Ю Несбьо
Фантом (41)

Четирийсет и първа глава

Сякаш се озова приклещен между две летящи една срещу друга мотриси. Онази пред него го блъсна първа. Запрати го назад, той си удари главата в пода, после вълната го вдигна и започна да го подхвърля накъдето си поиска. Размахваше отчаяно ръце и крака, пръстите и коленете му се жулеха в стените, докато напразно се опитваше да се хване за нещо. Нямаше шансове срещу стихията. После — внезапно, както го бе връхлетяла — вълната изгуби силата си. Удари я срещуположната водна маса и двете се неутрализираха. Нещо се блъсна в гърба на Хари. Две бели, леко позеленели ръце обгърнаха тялото му. Мъртвешките пръсти зашариха по лицето му. Хари се оттласна с крака, извърна се и видя как трупът с кървавата превръзка се носи в тъмната вода — същински космонавт в безтегловност. Отворена уста, виещи се кичури коса и брада.

Хари стъпи на пода и проточи нагоре врат. Водата стигаше почти до тавана. Пак се наведе и зърна картечния пистолет и бялата линия на пода. После загреба. Залят от мощната стихия, изгуби ориентация, но плаващият труп му подсказа накъде да поеме, та да се върне до шахтата. Хари плуваше диагонално на стените, за да осигури максимален простор за ръцете си. Движеше енергично крака и не допускаше онази мисъл. Подемната сила не го забавяше. Тъкмо напротив: бронежилетката го теглеше прекалено надолу. Другата мисъл все пак се появи. Запита се дали да си съблече палтото, което се носеше над главата му и създаваше съпротивление. Мъчеше се да се съсредоточи върху онова, което трябва да направи: да преплува до шахтата, без да брои секунди и метри. Но вече усещаше вътрешното налягане в главата си, заплашващо да я взриви. И мисълта се появи. Лято, петдесетметров външен басейн. Ранно утро, почти никакви хора, слънце, Ракел в жълт бански. Олег и Хари ще се състезават кой ще плува по-дълго под вода. Олег е в отлична форма след кънкьорския сезон, но Хари притежава по-добра техника на плуване. Ракел им подвиква окуражително и се смее с прекрасния си смях, докато те загряват. Двамата се перчат пред нея. Тя е кралицата на комплекса „Фрогнер“, а Хари и Олег — нейни покорни поданици, готови на всичко, за да спечелят благоволението й. Скочиха едновременно в басейна. Постигнаха приблизително еднакъв резултат. След четирийсетия метър разпориха повърхността и жадно поеха въздух, уверени в победата си. Четирийсет метра. На десет метра от ръба. И то след оттласкване от стената на басейна и при свободен размах. Малко повече от половината разстояние до шахтата. Хари беше обречен да умре тук. След съвсем малко. Вътрешният натиск върху очните му ябълки създаваше усещането, че ей сега ще изхвръкнат от орбитите. Самолетът излиташе в полунощ. Жълт бански. Десет метра до ръба. Хари загреба отново. Още едно движение с ръцете и водата щеше да го погуби.

 

 

В три и половина след полунощ Трюлс Бернтсен шофираше по улиците на Осло, докато слаб дъждец потропваше по предното стъкло. Обикаляше с колата от два часа. Не защото търсеше нещо, а защото това му осигуряваше едновременно спокойствие да размишлява и достатъчно спокойствие да не мисли за нищо.

Някой бе изтрил адрес от списък, получен от Хари Хуле. И този някой не се казваше Трюлс Бернтсен.

Май нещата щяха да излязат по-заплетени, отколкото си представяше.

Отново си припомни събитията от нощта на убийството в хронологичен ред.

Густо му се обади, разтреперан от наркотичен глад. Заплаши да го издаде, ако Трюлс не му даде пари за виолин. По някаква причина виолинът беше изчезнал от пазара и от няколко седмици в Нийдъл Парк цареше паника^[1], а цената за четвърт грам скочи на три бона. Трюлс му обеща да отидат да изтеглят пари от банкомата и влезе да си вземе ключовете за колата. Освен тях грабна и щаера. Налагаше се да действа безкомпромисно. В противен случай Густо щеше да го рекетира така всеки път, когато закъса. Наркоманите са повече от предвидими. Но когато се върна на вратата, момчето го нямаше. Навярно се бе усетило какво предстои. Трюлс не се притесни; Густо не би пропял, ако няма какво да спечели от това, пък и самият той също бе участвал в разбиването на склада в Алнабрю.

