Ю Несбьо
Фантом (19)

Деветнайсета глава

Чистката започна цели два месеца след срещата между стареца и Исабел.

Първи го отнесоха виетнамците. Във вестника писаха, че ченгетата ударили девет места едновременно, открили пет склада за хероин и арестували трийсет и шестима виетнамски наркобарони. Следващата седмица дойде редът на косовските албанци. Баретите от „Делта“ щурмуваха апартамент в Хелсфюр, който циганският бос смятал за недосегаем. На северноафриканците и литовците също не им се размина. Новият шеф на ОРГКРИМ, красив като модел мъж с дълги мигли, обясни пред медиите, че акциите са провокирани от постъпили анонимни сигнали. Последваха масови арести на улични пласьори. Опандизиха всичко живо — от катраненочерни сомалийци до млечнобели норвежци. Но и с пръст не бутнаха дилърите в екипи на „Арсенал“. Куките поразчистиха конкуренцията и търговията ни се засили. Старецът приюти неколцина дилъри, останали без работа след последните събития, ала спази своята част от сделката: в центъра на Осло почти не се предлагаше хероин. Намалихме вноса на херца, понеже виолинът носеше по-големи печалби. Той е по-скъп и част от наркоманите се опитаха да минат на морфин, не след дълго обаче пак се върнаха към виолина.

Продавахме по-бързо от темповете, с които Ибсен произвеждаше.

Един вторник свършихме стоката още в дванайсет и половина и понеже най-строго ни бяха забранили да използваме джиесеми — старецът смяташе Осло за Балтимор — слязох до Централната гара и позвъних на руския „Гресо“ от уличен телефон. Андрей вдигна, обясни, че е зает, и обеща да се погрижи. Тримата с Олег и Ирене седнахме на стълбите по улица „Шипер“, отпращахме клиентите и се отдадохме на релакс. След час видях към нас да се задава накуцващият Ибсен. Здраво беше яхнал метлата. Разкрещя се като побъркан. Когато обаче забеляза Ирене, тутакси млъкна и смекчи тона. Заведе ни в задния двор и ни предаде торбичка със сто дози.

— Двайсет хиляди — протегна ръка той. — В този бизнес се плаща кеш.

Дръпнах го настрана и предложих при следващото изчерпване на стоката ние да го потърсим.

— Не искам да идвате при мен — отсече той.

— Може да ти платя малко повече от двеста кинта за доза — подхвърлих аз.

— Да не смяташ да почваш собствен бизнес? — изгледа ме мнително производителят. — Шефът ти знае ли?

— Нека си остане между нас. Ще искам няколко дози за приятели и познати, нищо повече.

Онзи се разсмя гръмко.

— Ще доведа и момичето. Казва се Ирене — добавих аз.

Престана да се смее. Погледна ме. Опита се да се засмее пак, но не му се получи на шибания сакат мръсник. Сякаш някой написа с големи букви на челото му: САМОТА, АЛЧНОСТ, ОМРАЗА, ПОХОТ.

— В петък. Осем вечерта. Тя пие ли джин?

Кимнах. И да не беше пила досега, щеше да започне.

Той ми продиктува адреса.

Два дни по-късно старецът ме покани на вечеря. За миг си помислих, че Ибсен ме е изпържил, но си спомних похотливия му поглед. Пьотър влезе в ролята на сервитьор. Вечеряхме на дългата маса в студената трапезария, докато старецът обясняваше, че намалил вноса на хероин от Амстердам и в момента единствените му доставчици били двама-трима пилоти, редовно пътуващи по линията Осло — Банкок. Обясняваше ми количествата, непрекъснато ме питаше дали разбирам и накрая повтори редовния си въпрос: стоя ли далече от виолина. Седнал в полумрака, той ме гледаше, без да откъсва очи от мен, но по едно време извика Пьотър и му заръча да ме закара у дома. В колата едва не попитах Пьотър дали старецът е импотентен.

Ибсен живееше в типичен ергенски апартамент в блок в квартал „Екеберг“. Голям плазмен екран, малък хладилник и голи стени. Поднесе ни най-обикновен джин с изветрял тоник без лимонов резен, но с три бучки лед. Ирене се придържаше към отредената й роля. Усмихваше се чаровно и гледаше предимно аз да разговарям. Ибсен я зяпаше с идиотска усмивка. Чат-пат се усещаше да си затвори устата, преди слюнката да потече. Беше пуснал класическа музика. Даде ми наркотика, който бях поискал, и се уговорихме да се отбия пак след четиринайсет дни. С Ирене.

