Ю Несбьо
Фантом (5)

Пета глава

— Искам само да ги разгледам, нищо няма да пипам — обеща Хари.

Дежурният зад гишето на ареста го изгледа колебливо.

— Хайде, Туре, с теб се знаем от сто години!

— Добре де — прокашля се Нилсен. — Пак ли се върна на работа, Хари?

Хари сви рамене. Нилсен наклони глава и примижа. Клепачите се смъкнаха и закриха наполовина очните му ябълки. Сякаш искаше да пресее зрителните си впечатления. Да отстрани маловажното. Останалото явно проговори в полза на Хари.

Нилсен въздъхна дълбоко, изгуби се зад някаква врата и се върна с чекмедже. Точно както Хари предположи, предметите, иззети от Олег при задържането му, се намираха в ареста. Според процедурата първо довеждаха арестантите тук, а чак след като се установеше със сигурност, че ще лежат повече от няколко дни, ги местеха в „Бутсен“. Невинаги обаче изпращаха вещите им с тях в затвора.

Хари огледа предметите в чекмеджето. Ключодържател с два ключа, нарисуван череп и името на траш метъл бандата „Слейър“. Швейцарско сгъваемо ножче, което освен острие включваше отвертка и ред други приспособления. Запалка за еднократна употреба. И още нещо.

Макар да го беше очаквал, Хари потръпна. Вестниците го бяха нарекли „разчистване на сметки в наркосредите“.

Спринцовка, опакована в найлонов плик.

— Това ли е всичко? — Хари извади халката с ключовете.

Докато ги разглеждаше, отпусна ръка под плота. Това очевидно не се понрави на Нилсен. Наведе се напред, за да следи внимателно какво прави Хари.

— Не е ли носел портфейл? Дебитна карта? Документ за самоличност?

— Явно не.

— Ще ми направиш ли услугата да хвърлиш един поглед на описа?

Нилсен вдигна листа от дъното на чекмеджето, сложи си очила и започна да преглежда съдържанието.

— Носел е мобилен телефон, но колегите са го взели. Сигурно за проверка дали е звънил на жертвата.

— Мхм. Друго?

— Какво да е то? — Погледът на Нилсен зашари по листа. — Не, няма друго — заключи накрая той.

— Благодаря ти. Е, това е, Нилсен. Признателен съм ти за помощта.

Нилсен кимна бавно, без да сваля очилата си.

— Ключовете — натърти той.

— Разбира се — Хари ги пусна в чекмеджето.

Нилсен провери дали ключовете са два.

Хари излезе от ареста, прекоси паркинга и пое по булевард „Океберг“. Продължи към квартал „Тьойен“ и улица „Юрте“; после тръгна по Малкия Карачи^[1]. Невзрачни магазинчета, забулени жени, старци, седнали в пластмасови столове пред кафенетата. Тук се намираше и кафене „Фюрлюсе“ — сборното място на градските несретници, стопанисвано от Армията на спасението. Хари знаеше, че в дни като днешния там цари спокойствие, но стегне ли лютата зима, бездомниците ще напълнят кафенето. Долу предлагаха безплатно кафе, пресни сандвичи, чисти дрехи, излезли от мода, сини маратонки от излишъка в склада на министерството на отбраната. В медицинския кабинет на втория етаж превързваха рани от бойното поле на наркоманите в града, а при нужда им поставяха и инжекции с витамин B. Хари се поколеба дали да не се отбие във „Фюрлюсе“. Надяваше се да завари там Мартине. Един поет беше казал, че след голямата любов идват малките. Мартине се бе оказала една от малките любови на Хари. Но той искаше да я види за друго. Осло не е голям град и тежко пристрастените наркомани се събираха или във „Фюрлюсе“, или в кафенето на Църковната градска мисия на улица „Шипер“. Хари не би се учудил, ако Мартине е познавала Густо Хансен. И Олег.