Във въпросния ден, събота, Трюлс беше на повикване и от Управлението можеха да му се обадят всеки момент. Отиде във „Фюрлюсе“, чете, зяпа Мартине Екхоф, пи кафе. После чу воя на сирените. Само секунди по-късно телефонът му звънна. От оперативната част го викаха. На улица „Хаусман“ 92 станала престрелка, а всички дежурни в Управлението били по адреси. Трюлс хукна натам пеша: местопрестъплението отстоеше само на стотина метра от кафенето. Задействаха се всичките му детективски инстинкти. Мимоходом оглеждаше минувачите със съзнанието, че по-късно тези наблюдения може да се окажат ключът към разрешаване на случая. По улица „Хаусман“ забеляза млад мъж с вълнена шапка, облегнат на близка сграда. Младежът гледаше към полицейския автомобил, паркиран пред портата на блока. Този младеж привлече вниманието на Трюлс, защото беше заровил ръце прекалено дълбоко в джобовете на якето си „North Face“, прекалено голямо и дебело за сезона. „В тези джобове може да се крие какво ли не“, помисли си тогава Трюлс. Момчето имаше сериозен вид, но не приличаше на пласьор. След като видя как полицаите отвеждат Олег в полицейската кола, момчето се обърна и тръгна надолу по улица „Хансен“. Всъщност тогава Трюлс беше забелязал поне десетина подозрителни лица около местопрестъплението — достатъчна причина да започне да гради разни конспиративни теории.

А запомни именно това момче, защото в „Леон“ Хари Хуле му показа една семейна снимка.

Хуле се интересуваше дали Бернтсен познава Ирене Хансен и Трюлс отговори, че я вижда за пръв път — каквато си беше самата истина. Не за пръв път обаче виждаше други двама на снимката: Густо и второто момче, несъщия му брат. Същият младеж със сериозно изражение бе видял близо до местопрестъплението.

Трюлс спря по улица „Принсен“ под хотел „Леон“. Държеше полицейската радиостанция включена. Най-сетне се получи дългоочакваното съобщение от централата:

— До нула едно. Проверихме сигнала за оплакване от силен шум на улица „Блиндерн“. Тук явно е имало екшън. Сълзотворен газ и следи от автоматична стрелба. Един застрелян. Слязохме в мазето. Наводнено е. Май трябва да изпратим баретите от „Делта“ да проверят втория етаж.

— Защо не проверите дали изобщо някой е останал вътре?

— Ела да провериш ти! Абе ти глух си ли? Газ и автомат!

— Добре де, добре. Какво искате?

— Четири патрула да обезопасим района, „Делта“, група за оглед и… водопроводчик.

Трюлс Бернтсен намали радиостанцията. Някаква кола удари рязко спирачки, защото висок мъж пресече точно пред бронята й. Разгневеният шофьор натисна клаксона, ала пешеходецът продължи най-невъзмутимо към хотел „Леон“.

Трюлс Бернтсен примижа.

Дали наистина е възможно да е той? Хари Хуле?

Мъжът, облечен в опърпано палто, вървеше с глава, вкопана в раменете. Чак когато онзи изви глава и уличните лампи осветиха лицето му, Трюлс Бернтсен разбра, че се е припознал. Откриваше нещо познато у мъжа, но не беше Хари Хуле.

Трюлс се облегна назад на седалката. Вече знаеше кой победи. Плъзна поглед над града си. Защото градът му принадлежеше. Дъждът трополеше по покрива на автомобила, нашепвайки, че Хуле е мъртъв, и проливаше сълзи по предното стъкло.

