Ю Несбьо
Фантом (15)

Петнайсета глава

За последните три години в Хонконг Хари навъртя по-голям километраж, отколкото през целия си живот, и благодарение на тренинга си взе стоте метра до затвора само за тринайсет секунди — достатъчни обаче в ума му да се разиграят няколко сценария. Всичките приключиха идентично: пристигаше твърде късно.

Позвъни и едва се стърпя да не разтърси вратата, докато чакаше да му отворят отвътре. Най-сетне автоматичното устройство избръмча и Хари хукна по стълбите към пропуска.

— Да не забравихте нещо? — попита служителката.

— Да — Хари изчака тя да го пусне. — Обявете тревога! — развика се той, остави куфарчето и се спусна по коридора. — Килията на Олег Фауке!

Трескавото трополене от стъпките му отекваше между стените на пустото фоайе, по празните коридори и в необяснимо безлюдното общо помещение. Не усещаше да се е задъхал, ала дишането му кънтеше оглушително в главата му.

Викът на Олег долетя до ушите му, докато прекосяваше последния коридор. Вратата към килията стоеше открехната. В секундите, предшестващи влизането му вътре, Хари изживя кошмарите си наяве. Точно като надвисналата над него лавина, сега ужасът да види какво се крие зад вратата сковаваше краката му. Най-сетне влетя в килията и бързо прецени ситуацията: прекатурено бюро, пръснати по пода документи и книги. В дъното, с гръб към гардероба, Олег, хванал металния капак на кошчето за смет като щит, крещеше с цяло гърло, а от черната му тениска с надпис „Slayer“ капеше кръв. Пред Олег, с гръб към Хари, плешив, дебеловрат мъж в потник беше вдигнал заплашително ножа за хляб. Хладното оръжие издрънча в металния капак. Мъжът явно усети промяната на светлината в килията, защото рязко се извъртя. Наведе глава и насочи ножа към Хари.

— Изчезвай! — процеди той.

Хари не се подведе да следи движението на ножа, а се концентрира върху краката. Зад нападателя Олег се свлече на пода. В сравнение с човек, тренирал бойни изкуства, Хари притежаваше повече от скромен арсенал от нападателни техники. Всъщност владееше само две. И се придържаше към две правила. Първо: правила няма. Второ: атакувай пръв. И Хари приложи автоматизираните движения на човек, усвоил и отработил едва два подхода за нападение. Пристъпи към ножа, за да принуди противника си да отдръпне оръжието с цел да осъществи по-силен замах преди удара. А докато онзи извършваше това движение, десният крак на Хари разцепи въздуха и покоси крака на противника над колянната капачка. И понеже човешката физиология не е осигурила надеждна защита срещу подобни удари, квадрицепсът веднага се скъса. Съдбата му последваха и кръстните връзки, а вследствие от натиска на колянната капачка върху малкия пищял — и патералното сухожилие.

Мъжът се строполи с вик, изпусна ножа и оръжието издрънча о пода. Ръцете му посегнаха към източника на адската болка и очите се изцъклиха, когато откри колянната капачка не там, където я търсеше.

Хари ритна ножа извън обсега на нападателя и вдигна крак, за да довърши започнатото, както го бяха учили: стъпваш с всичка сила върху бедрото на поваления противник, за да предизвикаш масирани вътрешни кръвоизливи и да му попречиш да се изправи. Ала понеже разбра, че целта и без това е постигната, свали крака си.

По коридора отекнаха забързани стъпки и трескаво дрънчене на ключове.

— Насам! — извика Хари, прескочи стенещия нападател и се приближи до Олег.

До вратата на килията се чу запъхтяното дишане на първия пристигнал.

— Какво, по дявол…

— Изведете този човек оттук и извикайте лекар! — извиси глас Хари, за да надвика изблика му. — После ще се обясняваме, сега намерете лекар! — Разкъса тениската и заопипва окървавената гръд на Олег, за да открие раната. — И да дойде веднага при нас, онзи зад мен има само изместена капачка.

Хари хвана лицето на Олег между окървавените си длани, докато затворническият персонал извеждаше крещящия мъж.

— Олег? Чуваш ли ме? Олег?

Момчето премига. От устните му се изтръгна едва доловим шепот. Хари усети как нещо го стегна в гърдите.

— Олег, ще се оправиш. Ножът не е засегнал жизненоважен орган.

— Хари…

— Пък наближава и Бъдни вечер, ще ти бият доза морфин.

— Млъквай, Хари.

Хари се подчини. Олег отвори широко очи. Светеха с отчаян трескав блясък. Подхвана с дрезгав глас, като изговаряше думите съвсем отчетливо:

— Трябваше да го оставиш да си свърши работата, Хари.

— Какви ги говориш?

— Не ми пречи да направя каквото съм решил.

— А именно?

Никакъв отговор.

— Какво искаш да направиш, Олег?

Момчето сложи ръка на тила му и го притегли към себе си.

— Безсилен си да го спреш, Хари — прошепна то. — Вече е започнало. Положението е неудържимо. Опиташ ли се да попречиш, ще паднат повече жертви.

— Какви жертви?

— Това е нещо много голямо, Хари. Ще погълне теб, ще погълне всички ни.

— Кой ще умре? Кого прикриваш, Олег? Ирене ли?

Олег затвори очи. Устните му се размърдаха едва-едва. После застинаха. Така приличаше на онова единайсетгодишно хлапе, което Хари слагаше да спи след дълъг ден.

— Теб, Хари — промълви неочаквано Олег. — Ще убият теб.

Излизайки от затвора, Хари видя пристигналите линейки. Замисли се за нещата, каквито бяха преди. За града, за живота си. Снощи, докато сърфираше от компютъра на Олег, потърси информация за „Sardines“ и „Russina Amcar Club“. Нямаше дори намек за съживяването им. Възкресението явно се случва само в прекалено смелите ни мечти. Животът не ни научава на много, но едно ни показва със сигурност: няма връщане назад.

Хари запали цигара и в секундата преди да дръпне, когато мозъкът му вече приветстваше действието на никотина, преди той да е стигнал до рецепторите му, в главата му отекна онази дума, която щеше да го преследва до края на вечерта, а вероятно и през цялата идна нощ; едва доловимата дума, изплъзнала се между устните на Олег, когато Хари влезе в килията:

— Татко…