Ю Несбьо
Фантом (34)

Трийсет и четвърта глава

Хари беше заключен. Току-що се събуди и установи този факт. На стената над него висеше плакат на човек с одрана кожа, а до него — красиво резбована дървена фигура, представляваща разпънат на кръст мъж с изтичаща кръв.

Извърна се на кушетката и се опита да продължи оттам, докъдето бе стигнал вчера. Поднови опитите си да обозре цялостната картина. Разполагаше с множество точки, но още не бе успял да ги свърже. Всъщност бе определил местоположението на точките предимно на базата на предположения.

Предположение номер едно: „пробитото“ ченге е Трюлс Бернтсен. Позицията му в ОРГКРИМ му позволява да обслужва интересите на Дубай, ако е на хранилка при него.

Предположение номер две. Беате е проверила резултата от кръвната проба и системата е дала съвпадение с ДНК профила на Трюлс Бернтсен. Затова Беате отказваше да издаде предварителното заключение, преди да се е уверила сто процента в правотата на подозренията си. Защото все пак става въпрос за човек от редиците на полицейската гилдия. Ако тази версия действително се потвърди, значи по някаква причина в деня на убийството ноктите на Густо са се впили в кожата на Трюлс Бернтсен.

Тук идваше най-сериозното възражение, подкопаващо достоверността на тази версия. Ако действително Бернтсен е работел за Дубай и е получил поръчка да ликвидира Хари, защо онези гангстери се появиха изневиделица и се опитаха да очистят и двамата? Нима е възможно, при условие че ги е изпратил Дубай, да възникне такова разминаване между тях и Бернтсен? В такъв случай или обслужват интересите на различни групировки, или просто не са съгласували действията си. Дали неуспешната координация не се дължеше на самоволните действия на Бернтсен, решил да попречи на Хари да предостави в полицията доказателствата, иззети от гроба на Густо, и така да го разобличи?

Чу се подрънкване на ключове. Вратата се отвори.

— Добро утро! — изчурулика Мартине. — Как се чувстваш?

— По-добре — излъга Хари и си погледна часовника.

Стрелките показваха шест сутринта. Той отметна настрани вълненото одеяло и спусна краката си на пода.

— Медицинският ни кабинет не е пригоден за нощувки. Легни, за да ти сменя превръзката.

— Благодаря ти, че ме подслони, но пак те предупреждавам: никак не е безопасно да ми осигуряваш укритие, затова още сега си тръгвам.

— Легни, казах!

Хари я погледна, въздъхна и се подчини. Затвори очи. Чуваше как Мартине отваря и хлопва чекмеджета, дрънчи с ножици и шишенца. От долния етаж долиташе шумът от първите пристигащи за деня посетители в кафене „Фюрлюсе“.

Докато Мартине размотаваше импровизираната превръзка около врата му, Хари набра Беате. Включи се записано съобщение, в което тя молеше обадилия се да обясни съвсем накратко защо я търси. Бийп.

— Знам, че кръвта е на бивш детектив от КРИПОС — подхвана Хари. — Дори да получиш потвърждение от Съдебна медицина, не бързай да го разгласяваш. Не е достатъчно да издействаме заповед за арест. Разбуним ли кошера, рискуваме „гнилата ябълка“ да унищожи доказателствата по целия случай и да се покрие завинаги. Затова предлагам да го арестуваме на друго основание, та да си осигурим спокойствие. Например за проникване с взлом и убийство в рокерския клуб в Алнабрю. Ако не греша, Олег и въпросният тип са се опитали да ограбят клуба. Олег е съгласен да свидетелства. Затова те моля да изпратиш по факса снимка на Трюлс Бернтсен, настоящ детектив в ОРГКРИМ, до адвокатската кантора на Ханс Кристиан Симонсен, за да я покаже на Олег.

Хари затвори, пое си дъх и усети как му прилошава. Извърна се; стомахът му се сви в мъчителен спазъм.

