Ю Несбьо
Фантом (27)

Двайсет и седма глава

— Веднъж съм ги виждал. Приличат на погребална процесия.

Кето̀ продължаваше да стиска рамото на Хари с голямата си мръсна лапа. Ускореният дъх на Хари шиптеше в ушите му, а дробовете му напираха под ребрата.

— Кои?

— Тъкмо разговарях с един тип, дето продаваше онази дяволска гадост. Наричаха го Псето. Носеше кожен нашийник. Дойде при мен, защото се страхуваше. Полицаите го хванали с хероин и той издал на Каскета къде живее Дубай. Каскета му обещал закрила и амнистия, ако се съгласи да свидетелства в съда. Но предната вечер трупът на Каскета изплувал при Операта, а никой друг в полицията не знаел за сделката. Докато говорехме, онези дойдоха в черна кола. Черни костюми, черни ръкавици. Старецът имаше широко лице. Приличаше на бял абориген.

— Кой?

— Беше невидим. Хем беше там, хем не беше. Същински фантом. А когато Псето го зърна, просто замръзна на място. Не се опита нито да избяга, нито да окаже съпротива, докато го влачеха към колата. После изчезнаха. Сякаш бях сънувал.

— Защо не ми каза това по-рано?

— Защото съм страхливец. Да ти се намира цигара?

Хари му подаде кутията, а Кето̀ се отпусна на стола.

— Ти преследваш фантом, а аз не искам да се замесвам.

— Тогава защо реши все пак да ми го кажеш?

Кето̀ сви рамене и протегна ръка. Хари пусна запалката в шепата му.

— Защото съм стар и си отивам. Няма какво да губя.

— Умираш ли?

Кето̀ запали цигарата.

— Не утре или вдругиден, но един ден всички ще си отидем от този свят, Хари. Искам просто да ти помогна.

— Как?

— Не знам. Какво възнамеряваш да правиш?

— Значи да ти се доверя, така ли?

— Не, за бога, изобщо недей да разчиташ на мен. Но притежавам дарбата на шаман и способността да ставам невидим, да идвам и да си тръгвам, без някой да забележи.

— Защо? — Хари потърка брадичката си.

— Нали ти казах.

— Чух, но те питам пак.

Кето̀ погледна укоризнено Хари, но понеже това не даде резултат, въздъхна тежко, с раздразнение.

— Нищо чудно някога и аз да съм имал син, към когото не съм изпълнил бащиния си дълг. Може в твоя случай да виждам възможност да се поправя. Не вярваш ли във втория шанс, Хари?

Хари гледаше стареца. Отблизо бръчките по лицето му изглеждаха още по-дълбоки: приличаха на вдлъбнатини от прорези с нож. Хари протегна ръка, Кето̀ извади неохотно кутията цигари от джоба си и му я върна.

— Оценявам жеста, Кето̀. Ще се обадя, когато ми потрябва помощ. Но първо смятам да открия доказателства, че Дубай е замесен в убийството на Густо. Оттам следите ще ме отведат към „пробитото“ ченге в полицията и към убийството на полицейския агент, удавен в дома на Дубай.

Кето̀ бавно поклати глава.

— Носиш чисто и смело сърце, Хари. Ще отидеш в рая.

Хари захапа нова цигара.

— Поне краят ми ще е щастлив.

— Да го отпразнуваме! Да те поканя на едно питие, Хари Хуле?

— Кой плаща?

— Аз, разбира се. Ако ти черпиш. Ти ще се срещнеш с твоя Джим, аз — с моя Джони.

— Остави ме на мира.

— Хайде де. Джим е добро момче.

— Лека нощ и сладки сънища.

— Лека нощ. Не ти пожелавам да спиш прекалено сладко, в случай че…

— Лека нощ.

Хари я усещаше от известно време, но съумяваше да я държи под контрол. Досега. След поканата за питие, отправена му от Кето̀, нямаше как да се самозалъгва. Жаждата стана прекалено натрапчива. Всичко започна с онази инжекция виолин. Тя развихри отдавна потиснати желания, отвърза кучетата. И сега те се зъбеха, дращеха с нокти, лаеха до прегракване и ръфаха вътрешностите му. Хари легна и затвори очи. Вслуша се в дъжда с надеждата сънят да го споходи и да го отнесе надалече.

Надеждите му не се оправдаха.

В указателя на телефона си бе запазил номер, именуван с две букви: АА. Анонимните алкохолици. Номерът принадлежеше на Трюгве, член на сдружението и „спонсор“. Преди време, поради риск от релапс, Хари бе прибягвал на няколко пъти до помощта му. Но от три години беше чист. Защо да започва пак — сега, когато положението е повече от критично и се нуждае от трезв разсъдък? Би било лудост. Отвън се чу вик, последван от смях.

В единайсет и десет Хари стана от леглото и излезе. Дори не усети как дъждът плиска по темето му, докато пресичаше улицата. Този път не чу стъпки, защото гласът на Кърт Кобейн изпълни слуховите му канали. Музиката го обгърна с нежността на прегръдка. Хари влезе, седна на висока табуретка пред бара и извика на бармана:

— Уиски. „Джим Бийм“.

В момента барманът бършеше плота. Остави парцала до тирбушона, свали бутилка от огледалния рафт, наля в чаша и я постави пред Хари. Той отпусна ръце от двете страни на чашата и се вторачи в кехлибарената течност. В този миг за него не съществуваше нищо друго.

Нито „Нирвана“, нито Олег, нито Ракел, нито Густо, нито Дубай. Нито лицето на Торд Шулц. Затова Хари изобщо не забеляза присъствието на човека, вмъкнал се в бара след него. Не усети как онзи, подобно на стена, притъпи шума на улицата, крачейки зад гърба му; не чу нито звъна на пружините, когато острието изскочи, нито тежкото дишане на Сергей Иванов, застанал на метър от него в бойна позиция.