълговете.

Стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Къде се бавят?

Вече действаха по нова схема. Възложиха му да пренесе пакет до Банкок. Един бог знаеше защо. Все едно да внасяш риба на Лофотенските острови, където риболовът е основен поминък. Ала така или иначе, вече бяха изпробвали схемата шест пъти. Досега всичко минаваше напълно безпроблемно.

Съседните къщи светеха, но се намираха на голямо разстояние една от друга. Самотни къщи, помисли си той. Навремето, когато „Гардермуен“ беше военно летище, в тези сгради живееха командири. Еднотипни едноетажни кутии с големи, голи морави отпред. Минимална височина, за да се избегне рискът от сблъсък с прелитащо ниско въздухоплавателно средство; максимално разстояние между отделните сгради, та да не ги обхване пожар, възникнал евентуално след авиационно произшествие.

По време на военната служба живя тук със семейството си. Тогава пилотираше „Херкулес“. Децата играеха на воля и тичаха при хлапетата на колегите му. В съботните вечери мъжете стояха до барбекюто с престилки и аперитиви в ръка. От отворените прозорци на кухните се разнасяха веселите женски гласове на съпругите им, докато приготвяха салата и пиеха кампари. Направо сцена от любимия му филм „Истинските неща“, в който се разказва за седмина астронавти от космическата програма „Меркурий“ и за летеца изпитател Чък Йейгър. Ех, че красиви бяха тези съпруги! И макар тогава да пилотираше само „Херкулес“, беше щастлив, нали? Затова ли се върна тук? Несъзнателно желание да намери обратно пътя към нещо познато? Или да разбере кое се е объркало и да го поправи?

Ето — колата се задаваше. Торд Шулц погледна машинално часовника. Осемнайсет минути след уговорения час, установи той.

Отиде до ниската масичка. Пое си дълбоко въздух, после пак. Допря края на навитата банкнота до долния ръб на лентичката и смръкна праха. Усети щипене по лигавицата. Облиза върха на пръста си, прокара го по останалите частички от праха и го натърка по венците си. Имаше горчив вкус. Някой позвъни на вратата.

Появиха се обичайните двама познати мормони: един нисък и един висок, облечени в костюми като за неделно училище. Изпод ръкавите им обаче се подаваха татуировки. Комбинацията изглеждаше комична.

Предадоха му пакета: половин килограм продълговат „салам“. Събираше се точно под металната изтегляща се дръжка на куфара на колелца. След приземяването на летище „Суварнабуми“ в Банкок от Торд Шулц се искаше да пъхне пакета в дъното на пилотския шкаф в кабината. От там нататък поемаха други „колеги“ — най-вероятно от наземния персонал.

Когато господин Малчо и господин Крачун за пръв път му отправиха предложението да пренася пратки за Банкок, това му прозвуча напълно идиотски. Никъде по света наркотиците не се продаваха на по-висока улична цена от Осло. Тогава какъв смисъл имаше дрогата да се изнася? Той, разбира се, не им зададе този въпрос. И бездруго нямаше да му отговорят, знаеше го. Просто обясни, че контрабандният внос на хероин в Тайланд се наказва със смърт. Затова поиска да му повишат хонорара.

Те се разсмяха. Първо ниският, после високият. Тогава Торд си помисли, че по-късите разстояния между нервните клетки явно спомагат за по-бърза реакция. Сигурно затова произвеждат пилотските кабини в изтребителите толкова ниски — за да елиминират длъгнести и мудни летци.

С руски акцент ниският обясни на Торд, че не пренасят хероин, а нещо съвсем ново, за което още дори не съществува законова забрана. Шулц полюбопитства защо в такъв случай се налага да пренасят тайно съвсем законен продукт; тогава двамата мормони се засмяха още по-гръмко и го помолиха да не разпитва и да отговори едносрично.

И Торд Шулц отговори с „да“. Прецени обаче и какви последствия би имал евентуалният му отказ.

Оттогава пренесе шест пратки по тази схема.

Торд Шулц погледна новата партида. Беше се замислял дали да не намаже със сапун кондомите и пликчетата за замразяване, в които тъпчеха стоката, но някой го предупреди за уменията на митничарските кучета да разграничават миризмите. Подобни дребни хитрини не можели да ги заблудят. Оставаше му да се осланя на непропускливостта на пликчетата.

Чакаше. Нищо. Той се прокашля.

— Oh, I almost forgot. Yesterday’s delivery…^[2]

Ниският бръкна във вътрешния си джоб и се ухили злобно. Или пък просто Торд не разбираше хумора на хората от бившия Източен блок. Идеше му да ги заблъска с юмруци; да издуха нефилтриран цигарен дим в лицата им, да изплюе дванайсетгодишно уиски в ушите им. Да им покаже какъв е западняшкият хумор. Но вместо това промърмори „благодаря“ и взе плика. Опипвайки го с пръсти, му се стори тънък. Сигурно банкнотите бяха едри.

