Ю Несбьо
Фантом (8)

Осма глава

Виждаш ли как кървя, татко? От мен изтича прокажената ти кръв. И твоята кръв, Олег. Камбаните трябваше да бият на умряло за теб. Проклинам те, проклинам деня, в който те срещнах. Беше ходил на концерт на „Джудас Прийст“ в зала „Спектрум“. Чаках отвън и се смесих с тълпата.

— Леле, каква готина тениска! — възкликнах аз. — Откъде си я купи?

— От Амстердам — отвърна ти и ме изгледа озадачен.

— Гледал си „Джудас Прийст“ в Амстердам?

— Защо не?

Нямах представа какво свирят „Джудас Прийст“, но поне бях проверил, че са банда, а не солов изпълнител. Вокалистът се казвал Роб някой си.

— Лудница! „Прийст“ къртят!

Ти някак се скова и ме погледна съсредоточено. Така гледа животно, надушило нещо: опасност, плячка, потенциален спаринг-партньор. Или — в твоя случай — предполагаема сродна душа. Защото самотата огъваше плещите ти като тежко, напоено с вода палто и затрудняваше стъпките ти. Обещах да те черпя с кока-кола, ако ми разкажеш как „Прийст“ са забили в Амстердам.

И ти започна да говориш за концерта в „Хайнекен Мюзик Хол“ състоял се преди две години. Разказа ми как през осемдесетте двама приятели — на осемнайсет и деветнайсет години — се простреляли с ловна пушка, след като слушали парче на „Прийст“, в което се носело скритото послание „do it!“ — направи го! Само единият оцелял. „Прийст“ свирели хеви метъл, а някои парчета се водели спийд метъл. За двайсет минути успя да ме въведеш в тънкостите на готик субкултурата и влечението към смъртта и някак неусетно стана време да включим метамфетамина в разговора.

— Да се поразходим, Олег. Нека отпразнуваме подобаващо срещата на две сродни души. Какво ще кажеш?

— В смисъл?

— Познавам едни купонджии, дето ще пушат в парка.

— Аха… — по лицето ти се изписа недоверие.

— Не ти говоря за тежки неща, а за „лед“^[1].

— Не се занимавам с такива работи. Sorry.

— Да не мислиш, че аз се занимавам? Само ще изпушим една лула. Двамата. Истински „лед“, а не онази долнопробна мешилка. Точно като Роб.

— Като Роб ли? — сепна се Олег, докато отпиваше от кока-колата.

— Да.

— Като Роб Халфорд?

— Именно. Неговият роуди^[2] купил стока от същия, дето ще снабди и мене. Имаш ли пари?

Подхвърлих го така небрежно, между другото, че по сериозното му лице не забелязах нито сянка на съмнение.

— Роб Халфорд наистина ли пуши „лед“?

Извади петстотинте крони, които му поисках. Помолих го да ме изчака, станах и тръгнах към моста „Ватерлан“. Отдалечих се на безопасно разстояние, пресякох и след триста метра стигнах до Централната гара. Изобщо не възнамерявах да се връщам повече при шибания Олег Фауке.

Но докато седях в тунела под пероните с лула в устата, осъзнах, че двамата с него имаме още какво да си кажем. Не бяхме приключили. Той се появи, опря се на стената и се свлече до мен, без да обели дума. Протегна ръка. Подадох му лулата. Той дръпна. Задави се. Протегна другата си ръка:

— Дай ми рестото.

И така сформирахме тандема Густо и Олег. Всеки ден след края на смяната си в „Клас Улсон“, където караше летния си стаж, Олег идваше при мен и заедно се спускахме към центъра. Къпехме се в мръсното езеро в Средновековния парк и гледахме как върви строежът на новия квартал около Операта.

Споделяхме си всичко за бъдещите си планове и мечти, за местата, които искаме да посетим. Цялата му заплата отиваше за пушене и смъркане.

