Ю Несбьо
Фантом (37)

Трийсет и седма глава

Погледнах часовника. Претършувах целия апартамент, но не намерих къде е скрил дрогата си Олег. А Ибсен закъсняваше с двайсет минути. Нека само посмее да ми върже тенекия, проклетият перверзник, заканих се аз. За държане в плен и изнасилване го грозеше доживотна присъда. Когато Ирене пристигна в Осло, я посрещнах на Централната гара и я заведох право в репетиционната. Излъгах я, че ще я заведа при Олег. Всъщност там я чакаше Ибсен. Той я държеше, докато аз я целех. Сетих се за Руфус и си казах, че така е най-добре. Ирене се успокои и остана само да я отнесем в колата на Ибсен. Той отвори багажника и ми даде обещаната половинкилограмова партида. Дали съжалявах? Да, съжалявах, че не му поисках цял килограм! Е, разбира се, изпитвах и някакво разкаяние. Все пак не съм напълно безчувствен. Налегнаха ме угризения, но се помъчих да си внуша, че Ибсен ще се грижи добре за нея. Сигурно я обичаше — макар и по своя малко извратен начин. Така или иначе, не можех да поправя стореното. Оставаше ми единствено да си набавя нужното лекарство, та пак да се почувствам здрав.

Дотогава не ми се беше случвало организмът ми да не получава каквото иска. Дадох си сметка, че никога не съм го лишавал от необходимото. Пред перспективата от сега нататък да се чувствам така, ми идеше да се гръмна на мига; да умра млад и красив, с що-годе прилични зъби. Осъзнах, че Ибсен няма да дойде. Стоях до прозореца в кухнята и гледах улицата. Куцият шибаняк не се виждаше никакъв. Нито той, нито Олег.

Бях изчерпил всичките си възможности. Оставаше една-единствена.

Отдавна я бях отписал. Страхувах се. И то много. Но знаех, че той е в града — още от деня, когато е разбрал за изчезването й. Стайн, несъщият ми брат.

Пак погледнах към улицата.

Не. По-добре да пукна, отколкото да му се обадя.

Секундите отлитаха. От Ибсен нямаше и следа.

Проклятие! Предпочитах да умра, но не и да се мъча така.

Стиснах здраво очи, но изпод клепачите ми изпълзяха буболечки и запъплиха по цялото ми лице.

Смъртта отпадна от надпреварата.

Двубоят между финалистите — помощ от омразния Стайн и ужасът на абстинентните мъки — предстоеше тепърва.

Да му се обадя или да се гърча?

Проклятие, проклятие!

 

 

Хари изгаси фенера. Погледна екранчето на телефона: Ханс Кристиан.

— Някой идва — прошепна адвокатът с одрезгавял от притеснение глас. — Паркира точно пред портата. В момента върви към къщата.

— Добре. Запази спокойствие. Прати ми есемес, ако забележиш нещо друго. И си плюй на петите…

— Какво? — възмути се искрено Ханс Кристиан.

— Само ако усетиш, че нещата не вървят на добре, ясно?

— Защо да…

Хари затвори, пак включи фенера и го насочи към мрежата.

— Ирене?

Девойката примижа срещу светлината.

— Изслушай ме. Казвам се Хари и съм полицай. Дойдох да те изведа оттук. Някой обаче идва насам и ще отида да проверя. Ако слезе при теб, не се издавай, че си ме видяла, чу ли? Само след малко ще излезеш оттук, Ирене. Обещавам ти.

— Имаш ли… — подхвана немощно тя, но Хари не чу продължението.

— Какво?

— Имаш ли… виолин?

Хари стисна зъби.

— Потърпи още малко — прошепна той.

Хари изтича по стълбите и изгаси осветлението. Открехна вратата и надникна. Оттук можеше да държи входната врата под око. По чакъла отвън хрущяха тътрещи се стъпки. Единият крак се влачеше след другия. Изкривено стъпало. Вратата се отвори.

Осветлението се включи.

Ето го. Едър, пълен, охранен.

Стиг Нюбак.

Завеждащият отделение в Онкологичния център. Човекът, който помнеше Хари от ученическите години и се познаваше със Сабото. Човекът с почернелия златен пръстен; с ергенския апартамент, където Хари не откри нищо подозрително. Нюбак обаче разполагаше и с къща, останала от родителите му.