Все пак реши да върши нещата едно по едно и подмина кафенето на Армията на спасението. Пое по моста над река Акершелва. Погледна надолу. Кафеникавата вода, която Хари помнеше от детството си, сега беше по-бистра от планински поток. Говореха, че имало много пъстърва. По пътеките на двата бряга на реката се навъртаха стари познайници: дилърите. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому.

Тръгна нагоре по улица „Хаусман“, подмина църквата „Свети Яков“. Следеше номерата на сградите. Табела с надпис „Театър на жестокостта“. Врата, надраскана с графитни усмивки. Открито пусто пространство, опустошено от пожар. Стигна до целта си: построена през деветнайсети век сграда, издържана в духа на традиционната за Осло архитектура. Боядисана в блед нюанс, изчистена, на четири етажа. Хари бутна портата. Оказа се отключена. Пое по стълбите. Вонеше на пикоч и отпадъци.

По стените забеляза надраскани кодирани съобщения, отломки от парапет, врати със следи от взлом, сдобили се с нови подсилени ключалки. На третия етаж спря. Беше открил местопрестъплението, запечатано с две кръстосани полицейски ленти в бяло и оранжево.

Бръкна в джоба си и извади двата ключа, които свали от ключодържателя на Олег, докато Нилсен разглеждаше описа на иззетите вещи. Хари не знаеше кои точно от своите ключове бе нанизал на халката в бързината, но в Хонконг дубликати на ключове се вадеха лесно.

Единият ключ, марка „Абус“, беше за катинар, досети се Хари, защото самият той веднъж си беше купил такъв. На другия пишеше „Винг“. Пъхна го в ключалката, но успя да го вкара само до половината. Натисна, ала напразно. Опита се да го завърти.

— Мамка му!

Извади мобилния си телефон. Беше записал номера й с буквата Б в „контакти“. Понеже в указателя си бе въвел само осем имена, една буква напълно му стигаше.

— Да, моля — обади се Беате Льон.

Освен безспорния й професионализъм в работата й на криминалист, Хари най-много ценеше у нея способността й да подава само най-съществената информация, без да разводнява сведенията с излишни обяснения. По това двамата много си приличаха.

— Здравей, Беате. В момента съм на улица „Хаусман“.

— На местопрестъплението? Какво т…

— Не мога да вляза. Имаш ли ключ?

— Дали имам ключ?

— Нали ти командваш работите вътре?

— Имам ключ, разбира се. Но нямам никакво намерение да ти го давам.

— Не, естествено. Знам колко си стриктна, обаче все си забравила да вземеш някоя проба. Спомням си как едно светило в криминалистиката беше казало, че когато става въпрос за убийство, криминалният експерт трябва да провери всяка прашинка.

— Спомняш си, значи.

— Казваше го на всички, на които преподаваше. Няма да ти преча, само ще гледам, докато работиш.

— Хари…

— Нищо няма да пипам.

Мълчание. Хари съзнаваше, че я използва. Освен колежка, тя му беше и приятелка. Нещо повече: вече имаше и дете.

— Дай ми двайсет — въздъхна тя.

За нея уточнението „минути“ се подразбираше.

За него — думата „благодаря“. Затова Хари просто затвори.

 

 

Полицай Трюлс Бернтсен се влачеше едва-едва по коридора на ОРГКРИМ. Опитът го беше научил, че колкото по-бавно върви, толкова по-бързо минава времето. А ако Трюлс Бернтсен разполагаше с нещо в неограничени количества, това беше време. В кабинета го очакваше стол с протрита тапицерия и малко бюро с купчина доклади, оставени там предимно за камуфлаж. Имаше и настолен компютър, който използваше да сърфира из Мрежата, но и това му омръзна, след като ръководството няколкократно предупреди служителите кои сайтове са разрешени. А понеже той се числеше към „Наркотици“, а не към „Пороци“, току-виж го извикали на пангара.

Полицай Бернтсен занесе пълната си чаша с кафе до бюрото. Много внимаваше да не разлее от кафявата течност по брошурата за новото ауди Q5. 211 конски сили. Джип. Такива карат пакистанците. Бандитска придобивка. С лекота отвява старите полицейски коли. Такъв автомобил показва, че си баровец. И тя, от новата къща в Хьойенхал, ще разбере, че Трюлс е голяма работа. Не е някой голтак.