После застана до прозореца и проследи как автомобилът се изгубва в мрака. Шумът от двигателя му се удави в рева на „Боинг 737“ — или 600, но при всички случаи NG^[3]. Звучеше по-дрезгаво и по-високо от старите класики. Торд Шулц видя отражението си в прозореца.

Да, прие парите. И щеше да продължава да го прави: да приема не само парите, а и всичко, което животът запраща в лицето му, защото той не беше нито Доналд Дрейпър, нито Чък Йейгър, нито Нийл Армстронг. Той беше Торд Шулц — длъгнест пилот с натрупани борчове. И проблеми с кокаина. Принуден да…

Следващият прелитащ самолет заглуши мислите му.

 

 

Проклети камбани! Виждаш ли ги, татко, така наречените близки над ковчега ми? По опечалените им мутри се стичат крокодилски сълзи. Густо, циврят те, не можеше ли просто да станеш като всички нас? Не, шибани самодоволни лицемери такива, не можех! Не успях да заприличам на тази разглезена тъпанарка, приемната ми майка, в чиято глава бъкаше от въздух и цветя. Тя си въобразяваше, че всичко ще бъде наред, ако четеш книгите, които трябва, вслушваш се в думите на най-тачения духовен гуру и се тъпчеш с билки. А ако някой спукаше балона на купешката й „мъдрост“, тя неизменно вадеше един и същи коз: „Ами как няма да стане така, като светът ни е изграден върху военно насилие и несправедливост. Хората отдавна вече не живеят в хармония със собствената си същност.“ Нека те открехна за три неща, бейби. Първо: човекът е създаден да воюва, да бъде несправедлив и дисхармоничен. Второ: в нашето малко гнусно семейство нямаше по-дисхармонична личност от теб. Ти се стремеше да получиш онази любов, която ти бе отказана, и не ти пукаше за любовта, която получаваше. Приемете искрените ми съжаления, Ролф, Стайн и Ирене, но в нейното сърце имаше място само за мен. А това прави третата точка още по-забавна: бейби, никога не съм те обичал, колкото и ти да си мислеше, че заслужаваш моята любов. Наричах те „мамо“ само защото това те радваше, а улесняваше и моя живот. А те оправях само защото ти ми позволяваше, а и не можех да се сдържа. Защото съм си такъв.

Ролф… ти поне не ме караше да те наричам „татко“. Наистина се опита да ме обикнеш, но не успя да надхитриш природата. Осъзна, че и ти — не по-различен от всяко човешко същество — обичаш повече собствената си плът и кръв: Стайн и Ирене.

Когато пред чужди хора обяснявах, че не сте биологичните ми родители, забелязвах обидата по лицето на мама. И омразата по твоето. Не защото определението „приемни родители“ дефинираше единствената ви функция в моя живот, а защото така наранявах жената, която ти — необяснимо защо — обичаше. Според мен ти притежаваш достатъчно почтеност да си дадеш сметка за постъпката си: опиянен от идеализма си, беше решил да отгледаш храненик, но бързо осъзна колко криви излизат сметките. Държавната месечна издръжка не покриваше реалните ми разходи. Ти рано разбра, че съм като малките на кукувицата — излюпен в чуждо гнездо, но лаком за трима. Изяждах не само всичко, което ти обичаше, но и всички твои любими хора. Трябваше да се усетиш и да ме изхвърлиш по-рано от гнездото, Ролф! Та нали ти пръв ме хвана да крада. Започнах с една отмъкната стотачка. Тогава отрекох. Излъгах, че мама ми я е дала. „Нали, мамо? Кажи му, че ти ми я даде!“ И „мама“ кимна колебливо, със сълзи в очите. Да, точно така било; тя просто била забравила. Следващия път задигнах хилядарка — от чекмеджето на бюрото ти. Ти ми каза, че парите били заделени за ваканцията ни. „Искам ваканция единствено от вас!“ — креснах аз. Тогава ме удари за пръв път. И сякаш този шамар ти помогна да отприщиш цялата натрупана злоба, защото ти продължи да ме налагаш. Тогава вече те превъзхождах и по ръст, и по фигура, но никога не съм можел да се бия. Не и с пестници и мускули. Аз се сражавам по начина, който ми носи победа. Ти обаче ми нанасяше юмрук след юмрук. И аз разбирах защо. Искаше да обезобразиш лицето ми. Да ми отнемеш най-голямата сила. Но госпожата, която се пишеше моя майка, застана помежду ни. И ти ме нарече Крадльо. То, впрочем, си беше истина. Но след като я изрече, се почувствах длъжен да те смажа, нищожество.

Стайн. Мълчаливият ми батко. Всъщност той пръв прозря използваческата ми природа, но прояви благоразумието да стои настрана. Умният, старателният, интелигентният самотник отиде да учи другаде веднага щом му се удаде възможност. После се опита да убеди сестричката си Ирене да го последва. Предложи й да завърши гимназия в шибания Тронхайм — смяната на обстановката щяла да й се отрази добре. Мама обаче не одобри плана за евакуацията на Ирене. Мама се правеше на сляпа. Не искаше и да знае.