Окачи палтото си на стоящата закачалка и тръгна към Хари с протегната напред длан. Спря. Размаха ръка. В челото му се вряза дълбока бръчка. Ослуша се напрегнато. Чак сега Хари разбра причината. Нишката, полепнала по лицето му на влизане, не беше никаква паяжина, а тънък конец, опънат от Нюбак, за да го предупреждава за неканени гости в дома му.

С изненадваща пъргавина стопанинът отскочи до някакъв шкаф в коридора, бръкна вътре и извади нещо. Светлината проблесна в матов метал. Ловджийска пушка.

По дяволите! Хари мразеше такива оръжия.

Нюбак извади два големи червени патрона от отворена пачка, хвана ги със средния пръст и показалеца, подпирайки ги отзад с палеца, та да може да ги пъхне с едно движение.

Мозъкът на Хари прегря, но така и не му хрумваше нищо оригинално. Накрая се примири с посредствената си идея. Извади телефона си и започна да пише съобщение.

К-л-а-к-с-о-н и ч-а-к-б-к

По дяволите! Обърка клавишите!

Пушката щракна.

Къде беше копчето за изтриване? Ето. Махаме двете последни букви и ги заменяме с „а“ и „й“.

Хари чу как Нюбак пъхна патроните.

… ч-а-к-а-й д-а з-а-с-т

Проклети копчета! Хайде де!

Пушката отново щракна, готова за стрелба.

… н-а п-р-о-з-р

Пак сбърка! Нюбак завлачи крака към мазето. Времето на Хари изтичаше. Оставаше му да се осланя на въображението на Ханс Кристиан.

… ф-а-р!

Натисна „изпрати“.

Хари видя как Нюбак вдига пушката към рамото си. Съвсем предвидимо: онзи беше забелязал открехнатата врата към мазето.

В същия миг отвън изпищя клаксон. Пронизително и настойчиво. Нюбак се сепна. Погледна към дневната с изглед към улицата, където бе паркирал Ханс Кристиан. Поколеба се, обърна се и влезе вътре.

Шофьорът отново наду клаксона и този път не го пусна толкова бързо.

Хари отвори вратата на мазето и последва Нюбак. Не се стараеше да стъпва на пръсти, защото пронизителният вой отвън заглушаваше стъпките му. Застанал с гръб към вратата на дневната, Стиг Нюбак дръпна завесите настрани и стаята се окъпа в ослепителната светлина от ксеноновите фарове против мъгла на семейния автомобил на Ханс Кристиан.

С четири дълги крачки Хари се озова зад Стиг Нюбак. Онзи нито го видя, нито го чу. Само вдигна едната си ръка да се предпази от светлината. Хари протегна ръце над раменете му, хвана пушката, изтръгна я, натисна цевта към тлъстото гърло на Нюбак, ритна задколенната му ямка, онзи изгуби равновесие и двамата се свлякоха на колене на пода, докато Нюбак отчаяно се мъчеше да си поеме въздух.

Ханс Кристиан явно разбра, че намесата му е дала желания резултат, и клаксонът млъкна. Хари обаче не охлаби натиска. Съпротивата на Нюбак постепенно отслабваше и накрая той просто се отпусна.

Хари знаеше, че е нужен още малко натиск — и Нюбак ще изгуби съзнание. Още няколко секунди — и невъзможността до мозъка да стига кислород ще причини увреждания, а след още няколко Стиг Нюбак — похитител и основен изобретател на продукта виолин — ще изпадне в мозъчна смърт.

Хари поразмисли, преброи до три и отпусна пушката. Нюбак се свлече безшумно на пода.

Хари седна на един стол и си отдъхна. Със спада на адреналина в кръвта се завърнаха болките във врата. Влошаваха се с всеки изминал час. Опитвайки се да не им обръща внимание, изпрати есемес със съдържание „добре“ на Ханс Кристиан.

Нюбак започна да стене тихо и се сви в ембрионална поза.

Хари го претърси и нареди находките върху ниската масичка: портфейл, мобилен телефон, флаконче с таблетки „Лизиноприл“ с името на Нюбак и на лекуващия лекар. Хари си спомни, че дядо му пиеше това лекарство, защото имаше проблеми със сърцето. Прибра флакончето, опря дулото на пушката в бледото чело на Нюбак и го застави да се изправи.

Нюбак вдигна очи към Хари. Канеше се да каже нещо, но се отказа. Изправи се с мъка и краката му се преплетоха.

— Къде отиваме? — попита той, когато Хари го бутна напред по коридора.