Затова ще поддържа установеното статукво. Ето това трябва да прави. Да съхраняват натрупаните активи, както се изрази Микаел Белман на оперативката в понеделник. А това означаваше да се погрижат на сцената да не стъпват нови актьори.

— Винаги може да свием още продажбата на наркотици. Но след като постигнахме толкова високи резултати за толкова кратко време, съществува голяма опасност от реланс. Спомнете си за Хитлер и Москва. Човек не бива да отхапва залък, твърде голям за неговата уста.

Полицай Бернтсен разбра думите му в смисъл — дълги дни и крака върху масата.

Случваше се да се разтъжи по работата в КРИПОС. За разлика от наркотиците, убийствата не са политика. Разкриваш кой е убиецът — и край. Но Микаел Белман изрично настоя Трюлс да го последва в Главното управление. Трябвали му съюзници на новата, още вражеска територия. Хора, на които да разчита; довереници, готови при атака да пазят фланговете. Както неведнъж аз съм ти спасявал задника — спести му Микаел, но посланието прозираше кристално ясно. Последния път, когато Белман го измъкна, Трюлс се беше увлякъл да притиска онова хлапе в ареста и по злощастно стечение на обстоятелствата увреди зрението му. Микаел, разбира се, здраво накова Трюлс. „Знаеш колко ненавиждам полицейското насилие! — крещеше той. — Няма да позволя това да се повтори в моя отдел!“ Уви, правилникът го принуждавал да съобщи за провинението в Стратегическия щаб, а членовете му съответно да преценят дали да прехвърлят случая в Специалното звено. Но зрението на хлапето се възстанови почти напълно, Микаел се споразумя с адвоката му, погрижи се да свалят обвиненията за притежание на наркотици и историята се потули. Сякаш изобщо не се беше случвала.

Дълги дни и крака върху бюрото.

Точно там възнамеряваше да ги опъне Трюлс, когато — сигурно за десети път днес — плъзна поглед над парка до „Бутсен“ и старата липа по алеята към затвора.

Беше се появил.

Червеният плакат.

Трюлс Бернтсен усети как настръхва от нетърпение. Пулсът му се ускори. Настроението му се повиши.

Скочи от стола, облече си якето и заряза кафето на бюрото.

 

 

Църквата в Стария град се намираше на осем минути бърз ход от Главното управление. Трюлс Бернтсен слезе по улица „Осло“ до Мемориалния парк, зави наляво, прекоси Моста на Дювеке и се озова в сърцето на столицата — там, където бе възникнал градът. Самата църква беше издържана в почти аскетичен стил — без пищна орнаментика, каквато притежаваше църквата до Управлението, построена в духа на неоромантизма. Но храмът в Стария град можеше да се похвали с много по-интригуващи истории — ако, разбира се, бабата на Бернтсен не си ги бе измислила. Тя често му разказваше приказки, докато го гледаше като малък. След появата на предградието Манглерю в края на петдесетте семейство Бернтсен се пренесло в едно от тамошните запуснати централния имения. И макар че бяха потомци на три поколения работници, родени и отраснали в Осло, Бернтсенови се почувствали пришълци в градчето. Защото повечето жители на Манглерю по онова време били селски стопани и хора, дошли отдалече с надеждата да започнат живота си отначало. През седемдесетте и осемдесетте за Трюлс стана ежедневие да вижда баща си пиян вкъщи и да го слуша да проклетисва всичко и всички. Затова Трюлс често търсеше убежище при най-добрия си — и единствен — приятел Микаел. Или при баба си в Стария град. От нея знаеше, че църквата там е построена върху руините на манастир, съграден през тринайсети век. По време на чумната епидемия, наричана още „черната смърт“, монасите се заключили в светата обител, та никой да не смущава молитвите им, но се говорело, че така искали да се отърват от свещения си християнски дълг да се грижат за заразените. Когато след месеци без никакви признаци на живот началникът на кралската канцелария наредил да взривят вратата на манастира, нахлулите служители заварили вътре плъхове да пируват с гниещите трупове на монасите. Баба му най обичаше да му разказва за лудницата, която построили на мястото на разрушения манастир. Безумците, затворени там, често разправяли, че нощем срещали по коридорите мъже в монашески раса. А когато един от пациентите се осмелил да свали качулката на един от призраците, срещу него лъснало мъртвешки бледо лице, наръфано от плъхове и с празни очни орбити. Трюлс пък харесваше най-много историята за Аскил Острото ухо. Той живял и умрял преди повече от сто години. По това време Кристиания^[2] вече се била превърнала в нормален град, а на мястото на манастира се издигала съществуващата и до днес църква.