Ирене. Красивата, прекрасната, крехката Ирене с лунички по лицето. Ти си прекалено добра за този свят. Щеше ли да ме обичаш, ако знаеше? Щеше ли да ме обичаш, ако беше разбрала, че чукам майка ти, откакто навърших петнайсет? Оправях на задна прашка майка ти — препила с червено вино и стенеща от удоволствие — опряна на вратата на тоалетната, на вратата на мазето, на вратата на кухнята, докато шепнех „мамо“ в ухото й, защото това възбуждаше и двама ни. А тя ми даваше пари и се застъпваше за мен, ако сгафех. Все повтаряше, че ще се възползва от мен, докато остарее и погрознее, а аз срещна хубаво момиче. „Но ти вече си стара и грозна, мамо“ — отвръщах аз, а тя подминаваше забележката ми с усмивка и ме умоляваше да я изчукам пак.

Още имам синини от юмруците и ритниците на приемния ми баща от деня, когато му се обадих в службата и го помолих да се прибере в три следобед, защото трябва да му кажа нещо важно. Оставих входната врата открехната, та „мама“ да не го чуе как влиза. И непрекъснато шепнех мръсотии в ухото й, за да заглуша стъпките му. Когато той застана на вратата на кухнята, видях отражението му в прозореца.

Той се изнесе още на следващия ден. На Ирене и Стайн обясниха, че от известно време не се разбирали и решили да поживеят разделени. Ирене много се разстрои. Стайн не си вдигна телефона. Отговори с есемес: „Съжал. Къде ме искате за Коледа?“

Ирене се съсипа от плач. Обичаше ме. И щеше пак да ме потърси: мен, Крадльото.

Камбаните бият за пети път. От пейките се чува смъркане.

Кокаинът гарантира солидна печалба. Наемаш си апартамент в центъра в западната част на града, регистрираш го на името на някой наркоман, снабдяваш го редовно с еднократна доза, а в замяна се спазаряваш да използваш името му. После започваш да продаваш малки количества на стълбището или в задния двор и спечелиш ли си веднъж славата на надежден доставчик, вдигаш цената. Дрогиращите се с кокаин са готови да свалят и ризата от гърба си, за да имат сигурен „пост“. После се стягаш, вземаш се в ръце, отказваш дрогата и си уреждаш живота, вместо да пукнеш като пълен непрокопсаник. Свещеникът се прокашля: „Тук сме да почетем паметта на Густо Хансен.“ „К-к-крадльото“ — чува се глас от последните редове. Пелтекът Туту — с рокерско яке и кърпа на главата. А още по-отзад проскимтява куче. Руфус. Добрият верен Руфус. Вие ли се върнахте? Или аз се пренесох при вас?

 

 

Торд Шулц сложи самсонайта си върху подвижната лента и тя отнесе куфара в скенера пред усмихнатия служител по летищна сигурност.

— Не разбирам защо те карат да работиш по толкова натоварен график — отбеляза стюардесата. — Банкок два пъти седмично.

— Аз така пожелах — отвърна Торд и мина през рамковия металдетектор.

От профсъюза наскоро надигнаха глас срещу честото облъчване, на което летищните скенери подлагат екипажите. Според проучване, проведено в САЩ, делът на хората, починали от ракови заболявания, бил много по-голям сред пилотите и служителите на борда на въздухоплавателните средства, отколкото сред останалите професионални групи. Но негодуващите не уточниха, че авиоперсоналът има много по-голяма средна продължителност на живота. Пилотите и стюардесите умират от рак просто защото не страдат от други болести. Живеят спокойно и скучно.

— Толкова много ли ти се лети? — попита стюардесата.

— Все пак съм пилот. Летенето ми доставя удоволствие — излъга Торд, вдигна куфара от лентата, издърпа дръжката и тръгна напред.

Стюардесата бързо го настигна. Чаткането на токчетата й по сивия мраморен под на летището почти заглушаваше жуженето на гласове под сводестия таван, изработен от дърво и стомана. Ала Торд Шулц чу съвсем ясно въпроса, макар и само прошепнат:

— Защо се съсипваш от работа, Торд? Защото жената ти те напусна и нямаш с какво да си запълваш времето? Защото не издържаш да стоиш вкъщи сам и…

— Защото ми трябват пари — прекъсна я той. Е, това отчасти отговаряше на истината.

— Разбирам точно как се чувстваш. Нали и аз тази зима се разведох.

— Вярно — кимна Торд, който дори не знаеше, че е била омъжена.

Бързо я сканира с поглед. Около петдесет? А как ли изглежда сутрин — без грим и без бронзиращ крем? Повехнала стюардеса с овехтялата мечта на стюардесите. Торд Шулц беше почти сигурен, че тази не я е чукал. Или поне не отпред. Кой обичаше да се шегува така? Един от по-възрастните пилоти. Уиски с лед, синьо небе в очите — някогашното житие-битие на пилотите на изтребители. Този успя да се пенсионира, преди професията да изгуби целия си престиж.