— Към мазето.

Стиг Нюбак още не можеше да се съвземе напълно и залиташе. С едната си ръка Хари го подпираше, а с другата държеше пушката, опряна в гърба му, докато слизаха по стълбите. Спряха пред вратата, където Хари намери Ирене.

— Как разбра, че съм аз?

— По пръстена — отвърна Хари. — Отключвай.

Нюбак извади ключ от джоба си и го врътна в ключалката.

Вътре включи осветлението. Ирене стоеше права в далечния ъгъл. Трепереше, вдигнала рамо, сякаш да се предпази от евентуален удар. Закачена за тавана верига завършваше с халка около глезена й. Хари прецени, че веригата е достатъчно дълга и й позволява да се движи свободно из помещението. Би могла, например, да си включи осветлението. Но Ирене явно предпочиташе мрака.

— Освободи я и щракни халката около твоя крак — нареди Хари.

Нюбак се задави и вдигна длани:

— Чуй ме, Хари…

Хари замахна и го удари. Изгуби контрол. Чу безчувствения звук от съприкосновението на метала с плътта. Дулото на пушката остави кървава диря по носа на Нюбак.

— Ако още веднъж произнесеш името ми, ще ти пръсна мозъка с другия край на пушката — процеди през зъби той.

С разтреперани ръце Нюбак отключи катинара на халката около крака на Ирене, докато тя просто се взираше напред напълно безстрастно, сякаш всичко това ни най-малко не я засягаше.

— Ирене! Ирене! — извика Хари.

Тя се сепна и го погледна.

— Излез навън!

Тя стисна очи, все едно трябваше да вложи цялата си концентрация в усилието да разтълкува произведените от него звукове, да подреди думите му в смислова цялост. И да пристъпи към указаното действие. Мина покрай него и излезе от килията си с бавни, вдървени крачки на сомнамбул.

Нюбак седна на матрака и запретна крачола си. Халката се оказа тясна за дебелия му бял глезен.

— Аз…

— Закопчай я за китката си.

Нюбак се подчини. Хари дръпна веригата, за да провери дали железният пръстен е стегнал ръката му.

— Свали пръстена и ми го дай.

— Защо? Той е имитация.

— Защото не е твой.

Нюбак успя да изхлузи пръстена и го подаде на Хари.

— Нищо не знам — заяви той.

— За кое? — попита Хари.

— За онова, което очаквам да ме питаш: за Дубай. Срещал съм се два пъти с него, но ме заведоха с вързани очи и нямам представа как сме стигнали дотам. Двамата му руски наместници идват два пъти седмично за стока, но пред мен никога не са споменавали имена. Виж, ако ти трябват пари…

— Това ли е причината?

— За кое?

— За всичко. Заради парите ли го правиш?

Нюбак премига и сви рамене. Хари мълчеше. По лицето на Нюбак премина изморена усмивка.

— Ти как мислиш, Хари?

И погледна към крака си.

Хари не отговори. Не се нуждаеше от отговора на Нюбак. Не знаеше дали изобщо има желание да го изслуша. Опасяваше се, че обяснението на Нюбак ще предизвика съчувствие у него, а Хари не искаше да разбира нито постъпките му, нито факта, че една на пръв поглед съвсем дребна вродена физическа аномалия би могла да провали живота на момче, отраснало също като него в „Опсал“, и то в добро семейство със същите възможности като родителите на Хари. Няколко костици, разположени по различен начин, оформят ходило, извито навътре, за което е необходима обувка с по-малък размер от другия крак. Pes equinovarus. Конско-варусно стъпало. Защото походката на човек с такава деформация напомня предпазливите стъпки на кон. Подобен недъг те ощетява при заемането на начална позиция и от теб зависи дали ще преодолееш неравния старт, или не. Това те принуждава да се трудиш двойно повече, за да бъдеш атрактивен в очите на останалите, за да спечелиш симпатиите на най-популярните момчета, на най-отракания, който допуска само готини хора около себе си; на момичето зад прозореца, чиито усмивка кара сърцето ти да блъска лудешки, макар да не е предназначена за теб. Куцукайки на кривото си стъпало, Стиг Нюбак си бе проправил съвсем нелош път в живота. И то толкова незабележимо, че Хари изобщо не го помнеше. Беше си уредил прилично съществуване, добро образование, а с много работа — и ръководен пост. Сам бе започнал да задава тона на най-популярното. Но не бе успял да завоюва най-важното: момичето зад прозореца. Тя продължаваше да се усмихва на друг.

