Ю Несбьо
Фантом (13)

Тринайсета глава

Цяла нощ валя. От главния портал на затвора Хари виждаше как нов слой окапали листа покрива парка подобно на мокър жълт брезент. След приземяването на летище „Гардермуен“ беше отишъл право в дома на Ракел и изобщо не бе намерил време да подремне.

Ханс Кристиан се отзова, даде съгласието си без особени възражения и си тръгна. После Ракел и Хари седнаха да изпият по чаша чай и да си поговорят за Олег и за миналото: как е било, но не как е можело да бъде. Призори Ракел покани Хари да полегне в стаята на Олег. Преди да се отпусне, той седна пред компютъра да провери разни неща из интернет. Откри няколко статии за полицая, убит под моста „Елвборг“ в Гьотеборг. Сведенията потвърждаваха думите на Кето̀. Неизменно жадният за сензации „Гьотеборгстиднинген“ пък твърдеше, че според негови източници убитият е бил „пробито ченге“ — по поръчение на криминалния контингент е унищожавал изобличаващите го доказателства.

Преди два часа Ракел го събуди шепнешком с чаша димящо кафе. Сутрин тя винаги говореше съвсем тихо — и на Хари, и на Олег — сякаш за да улесни прехода от сънищата към реалността.

Хари погледна във видеокамерата, чу бръмчене и отвори вратата. Бързо влезе в сградата, като държеше на показ куфарчето си. Сложи идентификационната си карта на пропуска пред затворническия служител и се постара да покаже по-красивия си профил.

— Ханс Кристиан Симонсен — промърмори служителят и без да вдига глава, прегледа списъка пред себе си. — Ето, открих ви. Идвате за Олег Фауке.

— Точно така.

Колега на служителя поведе Хари по мрежа от коридори. Пресякоха откритата галерия в средната част на затвора. Служителят бъбреше колко топла есен се очаквала и току подрънкваше с ключовете си. Минаха през общото помещение. Маса за пинг-понг с две ракети и отпорена книга върху нея; малка кухня с шайби салам, сирене, хляб и нож за хляб. Но никъде не се виждаха затворници.

Спряха пред бяла врата. Служителят врътна ключа.

— По това време на деня не отключвате ли всички килии? — попита Хари.

— Другите килии са отключени, но този е задържан по параграф 171 от Закона за наказателното производство и му се полага само по час разходка на ден^[1].

— А другите арестанти къде са?

— Един господ знае. Сигурно са им пуснали „Хъслър“^[2].

Служителят му отключи килията, Хари влезе и изчака стъпките му да заглъхнат. Килията беше стандартна: десет квадрата, легло, шкаф, бюро със стол, рафтове с книги, телевизор. Седнал зад бюрото, Олег го гледаше изумен.

— Искал си да ме видиш.

— Мислех, че не ми разрешават свиждания.

— Това не е свиждане, а консултация с адвоката ти.

— С адвоката ми?

Хари кимна. На Олег тутакси му просветна. Умно момче.

— Как…

— За убийството, по което си обвиняем, не се предвижда изолационен режим и уредихме посещението сравнително лесно.

Хари отвори куфарчето, извади бял геймбой — игрова конзола — и го подаде на Олег.

— Заповядай. За теб е.

— Откъде си го купил? — Олег поглади с пръсти дисплея.

Хари сякаш забеляза лека усмивка да пробягва по сериозното му момчешко лице.

— Винтидж^[3] модел на батерии. Намерих го в Хонконг. Бях се заканил да те спукам на „Тетрис“.

— Мечтай си! — засмя се Олег. — На „Тетрис“ и подводно плуване винаги ще държа рекорда!

— А онзи път в басейна „Фрогнер“? Май те разминах с един метър, а?

— Да бе! Изостана с един метър! Мама ще го потвърди, нали и тя присъстваше.

Хари не смееше да мръдне, за да не развали мига. Жадно поглъщаше щастието, струящо от усмивката на Олег.

— За какво ме извика да говорим? — попита след малко Хари.

По лицето на Олег отново плъзнаха сенки. Той започна да опипва нервно конзолата, все едно търсеше пусковото копче.

— Не те пришпорвам, Олег, но най-лесно е да започнеш от самото начало.

— Мога ли да разчитам на теб за всичко?

Хари само успя да кимне.

— Искам да ме снабдиш…

Олег направо заби нож в сърцето му и го завъртя, защото Хари вече се досещаше за продължението.

— Тук продават само жълто и спийд, а на мен ми трябва виолин. Ще ми помогнеш ли, Хари?

— Затова ли ме извика?

— Единствен ти можеш да заобиколиш забраната за свиждане.

Олег прикова в Хари потъмнелия си сериозен поглед. Само леко потрепване по тънката кожа под окото му издаде колко е отчаян.

— Знаеш, че не мога да го направя, Олег.

— Не ми ги пробутвай тия! — Суровата металическа нотка в гласа му отекна между стените.

— Защо не те снабдят онези, за които си продавал?

— Какво съм продавал?

— Не ме баламосвай! — Хари удари с длан по капака на куфарчето. — Намерих екип на „Арсенал“ в шкафчето ти на „Вале Ховин“.

— Тършувал си из…

— Открих и това — Хари хвърли върху бюрото семейната снимка. — Знаеш ли къде е сега това момиче?

— Коя…

— Ирене Хансен. С нея сте били гаджета.

— Как…

— Във „Фюрлюсе“ са ви виждали заедно. В шкафчето ти имаше пуловер, напоен с аромат на женски парфюм, и „прибори“ за двама. Общият склад за дрога е израз на по-голяма интимност дори от споделянето на брачна постеля. Майка ти ми спомена, че веднъж те видяла из града, ухилен като идиот. Моята диагноза: прясно влюбен.