Щом свиха по коридора към стаята за предполетна подготовка на екипажа, Шулц ускори ход. Стюардесата се задъха, но не изостана. Торд продължи да поддържа същата скорост с надеждата недостигът на въздух поне да затвори устата на досадницата.

— Понеже имаме престой в Банкок, може…

Той се прозина шумно и по-скоро усети, отколкото видя, че стюардесата се засегна. Но Торд още се чувстваше малко изморен от снощи. Попрекали и с водката, и с бялото, след като мормоните си тръгнаха. Ако сега го подложат на тест за наркотични вещества, щеше, разбира се, да го издържи успешно, но изтръпваше само при мисълта за предстоящата единайсетчасова битка със съня.

— О, виж! — възкликна неочаквано тя с онзи идиотски престорено писклив глас, любим на жените, когато искат да изразят, че са видели нещо неописуемо трогателно.

Торд погледна в указаната посока. Срещу тях се задаваше ниско дългоухо куче със светла козина и тъжни очи. Размахваше енергично опашка. Повода държеше руса жена с големи обици, с неопределена, леко извинителна усмивка и дружелюбни кафяви очи.

— Не е ли очарователно? — възторгна се стюардесата.

— Да, да — промърмори Торд.

Кучето подуши мимоходом слабините на пилота, който вървеше пред Торд и стюардесата. Пилотът се обърна към тях с вдигната вежда и крива, леко хулиганска усмивка. Торд обаче не успя да проследи идеята му. Всъщност цялото му съзнание се концентрира върху собствените му мисли.

Кучето беше облечено в малко жълто елече. Жената с повода носеше същото. С надпис „МИТНИЦА“.

Кучето се приближаваше към Торд и стюардесата. Деляха ги само пет метра.

Това не биваше да е проблем. Не можеше да е проблем. Дрогата беше опакована в кондоми, а всеки от тях — увит в два плика за замразяване. Дори молекула ароматно вещество не би могла да се изпари оттам. Затова просто се усмихвай. Отпусни се и се усмихвай. Не прекалено широко, не прекалено стеснително. Торд се обърна към каканижещата си събеседница, сякаш думите, излизащи от устата й, изискват пълната му концентрация.

— Извинете.

Подминаха кучето.

— Извинете! — извика по-рязко гласът.

Торд гледаше право пред себе си. До стаята за предполетна подготовка оставаха по-малко от десет метра. Десет метра — и ще се озове в пълна безопасност. Десет крачки. Home free.^[4]

— Excuse me, sir!^[5]

Седем крачки.

— Говори на теб, Торд — обърна му внимание стюардесата.

— Какво? — той спря.

Нямаше друг избор. Обърна се и си придаде вид на искрено изненадан. Жената с жълтия елек тръгна към него.

— Кучето ви маркира.

— Така ли?

Торд погледна животното. И как точно го бе маркирало? То го гледаше и размахваше енергично опашка, все едно вижда в него потенциален партньор за игра.

Как? Две пликчета за замразяване и презерватив. Как?

— Налага се да ви проверим. Елате с мен, ако обичате.

Кафявите й очи продължаваха да гледат дружелюбно, но тонът издаваше категоричност. В същия миг му просветна как кучето е надушило наркотика. Едва се спря да не посегне към идентификационната карта на гърдите си.

Кокаинът.

Беше забравил да избърше картата след оформянето на последната линийка. Не се сещаше за друга причина.

Ала по картата бяха останали само зрънца, чието наличие той лесно можеше да обясни. Услужил на познат по време на някакъв купон. В момента Торд Шулц имаше много по-сериозен проблем: куфара. Щяха да го претърсят. Като всеки пилот Шулц беше отработил и механизирал до съвършенство реакциите си при аварийни ситуации и умееше да действа автоматично. Именно това целеше подготовката на пилотите: дори паниката да те сграбчи, постъпваш по начина, многократно повтарян и автоматизиран от мозъка ти. Торд Шулц неведнъж си бе представял същата ситуация: служител от „Митническа проверка“ го подканва да тръгне с него. Шулц си бе начертал план какво да направи и го бе упражнявал наум.

Сега се обърна с примирена усмивка към стюардесата и успя да прочете името на баджа й:

— Е, набелязан съм, Кристин. Ще вземеш ли куфара ми?

— Куфарът идва с нас — възрази служителката.

Торд Шулц се обърна.

— Не казахте ли, че кучето е маркирало мен, не куфара?

— Така е, но…

— В куфара ми има документация за полета, която останалите членове от екипажа трябва да прегледат. Предполагам, не искате пълен „Еърбъс“ 340 за Банкок да се забави по ваша вина… — Торд Шулц усети как буквално се надува. Дробовете му се изпълниха с въздух, гръдната му мускулатура изопна униформата. — Ако пропуснем слота си за излитане, ще закъснеем с няколко часа, а това означава големи финансови загуби за авиокомпанията.