— Боли ли? — попита Мартине, докато почистваше раните по врата му с тампон, напоен в спирт.

Хари поклати глава и посочи отворената бутилка.

— Съвсем забравих — Мартине веднага завинти капачката.

Хари се усмихна сконфузено. По челото му избиха капчици пот.

— С годините не го ли преодоля? — попита тихо тя.

— Кое? — дрезгаво попита Хари.

Мартине не отговори.

Погледът на Хари заподскача между кушетките в търсене на нещо, все едно какво, само и само да го отвлече от натрапчивите мисли. Очите му спряха върху халката, която Мартине свали и остави на кушетката, преди да се заеме с почистването на раната. Двамата с Рикард бяха женени от няколко години, по пръстена се забелязваха резки — за разлика от гладката повърхност на халката на Туршилдсен от „Теленур“. Хари усети как изведнъж го втресе. Корените на косата го засърбяха. Дали заради избилата пот, или по друга причина?

— От истинско злато ли е? — попита Хари.

Мартине положи чист компрес и започна да навива бинта.

— Това е халка, Хари.

— Е, и?

— От истинско злато е, разбира се. Никой, независимо колко е беден или стиснат, не купува фалшив венчален пръстен.

Хари кимна. Сърбежът продължаваше. Космите на тила му настръхнаха.

— Аз купих точно такъв — отрони той.

Мартине се засмя.

— Значи си единственият в целия свят, Хари.

Той се взираше в халката. Ето, и тя го потвърди.

— Именно. Единствен съм… — бавно повтори той.

Не: интуицията му никога не го подвеждаше. Хари се изправи.

— Чакай! Не съм приключила!

— Така е добре.

— Трябват ти чисти дрехи. Вониш на мръсотия, пот и кръв.

— Преди важни битки монголите се мажели с животински екскременти — обясни Хари, докато си закопчаваше ризата. — Ако искаш да ми услужиш с нещо, чаша кафе би била…

Мартине го изгледа обезсърчено, поклати глава и излезе.

Хари извади мобилния си телефон.

— Да? — Клаус Туршилдсен звучеше като зомби.

На заден план се чуваха детски писъци.

— Обажда се Хари Хо. Една последна услуга и никога повече няма да те тормозя, Туршилдсен. Искам да провериш няколко наземни станции. Трябва ми информация къде е бил засичан вечерта на дванайсети юли мобилният на Трюлс Бернтсен с постоянно местожителство някъде в Манглерю.

— Не можем нито да определим местоположението му с точност до квадратни метри, нито да възстановим движението на телефона…

— … минута по минута. Всичко това ми е пределно ясно. Просто се постарай, доколкото е възможно.

Мълчание.

— Това ли е всичко?

— Не, има още едно име — Хари затвори очи и се опита да извика в паметта си надписа на кабинета в Онкологичния център. Първо промърмори името под носа си, после го произнесе отчетливо на събеседника си.

— Записах го. Какво разбираш под „никога повече“?

— Никога повече.

— Добре. Още нещо…

— Да?

— Вчера от полицията звъниха да искат номера ти. На твое име няма официално регистриран.

— Използвам китайски номер. Защо им трябва?

— Май искат да го следят. Какво става?

— Сигурен ли си, че искаш да разбереш, Туршилдсен?

— Не — отвърна онзи след кратка пауза. — Като открия нещо, ще ти се обадя.

Хари натисна червената слушалка. Осмисли положението. Издирваха го. Въпреки че срещу номера му никъде не бе вписано неговото име, полицаите не бяха вчерашни. Ще проверят входящите и изходящите повиквания на Ракел и ще забележат повтарящия се китайски номер. Телефонът щеше да го издаде. Хари реши да се отърве от него.

Когато Мартине се върна с чаша димящо кафе, Хари отпи две глътки и направо я попита дали ще му услужи с телефона си за две денонощия.