Според преданието призракът на Аскил днес бродел из гробището, по околните улици, покрай пристанището и из Квадратурата, но не смеел да се отдалечи повече, защото куцукал на един крак и се движел бавно, а трябвало да се прибере обратно в гроба преди изгрев-слънце. Аскил Острото ухо изгубил крака си едва тригодишен. Смазала го каруца, която бързала да гаси пожар. Бабата на Трюлс обясняваше, че му лепнали прякора, защото хората от източната част на Осло предпочитали да се шегуват с черти от характера, отколкото с физически недъг.

През онези тежки времена недъгавите деца нямали голям избор. И Аскил Острото ухо тръгнал да проси. Станал честа гледка в разрастващия се град. Неизменно благ и винаги готов да се поразговори с някого, най-често си бъбрел с безделниците в кръчмите, дето по цял ден не хващали никаква работа, но често се сдобивали с пари отнякъде. От време на време пускали по някой петак и в шепата на Аскил. Когато обаче се случело на просяка да му дотрябват повечко пари, той осведомявал полицията кой от нехранимайковците е проявявал в последно време особена щедрост. И кой, начевайки четвъртата чаша, без да забелязва безобидния просяк в ъгъла, се е похвалил, че го поканили да се включи в обир на златаря на улица „Карл Юхан“ или на търговеца с дървесина в Драмен. Започнало да се шушука, че Аскил има прекалено остри уши. След като полицията заловила разбойническа шайка в Кампен, Аскил Острото ухо изчезнал. Така и не го намерили, ала една сутрин през зимата, на стълбите пред църквата в Стария град, минувачи открили патерица и две отрязани уши. Погребали тленните му останки в гробището, но понеже свещениците не го опели, призракът му започнал да броди наоколо. След като се спуснел мрак, хората често виждали из Квадратурата или около църквата да куцука мъж с шапка, нахлупена ниско на главата. Молел за две йоре. Две йоре!^[3] Отминеш ли клетника, без да му дадеш милостиня, те чакало нещастие.

Така го беше учила баба му, но Трюлс въпреки това подмина най-равнодушно болезнено слабия просяк със странни одежди и покафеняла кожа, свил се до гробищната порта, и продължи по чакълестата алея между гробовете. Преброи седем гроба, обърна се наляво, после преброи още три и свърна надясно. Спря до четвъртия гроб.

Името, гравирано върху плочата, не му говореше абсолютно нищо. А. К. Рюд. Едва двайсет и девет годишен, този човек бе починал през 1905 година, когато Норвегия се е сдобила с независимост. Освен датите на раждане и смърт върху плочата нямаше друг текст. Липсваше дежурната подкана да почива в мир, както и други крилати фрази — в буквалния смисъл. Вероятно защото върху малкия камък нямаше място за повече надписи. Грапавата му повърхност обаче изглеждаше доста подходяща за съобщения с тебешир. Вероятно затова бяха избрали точно него, за да напишат ЛЦШУРДТОТИИСОЧ.

Трюлс разкодира посланието с помощта на съвсем лесен шифър, който често използваха, та написаното, попаднало под погледите на случайни минувачи, да не събуди подозренията им.

Трюлс прочете последните две букви, след тях нареди двете предходни и така нататък — на същия принцип.