— Боя се, че правилата…

— Триста четирийсет и двама пътници — прекъсна я Шулц. — Десетки деца.

Надяваше се служителката да чуе в гласа му сериозната загриженост на летателен командир, а не паниката на спипан наркотрафикант.

Митническата служителка потупа кучето по главата и погледна Торд Шулц. Приличаше на жена с деца и много отговорности. Такава жена би следвало да прояви разбиране към положението, в което се намира той.

— Куфарът идва с нас — отсече тя.

Зад нея се появи друг митнически служител. Спря, застана разкрачен и скръсти ръце.

— Да приключваме по-скоро — въздъхна Торд Шулц.

 

 

Началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген се облегна на стола си и огледа мъжа в ленения костюм. Преди три години същият този мъж изглеждаше като мъртвец, а белегът, вече зараснал, кървеше изпод пресните шевове. Сега обаче някогашният му подчинен имаше задоволително здрав вид, беше напълнял с няколко килограма и раменете му изпълваха костюма. Костюм… Хаген не си спомняше да го е виждал в облекло, различно от дънки и кубинки. Някак несвойствено му беше и друго: вместо значка на полицейски служител, сега върху ревера на мъжа се мъдреше лепенка с надпис „посетител: Хари Хуле“. Позата, заета от Хари на стола обаче, си беше същата: полуизлегната.

— Изглеждаш ми по-добре — констатира Хаген.

— Градът ти — също — отвърна Хари, а между зъбите му подскочи незапалена цигара.

— Нима?

— Хубава опера. Наркоманите по улиците са намалели.

Хаген стана и се приближи до прозореца. От шестия етаж на Главното полицейско управление се откриваше гледка към „Бьорвика“, новия квартал на Осло, окъпан в слънчева светлина. Строителните работи течаха с пълна пара. Събарянето беше приключило.

— През последната година се наблюдава рязък спад в броя на смъртните случаи вследствие от свръхдоза. Цените скочиха, потреблението се сви. Градските власти най-сетне постигнаха заветната си цел. Осло вече не държи първото място в европейските антикласации.

— Happy days are here again^[6] — Хари сключи ръце на тила си и така се отпусна, сякаш всеки момент щеше да се изхлузи от стола.

— Още не си ми казал какво те води в Осло — въздъхна Хаген.

— Не съм ли?

— Не си. Трябва да има причина да дойдеш в Отдела.

— Какво странно има да навестиш бивши колеги?

— За хората с нормални социални контакти — нищо.

— Е — Хари захапа филтъра на цигарата „Кемъл“. — Препитавам се с убийства.

— Препитаваше се, искаш да кажеш.

— Ще перифразирам. Професията ми, попрището ми са убийствата. Все още това е единствената област, в която съм вещ.

— И какво искаш?

— Да упражнявам професията си. Да разследвам убийства.

— Искаш да се върнеш на работа в Отдела ли?

— Защо не? Ако не ме лъже паметта, бях сред най-добрите ти детективи.

— Грешиш — Хаген се обърна към прозореца. — Ти беше най-добрият. Най-ужасният и най-добрият — уточни шепнешком той.

— Дай ми едно от наркоубийствата.

— Кое от всички? — усмихна се сухо Хаген. — Само за последните шест месеца имаме четири. Нито едно не е разкрито.

— На Густо Хансен.

Хаген не отговори. Продължаваше да оглежда хората, пъплещи по затревената площ. Всички му изглеждаха престъпници: едни — източващи социалната система, други — крадци, трети — терористи. Защо виждаше подлеци и нарушители, вместо работещи хора, излезли да прекарат полагащата им се почивка под лъчите на септемврийското слънце? Пречеше му полицейският му поглед, замъглен от професионалната мнителност. Гласът на Хари долетя до него сякаш отдалече:

— Густо Хансен, деветнайсетгодишен. Стар познайник на полицията, пласьор и потребител. Открит мъртъв в апартамент на улица „Хаусман“ на двайсети юли. Починал от кръвозагуба вследствие от огнестрелна рана.

— И защо искаш да поемеш единственото убийство, чийто извършител е разкрит? — засмя се иронично Хаген.

— Не се ли досещаш?

— Уви, досещам се — въздъхна Хаген. — Но ако можех да те назнача, щях да ти възложа друг случай: убийството на полицейския агент.

— Искам Густо Хансен.

— Сещам се за около сто причини никога да не припариш до този случай, Хари.

— Като например?

— Достатъчно е да спомена първата: случаят е приключен.

— Друго?

— Второ, случаят е прехвърлен на КРИПОС. Трето, в Отдела няма свободни работни места. Оптимизирам числеността на персонала. Четвърто, нямаш право да упражняваш полицейската професия. Да продължавам ли?

— Мхм. Къде е той?

Хаген посочи през прозореца поляната и сивата каменна сграда зад пожълтелите листа на липите.