Разказах му за приемния ми баща — как ме е изхвърлил, защото приемната ми майка ми се пускала. А ти, Олег, ми разказа за някакъв тип, гадже на майка ти, ченге на име Хари. Бил адски точен пич. Можел си да разчиташ на него. Но нещата се разсъхнали. Първо между него и майка ти. После пък сте били въвлечени в убийство, което той разследвал. Тогава с майка ти сте се преместили в Амстердам. Отвърнах ти, че този тип сигурно наистина е бил точен пич, но изразът е съвсем изтъркан. Ти ми се тросна, че „шибан“ бил още по-старомоден израз — да съм го знаел, ако ще се правя на интересен. Пък и звучало адски инфантилно. Попита ме защо съм говорел на толкова изопачен източен диалект, като не съм бил от източната част на Осло? Отвърнах, че имам навика да маниернича, защото това подсилва ефекта на казаното. А „шибан“ е толкова неподходящо, че чак звучи мегауместно. Олег ме погледна. „Ти също си толкова неподходящ, че си мегауместен“ — отвърна той. Слънцето грееше, а аз си мислех, че никой никога не ми е правил по-як комплимент.

Тръгнахме да просим по „Карл Юхан“ — ей така, за кеф. Отмъкнах скейтборд от площада пред Кметството и само след половин час го трампихме за спийд. Качихме се на корабче за Ховедоя, изкъпахме се и пихме бира на аванта. Няколко момичета ме поканиха да се кача в яхтата на тате. Ти се качи на мачтата и скочи оттам. Едва улучи палубата. После взехме трамвая за Екеберг, за да гледаме залеза. Точно тогава се провеждаше традиционният младежки международен турнир по футбол в Осло. Някакъв сдухан треньор от Трьонделаг се зазяпа в мен. Обещах да му духам срещу хилядарка. Той ми даде парите, аз изчаках да си смъкне панталоните до глезените и търтих. После ти ми разказа, че нещастникът стоял като цапардосан по главата. Малко останало да те попита дали ти няма да свършиш работата. Майчице, как се сцепихме от смях тогава!

Имах чувството, че онова лято никога няма да свърши. Но и неговият край дойде. Последната ти заплата изхарчихме за коз. Пушехме и издухвахме дима към бледото пусто нощно небе. Тогава ти каза, че ще изкараш добри оценки в училище и ще отидеш да следваш право — като майка ти. А после — шибаната Полицейска академия! От смях ни потекоха сълзи.

Но след началото на учебната година започнах да те виждам все по-рядко и по-рядко. Ти си живуркаше в къщата в Холменколен при мама, а аз се свивах на дюшек в репетиционната на някаква група. Пуснаха ме по милост да нощувам там. Наглеждах им апаратурата, а като идваха да свирят, се омитах. Отписах те. Реших, че си се върнал в скучното си образцово ежедневие. По онова време започнах да пласирам.

Всъщност стана съвсем случайно. Бях взел пари назаем от една жена, у която бях спал. И така, слизайки до Централната гара, попитах Туту дали му се намира „лед“. Туту го играеше маша на Один, тартора на бандата „Лос Лобос“ от Алнабрю, и малко заекваше. Сдобил се с прозвището, след като Один го накарал да изпере един куфар мангизи от наркотици. За целта го изпратил в букмейкърски пункт в Италия, за да заложи парите на футболен мач, който освен това бил предварително уреден, и Один знаел резултата. Отборът домакин трябвало да спечели с 2 — 0. Один инструктирал Туту как да каже „two nil“, но от нерви Туту така започнал да пелтечи на гишето, че букмейкърът чул само „ту-ту“ и го попълнил във фиша: два на два. Десет минути преди края на мача домакините водели с два гола преднина и всички били спокойни. С изключение на Туту, който тъкмо забелязал какво пише на разписката му: че е заложил цялата сума на равен мач. Знаел, че Один ще му пръсне коляното. Това е неговият начин да вразумява хората си. Тук идва ред на втория повратен момент. На резервната скамейка на домакините седял наскоро купен полски нападател. Понеже се справял с италианския колкото Туту — с английския, полякът единствен не разбрал, че мачът е предварително уговорен. И когато треньорът го пуснал в игра, нашият човек направил онова, за което му плащали: отбелязал. И то не един, а два гола. Туту спасил кожата. Още същата вечер кацнал в Осло и веднага отишъл при Один да му се похвали. Уви, след неочакваната сполука късметът му изневерил. Туту проявил неблагоразумието да започне с лошите новини как сгафил и заложил парите на друг резултат. От припряност така запелтечил, че Один изгубил търпение, извадил револвера от чекмеджето и — повратен момент номер три — прострелял Туту в коляното, преди онзи да стигне до щастливата развръзка.

