Ю Несбьо
Фантом (38)

Трийсет и осма глава

„Идвам с теб.“

Край. Успя да си я върне.

Хари пристъпи напред в опашката пред гише „Летищен контрол“ в просторната зала на летище „Гардермуен“. Изведнъж се сдоби с план — с план за остатъка от живота си. Връхлетя го опияняващо усещане, за което не намираше по-подходяща дума от щастие.

На монитора над гишето пишеше „“Тай Еър", бизнес класа".

Всичко се случи страшно бързо.

От къщата на Нюбак отиде право във „Фюрлюсе“, за да върне телефона на Мартине, но тя великодушно му го остави, докато си купи нов. Убеди го и да приеме палто, което не личеше да е носено и му придаваше що-годе представителен вид. Плюс три парацетамола срещу болката. Хари обаче отказа да й покаже раната. Знаеше, че Мартине ще иска да я промие, а за това нямаше време. Беше се обадил в „Тай Еър“ да си запази билет.

После звънна на Ракел, съобщи й, че Ирене е в сигурни ръце, а съдът е снел обвиненията от Олег и с това мисията на Хари е приключила и е време да напусне страната, преди да са го арестували.

Тогава Ракел произнесе онази реплика.

Хари затвори очи и пак си припомни думите й:

— Идвам с теб, Хари.

Идвам с теб. Идвам с теб.

— Кога? — попита после тя.

Кога?

„Сега! — искаше му се да й отговори. — Събери най-важното в една чанта и идвай!“

Той обаче все пак успя да обмисли трезво положението.

— Виж, Ракел, издирват ме. Най-вероятно полицията те наблюдава с надеждата да ги отведеш при мен. Тази вечер ще замина сам, а ти ще тръгнеш утре вечер с вечерния полет на „Тай Еър“. Ще те чакам в Банкок, а оттам заедно ще потеглим за Хонконг.

— Ханс Кристиан ще поеме защитата ти, ако те арестуват. Наказанието едва ли…

— Не се притеснявам от продължителността на мярката — прекъсна я Хари. — Докато съм в Осло, Дубай може да ме намери навсякъде. Сигурна ли си, че Олег се намира на безопасно място?

— Да. Но искам и той да дойде с нас, Хари. Не мога да тръгна…

— Ще дойде с нас, разбира се.

— Нали? — Хари усети облекчението в гласа й.

— Ще бъдем тримата заедно. В Хонконг Дубай не може да ни пипне с пръст. След като двамата с теб пристигнем, ще изчакаме няколко дни и ще помоля Херман Клойт да изпрати двама от своите хора да ескортират Олег от Осло.

— Ще уведомя Ханс Кристиан и ще си запазя билет за утре, скъпи.

— Ще те чакам в Банкок.

Кратка пауза.

— Как ще се качиш на самолета, щом си обявен за издирване, Хари?

— Заповядайте.

Заповядайте.

Хари отвори очи. Служителката зад гишето му се усмихваше.

Той пристъпи напред и й подаде билета и паспорта. Видя как жената въведе имената му в компютъра.

— Не мога да ви открия, господин Нюбак.

Хари се опита да я успокои с усмивка.

— Всъщност си бях резервирал билет за Банкок за след десет дни, но преди час и половина се обадих да променя датата за днес.

Служителката продължи да трака по клавиатурата. Хари броеше секундите и дишаше дълбоко.

— Ето, открих ви. Системата се нуждае от време да отрази промяната в резервацията. Но тук пише, че ще пътувате с госпожа на име Ирене Хансен.

— Тя ще пътува по старата резервация.

— Разбирам. Имате ли багаж за чекиране?

— Не.

Пръстите й продължиха да танцуват по клавишите.

Неочаквано тя сбърчи вежди. Пак отвори паспорта. Хари се подготви за нови неприятности.

Жената пъхна бордната карта в паспорта му и му го подаде.

— Побързайте, господин Нюбак. Виждам, че пътниците вече са започнали да се качват на борда. Приятен полет.

— Благодаря — отвърна Хари с по-приповдигнат тон, отколкото възнамеряваше, и хукна към проверката за сигурност.