 

 

В два часа след полунощ в „Леон“ повечето гости на хотела вече се бяха разотишли по домовете си, след като си бяха взели дозата чукане. Цареше тишина. Момчето зад рецепцията едва повдигна глава, когато високият мъж прекрачи прага. От косата и палтото му се стичаше вода. До неотдавна рецепционистът проявяваше интерес към заниманията на Кето̀, когато старецът се прибираше посред нощ или след няколкодневно отсъствие. Ала нескончаемите, емоционални и подробни отговори на Кето̀, който се отплесваше във философски размисли за хорските неволи, го убедиха колко по-добре е да не влиза в разговор с него. Днес обаче пасторът изглеждаше изтощен.

— Тежка нощ? — попита вежливо момчето с надеждата да получи едносричен отговор.

— Обичайното — усмихна се изнурено старецът. — Хора и пак хора. Впрочем замалко да ме убият.

— Сериозно? — сепна се момчето и веднага съжали за реакцията си. Сега вече нямаше да се отърве от редовните словоизлияния.

— Преди минута една кола едва не ме блъсна — обясни Кето̀ и продължи към стълбището.

Момчето си отдъхна и продължи да чете комикса си.

Високият старец пъхна ключа, ала за негова изненада вратата се оказа отключена.

Влезе и врътна копчето за осветлението, но абажурът не светна. Вдигна глава. Нощната лампа беше включена. На леглото седеше висок прегърбен мъж. От подгъвите на дългото му палто се стичаше вода и капеше по пода. Едва ли бе възможно да съществуват двама мъже, по-различни един от друг, и въпреки това старецът имаше чувството, че се е погледнал в огледалото.

— Какво правиш тук? — прошепна той.

— Вмъкнах се тайно да проверя дали няма да намеря нещо ценно из вещите ти.

— И какво откри?

— Ценно ли? Нищо. Обаче намерих това.

Старецът улови подхвърленото във въздуха парче памучен плат, колосано под формата на буква U. Якичката доста се бе поизмърсила.

— Това си намерил, значи.

— Да. В гардероба в спалнята ти. Сложи си я.

— Защо?

— Защото искам да изповядам греховете си. И защото без свещеническа яка ми изглеждаш гол.

Старият Кето̀ наблюдаваше неканения гост. Онзи седеше наведен напред. Капки вода се стичаха от косата му по белега и продължаваха по брадичката. Оттам капеха върху пода. Беше поставил единствения стол в средата на стаята. Столът на изповедника. На масата лежеше отворена кутия „Кемъл“, а до нея — запалка и подгизнала, пречупена надве цигара.

— Както искаш, Хари.

Кето̀ седна, разкопча палтото си и промуши копчетата на яката в илиците на свещеническата си риза. После посегна към джоба на сакото си. Хари мигом настръхна.

— Цигари — успокои го на норвежки Кето̀. — За двама ни. Виждам, че твоите са се удавили.

Полицаят кимна. Старецът извади ръката си и му поднесе отворена кутия цигари.

— Говориш много добре норвежки — отбеляза Хари.

— Малко по-добре от шведски. Но понеже си норвежец, не чуваш акцента ми, докато говоря на шведски.

Хари извади една от черните цигари и я огледа.

— Руския ти акцент ли?

— „Собрание Блек Рашън“ — единствените читави цигари в Русия. В момента сигурно ги произвеждат в Украйна. Обикновено ги отмъквам от Андрей. Като отворихме дума за него, как е той?

— Зле — отговори полицаят и приближи цигарата до пламъка на запалката, поднесена му от Кето̀.

— Тази новина ми причинява болка. Като каза „зле“, отдавна трябваше да си мъртъв, Хари. Знам, че нашественикът в тунела си бил именно ти.

— Аз бях.

— Шлюзовете се отвориха едновременно, а резервоарите бяха пълни с вода. По мои сметка двете вълни трябваше да те залеят от двете страни.

— Така и стана.

— В такъв случай не разбирам как си оцелял. Повечето изпадат в шок и се давят.

Полицаят изпусна струйка дим от ъгълчето на устата си.

— Така ли са умирали членовете на норвежката съпротива, щурмували дома на шефа на Гестапо?

— Не знам дали изобщо нацистите някога са изпробвали този капан по време на отстъплението.

— Но ти си изпробвал действието му. С агента под прикритие.

