Ю Несбьо
Фантом (44)

Четирийсет и четвърта глава

Лунната светлина се отразяваше в река Акершелва и преобразяваше ивицата мръсна вода в златна верига, пробягваща през града. Жените по безлюдните пътеки по поречието на реката не бяха честа гледка, Мартине обаче се прибираше именно оттам след дълъг ден във „Фюрлюсе“. Чувстваше се изморена, но и удовлетворена. От сенките изникна момче, улична лампа освети лицето му, то промърмори „здрасти“ и бързо се отдалечи.

На няколко пъти Рикард я посъветва да се прибира по друг маршрут, ала тя отвръщаше, че това е най-краткият път до „Грюнерльока“, а и няма да позволи на опасностите да й диктуват откъде да минава. Пък и Мартине познаваше мнозина от спотайващите се под мостовете и се чувстваше в безопасност, каквато не би могъл да й внуши и най-модерният бар в западната част на Осло. Мина покрай пункта за спешна помощ, площад „Скоу“ и наближи клуб „Блу“. Чу забързано шляпане на подметки по асфалта. Висок млад мъж тичаше срещу нея. Фигурата му ту попадаше под светлините на лампите, ту потъваше в мрака. Мартине зърна лицето му за миг, докато се разминаваше с нея. Шиптящият му дъх заглъхна. Познато лице — беше го виждала в кафенето на Армията. Но Мартине се сблъскваше ежедневно с толкова хора, че често разказваше на колегите си как е видяла наркоман, който, уверяваха я те, бил мъртъв от месеци или дори години. Това лице обаче й напомни за Хари. Мартине го споменаваше рядко, в никакъв случай пред Рикард, но Хари се бе настанил трайно в кътче в сърцето й — кътче, където тя можеше да го навестява. Да не би младежът да беше Олег и затова да се бе сетила за Хари? Тя се обърна. Гърбът на младежа едва се мяркаше в мрака. Тичаше, сякаш го гони самият дявол. Мартине не видя някой да го преследва. Фигурата му се смали и се изгуби в мрака.

Ирене погледна часовника. Единайсет и пет. Облегна се на седалката и погледна монитора над гишето пред изхода към самолета. След няколко минути се очакваше служителите да започнат да пропускат пасажерите на борда. Баща й изпрати есемес, че ще ги чака на летището във Франкфурт. Тя се потеше, мускулите я боляха. Няма да е лесно — осъзнаваше тя. Но щяха да се справят.

Стайн стисна ръката й.

— Как си, дребосъче?

Ирене му се усмихна и също стисна ръката му.

Всичко ще се подреди.

— Тази жена не ти ли се струва позната? — прошепна Ирене.

— Коя?

— Мургавата, дето седи сама.

Всъщност я завариха тук, когато дойдоха — на седалка срещу тях. Прелистваше пътеводител за Тайланд. Беше красива, с хубост, недосегаема от годините, и излъчваше тиха радост, все едно ликува вътрешно, макар да седи съвсем сама.

— Не съм я виждал. Защо ти изглежда позната?

— Май ми прилича на някого.

— На кого?

— Не се сещам.

Стайн се засмя със спокойния, уравновесен смях на по-голям брат и пак стисна ръката й.

След звуков сигнал от уредбата металически глас прикани пътниците да се качват на борда на самолета за Франкфурт. Хората около Ирене и Стайн станаха от местата си и се струпаха пред гишето. Тя дръпна леко брат си, за да го спре.

— Какво има, дребосъче?

— Нека изчакаме повечето да минат.

— Но…

— Нямам сили да се бутам сред всички тези хора…

— Спокойно, ще изчакаме. Изобщо не съобразих. Как се чувстваш?

— Засега добре.

— Супер.

— Изглежда ми самотна.

— Самотна ли? — Стайн хвърли поглед към смуглата дама. — Не мисля. По-скоро е радостна.

— Да, но самотна.

— Хем радостна, хем самотна?

Ирене се разсмя.

— Говоря глупости. Така се чувства по-скоро онзи, на когото тя ми прилича.

— Ирене?

— Да?

— Нали се разбрахме да не допускаме никакви черни мисли?

— Да, да. Двамата с теб не сме самотни.

— Защото винаги ще се подкрепяме, нали?

— Да.

Ирене хвана брат си под ръка и отпусна глава на рамото му. Замисли се за полицая, който я откри. Хари — така се представи той. Още тогава името й напомни за онзи Хари, Хари на Олег; той също бил полицай, но пък си го беше представяла по-висок, по-млад, по-красив. Нейният спасител й се стори грозноват. Понеже Стайн й разказа, че същият човек го посетил, Ирене вече не се съмняваше, че това е бил именно Хари Хуле. Щеше да го помни до края на живота си: белега, разсичащ лицето му, раната на брадичката, превръзката около врата. И гласа. Олег явно бе пропуснал да подчертае колко приятен глас има Хари Хуле. И неочаквано я обзе твърда увереност — Ирене сама не знаеше откъде се взе, — че всичко ще бъде наред.