Премина през скенера, посегна да вземе ключовете и телефона си от пластмасовото легенче и чак тогава забеляза, че е получил есемес. Понечи да го прехвърли в папката със съобщения на Мартине, но срещу подател стоеше буквата Б. Беате.

— Последно повикване за полета до Банкок — чу се по високоговорителя. — Моля пътниците да се явят на изход 54.

Хари хукна нататък. Отвори съобщението.

ДОБРАХ СЕ И ДО ПОСЛЕДНИЯ СПИСЪК. В НЕГО ИМА АДРЕС, КОЙТО НЕ ФИГУРИРА В СПРАВКАТА, КОЯТО ТИ Е ИЗПРАТИЛ БЕЛМАН: УЛИЦА „БЛИНДЕРН“ 74.

Хари прибра телефона в джоба си. Пред гишето за паспортна проверка нямаше опашка. Той подаде документите, служителят прегледа паспорта и бордната карта, после вдигна очи към Хари.

— Белегът е отскоро, затова го няма на снимката — обясни Хари.

— Направете си по-актуална снимка, Нюбак — отвърна служителят, върна му документите и кимна на следващия.

И така, Хари беше свободен. Спасен. Предстоеше му нов живот.

Пред гишето на изхода за отвеждане към самолета се бяха наредили петима закъснели.

Хари погледна бордната си карта. Бизнес класа. Дори когато пътуваше по служебни дела на Херман Клойт, летеше с икономична класа. Стиг Нюбак определено се бе уредил доста добре. Дубай — също. И продължаваше да върти успешния си бизнес. Дори в момента, тази вечер, в този миг, група треперещи от нетърпение наркомани чакаха мъжа с екипа на „Арсенал“ да ги отведе до „поста“.

Пред гишето чакащите се стопиха до двама.

„Блиндерн“ 74.

Идвам с теб. Хари затвори очи, за да чуе отново гласа на Ракел.

Полицай ли си? В това ли се превърна: в роботизиран роб на мравуняка и поклонник на чужди възгледи?

В това ли наистина се бе превърнал?

Дойде неговият ред. Служителката зад гишето го подкани с поглед да се приближи.

Не, Хари не робуваше никому.

Подаде й бордната си карта.

И тръгна по ръкава към самолета. През стъклената стена видя светлините на самолет, захождащ към летището. Машината прелетя ниско над къщата на Торд Шулц.

„Блиндерн“ 74.

Кръвта на Микаел Белман под ноктите на Густо Хансен.

Мамка му, мамка му!

Хари се качи на борда, намери мястото си и потъна в удобното кожено кресло. Каква мекота! Натисна едно копче и облегалката започна да се спуска назад, докато накрая Хари се озова в хоризонтално положение. Затвори очи. Искаше да заспи и да се събуди на друго място, като друг човек. Опита се да чуе отново думите на Ракел, но в главата му зазвуча друг глас:

„Аз нося свещеническа яка, без да съм същински християнин, ти — шерифска звезда, а не си шериф. Колко непоклатимо всъщност е твоето евангелие?“

Кръвта на Белман. „… в Йостфол. Невъзможно е да се придвижи толкова бързо до местопрестъплението.“

Фактите се оказаха взаимосвързани.

Хари усети как някой го докосва по ръката и отвори очи.

Стюардеса с високи скули, характерни за тайландките, се бе надвесила над него с усмивка:

— I’m sorry, sir, but you must raise your seat to an upright position before take-off.^[1]

Хари си пое дъх и спусна краката си на пода. Извади мобилния си телефон и погледна пропуснатите повиквания.

— Sir, you have to turn off…^[2]

Хари вдигна ръка и натисна „набери“.

— Нали уж се чухме за последен път? — вдигна Клаус Туршилдсен.

— Къде в Йостфол?

— Моля?

— Белман. Къде в Йостфол се е намирал Белман по времето, когато Густо е бил убит?

— В Рюге, до Мос.

Хари прибра телефона в джоба си и стана.

— Sir, the seat belt sign…^[3]

— Sorry, this is not my flight.^[4]

— I’m sure it is, we have checked passenger numbers and…^[5]

Хари вече крачеше към задния изход. Чу внимателните стъпки на стюардесата зад гърба си.