Ето защо му трябваха пари. Много пари.

Защото богатството прилича на грима: прикрива недостатъците, подсигурява ти всичко, дори онова, което уж не се продавало: уважение, възхищение, любов. Накъдето и да погледнеш, ще видиш доказателства, че красотата се жени за пари. Сакатият Стиг Нюбак търпеливо бе чакал да удари и неговият час.

Изобрети виолина, очаквайки светът да падне в краката му. Тогава защо тя се извръщаше със зле прикрита погнуса, макар да знаеше — със сигурност! — че той е богат, а състоянието му се множи с всяка седмица. Дали защото се бе увлякла по друг — по онзи, дето й беше дал идиотския фалшив пръстен? Каква несправедливост! Стиг се бе блъскал неуморно, докато стане достоен да бъде обичан. Сега тя ще го обича — иска или не. Затова той я отвлече. Откопчи я насила от прозореца и я окова тук, за да не може да му избяга. И за да скрепи принудителната женитба, изтръгна халката от пръста й и я надяна на своя.

Евтиния пръстен, който Ирене бе получила от Олег, Олег бе откраднал от майка си, тя пък го бе получила от Хари, а той, от своя страна, го бе купил от продавач на битпазар, който пък… Като в онази песен: „и пръстена да дава всеки по реда си: мъж на любима, майка на сина си“. Хари поглади с пръст черната драскотина по позлатената повърхност. Осъзна, че макар и зрящ, е останал сляп за някои неща.

Още при срещата с Нюбак в Онкологичния център забеляза: „… пръстена. Имах съвсем същия.“

Но не прозря естеството на приликата.

Потъмнялото от патина медно покритие.

Чак когато Мартине му обърна внимание, че едва ли друг човек на света би купил фалшив венчален пръстен, Хари включи за връзката между Олег и Нюбак.

Дори безупречният му апартамент не подкопа увереността на Хари. Тъкмо напротив: липсата на компрометиращи предмети тутакси му подсказа, че Нюбак крие другаде гузната си съвест. Например в къщата на покойните си родители, която, както спомена, още не бе продал. Червената къща, кацнала на склона над къщата на семейство Хуле.

— Ти ли уби Густо? — попита Хари.

Стиг Нюбак поклати глава. Надвисналите тежко над очите му клепачи му придаваха сънлив вид.

— Алиби?

— Нямам.

— Разкажи ми какво знаеш.

— Бях там.

— Къде?

— На улица „Хаусман“. Бях решил да го посетя. Беше ме заплашил, че ще ме разобличи. Но заварих полицейски автомобили пред блока. Някой вече го беше ликвидирал.

— Вече? И ти ли възнамеряваше да направиш същото?

— Не съвсем същото. Нямам пистолет.

— А с какво оръжие разполагаш?

— С химическото си образование — сви рамене Нюбак. — Густо страдаше от абстиненция. От мен поиска виолин.

Хари видя изморената усмивка по лицето на Нюбак и кимна.

— Било е достатъчно да му занесеш подобен на вид бял прах и той е щял да си го инжектира веднага, без да се усъмни какво съдържа.

Веригата издрънча, когато Нюбак посочи с ръка вратата.

— Може ли да кажа две думи на Ирене, преди…

В лицето на Нюбак Хари виждаше нещо познато: ощетен, съсипан човек, разбунтувал се срещу картите, които му е раздала съдбата, и изгубил битката.

— Ще я попитам.

Хари излезе. Ирене я нямаше в коридора. Откри я горе, в дневната. Седеше на стол с крака, подпъхнати под дупето. Хари извади палто от гардероба и я наметна. Заговори й тихо и спокойно. Тя му отговаряше шепнешком, сякаш се боеше да не би гласът й да изкънти в студените стени.

Обясни, че Густо я е използвал като разменна монета, за да получи половин килограм виолин от Нюбак, известен в наркосредите с прякора Ибсен. Престояла затворена четири месеца.

Хари я остави да говори свободно. Чак когато Ирене приключи, той й зададе следващия си въпрос. Тя не знаеше нищо за убийството на Густо освен казаното й от Ибсен. Нямаше представа кой е Дубай и къде живее. Густо не споделял такава информация с нея, а и тя не се интересувала. За мистериозния подземен бос тя знаеше каквото и всички: фантом с неизвестно име, носи се невидим из градските улици, никой не е виждал лицето му; неуловим като вятъра.