— В „Бутсен“, временния арест — досети се Хари.

— На този етап — уточни Хаген.

— И има забрана за посещения?

— Кой те издири в Хонконг да те осведоми за случая? Да не е…

— Не — прекъсна го Хари.

— Така ли?

— Така.

— А кой?

— Може да съм прочел в Мрежата.

— Съмнявам се — възрази Хаген с тънка усмивка и отегчен поглед. — Вестниците споменаха само мимоходом за случая и още на следващия ден всички го бяха забравили. Пък и не бяха цитирани имена. Публикуваха съвсем кратко съобщение за надрусан наркоман, който застрелял друг наркоман заради дрога. Това не би събудило ничий интерес. Такива случаи не се набиват на очи.

— Но все пак става дума за двама тийнейджъри: на деветнайсет и осемнайсет години. — Гласът на Хари се промени.

— Достатъчно възрастни да убиват и да умират — сви рамене Хаген. — След Нова година са щели да им изпратят военни призовки.

— Ще ми уредиш ли среща с него?

— Кой те информира, Хари?

— Приятел от Експертно-криминалния — Хари разтърка тила си.

Хаген се усмихна. Този път в очите му заигра весело пламъче.

— Голям си симпатяга, Хари. Доколкото знам, в гилдията имаш само трима приятели: Бьорн Холм и Беате Льон от Експертно-криминалния. Е, кой от двамата беше?

— Беате. Ще ми уредиш ли посещение?

Хаген седна на ръба на бюрото и огледа изпитателно Хари. После наведе глава към телефона.

— При едно условие, Хари: да обещаеш, че ще стоиш настрана от случая. В момента с КРИПОС сме в отлични отношения и не искам да се стига до разправии.

Хари се усмихна кисело. Така се беше излегнал на стола, че не би се затруднил да огледа катарамата на колана си.

— Значи с краля на КРИПОС сте станали гъсти?

— Микаел Белман вече не работи в КРИПОС. Затова отношенията ни с КРИПОС се затоплиха.

— Отървали сте се от психопата? Happy days…

— Тъкмо напротив — засмя се глухо Хаген. — Усещаме присъствието на Белман по-осезаемо отвсякога. Кабинетът му е в сградата.

— По дяволите! Тук, на шестия етаж?

— Опазил ни бог! От една година Белман оглавява ОРГКРИМ.

— Явно се са появили и нови съкращения.

— Организирана престъпност. Сляха няколко стари отдела: грабежи, незаконен трафик и наркотици. В момента всички са под шапката на ОРГКРИМ. Над двеста служители, най-голямото звено в криминалната полиция.

— Мхм. Значи в момента командва повече хора, отколкото някога в КРИПОС.

— Въпреки това му намалиха заплатата. Със сигурност се досещаш какво става, когато хора от неговата порода работят за малко пари, нали?

— Започват да ламтят за повече власт.

— Белман успя да овладее наркопазара, Хари. Добро разузнаване, арести, акции. Бандите намаляха, борбите за надмощие на пазара — също. Броят на смъртните случаи вследствие от предозиране спадна, както вече споменах… — Хаген вдигна показалец към тавана. — А Белман върви нагоре и все нагоре. Това момче знае къде да се цели, Хари.

— Аз — също. Към „Бутсен“. Като отида, ще очаквам на пропуска да си оставил разрешение за посещение.

— Договорихме ли се обаче?

— Разбира се — Хари хвана протегнатата ръка на бившия си началник, раздруса я два пъти и тръгна към вратата.

Хонконг се оказа добра школа за успешни лъжи. Хари чу как Хаген вдига слушалката, но преди да прекрачи прага, все пак се обърна:

— Кой е третият?

— Какво? — Хаген гледаше телефона, докато набираше номера с показалец.

— Кой е третият ми приятел в гилдията?

Гюнар Хаген долепи слушалката до ухото си, изгледа изморено Хари и въздъхна:

— Ти как мислиш? — После продължи: — Ало? Хаген се обажда. Ще искам едно разрешително за посещение. Да? — Хаген сложи ръка върху мембраната. — Ще се уреди. В момента са в обедна почивка, но отиди към дванайсет.

Хари се усмихна, изрече „благодаря“ само с устни и тихо затвори вратата след себе си.

 

 

Торд Шулц си закопча панталона и си облече ризата зад паравана. Въздържаха се да претърсят всички отвори по тялото му. Митническата служителка — същата, която го спря — го чакаше отвън в позата на изпитващ.

— Благодаря за съдействието — кимна тя и посочи към изхода.