— We have already shut…^[6]

— Then open it.^[7]

Към Хари се приближи старши стюардът:

— Sir, I’m afraid the rules don’t allow us to open…^[8]

— I’m out of pills — изстреля Хари, бръкна в джоба си, извади празното флаконче с етикет „Лизиноприл“ и го тикна под носа на старши стюарда. — I’m mister Nybakk, see? Do you want a heart attack on board when we are over… let’s say Afghanistan?^[9]

 

 

Стрелките показваха няколко минути след единайсет. Във високоскоростния влак от летището към Осло почти нямаше пътници. Хари гледаше разсеяно новините на екрана, закачен в предната част на вагона. Беше си начертал план — план за нов живот. Разполагаше с двайсет минути да го осъвремени. Каква идиотщина. Сега можеше да пътува в самолета към Банкок. Точно тук се криеше разковничето. Хари не можеше да се качи на самолета. Просто беше лишен от способността да зарязва нещата такива, каквито са, да забравя, да бяга. В това се състоеше неговият дефект, недъг; неговият куц крак. Дори да пиеше, Хари изтрезняваше отново. Дори да бе тръгнал за Хонконг, щеше да се върне. Без съмнение един непоправимо увреден човек. Действието на аналгетиците, които му даде Мартине, започна да се изчерпва. Трябваше му нова доза, защото болките предизвикваха замайване.

Впери поглед в заглавията: тримесечни печалби на борсата, резултати от спортни събития… И му хрумна въпросът защо да не го направи тъкмо сега: да избяга, да се измъкне.

Не. Този път ще се постарае всичко да прочете гладко. Промени датата на билета за утре вечер и с Ракел щяха да пътуват заедно. Дори доплати, за да й осигури съседната седалка в бизнес класата. Поколеба се дали да й съобщи за промяната в уговорката им, но знаеше какво ще си помисли тя: че той е непоправим; тласка го същата лудост като едно време и ще си остане все същият. Ала докато самолетът набира скорост по пистата, гърбовете им залепват о седалките и после двамата усещат познатото неизбежно олекване във въздуха, тя най-после ще разбере, че миналото е останало зад гърба им или по-точно — под краката им, а съвместното им пътешествие започва.

Хари затвори очи и си промърмори два пъти номера на полета.

Слезе от скоростния влак, прекоси пешеходния мост към Операта и с бързи крачки тръгна по италианския мрамор към главния вход. През стъклото се виждаше как официално облечени хора разговарят, похапват коктейлни хапки и отпиват от високи чаши зад ограничителните въжета пред луксозното фоайе.

На входа стоеше мъж в костюм със слушалка в ухото и ръце пред слабините си като футболист, застанал в стена срещу свободен удар. Широкоплещест, но не чак мутра. Опитният му поглед веднага спря върху Хари и започна да шари около него в търсене на нещо подозрително. Явно мъжът, полицай от Националната служба за охрана, се грижеше за безопасността на кмета или на някой си министър, присъстващ на събитието. Здравенякът пристъпи към Хари.

— Съжалявам, господине. Закрито мероприятие във връзка с премиерата на… — подхвана той, но млъкна, виждайки идентификационната карта на Хари.

— Не съм дошъл за политическите лица, колега. Искам само да разменя няколко думи с един от гостите по служебен въпрос.

Охранителят кимна, съобщи нещо в микрофона, закачен на ревера му, и пропусна Хари да влезе.

Във фоайето — гигантско иглу — въпреки дългото си изгнание Хари разпозна десетки познати лица: позьори в печатните медии, многознайковци — редовни коментатори в телевизионните студиа, спортисти и политици със заложби на шоумени плюс кардинали в различен оттенък на сивото в културната сфера. Сега Хари разбра защо Исабел Скойен толкова се затруднява да си намери подходящ кавалер за светски събития. В момента тя се извисяваше с една глава над множеството.

Хари прекрачи въжето и се запромушва през тълпата, повтаряйки „извинете“, докато около него се разплискваше бяло вино.