Не след дълго медиите гръмнаха с новината, че според последните статистики броят на смъртните случаи вследствие от предозиране е намалял. Никъде обаче не уточниха, че само няколко седмици след първото нацелване потребителите на виолин се закачат зверски и вече треперят видимо, с очи, ококорени от симптоми на абстиненция, докато чакат за поредната доза. А когато им съобщавахме, че цената пак се е вдигнала, избухваха в сълзи, стискайки конвулсивно намачканите си стотачки. След третото посещение у Ибсен той ме дръпна настрана и ми поръча следващия път Ирене да дойде сама. Съгласих се, при условие че ми продаде петдесет дози за сто крони парчето. Договорихме се.

Наложи се да впрегна доста усилия, защото този път обичайните ми трикове не проработиха при Ирене. Повиших тон. Обясних, че такъв шанс повече няма да ни се отвори. На мен. На нас. Попитах я дали иска цял живот да гния в тази репетиционна. Накрая тя промърмори през сълзи, че не иска, разбира се, но същевременно не иска и другото… Успокоих я: достатъчно е само да се държи мило с клетия самотен инвалид, нищо повече. Тя кимна и ме закле да не споменавам нито дума на Олег за уговорката ни. Ирене си тръгна, а аз се почувствах толкова гадно, че разредих една доза виолин и си свих цигара от излишъка. После явно съм заспал, защото следващият ми спомене как някой ме разтърсва. Ирене стоеше надвесена над мен и плачеше, а сълзите й капеха по лицето ми и болезнено пареха в очите ми. Ибсен се пробвал, но тя успяла да се измъкне.

— Взе ли стоката? — попитах аз.

Сгафих жестоко. Този въпрос я срина. За да я успокоя, напълних една спринцовка, нацелих удобна вена и прободох нежната й кожа, докато тя ме гледаше с големите си разплакани очи. Натискайки буталото, усещах как спазмите, плъзнали по тялото й, обхващат и моето. Устните й се разтвориха като в безмълвен оргазъм. После опиянението спусна мътна завеса пред очите й.

Ибсен беше гнусен мръсник, но разбираше от химия.

Осъзнах обаче, че съм изгубил безвъзвратно доверието на Ирене. Видях отвращението в очите й, когато я попитах за дрогата. Отношенията ни никога повече нямаше да бъдат същите. Онази вечер Ирене ме напусна, отлитайки в наркотичен унес, и отнесе със себе си шансовете ми да стана милионер.

Междувременно старецът продължаваше да трупа милиони. И въпреки това ламтеше за още и още. Сякаш времето го притискаше, сякаш трябваше да погаси просрочен дълг. Чудех се, защото не виждах да харчи парите за покупки; живееше в същата стара къща, возеше се в същата лимузина, ползваше все същите услуги само на двама приближени: Андрей и Пьотър. Единственият ни конкурент в бизнеса бяха „Лос Лобос“. Но и те разшириха влиянието си на пазара. Наеха виетнамците и мароканците, които полицаите още не бяха опандизили. Продаваха виолин не само в центъра на Осло, а и в Конгсвингер, в Тромсьо, в Тронхайм и дори — поне според слуховете — в Хелзинки. Не изключвах Один и „Лос Лобос“ да печелят повече от стареца, но двата картела си бяха поделили пазара и никой не предприемаше битки за територия, защото клиентела имаше за всички. Всеки нормален бизнесмен би бил повече от доволен от шибаното статукво.

Само два облака засенчваха ясното небе на това безметежно щастие.

Единият беше полицаят с идиотския каскет. Знаехме, че на полицаите е спуснато нареждане на първо време да не закачат „артилеристите“, но този тип упорито продължаваше да дебне наоколо. Другият облак: „Лос Лобос“ започнаха да продават виолина на по-ниска цена в Лилестрьом и Драмен и част от контингента ни се изнесе да купува оттам.

Един ден старецът ме повика и ми възложи при пълна дискретност да занеса важно съобщение на някакво ченге на име Трюлс Бернтсен. Попитах защо не се заемат Андрей и Пьотър, а старецът обясни, че с Бернтсен имат уговорка да общуват чрез неизвестни на полицията посредници, за да избегнат риска някой колега на Бернтсен да стигне до стареца. Въпреки че аз също съм разполагал с уличаваща информация за него, старецът ми вярвал дори повече отколкото на другите си двама приближени. Наркобаронът разчита на Крадльото, помислих си иронично аз.

Трябваше да предам на полицая часа и мястото на срещата между стареца и Один, уредена, за да обсъдят проблема с Драмен и Лилестрьом: „Макдоналдс“ на булевард „Ширкевайен“ в квартал „Маюрстюа“, четвъртък, седем часа. Резервирали целия втори етаж уж за детско парти и персоналът щял да затвори салона за външни посетители. Представих си как из заведението хвърчат балони, конфети и гирлянди, а маската на наетия за „партито“ клоун застива в изумена гримаса, когато вижда гостите: страховити напомпани мутри и двуметрови казашки „буци“. Гардовете ще се ежат един другиму, докато Один и старецът си хвърлят унищожителни погледи над порция пържени картофки.