Така де. Та през онзи, въпросния, ден в Осло Туту ми каза, че н-н-няма да намеря л-л-лесно „лед“, и ще трябва да се задоволя с п-п-прах. И едното, и другото все е метамфетамин, ама аз не исках прахообразен, а кварц. Красивите бели кристали ти отвяват главата, а този жълтеникав, смрадлив прах, който ти пробутват в Осло, е примесен с бакпулвер, пудра захар, аспирин, витамин B₁₂ и какво ли още не. А за „дрОгарите“ с по-изтънчено небце — със стрити болкоуспокояващи с вкуса на спийд. В крайна сметка купих каквото се предлагаше, а Туту ми направи отстъпка за количество. Останаха ми и пари за малко амфетки. И понеже амфетаминът си е направо здравословна храна в сравнение с метамфетамина, само дето действа малко по-бавно, изсмърках спийда, а метамфетамина смесих с още бакпулвер, продадох го на „Плата“ и ударих кьоравото.

На следващия ден пак отидох при Туту и повторих същата схема. Само дето купих по-голямо количество. Част от дрогата изсмърках, остатъка го смесих с бакпулвер и го продадох. На третия ден — пак така. Казах на Туту, че ще купя повече, ама ако се навие да ми го даде на вересия. Той само се изсмя. На четвъртия ден Туту ми предаде желанието на шефа си: да вместим моите занимания в по-организирана ф-ф-форма. Видели ме да продавам и им харесало как се справям. Продам ли две партиди на ден, пет хилядарки отивали право в моя джоб. Така се превърнах в един от пласьорите на Один и „Лос Лобос“. Преди обяд Туту ми връчваше стоката, в пет следобед предавах печалбата и евентуално останалия наркотик. Не се случваше да хартиса. С две думи, поех дневната смяна.

В продължение на три седмици търговията вървеше супер. Една сряда обаче — бях на Випетанген — тъкмо бях продал две партиди, джобът ми беше пълен с кинти, а носът — със спийд — реших, че няма причина да се виждам с Туту на Централната гара. Изпратих му есемес, че си вземам отпуск, и се метнах на кораба за Дания. Човек изтрещява, като се е друсал продължително и често с амфетамини.

Върнах се и веднага чух за намерението на Один да ми вдигне мерника. Хвана ме шубето, пък и нали знаех как Туту се е сдобил с прякора си. Затова гледах да не се мяркам много-много в стария район, ами се мотаех из квартал „Грюнерльока“. И чаках деня на разплатата. Но Один си имаше много по-сериозни проблеми от пласьор, който му дължи няколко хилядарки. В града се беше появила конкуренция. „Мъжът от Дубай“. Не бръмчеше на амфетки, а на бяло — най-важната стока за „Лос Лобос“. Според някои бандата се състояла от беларуси, според други — от литовци, според трети — от пакистанци. Едно обаче беше извън всякакво съмнение: ставаше въпрос за професионалисти, които не се страхуват от нищо. И всички гледаха да не разпитват много-много. Беше адски смотана есен.