Исабел разговаряше с някакъв мъж. По угоднически въодушевеното й изражение Хари отсъди, че макар и с половин глава по-нисък от събеседничката си, въпросният кавалер се е издигнал с няколко глави над нея във властовата йерархия. Хари се приближи на три метра от тях, ала изневиделица изскочил пред него мъж му препречи пътя.

— Току-що говорих с колегата ви, полицай съм — обясни Хари. — Дошъл съм да говоря с нея.

— Ваша е — отвърна охранителят.

Хари долови лек подтекст в думите му.

— Здравей, Исабел — поздрави Хари. По лицето й се изписа изненада. — Дано не прекъсвам… кариерното ти развитие.

— Старши инспектор Хари Хуле — засмя се звънко тя, все едно й е разказал виц.

Събеседникът на Скойен мигом му протегна ръка и се представи, макар Хари да не прояви интерес към личността му. Дългогодишното пребиваване по високите етажи на кметството явно го бе научило, че близостта до народа се възнаграждава по време на избори.

— Хареса ли ви спектакълът, старши инспекторе?

— И да, и не. Общо взето, тъкмо се зарадвах, че операта свърши, и се сетих, че трябва да се погрижа за още нещо.

— За какво?

— Понеже Дон Жуан е крадец и бройкаджия, ми се струва съвсем логично да си намери майстора в последното действие. Май се досещам коя е статуята, която отнася прочутия женкар в ада. Но не ми стана ясно кой й е подшушнал къде да намери Дон Жуан. Вие разбрахте ли точно как стана това… — Хари се обърна към Скойен. — Исабел?

Тя се усмихна сухо.

— Вашите конспиративни теории винаги са интересни. Но предпочитам да оставим тази тема за друг път, защото в момента разговарям с…

— Наложително е да разменя няколко думи с госпожицата — обърна се Хари към събеседника й. — Ако разрешите, разбира се.

Хари забеляза, че Исабел се кани да се възпротиви, но мъжът я изпревари:

— Моля, не се притеснявайте.

Кимна с усмивка и се обърна към възрастна двойка, първа от опашката желаещи аудиенция с високопоставения господин.

Хари хвана Исабел под ръка и я поведе към тоалетните.

— Смърдиш отвратително — просъска тя.

Той натисна с две ръце раменете й към стената до мъжката тоалетна.

— Костюмът ми се валя в разни боклуци — обясни Хари и забеляза, че гостите започнаха да ги стрелкат с погледи. — Можем да го направим по два начина — или цивилизовано, или брутално. От какъв характер е връзката ти с Микаел Белман?

— Моля? Върви по дяволите, Хуле.

Хари ритна вратата на тоалетната и повлече Скойен със себе си.

Мъж в смокинг, застанал до умивалника, ги изгледа втрещен в огледалото, когато Хари блъсна Исабел във вратата на една от кабинките и натисна врата й с ръка.

— По времето на Густовото убийство Белман е бил при теб — процеди Хари. — Под ноктите на Белман открихме кръвта на Густо. Човекът на Дубай в полицията е най-близкият подчинен на Белман и негов приятел от детинство. Ако не си отвориш устата сега, веднага ще звънна на мой познат в „Афтенпостен“ и още утре ще цъфнеш във вестника. А целият материал ще кацне на бюрото на главния прокурор. Какво решаваш?

— Извинете — мъжът в смокинга се беше приближил на почтително разстояние. — Имате ли нужда от помощ?

— Чупката!

По лицето на мъжа се изписа ужас — не заради грубата реплика, а защото тя изхвърча от устата на жената. Той побърза да се изниже.

— Чукахме се — прошепна задавено Скойен.

Хари я пусна. От устата й го лъхна миризма на шампанско.

— Двамата с Белман сте се чукали?

— Знам, че е женен. И да, чукахме се. Това е всичко — тя разтърка врата си. — Густо се появи неочаквано и одраска Белман, докато той го влачеше навън. Ако искаш да снесеш на клюкарската преса за аферата ни, давай. Сигурно никога не си спал с омъжена жена и не ти пука как ще се почувстват съпругата и децата на Белман след подобни скандални разкрития.

