Ю Несбьо
Фантом (36)

Трийсет и шеста глава

Ханс Кристиан Симонсен лавираше между туристите по полегатия покрив от бял италиански мрамор. Именно този наклон придаваше на Операта вид на айсберг, потопен във фиорда. Симонсен се огледа и забеляза Хари Хуле, седнал сам-самичък на разстояние от туристите, които предпочитаха другия край на айсберга, откъдето се откриваше прекрасен изглед към фиорда. Хари пък се взираше в старите грозни квартали.

Ханс Кристиан се настани до Хари.

— Хо Се — подхвана Хари, без да вдига очи от брошурата в ръцете си, — ти знаеше ли например, че този мрамор се нарича бял карарски мрамор, а строежът на Операта е струвал на всеки норвежки данъкоплатец повече от две хиляди крони?

— Да.

— А какво знаеш за „Дон Жуан“?

— Опера от Моцарт в две действия. Млад, арогантен развратник със самочувствието на Божа благодат за жени и мъже изрича лъжа след лъжа и си спечелва всеобщата омраза. Смята се за безсмъртен, но накрая се появява тайнствена статуя, която му отнема живота. Земята поглъща и двамата.

— Мхм. Премиерата на операта ще се състои след два дни. Тук пише, че накрая хорът пее „Така умира злосторникът; смъртта на грешника винаги отразява как е живял“. Според теб вярно ли е, Хо Се?

— Убедил съм се, че не е вярно. Уви, смъртта не въздава повече справедливост от живота.

— Мхм. Знаеш ли, че на това място е изплувало тялото на полицай?

— Да.

— А какво не знаеш?

— Кой е застрелял Густо Хансен.

— Тайнствената статуя, а? — Хари сгъна брошурата и я остави настрана. — Искаш ли да разбереш кой е бил?

— А ти не искаш ли?

— Не непременно. За мен е важно преди всичко да докажем, че не е бил Олег.

— Съгласен съм — кимна Ханс Кристиан и изгледа изпитателно Хари. — Но не съм очаквал да чуя подобно нещо от устата на Хари Хуле, прословут с непримиримостта си.

— Вероятно хората все пак се променят — усмихна се Хари. — Ще попиташ ли полицейския адвокат докъде са стигнали с издирването ми?

— Все още не са оповестили името ти пред медиите, но са разпратили данните ти на всички летища и гранични зони. С други думи, паспортът ти вече не ти върши никаква работа.

— Край с почивката в Майорка.

— Щом знаеш, че те издирват, защо пожела да се срещнем на покрива на най-голямата атракция в Осло?

— Изпробваната логика на дребната риба, Ханс Кристиан: най-безопасно е в пасажа.

— А аз си мислех, че за теб най-безопасна е самотата.

Хари извади кутията цигари, раздруса я и я протегна към адвоката.

— От Ракел ли го знаеш?

Ханс Кристиан кимна и си извади цигара.

— От много време ли сте заедно? — попита Хари и лицето му се сгърчи в мъчителна гримаса.

— От няколко месеца. Какво те боли?

— Вратът. Сигурно раната се е инфектирала — Хари поднесе запалка на Ханс Кристиан. — Обичаш я, нали?

Адвокатът дръпна по начин, който подсказа на Хари, че Ханс Кристиан не е палил цигара от купоните през студентските си години.

— Да. Обичам я.

Хари кимна.

— Но ти непрекъснато се спотайваше някъде — продължи адвокатът и пак дръпна от цигарата. — В ъглите, в гардероба, под леглото.

— Все едно описваш чудовище.

— В известен смисъл да. Колкото и да се опитвах, не успях да те прогоня.

— Няма нужда да допушваш цигарата, ако не искаш, Ханс Кристиан.

— Благодаря — адвокатът я хвърли. — Какво ще искаш от мен този път?

— Да ми асистираш при влизане с взлом.

 

 

Потеглиха веднага след смрачаване.

Ханс Кристиан взе Хари от бар „Бока“ в квартал „Грюнерльока“.

— Хубава кола — отбеляза Хари. — Семейна.

— Имах ловджийско куче. С него ходехме на лов за елени, отсядахме в хижи. Сещаш се.

— Приятно звучи — кимна Хари.

— Прегази го лос. Утешавах се с мисълта, че това е най-достойният начин едно ловджийско куче да си отиде от този свят — на служба.

Хари пак кимна. Поеха към Рюен и хлътнаха в серпентините към парцелите с най-хубав изглед в източната част на Осло.

— Завий вдясно — Хари посочи тъмна къща. — Паркирай с предните фарове към прозорците.

— Да…?

— Не. Ти ще чакаш тук. Не си изключвай телефона и се обади веднага щом се появи някой.

Хари взе „козия крак“ и се изкачи по чакълестата алея към къщата. Хладен есенен въздух, аромат на ябълки. Усещане за нещо преживяно. Веднъж, като деца, с Йойстайн се вмъкнаха в чужда градина, докато Сабото вардеше до оградата. Изневиделица от мрака изскочи създание с индианска украса от пера на главата и се разквича като прасе.

Хари натисна звънеца.

Зачака.

Никой не отвори.

Въпреки това у него се загнезди усещането, че вътре има някого.