Хари кимна. През последните няколко дни чу многократно същото сравнение.

— Ханс Кристиан ще те откара в полицията. Той е адвокат и ще ти помогне да подадеш сигнал за извършеното над теб престъпление. После ще те заведе при майката на Олег. Там можеш да останеш, колкото пожелаеш.

Ирене поклати глава.

— Предпочитам да се обадя на брат ми Стайн. Ще отседна при него. Само че…

— Какво?

— Задължително ли трябва да подам сигнал?

Хари я погледна. Толкова млада и по-крехка от пиленце. Колко ли дълбоки травми й бе нанесло това преживяване?

— Може да почака до утре — отвърна Хари.

В очите й избиха сълзи. „Най-сетне“ — помисли си Хари и понечи да сложи ръка на рамото й, но се отказа. В момента докосването от непознат мъж само би задълбочило кризата. Внезапно сълзите на Ирене пресъхнаха.

— Няма ли… друг начин? — попита тя.

— Например?

— Да не го видя никога повече — тя не му позволи да отмести поглед. — Никога повече — прошепна с прекършения си глас.

Хари усети ръката й върху своята.

— Моля ви…

Хари потупа ръката й, внимателно я положи в скута й и стана.

— Ела, ще те изпратя.

Той изчака колата да се изгуби от погледа му, върна се в къщата и слезе в мазето. Не намери въже, но пък откри градински маркуч под стълбата. Занесе го на Нюбак и го хвърли в краката му. Погледна гредата на тавана. Стори му се достатъчно здрава. Извади флакончето с „Лизиноприл“, което беше намерил в джоба на Нюбак, и изсипа таблетките в шепата си. Бяха останали шест.

— Проблеми със сърцето ли имаш?

Нюбак кимна.

— Колко таблетки вземаш дневно?

— Две.

Сложи таблетките в ръката на Нюбак и пусна празното флаконче в джоба на сакото си.

— Ще се върна след два дни. Не знам доколко държиш на послесмъртната слава, но позорът щеше да е много по-страшен, ако родителите ти бяха още живи. Пък и сигурно си чувал как се отнасят затворниците към изнасилвачите. Ако се върна и не те заваря жив, ще забравя за теб и повече няма да спомена името ти. В противен случай ще те заведа в полицията. Ясно?

Виковете на Нюбак преследваха Хари чак до входната врата; викове на нещастник, останал сам-самичък с вината си, с призраците си, със самотата си, с последствията от решенията си. Определено познаваше това състояние. Хлопна вратата и тя се заключи зад гърба му.

 

 

Спря такси по улица „Ветлан“ и помоли шофьора да го закара до „Юрте“. Раната на врата го болеше и пулсираше със собствен пулс. Сякаш бе оживяла и се бе превърнала в звяр, затворен в клетка, разярен от бушуващото възпаление, което се мъчи да избие. Попита шофьора дали случайно няма болкоуспокояващи в колата. Мъжът поклати глава.

Завиха към Бьорвика. На небесния фон зад Операта избухнаха фойерверки. Някой празнуваше. Хари осъзнаваше, че и той има повод да ликува. Победи. Откри Ирене, а Олег беше свободен. Успя да осъществи намеренията си, за които бе дошъл. Тогава защо не се чувстваше празнично настроен?

— Какъв е поводът? — попита Хари.

— Тази вечер е премиерата на някаква опера. Преди час направих няколко курса дотам с издокарани дами и господа.

— „Дон Жуан“ — сети се Хари. — И аз бях сред поканените.

— Защо не отидохте? Сигурно ще е интересно.

— Трагедиите ме натъжават.

— Сериозно? — засмя се шофьорът.

Телефонът на Хари звънна. Търсеше го Клаус Туршилдсен.

— Не очаквах повече да се чуем — подхвана Хари.

— И аз. Но въпреки това… реших да проверя за каквото ме помоли.

— Вече не е важно. За мен случаят приключи.

— Чудесно, но не е зле да знаеш, че непосредствено преди и след убийството Белман — или поне мобилният му телефон — се е намирал в Йостфол. Невъзможно е да се придвижи толкова бързо до местопрестъплението.

— Добре, Клаус. Благодаря.

— За последен път?

— Да. Изчезвам.

Хари прибра телефона. Облегна се на седалката и затвори очи.

Имаше пълно основание да тържествува.

Под клепачите му затанцуваха искри от празничните илюминации.