ОЧИСТИ ТОРД ШУЛЦ — получи се накрая.

Трюлс Бернтсен не го записа. Беше напълно излишно. Притежаваше отлична памет за имена, особено за тези, които го доближаваха до покупката на заветното ауди Q5. Шестстепенна механична скоростна кутия. Изтри с ръкав съобщението. На излизане от гробището просякът надигна глава и го погледна. Имаше жални кафяви очи на безпомощно пале. Сигурно някъде го чакаше цяла тумба сподвижници и тузарска кола. Мерцедесът впрочем държеше първенството сред любимите марки на мнимите просяци. Разнесе се звънът на църковната камбана. Според ценоразписа в брошурата аудито струваше 666 000 крони. Спотайващата се в това число злокобна символика напълно убягна на Трюлс Бернтсен.

 

 

— Изглеждаш добре — отбеляза Беате, докато отключваше вратата. — Виждам, че си се сдобил и с нов пръст.

— Хонконгско производство — обясни Хари и потърка с палец титановата протеза.

Дребничката бледа Беате бе вързала късата си рядка коса с ластик на тила. Под тънката прозрачна кожа на слепоочието й се виеше фина мрежа от капиляри. Напомняше му за олиселите лабораторни мишки, използвани в клинични проучвания на лекарства за раковоболни.

— Понеже в писмото си беше посочила, че Олег всъщност е живял в апартамента, превърнал се в сцена на престъпление, надявах се да вляза тук с неговите ключове.

— Заварихме ключалката счупена. Явно всеки просто е влизал — Беате отвори вратата. — Сложихме нова брава, за да избегнем риска някой от предишните обитатели да се завърне и да унищожи важни улики.

Хари кимна. Наркоманските свърталища обикновено не се заключват, защото бързо ги разбиват. Или други наркомани се вмъкват вътре, за да търсят дрога, или самите обитатели на свърталището крадат един от друг.

Беате повдигна полицейската лента и Хари се промуши отдолу. В коридора висяха дрехи и найлонови пликове. Хари надникна в един. Картончета от рула кухненска хартия, празни метални кутийки от бира, тениска с петна от кръв, парчета алуминиево фолио, празна кутия цигари. До едната стена се издигаше купчина от натрупани картонени кутии от пица: еднометрова наклонена кула. Хари забеляза и четири бели стоящи закачалки. Отначало се изуми кому са притрябвали толкова много, но после съобрази, че наркоманите, живели тук, са ги задигнали отнякъде, а после не са успели да ги продадат. Спомняше си как по време на други огледи в наркомански бардаци се беше натъквал на предмети, явно домъкнати с цел някой ден да бъдат изтъргувани. На едно място например откриха сак с шейсет безнадеждно остарели мобилни телефона, а на друго — наполовина разглобен мотопед.

Хари пристъпи в дневната. Лъхна го миризма на пот, дърво, напоено с бира, мокра пепел и нещо сладко, чийто източник не успя да определи. В стаята нямаше мебели в традиционния смисъл на думата. Четири матрака на пода напомняха атмосферата около лагерен огън. От единия стърчеше стоманена тел, прегъната под прав ъгъл и извита под формата на буквата У накрая. На дървения под между матраците се мъдреше празен пепелник. Предположи, че групата за оглед е прибрала пепелта и угарките за лабораторен анализ.

— Намерили са Густо, свлечен до стената към кухнята — Беате посочи точното място.