Тя го изгледа с прямия си неопетнен поглед и се съгласи: в случай че той внимателно е обмислил стратегията си.

Хари кимна утвърдително, взе малкия й червен апарат, целуна я по бузата и отнесе чашата си долу в кафенето. Около пет от масите вече се бяха настанили посетители, а на вратата напираха още ранобудници. Хари седна до свободна маса и прехвърли най-важните номера от китайската си реплика на айфон. После изпрати есемес на близките си с информация за новия си, макар и временен, номер.

Подобно на повечето хора, и наркоманите са непредвидими. Ала в едно отношение действат доста предсказуемо. Оставяйки китайския си айфон на една от свободните маси във „Фюрлюсе“, Хари знаеше какво ще се случи с него. Отиде до тоалетната и когато се върна, от телефона нямаше следа. Беше се отправил на пътешествие, което полицията щеше да проследи с помощта на сигналите, постъпващи в наземните базови станции.

Хари излезе от кафенето и се спусна по улица „Тьойен“ към квартал „Грьонлан“.

По склона пред него се зададе полицейски автомобил. Той машинално наведе глава, извади червения телефон на Мартине и започна да „разговаря“, за да не изглежда подозрително, че закрива лицето си с ръка.

Патрулката го подмина. През следващите няколко часа се налагаше непрекъснато да стои нащрек и да се спотайва. Но повече го вълнуваше друго: Хари разполагаше с нещо конкретно. Беше си осигурил отправна точка.

 

 

Трюлс Бернтсен зъзнеше като куче под наръч елхови клонки.

Цяла нощ случилото се непрекъснато се нижеше пред очите му като на филмова лента. Лицето на Лакомеца отстъпва предпазливо заднешком, повтаряйки „Успокой топката, Бернтсен“, сякаш отправя молба за примирие, докато двамата държат оръжията си един срещу друг. Лице на лакомец. Шофьорът в лимузината пред гробището в Стария град. Човек на Дубай. Навеждайки се да издърпа тялото на едрия си колега, прострелян от Трюлс, Лакомеца предизвестено свали пистолета. Бернтсен разбра, че онзи е готов да рискува живота си, но не и да изостави другаря си. Бивш командос, бивш полицай — при всички случаи човек, който държи на честта. Едрият простена. Значи не го беше убил. Трюлс изпита едновременно облекчение и разочарование. Не попречи на Лакомеца да изправи ранения на крака и да го изведе оттам. Докато двамата се влачеха по коридора към задния изход, се чуваше как кръвта жвака в обувката на едрия. След като те излязоха, Трюлс нахлузи балаклавата и хукна навън. Профуча покрай рецепцията, метна се в сааба и дойде тук, защото не смееше да се прибере у дома. Това тайно скривалище му осигуряваше безопасност. Тук никой не би могъл да го открие. Само той знаеше за това място в Манглерю и идваше тук, когато искаше да я види.

Наблизо минаваха туристи, но обикновено следваха отъпканите пътеки и не припарваха до скалата, заобиколена от гъсти храсталаци.

Къщата на Микаел и Ула Белман се намираше на възвишението отпред. От скалата се откриваше отличен изглед към прозореца на дневната им. Трюлс я бе гледал как седи вечер на дивана и се бе любувал на красивото й лице, на нежната й фигура, която годините почти не бяха успели да променят. Ула си оставаше най-красивото момиче в Манглерю. Понякога виждаше и Микаел до нея. Двамата се целуваха и милваха, а после винаги се пренасяха в спалнята. Бернтсен не знаеше дали изобщо иска да става свидетел на продължението. Сякаш предпочиташе да я вижда сама — седнала на дивана с книга в ръка, подвила крака под дупето си. Тя току хвърляше поглед към прозореца, сякаш усещаше, че някой я наблюдава. Възбудата на Трюлс нарастваше. Дали тя се досеща чий поглед е вперен в нея?