Хари видя как адамовата ябълка на Олег подскочи.

— Е?

— Не знам къде е, ясно? Просто изчезна. Може брат й да я е отвел, може да са я затворили в някоя клиника за наркомани, може да се е качила на самолет, за да се махне от цялата тази гадост.

— А може и развръзката изобщо да не е толкова щастлива — отбеляза Хари. — Кога я видя за последно?

— Не помня.

— Разправяй ги на шапката ми. Помниш, и то с точност до часове.

Олег затвори очи.

— Преди сто двайсет и два дни. Тогава Густо беше още жив. Защо намесваш и нея?

— Защото всичко е свързано, Олег. Убийството е бял кит. Безследно изчезналият — също. Видиш ли бял кит два пъти, значи е един и същ. Какво ще ми кажеш за Дубай?

— Това е най-големият град, но не столица на Обединените арабски емир…

— Защо ги прикриваш, Олег? С какво те държат?

Олег откри най-после откъде се включва конзолата и започна да щрака копчето напред-назад. Свали задния панел, вдигна металния капак на кошчето за смет до бюрото, пусна вътре батериите и върна конзолата на Хари.

— Мъртва е.

Хари пое конзолата и я пусна в джоба си.

— Ако не ми намериш виолин, ще се нашия с боклука, който предлагат тук. Чувал ли си за смес от фентанил и хероин?

— Фентанилът е рецепта за свръхдоза, Олег.

— Именно. После сам се оправяй, когато дойде ред да обясняваш на мама.

Хари мълчеше. Жалкият шантаж на Олег не го вбеси. Напротив, прииска му се да прегърне момчето, да го притисне към гърдите си. Защото и без да вижда насълзените му очи, Хари знаеше каква ожесточена борба вилнее в тялото и ума му. Усещаше наркотичния глад на Олег почти физически. В главата на зависимия не съществува нищо — нито морал, нито любов, нито разумни съображения — освен натрапчивата мисъл за кика, за опиянението, за полета. Веднъж Хари едва не се изкуши да приеме доза хероин, но в неочакван прилив на моментно отрезвение успя да откаже. Вероятно защото бе осъзнал, че наркотикът ще довърши започнатото от алкохола: ще го убие. Или пък се беше сетил за разказа на едно момиче: закачила се за хероина веднага щом минала на игла, защото нищо, което била преживяла или можела да си представи, не било в състояние да надмине екстаза от жълтото. Дали пък в критичния миг Хари не си беше спомнил и за онзи свой приятел от „Опсал“, дето влязъл в клиника за наркомани с единствената мотивация да намали наркотичния си толеранс спрямо хероина и излизайки оттам чист, да изпита отново разтърсващия кик от първата инжекция. Същият този приятел му беше разказал как избухнал в истеричен плач, когато видял следата по крачето на тримесечния си син след първата му ваксина, защото точицата от убождането на спринцовката усилила неимоверно наркотичния му глад и му се приискало мигом да зареже всичко и да хукне към „Плата“.

— Да сключим сделка — предложи Хари с натежал от безпокойство глас. — Аз ти нося каквото поиска, а ти ми разказваш всичко.

— Супер!

Хари видя как зениците на Олег се разшириха. Някъде беше чел, че мозъкът на тежкозависимите от хероина често усеща възбудата още преди да си инжектират наркотика. Изпитват действието на дрогата, докато разтапят праха и целят подходяща вена. Хари си даваше сметка, че в момента вместо Олег говори именно наркотичният екстаз. В ума му няма място за друга дума освен „супер!“ — била тя искрена, или не.

— Не искам да купувам от улицата — обясни Хари. — Имаш ли виолин на тайно място?

— Че ти нали вече си претърсил склада ми — отвърна колебливо Олег.

Хари пак си припомни, че за хероиновозависимия все пак има нещо свято: скривалището.

— Стига глупости, Олег. Съмнявам се да държиш запасите си на място, до което има достъп и друг наркоман. Къде е другият ти склад?

— Имам само един.

— Ще взема онова, което ми поръчаш, без да тършувам.

— Имам само един склад, ти казах!

Лъжеше, разбира се, но така поне Хари разбра, че Олег не се е запасил с виолин.

— Ще се върна утре — обеща Хари, стана и почука на вратата.

Не дойде никой. Хари натисна дръжката: не бяха заключили. Определено не прилагаха най-строгите охранителни мерки.

Хуле се върна по същия път, по който служителят го доведе. По коридора не срещна жива душа. Общото помещение завари все така пусто. Храната си стоеше непокътната, но бяха прибрали ножа. Продължи по коридора към галерията. С изненада установи, че и там вратата е отключена.

Натъкна се на заключена врата чак на пропуска. Обърна внимание на служителката зад гишето, преградено със стъкло, че вратите навсякъде са отключени. Тя повдигна вежда и погледна мониторите пред себе си.

— Така или иначе, който стигне дотук, няма накъде да избяга.

— С изключение на мен, надявам се.

— Моля?

— Нищо.

Излезе от затвора и чак когато измина стотина метра към „Грьонланслайре“, всичко се подреди в главата му. Пустите помещения, отключените врати, ножа за хляб. Закова се на място. Сърцето му се разблъска лудо и чак му прилоша. В ушите му зазвънтя птича песен. В ноздрите му нахлу мирис на трева. Хари се обърна и хукна обратно към затвора. Устата му пресъхна от страх и от разбушувалия се адреналин.