Хари обаче продължаваше да стои до прага и да оглежда обстановката. Беше му се превърнало в навик. Не навика на криминалния експерт, който подхваща щателния си оглед от периферията към центъра, взема проби от всичко наоколо и с присъщата си методичност се доближава до трупа. Навикът на Хари нямаше нищо общо и с рутината на полицаите, повикани на адрес от диспечер. Понеже те първи пристигат на местопрестъплението, много внимават къде стъпват, за да не унищожат важни улики. Не. Не подобни съображения диктуваха поведението на Хари. Тук екипът на Беате отдавна си бе свършил работата. У Хари говореше рутината на следователя тактик, напълно наясно, че му се удава един-единствен шанс съвсем непредубедено да възприеме първите сетивни впечатления, да се вслуша с необременен слух в разказа на незабележимите детайли, да им позволи да сложат отпечатък върху съзнанието му, преди циментът да се втвърди. Това можеше да се осъществи само в този момент: преди да се включи аналитичната част от мозъка му, която изисква безспорно установени факти. Обикновено Хари дефинираше интуицията като елементарни, логични умозаключения, базирани върху информация, получена чрез възприятията, която обаче мозъкът не е могъл — или още не е успял — да преработи в осъзнат формат.

Ала това местопрестъпление не подсказваше на Хари почти нищо за извършеното тук убийство.

Зрението, слухът и обонянието му улавяха сигнали, свидетелстващи за място, където повече или по-малко случайни хора са се събирали, друсали са се, спели са, хранели са се, макар и рядко, и в даден момент са се изнасяли — в друго свърталище, стая в пансион, в някой парк, контейнер, спален чувал с евтина перушина под мост или под капака на дървен ковчег.

— Наложи се доста да поразчистим — обясни Беате в отговор на неизречения му въпрос. — Навсякъде се въргаляха боклуци.

— Дрога?

— Открихме само пликче с неварени памучни тампони.

Хари кимна. Наркоманите, останали без пукната пара, но страдащи от жестока абстиненция, обикновено пазят памучните тампони, с които прецеждат дрогата от примеси, преди да я издърпат в спринцовката, и когато здравата я закъсат, пускат тампоните във вряла вода и си инжектират получената „варка“.

— Плюс презерватив със семенна течност и хероин.

— О? — повдигна вежда Хари. — Нова комбинация, която непременно трябва да се пробва?

Забеляза как по бузите на Беате пропълзя червенина. В лицето на младата жена Хари отново видя някогашното стеснително младо момиче, току-що завършило Полицейската академия.

— По-точно, следи от хероин. Най-вероятно първо са съхранявали наркотик в презерватива, а след като са изконсумирали наркотика, са използвани презерватива по предназначение.

— Мхм. Наркомани, които използват предпазни средства при секс. Ти да видиш. Разбрахте ли кой…

— ДНК пробата от вътрешните и външните стени на презерватива показаха съвпадение в базата данни. Шведка и Ивар Турщайнсен, нашумял в наркосредите като СПИНар.

— Спинар?

— Често заплашва полицаите с използвани спринцовки. Твърди, че е вирусоносител.

— Мхм. Това обяснява презерватива. Някакви данни за насилствени прояви в досието му?

— Няма. Хиляда и осемстотин извършени влизания с взлом, притежание и продажба на наркотици. Включително внос.

— И е заплашвал да убие полицай със спринцовка?

Беате въздъхна, влезе в дневната и застана с гръб към Хари.

— Съжалявам, но всички обстоятелства по случая са изяснени, Хари.

— През живота си Олег не е посегнал и на муха, Беате. Насилието не му е присъщо. Колкото до въпросния Спинар…

— Спинар и шведката са… извън подозрение, така да се каже.

— Мъртви ли са?

— Свръхдоза. Седмица преди убийството. Долнокачествен хероин, примесен с фентанил^[4]. Явно са нямали пари за виолин.

Хари се зае да огледа обстойно стените. Повечето силнозависими наркомани без постоянно жилище имат място, където крият запасите си от дрога, а понякога и пари, и други ценни вещи. Не могат да носят ценностите в себе си, защото се друсат на открито, а опиянението от дрогата мигом ги превръща в лесна плячка за крадци и други наркомани. Затова скривалищата им са тяхната светая светих. Дори наркомани със силно помрачен интелект влагат огромна енергия и въображение, опре ли въпросът да измислят скривалище, недосегаемо за опитни полицаи и кучета следотърсачи. Наркоманите никога и никому не издават къде крият запасите си от дрога, дори на най-близките си приятели. Защото отлично знаят, че човек от плът и кръв не би могъл да им стане по-близък от верните „дрОгари“ Кодеин, Морфин и Хероин.