— Беше същият като теб, Хари. Мъже, които си мислят, че имат призвание, са опасни. И за себе си, и за околните. Трябваше да умреш като него.

— Но както виждаш, още съм жив.

— Все още не проумявам как си оцелял. Да не твърдиш, че след като водата те е заляла, си имал достатъчно въздух в дробовете да преплуваш осемдесет метра в леденостудена вода, през тесен тунел, и то облечен с връхна дреха?

— Не.

— Не? — старецът се усмихна с искрено любопитство.

— В дробовете си бях поел въздух за четирийсет метра.

— А после?

— После ме спасиха.

— Кой?

— Онзи, дето ти сам ми каза, че умеел да вади от дъното — Хари вдигна празната бутилка уиски. — „Джим Бийм“.

— Уискито ти е спасило живота?

— Бутилката.

— Празна бутилка от уиски?

— Не, не празна. Пълна.

Хари захапа цигарата, разви капачката и вдигна бутилката над главата си.

— Пълна с въздух.

— И…? — изгледа го изумен старецът.

— Най-трудно се оказа да вдишам въздуха от бутилката. След като издишах и последния въздух от дробовете си, нагласих бутилката с гърлото нагоре, за да се изкачи въздухът. Тялото се съпротивлява като при първото гмуркане. Защото организмът не вярва на физични закони и се опасява, че ще нагълта вода и ще се удави. Знаеш ли, че белите дробове са годни да поемат четири литра въздух? Бутилка, пълна с въздух, и малко воля се оказаха достатъчни да преплувам още четирийсет метра. — Полицаят остави бутилката, извади цигарата от устата си и я огледа недоверчиво. — Нацистите са прокопали прекалено къс тунел.

Сбръчканото лице на стареца се разпука. Смехът му захъхри, сякаш е двигател на лодка.

— Знаех, че си по-различен от другите, Хари. Предупредиха ме, че като разбереш за Олег, ще се върнеш в Норвегия. Поразпитах тук-там що за човек си. Вече се уверих: слуховете не са преувеличени.

— Така значи — Хари не изпускаше от поглед преплетените пръсти на пастора. Седнал на ръба на леглото, стъпил здраво на земята, Хари стоеше в бойна готовност и притискаше ходила плътно към пода, усещайки тънката корда под подметката си. — Ами твоята слава, Рудолф? Преувеличена ли е от хорските уста?

— Кое например?

— Слухът, че си оглавявал хероинова групировка в Гьотеборг и си убил местен полицай.

— Май аз влязох в ролята на прегрешил, а ти — на изповедник.

— Мислех, че ще ти олекне, ако, преди да умреш, прехвърлиш греховете си на Исус.

Отново същият смях.

— Браво, Хари! Браво! Прав си. Наложи се да го очистим. Работеше за нас, но ми се струваше съмнителен. Не можех да си позволя пак да вляза в затвора. Влагата вътре прояжда душата ти, както плесента постепенно завзема стените ден след ден. Килията те гложди, докато унищожи всичко човешко у теб, Хари. Това го пожелавам само на най-върлия си враг. — Погледна полицая. — На врага, когото ненавиждам повече от всичко.

— Знаеш защо се прибрах в Осло. Каква е твоята мотивация да се върнеш тук? Според мен пазарът на наркотици в Швеция и Норвегия почти не се различава.

— По същата причина като теб, Хари.

— Като мен?

Рудолф Асаев дръпна от черната цигара.

— Забрави. След онова убийство полицаите ми вдигнаха мерника. Удивително е колко успешно човек може да се покрие в съседна страна.

— И си възприел ново амплоа — мистериозния Дубай; човека, когото никой не е виждал, но мълвата разнася, че обикаля нощем из града. Фантомът от Квадратурата.

— Нямах друг избор, освен да се крия. Не само заради бизнеса ми, а и защото името Рудолф Асаев щеше да навее неприятни спомени на полицаите.

— Седемдесетте и осемдесетте. Зависимите от хероин измираха като мухи. Сигурно си се молил за тях, а, отче?

Старецът сви рамене.