Торд предполагаше, че въпросът дали се налага извинение всеки път, когато служебното куче маркира човек, без той да носи дрога, е отприщил разгорещени дебати. Спряният, забавеният, заподозреният, притесненият от служителите несъмнено смята за редно да получи извинение. Но длъжни ли бяха митничарите да се извиняват, задето си вършат работата? Случаите на обиск, провокиран от реакцията на кучето, невинаги водеха до откриване на забранени вещества у маркирания и извинението би означавало косвено признание, че системата не работи оптимално и допуска процедурни грешки. От друга страна, Торд Шулц смяташе за редно служителите да забележат, че е капитан. На раменете си носеше не три ленти като немалко петдесетгодишни некадърници, останали си щурмани, защото дотам се простираха възможностите им. Не. Торд Шулц имаше четири ленти — доказателство, че титулярят е човек на реда, владее ситуацията и собствения си живот. Тези четири ленти му отреждаха място сред браминската каста на въздухоплавателните служители. А един капитан заслужава да получи извинение от митничар с две ленти — независимо дали извинението е регламентирано служебно, или не.

— Хубаво е да знаем, че някой проверява съмнителните лица — Торд се огледа за куфара си.

Най-много да бяха прегледали съдържанието му. Кучето бе маркирало не куфара, а човека. А рентгеновите лъчи не проникваха през металните панели около тайника с пратката.

— Ей сега ще ви го донесат — откликна служителката.

Настъпи няколкосекундно мълчание. Двамата се измерваха с поглед.

Разведена, предположи Торд.

Появи се още един митничар.

— Куфарът ви…

Торд се извърна и го видя в очите му. Усети как огромна буца се надига от стомаха му и запушва хранопровода му. Как? Как?

— Извадихме всички вещи от куфара и го претеглихме — обясни служителят. — Такъв празен „Самсонайт“ тежи пет килограма и осемстотин грама. Вашият е шест и триста. Вие ли ще обясните причината…?

Митничарят бе усвоил процедурите прекалено добре, за да се усмихне. Ала Торд долови победоносния блясък в очите му. Служителят се наведе леко напред и понижи глас:

— … или да го направя аз?

 

 

Хари обядва в „Олимпен“. Старото бистро с лек пиянски уклон се беше превърнало в елитна западна версия на заведение от източните квартали с огромни картини на някогашния работнически район в Осло. Не че не беше красиво, с кристални полилеи и така нататък. Дори скумрията му хареса. Но това просто не беше… „Олимпен“.

Запали цигара и прекоси парка между Главното управление и старите сиви тухлени стени на затвора. Мина покрай мъж, който закачаше опърпан червен плакат на едно дърво. Щракна плаката с телбод към липовата кора столетница, попадаща под закрилата на закона. Човекът изобщо не си даваше сметка, че извършва сериозно нарушение точно под прозорците на сградата с най-многобройно полицейско присъствие. Хари спря. Не за да направи забележка, а за да прочете текста на плаката. „Russian Amcar Club“ ще свирят в „Sardines“. Помнеше отлично и отдавна разтурената банда, и затвореното заведение. „Олимпен“. Хари Хуле. Явно тази година щеше да се превърне в годината на възкръсналите мъртъвци. Тъкмо да продължи, чу глас:

— Да имаш виолин?

Обърна се. Зад него мъж в ново чисто яке, марка „G-Star“, стоеше наведен напред, сякаш го брулеше бурен вятър, а коленете му бяха присвити — неизменен спътник на хероиновата зависимост. Понечи да отговори, но съобрази, че наркоманът се е обърнал не към него, а към мъжа с плаката. Онзи обаче се отдалечи безмълвно. Нови съкращения, нов наркожаргон… Стари банди, стари клубове.

Фасадата на затвора в Осло, по-широко известен като „Бутсен“, датираше от деветнайсети век. Състоеше се от централна част, сместена между две по-големи крила, които Хари винаги бе оприличавал на двама полицаи, приклещили арестант. Позвъни на вратата, погледна във видеокамерата, чу бръмчене и дръпна вратата. Вътре го посрещна униформен служител и го поведе нагоре по стълбите. Влязоха в помещение, където завариха двама служители, а оттам преминаха в стаята за посещения — продълговата, без прозорци. Тук затворниците се срещаха с близките си. Личаха плахи опити да се внесе минимален уют. Хари седна на стол. Съзнателно избегна дивана, защото отлично знаеше какво се случва там през броените минути, отпускани на затворниците насаме със съпругите или приятелките им.

Докато чакаше, установи, че още не е свалил лепенката за достъп от Управлението. Дръпна я от ревера и я мушна в джоба си. Тази нощ сънят за тесния коридор и преследващата го лавина беше по-жесток от обикновено. Бялата грамада го затрупа и напълни устата му със сняг. Ала в момента не това предизвикваше ускорените удари на сърцето му. А какво? Очакване? Или страх?

Преди да си даде сметка, вратата се отвори.

— Двайсет минути — оповести служителят и заключи вратата зад гърба си.