Хари заби „козия крак“ в луфта между вратата и касата и внимателно натисна щангата. Вратата беше стара, скована от мека влажна дървесина и със стара брава. След като поогъна вратата, с другата си ръка Хари пъхна в уголемения процеп идентификационната си карта и натисна. Ключалката поддаде. Той хлътна вътре и затвори вратата зад гърба си. Постоя в тъмното, притаил дъх. По ръката му се плъзна тънка нишка — вероятно от разкъсана паяжина. Вътре лъхаше на влага и запустение. Но и на нещо друго, по-натрапчиво. На болести, на болница. На марли и лекарства.

Запали джобно фенерче. Отпред видя стояща закачалка. Продължи нататък.

Дневната приличаше на наръсена с прах. Сякаш някой бе изсмукал цветовете от стените и мебелите. Светлият конус зашари из помещението. Сърцето на Хари спря, когато лъчът се отрази в две очи. После продължи да бие. Оказаха се очите на препарирана сова — сива като всичко останало в стаята. Обиколи цялата къща и установи само, че както и в апартамента, който огледа преди това, и тук няма нищо необичайно.

Чак когато влезе в кухнята, се натъкна на нещо разобличаващо: два паспорта и самолетни билети върху масата.

Макар снимката в паспорта да бе правена преди десет години, Хари позна мъжа от Онкологичния център. А на снимката от нейния паспорт, изваден преди броени дни, тя беше неузнаваема: бледа, със сплъстена безжизнена коса. На самолетните билети пишеше, че след десет дни ще пътуват за Банкок.

Хари слезе на първия етаж. Приближи се до единствената врата, зад която не бе надничал. В ключалката стоеше пъхнат ключ. Лъхна го същата миризма като в коридора. Завъртя ключа за осветлението в стаята и електрическа крушка без плафониера освети стълбище към мазе. Усещането, споходило го още с влизането в къщата, пак го връхлетя: тук имаше някого. „Интуиция“ — леко иронично се бе изразил Белман, когато Хари го попита дали е проверил досието на Мартин Пран. Тази интуиция, знаеше сега Хари, го бе подвела.

Пристъпи напред към стълбите, но нещо го възпря. Мазе. В „Опсал“ имаха същото. Ако майка му го изпращаше да донесе картофи от двата чувала в мазето, Хари хукваше по стълбите, опитвайки се да не мисли. Пред себе си се оправдаваше, че тича, защото му е студено, защото не иска да бави мама, защото бягането му харесва. Не, внушаваше си той, не бягам заради жълтия мъж, който ме дебне долу: гол, усмихнат мъж с дълъг език, който се стрелва и прибира в устата му със съскане.

Сега обаче го плашеше не мракът, а кошмарът за застигащата го лавина.

Постара се да избие тези мисли от главата си. Стъпи на първото стъпало. То изскърца предупредително. Колкото и да му идеше да хукне, Хари заслиза съвсем бавно. Още държеше щангата в ръка. Долу, в мазето, тръгна между отделните помещения. Електрическа крушка на тавана пръскаше оскъдна светлина. Над пода се простираха сенки. Забеляза, че на всички врати висят катинари. Кой заключва помещенията в собственото си мазе?

Подпъхна заострения край на щангата под една от пантите. Пое си дъх. Опасяваше се от силния шум, който ще предизвика. Натисна щангата. Пантата изпука. Хари стаи дъх и се ослуша. Сякаш цялата къща също престана да диша. Цареше пълна тишина.

Открехна предпазливо вратата. В ноздрите го блъсна натрапчива миризма. Пръстите му напипаха ключа за осветлението и в следващия миг всичко се окъпа в бяла светлина. Луминесцентна лампа.

Помещението се оказа доста по-просторно, отколкото даваше вид отвън. Вече бе виждал същата обстановка: в лабораторията на Онкологичния център. Плотове с подредени колби и поставки с епруветки. Приближи се до единия плот и повдигна капака на голяма пластмасова кутия. Бял прах с кафеникав оттенък. Облиза пръста си, потопи го в праха и натърка венците си. Горчив вкус. Виолин.

Някакъв звук стресна Хари. Той притаи дъх. Ето пак! Някой подсмърчаше.

Бързо изгаси крушката и се спотаи в мрака, стиснал щангата и готов за атака.

Същото подсмърчане.

Хари изчака няколко секунди, излезе от помещението с пъргави, безшумни стъпки и тръгна наляво, откъдето идваше звукът. До дъното на коридора имаше само една врата. Прехвърли щангата в дясната си ръка и се прокрадна на пръсти до вратата — с малко прозорче, затулено с мрежа, същото като в „Опсал“.

За разлика от вратата в бащиния му дом обаче, тази тук беше укрепена с ковано желязо.

Приготви фенера, долепи гръб до стената, преброи до три, запали фенера и насочи лъча към прозорчето.

Изчака.

След още три секунди — отвътре не бе последвала нито стрелба, нито друга реакция — Хари надникна през мрежата. Светлият конус зашари по стените и се отрази в желязна верига, плъзна се по матрака и откри каквото търсеше: лице.

Беше затворила очи и стоеше напълно неподвижно. Сякаш бе свикнала да я подлагат редовно на подобна проверка.

— Ирене? — внимателно прошепна Хари.

В същия миг телефонът в джоба му започна да вибрира.