— Никой не осъжда производителите на спортни автомобили, на парашути за екстремни скокове, на огнестрелни оръжия или други продукти, които забавляват хората, но често и ги погубват. Аз доставям търсена стока, и то с качество и на цена, които ме правят конкурентоспособен. Какво правят клиентите с нея, зависи изцяло от тях. Наясно си, предполагам, колко хора, наглед съвсем нормално живеещи, използват опиати.

— Да. Някога бях един от тях. Между теб и производителя на спортни автомобили обаче има съществена разлика: законът забранява твоята дейност.

— Не бива да смесваш понятията „закон“ и „морал“, Хари.

— Значи очакваш твоят Бог да ти опрости греховете?

Старецът подпря брадичка на ръката си. Хари отдавна бе забелязал видимата му отпадналост, но дебнеше всяко негово движение, защото не беше сигурен дали Рудолф Асаев не блъфира.

— Знам колко съвестен и принципен полицай си, Хари. Олег е разказвал много на Густо, докато са били приятели. Всеки баща мечтае синът му да го обича така, както те обича Олег. Бащи, жадни за синовна любов и ревностни поддръжници на морала, притежават безгранична дееспособност. Нашата слабост се крие в предсказуемостта ни. Беше въпрос на време да се появиш. Наш човек на летището редовно преглеждаше списъците с пътници. Чакахме те още преди да се качиш на самолета в Хонконг.

— Мхм. Вашият човек Трюлс Бернтсен ли се казва?

В отговор старецът само се усмихна.

— А Исабел Скойен от общинския съвет? И тя ли работи за теб?

Старецът въздъхна дълбоко.

— Ще отнеса тези отговори в гроба. Предпочитам да умра като куче, отколкото като предател.

— Какво стана след пристигането ми в Осло?

— Андрей те проследи до „Леон“. Когато се подвизавам в ролята на Кето̀, отсядам в подобни хотели, а „Леон“ е обичайното ми място. Нанесох се един ден след теб.

— Защо?

— За да те държа под око и да разбера дали си започнал да ни дишаш във врата.

— Както си постъпил и с Каскета?

Старецът кимна.

— Разбрах, че можеш да бъдеш опасен, Хари. Но те харесах. Затова ти отправих няколко приятелски предупреждения — той въздъхна. — Ти обаче не се вслуша в тях. И аз бих направил същото. Затова хора като нас двамата успяват. И в крайна сметка загиват.

— Мхм. Защо се боеше от мен? Защото можех да накарам Олег да свидетелства?

— И затова. Олег никога не ме е виждал, но нямаше как да знам какво точно му е разказал Густо. Откакто се закачи за виолина, Густо изглупя.

По погледа на стареца Хари прецени, че неразположението му не се изчерпва с обикновена умора. Рудолф Асаев изпитваше силна физическа болка.

— И щом си разбрал, че Олег иска да говори с мен, си го поръчал. След неуспешното покушение ти ми предложи помощта си с надеждата да се изпусна къде е скривалището на Олег.

Старецът кимна немощно.

— Нищо лично, Хари. Просто се придържам към правилата в бранша. Предателите се елиминират. Ти, предполагам, си наясно със законите в нашите среди?

— Напълно. Но макар да си спазил някакви си твои правила, това няма да ме спре да те убия.

— Пак го повтаряш. Щом толкова искаш, защо още не си го направил? Не ти стиска. Да не се боиш, че ще гориш в ада, Хари?

Хари изгаси цигарата си в масата.

— Първо искам да разбера няколко неща. Защо уби Густо? Хвана те страх, че ще те издаде ли?

Старецът приглади белите коси зад щръкналите си уши.

— Густо носеше покварена кръв в жилите си — точно като мен. И аз съм изменник по природа. Щеше да ме предаде и по-рано, но нямаше какво да спечели от това. Когато го хвана абстиненцията обаче, отчаянието го тласна към крайни действия. Чиста химия. Плътта е по-силна от духа. Всеки става предател, когато е пристрастен към наркотик.

— Така е. Всички наркомани ставаме предатели.

— За това… — старецът се прокашля — го пуснах да пътува.

— Да пътува?