— Как се запозна с Белман? Да не ми казваш, че тройката с Густо е била съвсем случайна?

— Как според теб се запознават хора с обещаващо бъдеще, Хари? Огледай се. Забележи кой присъства на това събитие. Всички знаят, че Белман е спряган за новия главен секретар.

— А ти — за кресло в общинския съвет?

— Запознахме се на едно откриване, премиера, вернисаж — вече не си спомням. Обикновено така става. Обади се и питай Микаел за подробностите. Но гледай да не е тази вечер, защото смята да я прекара със семейството си. Това е положението.

Така значи. Хари впери в нея изпитателен поглед.

— А Трюлс Бернтсен?

— Кой?

— Вътрешният ви човек в полицията, нали? Кой го изпрати в „Леон“, за да се разправи с мен? Ти или Дубай?

— За какво говориш, по дяволите?

В очите й Хари видя, че тя действително няма представа кой е Трюлс Бернтсен.

Исабел Скойен се разсмя.

— Къде ти потънаха гемиите, Хари?

А в момента можеше да лети към Банкок. Към друг живот.

Тръгна към вратата.

— Почакай, Хари.

Той се обърна. Облегната на кабинката, тя бе вдигнала роклята си и отдолу се подаваха жартиерите й. Над челото й бе паднала руса къдрица:

— Щом така и така сме сами в цялата тоалетна…

Хари срещна погледа й — замъглен не от алкохол, нито от похот. Да не би да плачеше? Наперената, самотна, самопрезираща се Исабел Скойен? Какво чудно има? Явно и тя подобно на мнозина други озлобени хора би опропастила чуждото щастие, без да се замисли, за да си осигури онова, което — според нея — й се полага по рождение: правото да бъде обичана.

След Хари вратата продължи да се люлее напред-назад, шляпайки по гумения уплътнител — все по-бързо и по-бързо, като набиращ скорост бурен залп от аплодисменти в края на великолепно представление.

 

 

Хари се върна по моста към Централната гара и слезе по стълбите на „Плата“. В другия край имаше денонощна аптека, но там винаги се извиваше дълга опашка, пък и аналгетиците, отпускани без рецепта, едва ли щяха да облекчат болките му. Продължи покрай Хероиновия парк. Валеше дъжд. Уличните лампи пръскаха мъждива светлина по мокрите трамвайни релси на улица „Принсен“. Мимоходом обмисляше кое да избере. Ловджийската пушка на Нюбак в „Опсал“ му беше подръка и освен това би му осигурила по-голям простор за лавиране. За да се добере до карабината зад гардероба в „Леон“, трябваше да се вмъкне незабелязано в хотела, а и нямаше гаранции, че камериерката например не е видяла оръжието. Но пък карабината на Ханс Кристиан би му осигурила окончателно решение.

Завари ключалката на портата към задния двор строшена — със следи от неотдавнашен взлом. Навярно двамата костюмари са се вмъкнали именно оттук, предположи Хари.

Влезе. Съмненията му се потвърдиха — и бравата на задния вход беше насилена.

Хари се качи по тясното стълбище, предназначено за аварийни случаи. В коридора на третия етаж не се виждаше жива душа. Почука по вратата на стая 310 да попита Кето̀ дали е идвала полиция или някой друг; какво са предприели, за какво са разпитвали, той какво им е отговорил.

Никой не отвори. Доближи ухо до вратата. Тишина.

Вратата на стаята му си стоеше, както я бе оставил, и ключ изобщо не му потрябва. Мушна ръка през дупката от куршумите и отвори. Кръвта се беше просмукала в голия цимент, където бе отпорил прага.

Не бяха сменили и счупения прозорец.

Не включи осветлението, само влезе, плъзна ръка зад гардероба и установи, че не са открили пушката. Пачката патрони също си стоеше непокътната върху нощното шкафче, до Библията. Хари съобрази, че полицията изобщо не е идвала в „Леон“. Обитателите и съседите не бяха сметнали за необходимо да се обърнат към органите на реда само заради няколко изстрела, още повече че нямаше трупове. Отвори гардероба. Дрехите и куфарът му стояха вътре, сякаш нищо не се е случило.