Влезе момче, променено до неузнаваемост в сравнение със спомените на Хари. Замалко да извика, че са сгрешили човека. Този младеж носеше дънки „Дизел“ и черен суичър с надпис „Machine Head“. Хари се досещаше, че не е старият албум на „Дийп Пърпъл“, а нова — според неговото летоброене — хевиметъл банда. Музикалният стил представляваше само податка. Доказателството, че са повикали когото трябва, Хари получи от очите и скулите. И по-точно: от кафявите очи и високите скули на Ракел. Приликата с майка му беше станала почти изумителна. Олег обаче нямаше нищо общо с красотата й. Прекалено изпъкналото чело му придаваше мрачен, дори агресивен вид, подсилван от гладките му коси, наследени вероятно от баща му — руснак, алкохолик, — когото детето почти не познаваше. Едва няколко години след раждането му Ракел се бе разделила с руснака и бе довела сина си в Осло. А после бе срещнала Хари.

Ракел.

Любовта на живота му. Истината беше колкото проста, толкова и трудна.

Олег. Умният, сериозен Олег. Самовглъбеният Олег, който не се разкриваше пред никого освен пред Хари. Без да го бе споделял някога с Ракел, Хари знаеше, че умее по-добре от нея да разбира мислите, чувствата и желанията на Олег. С Олег играеха „Тетрис“, твърдо решени да бият точковия актив на съперника си. С Олег караха кънки на стадион „Вале Ховин“. Някога Олег искаше да стане състезател на дълги разстояния, а притежаваше и нужната дарба. Олег, който посрещаше с търпелива и снизходителна усмивка всяко обещание на Хари наесен или напролет да отскочат до Лондон за мач на „Тотнъм“ на стадион „Уайт Харт“. Олег, който го наричаше „тате“, когато му се приспеше или се бе разсеял. Хари не го беше виждал от пет години. Преди пет години Ракел го отведе от Осло — далеч от кошмарните спомени за Снежния човек и от света на Хари, изпълнен с насилие и убийства.

И ето го сега същия този Олег — осемнайсетгодишен, кажи-речи голям човек. Гледаше Хари с безизразно лице или просто Хари не съумяваше да разгадае изражението му.

— Здравей — подхвана Хари.

По дяволите, защо не си прочисти гърлото предварително! Оттам излезе само немощен дрезгав шепот. Сега момчето ще си помисли, че здравата се е разкиснал. За да отвлече вниманието си от случилото се — своето, пък и на Олег — Хари извади цигара „Кемъл“ и я захапа.

По лицето на хлапето плъзна гъста червенина. Знаеше отлично какво означава това: гняв. Когато гневът връхлетеше малкия, очите му потъмняваха, а вените на врата му изпъкваха и потреперваха като изопнати струни на китара.

— Спокойно, няма да я паля — кимна към табелата с надпис „Пушенето забранено“.

— Мама, нали? — прошепна младежът с плътен глас, натежал от накипяла ярост.

— Какво за нея?

— Тя те е повикала.

— Ракел изобщо не е…

— Точно така е станало. Не ми обяснявай.

— Олег, майка ти изобщо не знае, че съм в страната.

— Лъжеш! Както винаги!

— Както винаги? — смая се Хари.

— Колко пъти си ни лъгал, че цял живот ще бъдеш до нас! Пълни глупости! Вече е късно да се правиш на загрижен. Връщай се… на майната си!

— Олег, изслушай ме…

— Няма! Изобщо не искам да те слушам. Нямаш работа тук! Късно е да ми се правиш на баща, ясно ли ти е?

Хари видя как адамовата ябълка на Олег подскочи, когато преглътна с усилие. Гневът се поотдръпна от очите му, но само след минута го връхлетя отново със силата на придошла вълна.

— За нас вече ти си никой! Вясваше се от дъжд на вятър, застояваше се няколко години и после… — Олег се опита да щракне с пръсти, но палецът и средният му пръст се приплъзнаха, без да произведат звук — … дим да те няма.

— Не е вярно, Олег. Знаеш, че не си прав.

Хари се мъчеше да говори със стабилен, уверен глас, който да внушава спокойствието и непоклатимостта на самолетоносач. Ала усещаше заседнала в гърлото си буца. Професията го беше научила да запазва пълно самообладание, докато арестантите го засипват с ругатни. Бурните им реакции обикновено подхранваха невъзмутимостта му и изостряха детективската му проницателност. Но сега, докато разговаряше с Олег… не можеше да приложи обичайните полицейски хватки, които му подсигуряваха недосегаемост.

— Да видим дали пак ще проработи — засмя се горчиво Олег. — Изчезни… сега! — щракна с пръсти той.

— Олег… — вдигна длани пред себе си Хари.

Младежът обаче поклати отрицателно глава и задумка по вратата зад гърба си, без да сваля притъмнелия си поглед от Хари.

— Полицай! Приключихме. Изведете ме оттук!

Униформеният изпълни молбата на Олег, но Хари поседя още малко на стола. После се надигна с усилие и неохотно излезе. Паркът около „Бутсен“ се къпеше в слънчеви лъчи.

Плъзна поглед по фасадата на Главното управление. Замисли се. В крайна сметка тръгна към ареста. На половината път спря, облегна се на едно дърво и стисна силно очи. Изпод клепачите му изби влага. Проклета светлина. Проклета умора.