— Търсихте ли тайници за наркотици? — попита Хари.

Беате поклати глава.

— Защо? — поинтересува се той, макар и сам да се досещаше за отговора.

— Нима си струва да изкъртим целия апартамент? Дори да открием тайник, той не би подпомогнал разследването на убийството — търпеливо обясни Беате. — Пък и всички се съобразяваме с ограничените ресурси на отдела. И без скривалища за дрога разполагахме с достатъчно доказателства.

Хари кимна. Заслужи си прямия отговор.

— И какви са тези доказателства? — попита тихо той.

— Убиецът най-вероятно е стрелял от мястото, където стоя в момента. — В стила на повечето криминалисти, и Беате избягваше да използва имена. Предпочиташе да борави с общи понятия. — Стрелял е от близо. — Протегна ръка напред. — Между него и жертвата е имало не повече от метър. Около отвърстията на входните рани имаше барутен нагар.

— Рани? Колко?

— Две.

В погледа й той прочете съжаление. Беате бе отгатнала мислите му: край с възможността на защитата да пледира, че Олег е произвел изстрела случайно.

— И двата куршума са попаднали в гърдите на жертвата — тя разпери показалеца и средния пръст на дясната си ръка и ги заби над лявата си гръд, сякаш говореше с глухоням. — Ако и жертвата, и убиецът са стояли изправени, изходната рана от първия куршум показва, че стрелецът е висок между един и осемдесет и един и осемдесет и пет. Заподозреният е висок един и осемдесет и три.

Майчице… Хари си спомни стройния младеж от стаята за посещения. Сякаш вчера двамата се боричкаха, а малкият Олег му стигаше едва до гърдите.

Беате влезе в кухнята и посочи стената до омазнената печка.

— Ето къде са се забили куршумите. Това потвърждава, че вторият изстрел е бил произведен съвсем кратко след първия и е улучил жертвата, докато се е свличала на пода. Първият куршум е пробил белия му дроб, а вторият — горната част на гърдите и е засегнал лопатката. Жертвата…

— Густо Хансен.

Беате го изгледа и кимна:

— Густо Хансен не е издъхнал мигновено. Отпечатъци в кървавата локва и кръвта по дрехите му говорят за опит да се движи, след като е паднал. Така или иначе раните му са причинили сравнително бърза смърт.

— Ясно. А какво… — Хари прокара ръка по лицето си. Нуждаеше се от няколкочасов сън. — … какво точно свързва Олег с убийството?

— Двама души са позвънили в оперативната дежурна част в девет без три минути вечерта да съобщят за пукот като от огнестрелно оръжие. Единият живее на улица „Мьолер“ от другата страна на кръстовището, другият — в отсрещната сграда.

Хари погледна с присвити очи през мръсния прозорец към улица „Хаусман“.

— И как са успели да чуят толкова ясно изстрелите от друга сграда, и то в самия център на града?

— Не забравяй, че говорим за месец юли. Горещина, отворени прозорци, повечето хора са в отпуск, по улиците почти няма движение. Освен това съседите неведнъж са внасяли жалби в полицията с молба да изгонят наркоманите от апартамента. Прагът им на търпимост към шум е бил доста занижен, така да се каже. След като съобщението постъпило, диспечерът ги предупредил да изчакат пристигането на патрул и да държат мястото под око. От Защита на населението незабавно изпратили две коли. Патрулните пристигнали в девет и двайсет, заели позиция пред сградата и изчакали идването на спецчастите.

— Отряд „Делта“?

— Тези момчета доста се бавят, докато си сложат каските и цялото снаряжение. Междувременно съседите съобщили в дежурната оперативна част, че забелязали от сградата да излиза младеж, който хукнал към Акершелва. Диспечерът веднага предал сведенията на патрулните и двама полицаи слезли до реката. А там открили…

Тя млъкна и се поколеба дали да продължи. Хари я насърчи с едва забележимо кимване.