Забеляза жената в стаята през улицата.

Седеше на стол пред огледало — с гол гръб към него — и разресваше косата си. Бе облечена в старомодна на вид рокля. Не стара, а старомодна — като нов костюм от друга епоха. Без да знае защо, извика през счупения прозорец. Жената не реагира.

Излизайки на улицата, осъзна, че няма да се справи. Огнена треска изгаряше врата му, порите в кожата му бълваха секрет. Прогизнал от пот, усещаше първите ледени тръпки.

От бара се разнасяше друга песен: „And It Stoned Me“ на Ван Морисън.

Болкоуспокояващи.

Хари излезе на улицата и изведнъж в ушите му нахлу всепроникващ отчаян звън. В следващия миг пред очите му се изпречи синьо-бяла стена. В продължение на четири секунди Хари стоя вцепенен на платното. После трамвайната мотриса отмина и той отново видя отворената врата на бара.

Барманът се сепна, вдигна глава от вестника и погледна новия посетител.

— „Джим Бийм“ — поръча Хари.

Барманът премига два пъти, без да помръдне. Вестникът се свлече на пода.

Хари извади банкнотите евро от портфейла си и ги плесна върху плота.

— Дай ми цялата бутилка.

Долната челюст на бармана увисна. Над последната буква в татуировката „ЕАТ“ се образува гънка.

— Веднага. После изчезвам.

Барманът погледна банкнотите и пак вдигна глава към Хари. Свали бърбъна от рафта, без да изпуска клиента от очи.

Хари въздъхна: бутилката се оказа пълна до половината, че и по-малко. Прибра я в джоба на палтото, огледа се, опита се да измисли запомняща се прощална фраза, преди да се оттегли от сцената, не му хрумна нищо, кимна и излезе.

Спря на ъгъла на улиците „Принсен“ и „Дронинген“. Първо позвъни на „Телефонни справки“, после отвори бутилката. Миризмата на бърбън предизвика спазми в стомаха му. Ала Хари осъзнаваше, че няма да се справи без упойка. От три години не беше близвал алкохол. Надяваше се симптомите да са отшумели. Долепи гърлото до устните си, отметна назад глава и надигна бутилката. Три години пълно въздържание. Отровата предизвика в организма му взрив с еквивалента на напалмова бомба. Не само че не бяха отшумели — симптомите се бяха обострили още повече.

Той се наведе напред, протегна ръка и се подпря на стената, за да не изцапа панталона и обувките си.

Зад гърба си чу потракване на токчета по асфалта.

— Hey, mister. Me beautiful?^[10]

— Sure^[11] — едва успя да промълви Хари и гърлото му се напълни с кисела слюнка.

Жълтата струя плисна върху тротоара с учудваща сила и опръска внушителна площ. Токчетата се отдалечиха, потраквайки като кастанети. Хари си избърса устата с опакото на дланта и направи втори опит. Отметна назад глава. Уискито и жлъчката потекоха по гърлото му. И пак се върнаха обратно.

Третия път успя да задържи алкохола в стомаха си.

На четвъртото отпиване пое значителна доза.

На петото хвръкна в небето. Махна на едно такси, качи се и съобщи адреса на шофьора.

 

 

Трюлс Бернтсен бързаше в тъмното. Прекоси паркинга пред жилищния блок. От прозорците на спокойните уютни домове струеше светлина. Обитателите им сигурно бяха наизвадили снаксове и кани с кафе, а защо не и бира, и се бяха строили пред телевизорите. Новините тъкмо бяха свършили и предстояха по-интересни предавания. Трюлс се обади в Управлението да съобщи, че е болен. Без дори да го попитат какво му има, се поинтересуваха само дали ще си остане у дома през полагаемите му се три дни, за които не е нужно да представя болничен лист.

— И как, по дяволите, да знам дали ще оздравея до три дни? — отвърна Трюлс.