— Да изчезне, да потъне вдън земя. Не можех да му поверя бизнеса си. Той притежаваше нужния интелект — беше го наследил от баща си. Но беше безхарактерен като майка си. Поверих му отговорност, ала той не издържа изпитанието.

Старецът продължаваше да приглажда косата си назад, все по-усърдно и по-усърдно, сякаш се опитваше да я изчисти от нещо мръсно.

— Густо се провали. Покварена кръв. Затова реших да избера друг. Андрей или Пьотър. Виждал си ги, нали? Сибирски казаци от Омск. Казак означава „свободен човек“. Знаеше ли, Хари? Андрей и Пьотър са моята армия, моята страница^[2]. Те са предани до гроб на своя атаман. Но не стават за бизнесмени. — Старецът размаха бурно ръце, погълнат от размишленията си. — Не можех да им поверя сделките си. Затова се спрях на Сергей. Млад е, животът е пред него, ще е като меко тесто в ръцете ми…

— Веднъж ми спомена, че си имал син.

— Сергей може и да нямаше Густовия нюх към печалбата, но беше дисциплиниран и амбициозен. Готов на всичко, само и само да стане атаман. Затова му дадох ножа. Оставаше да издържи последното изпитание. Едно време, за да стане един казак атаман, трябвало да тръгне сам из тайгата и да се върне със завързан жив вълк. Виждах колко хъс притежава Сергей, но исках да се уверя, че може да извърши то, что нужно.

— Какво? — не разбра Хари.

— Необходимото — обясни на норвежки Рудолф Асаев.

— Густо ли е синът ти?

Старецът дръпна назад косата си и очите му се стесниха до два процепа.

— Густо беше на шест месеца, когато ме вкараха зад решетките. Майка му потърси утеха в наркотиците. За кратко. Не беше способна да се грижи за него.

— Хероин?

— Социалните й отнеха детето и го повериха на приемно семейство. Никой не знаеше, че Густо е мой син. Майка му умря от свръхдоза през зимата на деветдесет и първа. Трябваше отдавна да си я бие.

— Върнал си се в Осло по същата причина като мен. Заради сина ти.

— Бях разбрал, че е напуснал дома на приемното си семейство, че се е подлъгал по лоши пътища. Всъщност отдавна исках да се махна от Швеция. Конкуренцията в Осло не ми се струваше сериозна. Открих къде се подвизава Густо. Първо го наблюдавах от разстояние. Беше толкова красив. Ослепителен като майка си. Не можех да откъсна очи от него. Мислех си: това е синът ми, моята… — гласът му изневери.

Хари погледна към обувката, с която бе застъпил кордата, предложена му поради липса на нов корниз.

— Внедрил си го в схемата и си го проверил дали става за наследник на бизнеса.

Старецът кимна.

— Не му разкрих кой съм — прошепна той. — Почина, без да разбере, че съм баща му.

— Защо си бързал толкова?

— В смисъл?

— Защо внезапно ти е потрябвал наследник, та си обмислял на кого да повериш бизнеса си?

Старецът се усмихна вяло. Наведе се напред и светлината от нощната лампа огря лицето му.

— Болен съм.

— Мхм. Предположих. Рак?

— Лекарите ми дадоха година. Вече изминаха шест месеца. Сергей те рани със свещения нож, който държах под постелята си. Боли ли те вратът, Хари? Ножът ти е прелял моето страдание.

Хари кимна бавно. И беше вярно, и не беше.

— Ако наистина ти остава половин година живот, защо си бил готов да убиеш сина си? Само и само да не те издаде на полицията ли? На него му е предстоял дълъг живот, а на теб времето ти изтича.

Старецът се изкашля глухо.

— Урките и казаците са обикновени войници, Хари. Ние сме се заклели в нравствен кодекс и спазваме повелите му. Не сляпо, а с широко отворени очи. Приучени сме да контролираме емоциите си. Това ни превръща в господари на собствения ни живот. Авраам се съгласил да пожертва сина си, защото…

— … Бог поискал това от него. Не знам за какъв кодекс говориш, но той позволява ли ти да превърнеш осемнайсетгодишно момче в изкупителна жертва на твоите грехове?