Бях профукал и последния петак, нямах работа и трябваше да се спотайвам. Намерих купувач за апаратурата от репетиционната. Човекът поиска да я огледа. Изобщо не се усъмни дали е моя. Все пак живеех там! Оставаше само да уговорим кога да дойде да си я вземе. И неочаквано — като ангел спасител — отнякъде долетя Ирене. Луничавата мила Ирене. Беше през октомври, тъкмо се разправях с някакви типове в парка „Софиенберг“, и тя се появи изневиделица. Разплака се от радост. Попитах я има ли пари и тя размаха кредитната си карта. От баща й, Ролф. Хукнахме към най-близкия банкомат и изпразнихме сметката му до шушка. Ирене първо се възпротиви, но като й обясних, че от това зависи животът ми, веднага се нави. Трийсет и една хиляди. Обядвахме в „Олимпен“, купихме си няколко грама спийд и се прибрахме в репетиционната. Тя ми довери, че се скарала с майка си. Остана да нощува при мен. На следващия ден я заведох на Гарата. Видяхме Туту, възседнал мотоциклет, в кожено яке с рисунка на вълча муцуна на гърба. Туту с мустак, пиратска кърпа на главата и татуировки, подаващи се над яката му. И въпреки това приличаше на шибано пиколо. Той се канеше да скочи от мотора и да хукне след мен, но разбра, че не се крия. Изплатих му двайсетте хиляди, които му дължах, плюс още пет за лихвите. Благодарих му за заема и предложих да започнем на чисто. Туту се обади на Один, без да сваля поглед от Ирене. Разбрах какво иска. Бедничката красива бледа Ирене.

— Один иска още пет б-б-бона — обясни той. — Иначе ми нареди да те н-н-н… — той си пое дъх.

— Да ме набиеш — помогнах му аз.

— И то още сега.

— Добре, днес ще продам две партиди.

— Ще трябва да си ги п-п-платиш.

— Стига де, знаеш, че ще ги пласирам за два часа.

Туту ме погледна и кимна към Ирене, която ме чакаше до стълбите към предгаровия площад.

— А тя?

— Помага ми.

— Момичетата са д-д-добри пласьори. Използва ли?

— Още не.

— К-к-крадльо — ухили се той с беззъбата си уста.

Наброих му парите. Последните. Все оставах на червено. Сега последните капки от кръвта ми изтичат.

След седмица близо до рок кафенето едно момче спря пред мен и Ирене.

— Запознай се с Олег — представих го аз и скочих от цокъла. — Това е сестра ми, Олег.

Прегърнах го. Усетих как повдигна глава, за да огледа Ирене над рамото ми. През дънковото яке усетих как сърцето му се разтуптя.

Полицай Бернтсен седеше с крака върху бюрото и слушалка, притисната към ухото. Разговаряше с полицейския участък в Лилестрьом, окръг Румерике. Беше се представил като Рой Лундер, лаборант в КРИПОС. Полицаят, с когото разговаряше, току-що потвърди, че са приели предполагаемата пратка хероин от „Гардермуен“. Съгласно процедурата по конфискация на съмнителни пратки, всички вещества, иззети от цялата страна, постъпваха за анализ в лабораторията на КРИПОС в квартал „Брюн“, Осло. Веднъж седмично служебен автомобил на КРИПОС обикаляше полицейските звена в Югоизточна Норвегия и събираше проби. Другите полицейски окръзи изпращаха веществата по куриер.

— Добре — Бернтсен повъртя в ръка фалшивата идентификационна карта с негова снимка, но с името Рой Лундер, КРИПОС. — Ще мина покрай Лилестрьом да взема пробата. Такова голямо конфискувано количество трябва да се изследва веднага. Е, ще се видим утре сутринта.

Затвори очи и погледна през прозореца. Новият квартал в района на залива Бьорвика се издигаше към небето. Замисли се за дребните детайли: размерите на винтовете и гайките, качеството на строителния разтвор, подвижността на прозорците. Всичко това трябва да се съчетае успешно, за да функционира добре целостта. Трюлс Бернтсен изпита дълбоко удовлетворение. Защото целостта функционираше. И то как.