Проклета страна, където всички клинчат; проклети лицемерни политици, които твърдят, че хората в тази страна искали да работят. Норвежците гласуват за Работническата партия, защото тя им позволява да се скатават, а кой е луд да не гласува за партия, даваща му право да отсъства от работа три дни без болничен лист; картбланш да си седи вкъщи и да лъска, да покара ски или да се отърси от махмурлук? Социалистите, разбира се, осъзнават какво изкушение представлява това право, но се преструват на отговорни, перчат се, че „имат доверие на повечето си сънародници“, и представят тридневния мързел като важна социална придобивка. Бернтсен смяташе Партията на напредъка за по-почтена. Вярно, тя си осигуряваше гласове с обещания за данъчни облекчения, но поне не го криеше зад благовидни предлози.

Цял ден размишлява по този въпрос, докато преглеждаше оръжията си, зареждаше ги, проверяваше дали са в изправност. Непрекъснато ходеше да се увери, че вратата е заключена, и наблюдаваше всички влизащи в паркинга превозни средства през призмата на пушката „Мерклин“ — оръжие за атентати, иззето от полицията преди повече от десет години. Отговорникът на оръжейния склад в Управлението си мислеше, че пушката е още там. Трюлс си даваше сметка за необходимостта в определен момент да напусне укреплението си, за да си купи храна, но изчака да се стъмни и хората по улиците да оредеят. Малко преди единайсет — тогава кварталният супер затваряше — взе щаера, промъкна се навън и тичешком стигна до магазина. Докато избираше продуктите, непрекъснато държеше клиентите под око. Запаси се с полуфабрикати за цяла седмица. Прозрачните пакетчета съдържаха обелени картофи, кюфтета, грахово пюре и сос. Достатъчно е да ги метнеш в тенджера с вряща вода, да изчакаш няколко минути, да срежеш пакетчетата и да изсипеш гозбата в чиния. Ако не се втеляваш много-много, вкусът напомня домашно приготвена храна.

Трюлс Бернтсен взе на спринт разстоянието до входната врата на блока, пъхна ключа в ключалката и неочаквано чу забързани крачки зад гърба си.

Извърна се стреснат, сграбчи дръжката на пистолета във вътрешния джоб и тъкмо да го извади, пред него изникна изплашеното лице на Вигдис А.

— Д… да не те стреснах? — запъна се тя.

— Не — отвърна сухо той и влезе, без да задържи вратата.

Чу обаче как тя успя да промуши тлъстото си туловище, преди вратата да се хлопне.

Бернтсен натисна копчето на асансьора. Дали го е стреснала? Направо му изкара ангелите! Преследваха го сибирски казаци. Шубе го е, и още как!

Вигдис А. лъхтеше по стълбите към асансьора. И тя като повечето жени се беше ошишкала здраво. Трюлс недоумяваше защо всички упорито премълчават, че норвежките масово страдат от наднормено тегло, което не само ще им докара някое от кошмарните заболявания вследствие от затлъстяване, ами ще доведе и до изчезването на норвежкия народ. Защото накрая никой мъж няма да може да гази в толкова много сланина. Без да слага своята в сметката, разбира се.

Асансьорът пристигна, двамата се качиха, кабината потегли, а въжетата заскърцаха, измъчвайки се от тежестта.

Някъде му попадна статия, че мъжете също пълнеят прогресивно, но не им личи по същия начин. Тлъстините им не се лепят по задника, а им придават вид на по-едри и силни. Това важеше и за Трюлс Бернтсен. Сега, с десет килограма повече, той изглеждаше много по-добре. А мазнините по женските тела се тресяха при всяко движение като желе. Виждайки подобни повлекани, му идеше да им тегли силен шут в задника и да гледа как кракът му потъва в меката плът. Лекарите непрекъснато тръбяха, че затлъстяването е новият бич, и въпреки това множество активисти кресливо заклеймяваха маниакалното желание за отслабване и възхваляваха „естествените“ женски форми. Сякаш провисналото и дебелото са идеал за неподправена женственост. Бъди доволна от тялото си. По-добре сто жени да умрат от сърдечно-съдови болести, отколкото — не дай си боже! — една — от хранително разстройство. А сега и Мартине се освини. Е, тя беше бременна, но Трюлс не съумяваше да се избави от мисълта, че и Мартине е станала една от онези трътли.