Сега обаче прозорецът тъмнееше. Ула и Микаел се преместиха в нова къща. Бернтсен провери, но не откри безопасен наблюдателен пункт към нея. А както беше тръгнало, време за подобни занимания едва ли щеше да му остане. Бяха го набелязали.

Подмамиха го да посети Хуле в „Леон“ през нощта и го нападнаха.

Опитаха се да се отърват от него. Да очистят човека, който „чистеше“ неудобните доказателства. И защо? Защото знае прекалено много? Човек на двойна хранилка като него знае много по презумпция. В това няма нищо необичайно. Бернтсен не разбираше какво става. Проклятие! Все едно каква е причината. Важното е да отърве кожата.

Премръзнал, изтощен, той чувстваше болки по цялото тяло, но не смееше да се прибере, преди да се развидели. Искаше непременно да е сигурен, че пътят му е чист. Добере ли се жив до апартамента си, ще устиска. Разполагаше с артилерия, достатъчна да удържи обсада. Съжаляваше за пропиляната възможност да ги застреля, ала опитат ли се да му посегнат пак, ще им покаже, че не могат току-така да светят маслото на Трюлс Бернтсен.

Трюлс стана, изтупа игличките, полепнали по дрехите му, потръпна зиморничаво и разтри мускулите на ръце, за да се стопли. Пак погледна към къщата. Започваше да се развиделява. Замисли се и за другите жени, които бе харесвал. Например за дребничката смугла хубавица от „Фюрлюсе“. Мартине. По едно време беше почти сигурен, че и тя го харесва. Мартине работеше сред опасни хора, а мъж като него би й осигурявал закрила. Мартине обаче се отдръпна, а той — познатата стара история — не събра достатъчно кураж да й покаже открито симпатията си и да се сблъска с директния й отказ. Предпочиташе да чака, да се надява, да протака, да се измъчва, да вижда окуражителен жест там, където други, не толкова отчаяни мъже, виждат единствено дежурна вежливост. Един ден дочу как някой я поздравява за бременността й. Проклета курва. Всички са курви. Като момичето, което Густо Хансен използваше за разузнавач. Курви, курви… Ненавиждаше тези жени. И мъжете, способни да накарат тези жени да ги обикнат.

Колкото и да скачаше и да размахваше ръце, Трюлс Бернтсен не успя да се сгрее.

 

 

Хари се върна в Квадратурата. Седна в кафенето до пощата. То отваряше четири часа по-рано от „Скрьодер“. Наложи се да се нареди на опашка от прежаднели за бира клиенти, докато се сдобие със заветната закуска.

Ракел първа се свърза с него по новия му телефон. Помоли я да провери пощата на Олег.

— Има писмо от Белман за теб. Прилича на списък с адреси.

— Добре. Препрати го на Беате Льон — и Хари й издиктува имейл адреса на криминалистката.

После изпрати есемес на Беате да я уведоми какво й е изпратил и довърши закуската си.

Прехвърли се в гостилницата на Големия площад и си поръча силно кафе. Беате се обади.

— Сравних списъците, които копирах от патрулите, с изпратените от теб по имейла. Откъде ги взе?

— Белман ги е получил и ми ги препрати. Искам само да разбера дали са му докладвали изчерпателно, или са му спестили част от информацията.

— Всички адреси в единия списък са налице и в другия.

— Мхм. Не спомена ли, че още не си получила списъка на един от патрулите?

— Защо е всичко това, Хари?

— Опитвам се да накарам подкупното ченге да ни съдейства.

— В какво?

— Да открием къде се крие Дубай.

Мълчание.

— Ще видя дали ще успея да се сдобия с липсващия списък — въздъхна Беате.

— Благодаря ти. До по-късно.

— Чакай.

— Какво?

— Не си ли любопитен да узнаеш какво показва ДНК анализът на кръвта под ноктите на Густо?