— Хари, Хари… Не разбра ли? Не аз убих Густо.

Хари прикова смаян поглед в стареца.

— Не каза ли току-що, че кодексът те задължава да убиеш сина си, ако необходимостта го налага?

— Но казах и друго: създали са ме хора без морални устои. Обичам сина си. Не бих могъл да го убия. Пет пари не давам за Авраам и неговия Бог.

Засмя се и започна да се дави. Посегна към гърдите си и се наведе напред, разтърсван от мъчителна кашлица.

— А кой го уби? — попита Хари.

Кето̀ отново изправи гръб. В дясната си ръка държеше револвер — грозно парче желязо, по-старо от собственика си.

— Много непредпазливо от твоя страна да се появиш при мен без оръжие, Хари.

Хари мълчеше. Картечният пистолет лежеше на дъното на наводнено подземие, а пушката — в дома на Трюлс Бернтсен.

— Кой уби Густо? — настоя да разбере Хари.

— Може да е бил всеки.

Пръстът на стареца се уви около спусъка и се чу пукане.

— Да убиеш човек, не е никак трудно, нали, Хари?

— Съгласен съм — Хари вдигна крак.

Кордата отскочи със свистене от държача на корниза.

Той видя неизречения въпрос в очите на стареца, докато умът му явно се мъчеше да сглоби със светкавична бързина недообработените късчета информация.

Разваленото осветление.

Столът, поставен в средата на стаята.

Хари не го претърси.

Откакто старецът влезе в стаята си, Хари не бе помръднал от мястото си.

А вероятно бе забелязал в сумрака и кордата, чийто край, опънат под обувката на Хари, минаваше през държача на корниза и продължаваше до тавана. Оттам не висеше лампа, а единствената друга вещ, която Хари взе от улица „Блиндерн“ освен свещеническата яка. Докато лежеше вир-вода под балдахина на Рудолф Асаев и дишаше накъсано, пред очите му танцуваха черни петна и му се струваше, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание, но се бореше с последни сили да не се предаде на омаломощението си и на тъмнината, в мисълта му кръжеше само едно. Изчака да му попремине, стана, влезе в спалнята и взе „бръмбара“, оставен до Библията.

Рудолф Асаев отскочи встрани, точно преди гвоздеите от тухлата да се забият в главата му, и те потънаха в кожата между ключицата и трапецовидния мускул и засегнаха нервния сплит plexus ceivico brachialis. След две стотни от секундата старецът натисна спусъка, но в резултат от травмата ръката му се схвана и стреля седем сантиметра по-ниско от първоначалния прицел. Барутът просъска, когато куршумът, за хилядна от секундата, излетя от дулото на стария револвер „Наган“. След три хилядни от секундата куршумът се заби в рамката на леглото между прасците на Хари.

Хари стана. Избута предпазителя на ножа и натисна копчето. Дръжката леко потрепери, когато острието изскочи. Хари замахна с изпъната ръка и го заби между реверите на палтото на стареца. Усети как металът срещна лек отпор в плата и човешката плът, но после острието потъна навътре до дръжката. Хари пусна ножа. Столът се катурна назад и руснакът се строполи на пода със стон. Рудолф Асаев беше пътник. Ритна стола настрана, но остана легнал, превит надве като ранена, ала все още опасна оса. Хари застана разкрачен от двете му страни, наведе се и издърпа ножа от тялото му. Бликащата кръв имаше необичайно наситен цвят. Сигурно идваше от черния дроб. Лявата ръка на стареца зашари по пода около парализираната десница — търсеше пистолета. В прилив на безумие на Хари му се прииска ръката да напипа оръжието, за да му осигури повод да…

Хари ритна пистолета извън обсега на стареца. Чу как оръжието глухо се удари в стената.

— Желязото — прошепна Рудолф Асаев. — Благослови ме с желязото, момчето ми. Раната ме изгаря. Заради двама ни — сложи край на всичко това.

Хари затвори очи за миг. Беше изчезнала. Омразата. Нагнетената бяла омраза, горивото, което го захранваше, свърши.