— Премръзнали ли сте? — попита с усмивка Вигдис А.

Трюлс не знаеше какво се крие зад съкращението А. — просто така пишеше на звънеца й, Вигдис А. Прииска му се да й забие един десен прав с всичка сила — надутите й до пръсване бузи щяха да поемат юмрука му, без да строшат кокалчетата. Или да я изчука. А защо не и двете?

Знаеше защо се чувства толкова бесен. Заради шибания джиесем.

След като най-после успяха да притиснат „Теленур“ да проследят телефона на Хуле, служителите установиха, че той се намира в центъра, по-точно в района на Централната гара. Едва ли в Осло има по-оживено място, и то през цялото денонощие. Дузина полицаи прочесваха района в продължение на часове. Нито следа от Хуле. Накрая някакъв новобранец излезе с баналното предложение да си сверят часовниците, да се пръснат из множеството и един да позвъни на номера на Хуле в предварително уговорена секунда. Който чуе звънене на телефон или види някой да си вади джиесема, да действа. Речено — сторено. Наистина откриха телефона — в джоба на наркоман, полузадрямал на стълбите в подножието на Предгаровия площад. Той обясни, че някакъв тип от кафене „Фюрлюсе“ му „дал“ телефона.

Асансьорът спря.

— Приятна вечер — промърмори Трюлс и слезе от кабината.

Зад него вратата се хлопна и асансьорът потегли.

Кюфтета и дивиди. Първата част на „Бързи и яростни“? Пълна боза, разбира се, но някои сцени си ги бива. Или „Трансформърс“? Меган Фокс и продължителна чекия.

Чу я как диша. Беше слязла с него от асансьора. Миризма на влажно коте. Тази вечер Трюлс Бернтсен щеше да я изчука. Усмихна се и обърна глава. Тя се опря в нещо твърдо. И студено. Трюлс Бернтсен обърна нагоре очи. Цев на пушка.

— И на теб — отговори познат глас. — С удоволствие ще вляза.

 

 

Трюлс Бернтсен седеше в креслото и се взираше в дулото на собствения си щаер.

Откри Хари. Или по-скоро обратното.

— Не можем да продължаваме да се срещаме така — подхвана Хари Хуле.

Беше забучил цигарата в единия ъгъл на устата си, та димът да не влиза в очите му.

Трюлс не отговори.

— Знаеш ли защо предпочитам твоя пистолет? — попита Хари и потупа пушката, легнала в скута му.

Трюлс продължаваше да мълчи.

— Защото искам куршумите, които открият в тялото ти, да отведат разследващите до твоето оръжие.

Трюлс сви рамене.

Хари Хуле се наведе напред. Трюлс усети дъха на алкохол. Проклятие, Хуле се беше нафиркал. За постъпките му в трезво състояние се носеха легенди. Какво ли да очаква човек от него след няколко пресушени чаши?

— Работиш за мафията, Трюлс Бернтсен. Ето го доказателството.

Хари извади идентификационна карта от портфейла на Бернтсен, иззет заедно с пистолета му.

— Томас Лундер? Това не е ли полицаят, конфискувал дрогата на летище „Гардермуен“?

— Какво искаш? — попита Трюлс, затвори очи и се облегна на стола. — Кюфтета и дивиди.

— Да разбера каква е връзката между теб, Дубай, Исабел Скойен и Микаел Белман.

Трюлс се сепна. Микаел? Че какво общо имаше Микаел? А Исабел Скойен не беше ли онази от общинския съвет?

— Нямам представа…

Петлето на щаера се вдигна.

— Внимавай, Хуле! Лек натиск върху спусъка е достатъчен да…

Петлето продължи да се вдига.

— Чакай! Чакай, да му се не види! — Езикът на Трюлс Бернтсен отчаяно сновеше из устата му в търсене на смазваща слюнка. — За Скойен и Белман не знам нищо, но за Дубай…

— Побързай.

— Ще ти разкажа за него…

— Какво?

Бернтсен си пое въздух и го задържа в дробовете си. После го изпусна с въздишка:

— Всичко.