Напускайки Осло, ще остави всичко лошо зад гърба си.

И баща й, и лекарят я предупредиха, че от сега нататък алкохолът и дрогата са абсолютно табу за нея. Виолинът щеше да продължи да съществува, но тя трябваше да го държи на разстояние. Както и призрака на Густо, който ще я навестява редовно. И призрака на Ибсен. И лицата на всички хора, на които бе продавала прахообразната чума. Ирене бе решила да не отбива атаките им, надявайки се, че до няколко години образите им ще избледнеят, а тя ще се завърне в Осло — или пък не. При всички случаи ще се оправи. Ще заживее смислено и щастливо.

Пак се обърна към дамата с пътеводителя. Смуглата красавица вдигна очи, сякаш усетила любопитните очи на Ирене, дари я с ослепителна усмивка и пак се задълбочи в информацията за Тайланд.

— Е, да тръгваме — подкани сестра си Стайн.

— Да тръгваме — съгласи се Ирене.

 

 

Трюлс Бернтсен шофираше през Квадратурата. Спусна се по улица „Толбю“, после се изкачи по „Принсен“ и пак надолу — по „Кметската“. Тръгна си рано от партито, качи се в колата и започна да обикаля града накъдето му видят очите. В студената ясна вечер в Квадратурата се забелязваше оживление. Курвите му подвикваха. Явно надушваха тестостерона. Наркодилърите се надпреварваха кой ще предложи по-ниска цена. От паркиран корвет бумтеше силен бас: умп, умп. До трамвайната спирка се целуваха двойка влюбени. През улицата, с весел смях, притича мъж. Разкопчаното му сако се ветрееше. Следваше го друг мъж в съвсем същия костюм. На ъгъла с улица „Дронинген“ Трюлс забеляза самотен дилър в екипа на „Арсенал“. Не го беше виждал преди. Явно прясно вербуван. Полицейската му радиостанция изпука. Кръвта в жилите му, бумтенето на баса, ритъмът на всичко случващо се разляха по тялото му странна, сладостна нега. Доставяше му удоволствие да наблюдава как се въртят малките зъбчати колелца. Неподозиращи за съществуването на останалите, въпреки това те способстват за гладкото функциониране на механизма. Единствен Трюлс Бернтсен виждаше цялостната картина. И какво по-естествено? Та нали този град вече бе станал негов.

 

 

Свещеникът излезе от църквата в Стария град и заключи вратата. Ослуша се в шумоленето на листата но дърветата в гробището. Погледна нагоре към луната. Красива вечер. Концертът мина успешно, събраха се достатъчно зрители. Свещеникът обаче не очакваше същата посещаемост на ранната служба утре сутрин. Въздъхна. Беше решил да говори за опрощението на греховете, макар и пред празни скамейки. Слезе по стълбите и пое през гробището. Същата проповед изнесе и на опелото в петък. Покойникът, по думите на бившата му съпруга, в края на живота си се забъркал с престъпни кръгове, а и преди това не бил света вода ненапита. Разпуснатият му нрав отдавна не бил тайна за близки и познати. Всъщност на траурната церемония присъстваха само екссъпругата с децата и колежка, която през цялото време подсмърчаше шумно. Бившата благоверна на покойника подшушна на свещеника, че тази стюардеса вероятно е единствената в цялата авиокомпания, която покойникът не е вкарал в леглото си.

Минавайки между надгробните плочи, по една от тях свещеникът зърна бели петна, проблясващи под лунната светлина. Някой сякаш бе написал нещо с тебешир и после го бе изтрил. На плочата беше гравирано името на Аскил Кето̀ Рюд. Известен и като Аскил Острото ухо. От незапомнени времена правото да ползваш гроб изтича след едно поколение, освен ако не се заплати такса — привилегия, запазена за богатите. По неясни причини гробът на голтака Аскил Кето̀ Рюд обаче си стоеше непокътнат. Години след изтичане на законовия срок служителите от гробищния парк предоставиха на наследниците му право на безвъзмездно ползване. Вероятно се бяха надявали гробът му да се превърне в атракция за туристи с ексцентрични интереси. Понеже близките на покойника явно са нямали пари, плочата беше съвсем малка и — защото каменоделците таксуваха на изсечена буква — изписана само с инициали пред фамилното му име и годините на раждане и смърт. Без конкретни дати, без допълнителни надписи. Един антиквар дори беше изказал предположението, че истинската фамилия на Аскил е била Рюде, но роднините му решили да спестят пари дори от там. Около покойника някога витаела и легендата, че призракът му броди из Квадратурата. Но с годините и тези слухове утихнаха, хората забравиха за Аскил Острото ухо и го оставиха — буквално — да почива в мир.