Трюлс Бернтсен живееше сам в блок в Манглерю. Избрах да го посетя в една ранна неделна сутрин, но никой не ми отвори. Съседът, явно чул звънеца, се подаде от терасата и ми извика, че Трюлс отишъл да помага на Микаел. Упъти ме и аз тръгнах натам с колата. Манглерю ми се видя суперзабутано село. Явно всички се познаваха.

И преди бях ходил до Хьойенхал — „Манглерюския «Бевърли Хилс»“. Огромни еднофамилни къщи с изглед над долината Квернер, над центъра и Холменколен. Пред една наполовина построена къща стояха група мъже, голи до кръста и с по бира в ръка, обсъждаха нещо, смееха се и сочеха кофража, предназначен вероятно за тераса. Веднага познах един от тях: красив като фотомодел, с дълги мигли. Новият шеф на ОРГКРИМ. Щом ме видяха, мъжете мигом млъкнаха. Досетих се за причината. До един полицаи, веднага надушиха бандит. Съзнавах цялата сложност на ситуацията, защото макар да не бях питал стареца, и сам се досещах, че Трюлс Бернтсен е онзи съмишленик, когото Исабел Скойен е вербувала по негов съвет.

— Да? — обърна се въпросително към мен красавецът с дългите мигли.

Атлетичен. С коремни мускули като павета. Можех спокойно да се измъкна и да потърся Бернтсен по-късно през деня. Сам не знам защо не го направих.

— Нося съобщение за Трюлс Бернтсен — произнесох високо и ясно.

Мъжете се обърнаха към един тип, който бе оставил бирата си и се приближаваше с олюляваща се походка. Спря съвсем близо до мен, за да не ни чуват останалите. Руса коса, внушителна обратна захапка с долна челюст, издадена напред като отворено чекмедже. Свинските му очички гледаха злобно и мнително. Ако беше домашно животно, щяха да го евтаназират по естетически причини.

— Не знам кой си — подхвана шепнешком той. — Но се досещам. Не желая повече да ме търсиш така, ясно ли е?

— Да.

— Казвай.

Предадох му часа и мястото на срещата, както и предупреждението на Один, че ще се яви с целия си антураж.

— Не му стиска да отиде сам — изгрухтя Бернтсен.

— Получихме сведения за пристигнала голяма пратка жълто.

Мъжете пак започнаха да надигат бирите, но шефът на ОРГКРИМ хвърляше погледи към нас. Стараех се да говоря тихо и да не пропусна нищо:

— Складирана е в клуба в Алнабрю, но след два дни я пускат на улицата.

— Мирише ми на няколко ареста и малка акцийка — изгрухтя пак Бернтсен.

Чак сега разбрах, че всъщност така се смее.

— Това е — казах и си тръгнах.

Изминах няколко метра по улицата и някой ми извика да спра. И без да се обръщам, знаех кой ме е догонил. Бях го разбрал по погледа му, нали това ми е най-силната страна.

— Кой си ти? — попита той.

— Густо — вдигнах косата от очите си, за да ги вижда по-добре. — А ти?

За секунда той ме изгледа смаян, все едно съм му задал неприличен въпрос.

— Микаел — поусмихна се накрая.

— Здравей, Микаел. Къде тренираш?

Той се изкашля.

— А ти какво правиш тук?

— Нали вече казах: дойдох да предам нещо на Трюлс Бернтсен. Дай ми глътка от бирата си.

Странните бели петна по лицето му тутакси пламнаха.

— Ако си приключил с мисията си, предлагам да се омиташ — процеди той с накипял от ярост глас.

Срещнах погледа му. Зелените му очи хвърляха мълнии. Микаел Белман ми се видя толкова ослепително красив, че ми се прииска да сложа ръка на гърдите му, да погаля потната му, нагорещена от слънцето кожа; да усетя как мускулите му се стягат от изненада и възмущение: какво, по дяволите, си позволява този тип? Исках да стисна зърното на гърдата му с два пръста и да усетя как се втвърдява, да изпитам сладката болка, когато ме удари, за да защити доброто име и честта си. Микаел Белман. Връхлетя ме адски силно желание.

— Доскоро — махнах му.

Същата вечер ме осени прозрение как да постигна онова, което ти така и не си успял, татко. Защото ако се беше справил, нямаше да ме зарежеш, нали? Сетих се как да си възвърна душевното равновесие. Как да се превърна в човек. Как да стана милионер.