Ю Несбьо
Фантом (1)

Първа глава

Отчаяните писъци я зовяха да побърза. Вклиняваха се като копия в съвкупността от звуци, долитащи от центъра на Осло: нескончаемо ръмжене на автомобилни двигатели, далечен вой на сирена, който ту се усилваше, ту заглъхваше, звън на църковни камбани. По това време, надвечер, тя излизаше на лов за храна.

Сега подуши кухненския под, застлан с мръсен линолеум. Бързо разпозна миризмите и ги разпредели в три категории: ядливи, опасни и без отношение към оцеляването. Кисела миризма от цигарена пепел; сладникав дъх от памук, напоен с кръв; горчиви изпарения от капачка на бутилка бира „Рингнес“. Летливи молекули сяра, селитра и въглероден оксид се процеждаха от празна метална гилза от патрон калибър 9/18 мм, познат още като „Малаков“^[1] по името на пистолета, за който първоначално е бил предназначен. Струйка дим се виеше от угарка на цигара с жълт филтър. Върху черната хартия величествено бе разперил крила руският двуглав орел. Тя причисляваше тютюна към ядливите неща. Усети и миризма на алкохол, кожа, мазнина и асфалт. Обувка. Подуши я. И установи, че не се дъвче толкова лесно като якето в гардероба, дето миришеше на бензин и на гниещото животно, от което беше ушито. Гризачият й мозък се съсредоточи да измисли как да преодолее препятствието отпред. Беше опитала и от двете страни. Как ли не се мъчи да промуши двайсет и пет сантиметровото си тяло с тегло не повече от половин килограм, но не успя. Препятствието лежеше настрани, с гръб, опрян в стената, и препречваше достъпа до леговището и осемте й новородени. Слепи и голи, те пищяха все по-силно за цицките й. Планината от месо миришеше на сол, пот и кръв. Беше човек. Все още жив човек; въпреки пронизителните писъци на прегладнелите й рожби чувствителните й уши доловиха слабите удари на сърцето.

Боеше се, но нямаше друг избор. Инстинктът да нахрани малките надделяваше над всички опасности, всички трудности, всички други съображения. Вдигна нос в очакване нещо да й подскаже правилното решение.

Църковните камбани биеха с ритъма на човешко сърце: раз, два, три, четири…

Тя оголи зъби.

Юли. По дяволите. Не е ли срамота човек да пукне точно през юли? Наистина ли бият камбани, или в шибаните куршуми е имало халюциноген? Е, всичко приключва дотук. Всъщност каква е разликата къде и кога идва краят? Тук или там, по-рано или по-късно. Но наистина ли заслужавам да умра точно през юли? Докато пеят птици, подрънкват бутилки, от река Акершелва звънти смях, а отвън лъха лятно щастие. Толкова ли се провиних, та да пукясам на пода в инфектирана наркоманска бърлога с дупка в тялото, от която изтичат животът, секундите и спомените за довелото ме тук? Всички малки и големи неща, съвкупността от случайности и наполовина взети решения; това ли съм аз, това ли е всичко, това ли е животът ми? Нали уж кроях планове? А какво остана — пликче с прах, тъп виц, толкова кратък, че имам време да го разкажа, преди проклетата камбана да млъкне най-сетне. О, шибани огнехвъргачки! Да бяха ме предупредили, че ще боли така. Там ли си, татко? Не си отивай почакай да чуеш вица. Казвам се Густо. Навърших деветнайсет. Ти си бил мухльо, изчукал някаква курва, и девет месеца по-късно съм се пръкнал аз. Преди да се науча да казвам „татко!“, сте ме дали за осиновяване. В дома на новите ми родители вършех поразия след поразия, а те продължаваха да ме загръщат все по-усърдно в задушаващото одеяло на загрижеността си и да ме питат от какво имам нужда, та да се успокоя. Искаш ли шибан сладолед от машина? Нямаха представа, че подобните на мен и теб трябва да се изтребват незабавно, все едно са вредители, защото пожалят ли ни, започваме да сеем зарази и поквара и се множим по-обилно от плъхове. Сами са си виновни. Но такива като тях също искат разни неща. Всички искат. На тринайсет за пръв път го видях в погледа на „майка“ ми. Прозрях желанията й. „Колко си красив, Густо“. Беше влязла в банята. Не бях заключил вратата и не бях пуснал душа, та да я предупредя. Тя се застоя секунда по-дълго от приличното. Засмях се, защото разбрах. Ето какъв е моят талант, татко: отгатвам хорските щения. От теб ли съм го наследил? И ти ли си бил такъв? Щом тя излезе, се погледнах в голямото огледало. Не беше първата, от която чувах колко съм красив. Развивах се по-бързо от другите момчета на моята възраст. Бях висок, строен, широкоплещест, мускулест. С лъскава черна коса, високи скули, правилна, волева брадичка, голяма чувствена уста с пълнокръвни женствени устни. Със смугла, гладка кожа и кафяви, почти черни очи. Един съученик ми лепна прякора Кафявия плъх. Казваше се Дидрик или нещо подобно. Искаше да стане концертен пианист — това си го спомням със сигурност. Тогава бях на петнайсет. „Кафявия плъх не може дори да чете като хората“, обяви веднъж той на всеослушание.

Засмях се. Знаех защо ме унижи. Знаех какво иска. Беше тайно влюбен в Камила, а тя — в мен, но не тайно. На един купон обарах какво има под пуловера й. Впрочем то хич не беше много. Бях се похвалил пред две момчета, Дидрик явно беше чул и бе решил да ме подреди. Не че толкова държах да се пиша отворко, но не исках да ме натика сред мижитурките. Затова отидох при Туту в рокерския клуб. Вече бях започнал да пласирам за тях в училище и обясних, че за да си върша добре работата, е нужно да всявам респект. Туту се ангажира да „посъветва“ Дидрик. По-късно Дидрик така и не обясни как си е прищипал двата пръста под горната панта на мъжката тоалетна, но повече не ме нарече кафяв плъх. И — правилно! — не осъществи мечтата си да стане пианист. Мамка му, как боли! Не, не ми трябва утеха, татко, трябва ми още един куршум. И ще напусна този свят съвсем мирно и тихо, обещавам. Ето, камбата пак заби. Татко?