Докато затваряше портата на гробището, от тъмнината до зида изплува сянка. Свещеникът се вцепени.

— Смилете се — обади се дрезгав глас.

Към свещеника се протегна голяма длан.

Божият служител се вгледа в лицето под шапката. Лице на старец, набраздено от множество дълбоки бръчки, с едър нос, големи уши и изненадващо чисти, сини, невинни очи. Свещеникът пусна монета от двайсет крони в шепата на клетника и тръгна към къщи. Невинни очи, замисли се той. Непокварените сини очи на новородено, което още не се нуждае от опрощение на греховете си. Утре непременно ще включи тези размисли в проповедта си.

 

 

Разказът ми върви към своя край, татко.

Седя, а Олег се е надвесил над мен. Стиска „Одеса“-та с две ръце като увиснал над пропаст, вкопчил се в спасителен клон.

— Къде е тя? Къде е Ирене? Кажи ми или… или… — крещеше в изстъпление той.

— Или какво, дрОгарче? Няма да стреляш, Олег. Не го носиш в себе си. Ти си от добрите. Успокой се и ще си поделим дозата. Става ли?

— Не! Първо ми кажи къде е Ирене!

— И ще ми отстъпиш цялата доза?

— Половината. Нямам повече виолин.

— Дадено. Но първо свали пистолета.

Идиотът ме послуша. За толкова време не бе поумнял и на йота! Остана си същият наивник, когото заговорих след концерта на „Джудас Прийст“. Наведе се и остави странния пистолет на пода. Селекторът беше настроен на „А“ — автоматична стрелба. Лек натиск върху спусъка и…

— Къде е тя? — настоя да разбере той и се изправи.

Понеже проклетото дуло вече не сочеше към мен, усетих как ме обзема гняв. Олег ме беше заплашил — точно като приемния ми баща. А ако има нещо, което да ме извади от кожата ми, то това са заплахите. Вместо да му замажа очите, че Ирене е постъпила в клиника за наркомани в Дания и й е забранено да се свързва с приятели, които биха провалили терапията й, и тем подобни глупости, аз забих нож в раната и го завъртях. Просто не се стърпях. Във вените ми тече покварена кръв, татко, затова си трай. Е, доколкото е останала кръв във вените ми, защото по-голямата част вече изтече по кухненския под.

Така или иначе, какъвто съм идиот, бръкнах в раната на Олег.

— Продадох я — изтърсих аз. — За няколко грама виолин.

— Какво?

— Продадох я на един немец на Централната гара. Не знам нито как се казва, нито къде живее. Май в Мюнхен. Сега сигурно си седи в баварския си апартамент в компанията на свой приятел, а Ирене им духа с малката си устичка и е толкова друсана, че не знае дори чий кур е налапала, защото може да мисли само за любимия си…

Олег зяпна. Мигаше ли, мигаше с глупаво изражение като онзи път, когато ми даде петстотин кинта пред заведението за дюнери. Разперих ръце като фокусник:

— … виолин!

Олег продължаваше да мига, шокиран до краен предел. Дори не реагира, когато се хвърлих към пистолета.

Така си помислих в началото.

Защото бях забравил нещо.

Че след първата ни среща бе успял да ме проследи до пероните на гарата; беше се досетил, че ще го изпързалям с обещанието за метамфетамин. Бях забравил, че и Олег не е вчерашен и притежава способността да вижда отвъд хорската фасада. Поне когато става въпрос за крадци.

Трябваше да проявя повече благоразумие и да се задоволя с половин доза.

Той ме изпревари и грабна пистолета под носа ми. Пръстът му навярно случайно е закачил спусъка. Селекторът беше нагласен на автоматична стрелба. Преди да се строполя на пода, видях ужаса, изписан по лицето му. После всичко притихна. Той се надвеси над мен. От устата му се изтръгна глухо свирене — като двигател на празен ход. Искаше да заплаче, но не можеше. Бавно отиде в другия край на кухнята. Всеки истински наркоман върши нещата в последователност, подчинена на най-приоритетната му цел. Олег донесе заредената спринцовка и дори ме попита искам ли да си я поделим. Исках, но не можех да говоря. Само слушах. Тежките му стъпки отекнаха по стълбите. Той си тръгна. Останах сам. По-сам не съм се чувствал.

Църковната камбана спря да бие.

Успях да разкажа историята.

Пък и силните болки вече отшумяха.

Там ли си, татко? А ти, Руфус? Чакаш ли ме?

Спомням си какво ми каза веднъж старецът: смъртта освобождава душата. Счупва оковите й. Знам ли? Сега ще разбера.