— Няма да стане — Хари се отдалечи от стареца и закопча мокрото си палто. — Ще си вървя, Рудолф Асаев. Ще поръчам на момчето от рецепцията да извика линейка. После ще се обадя на бившия ми началник да го уведомя къде да те намери.

Старецът се засмя глухо. В ъглите на устните му избиха кървави мехурчета.

— Няма да е убийство. Аз съм кажи-речи мъртъв. Няма да гориш в ада, обещавам. Ще им кажа да не те пускат там.

— Не се страхувам от ада — Хари прибра подгизналата кутия цигари в джоба си. — В битността си на полицай съм длъжен да залавям предполагаемите престъпници и да ги предавам на съда.

Старецът се задави. Мехурчетата започнаха да се пукат.

— Стига, Хари. Шерифската ти звезда е пластмасова. Аз съм безнадеждно болен. Съдиите ще ми осигурят грижи, целувки, прегръдки и морфин. Убил съм много хора. Провесвал съм конкуренти от мостове. Поръчвал съм служители като онзи пилот, дето го пречукахме с „бръмбара“. И полицаи. Каскета. Изпратих Андрей и Пьотър в стаята ти, за да те застрелят. Теб и Трюлс Бернтсен. Знаеш ли защо? За да инсценираме, че сте се изтрепали взаимно. Щяхме да подхвърлим и оръжия за доказателство. Не се прави на интересен, Хари.

Хари избърса острието в чаршафа.

— Защо си поръчал Бернтсен? Той е работел за теб.

Асаев се обърна на хълбок и дишането му сякаш се нормализира. Полежа така няколко секунди и отговори:

— Сборът от рисковете, Хари. Той ограби склад с хероин в Алнабрю зад гърба ми. Дрогата не беше моя, но разбереш ли, че някой от хората ти е алчен до мозъка на костите и на него не може да се разчита, а на всичкото отгоре и знае достатъчно, за да те опандизи, сборът от рисковете става прекалено голям. И бизнесмените от моя калибър гледат да се отърват от слабото звено във веригата. Откри ни се идеална възможност с един куршум да убием два заека: теб и Бернтсен — засмя се старецът. — А поръчах и да видят сметката на твоето момче в затвора. Чуваш ли? Усещаш ли омразата, Хари? Малко оставаше да заколят момчето ти.

Хари спря пред вратата.

— Кой застреля Густо?

— Хората живеят според евангелието на омразата. Следвай пътя на омразата, Хари.

— Кои хора от полицията и градската управа са влизали в комбина с теб?

— Ако ти кажа, ще прекратиш ли мъките ми?

Хари кимна, надявайки се да е излъгал убедително.

— Приближи се — прошепна старецът.

Хари се наведе. Неочаквано ръката на стареца го сграбчи, пръстите му се вкопчиха в ревера на Хари като хищнически нокти и го придърпаха надолу. Неприятният хъхрещ глас застърга в ухото му:

— Както вече разбра, платих на човек да признае за убийството на Густо, Хари. Но грешиш, ако си мислиш, че не съм можел да се добера до новото скривалище на Олег. Моят човек в полицията има достъп до данните от програмата за защитени свидетели. Нищо не ми пречеше да убия Олег където и да го скриете. Просто реших да не го оставя да се измъкне толкова леко…

Хари се мъчеше да се отскубне, ала старецът го стискаше здраво.

— Щях да го закача надолу с главата, да му вържа найлонов плик около врата и да започна да наливам вода над подметките му, Хари. Водата щеше да потече до плика. Щях да запечатам паметния миг с камера, със звук, та да чуваш крясъците. После щях да ти изпратя записа. Не ме ли убиеш, ще осъществя плана си. Ще се смаеш колко бързо ще ме пуснат поради липса на доказателства, Хари. А изляза ли, ще го намеря. Кълна се. Проверявай редовно пощенската си кутия за видеозаписа.

Преди да осъзнае какво прави, Хари замахна и усети как острието хлътва. Завъртя ножа. Старецът простена. Хари продължи да върти дръжката. Затвори очи и усети спазматичното свиване, пръсване и преобръщане на вътрешностите. После в ушите му нахлу пронизителен вик. Викаше не старецът, а самият той.