— … Олег. Не оказал съпротива. Бил толкова надрусан, че изобщо не осъзнавал какво се случва с него. По дясната му ръка открихме барутен нагар.

— Оръжието на убийството?

— Стреляно е с патрони „Малаков“, 9/18 мм. Доста необичаен калибър. Възможностите са няколко.

— „Малаков“ е любимото оръжие на мафиотите от бившите съветски републики, „Форт“ 12 пък е на въоръжение в украинската полиция. Е, и още няколко бойни пистолета стрелят с патрони „Малаков“.

— Правилно. По пода открихме гилзите с остатъци от барут. Барутът от „Малаков“ съдържа смес от селитра и сяра, но в по-различно съотношение. В бездимния барут добавят алкохол. Химичният състав на барута върху гилзите и на барута около входната рана съвпадат със състава на барута, открит върху ръката на Олег.

— Мхм. А самото оръжие?

— Не го открихме. Изпратихме наземни и водолазни екипи да претърсят района и самата река, но не намериха нищо. Това съвсем не означава, че пистолетът не е там. Толкова кал и тиня… знаеш и без да ти обяснявам.

— Знам.

— Според показанията на двама от обитателите на това жилище Олег се хвалел, че има пистолет, използван от руската мафия. Нито един от двамата не разбирал от оръжия, но след като колегите им показали снимки на стотина пищова, и двамата посочили „Одеса“. А този пистолет, както сигурно знаеш, стреля с…

Хари кимна. „Малаков“ 9/18 мм. Освен това „Одеса“ нямаше как да се сбърка с друго оръжие. Първия път, когато го видя, Хари го оприличи на футуристичния пистолет от обложката на албума на „Фу Файтърс“ — един от многото му дискове, в крайна сметка останали в дома на Ракел и Олег.

— А тези двама свидетели са изключително надеждни, така ли? С пренебрежим проблем с наркотиците?

Беате не отговори. И без да му го казва, Хари знаеше, че веднага е разчела поведението му. Той просто се мъчеше да се хване за някоя сламка.

— Какво показа анализът на кръвта и урината на Олег? — попита Хари и дръпна ръкавите на сакото си, сякаш в момента нямаше нищо по-важно от това.

— Наличие на активните съставки на виолина. Наркотичното опиянение, разбира се, може да се използва в съда като смекчаващо вината обстоятелство.

— Мхм. Значи, предполагаш, че Олег е бил надрусан, преди да застреля Густо Хансен. А мотивът?

— Мотивът ли? — изгледа го с пълно недоумение Беате.

Хари се досещаше как разсъждава тя: какъв друг мотив би задвижил един наркоман при убийството на негов „дрОгар“, освен желанието да се снабди със стока?

— Ако Олег действително вече се е намирал под наркотично въздействие, защо му е да убива някого? — продължаваше да дълбае Хари. — Наркоубийствата по принцип са спонтанен акт на отчаяние, продиктуван от наркотичен глад или начални симптоми на абстиненция.

— Мотивите са по твоята специалност, Хари. Аз съм криминален експерт.

— Добре — пое си дъх Хари. — Друго?

— Предположих, че ще искаш да разгледаш снимки — Беате разтвори тънка кожена папка.

Хари пое сноп фотографии. Още от пръв поглед го порази красотата на Густо Хансен. Хари не намираше друга, по-точна дума. Защото прилагателните „симпатичен“ и „готин“ не създаваха достатъчно достоверна представа за външността му. Дори мъртъв, със склопени очи и риза, пропита с кръв, Густо Хансен притежаваше неописуемата, но очевидна за всички красота на младия Елвис Пресли. Такава хубост привлича и жени, и мъже. Неслучайно всички религии изобразяват божествата си с андрогенна красота.

Прелисти нататък. Фотографът бе започнал със снимки на тялото в цял ръст и бе продължил с лицето в близък план и огнестрелните рани.

— Какво е това? — Хари посочи снимка на дясната ръка на Густо.

— Под ноктите му има кръв. Взехме проби, но за жалост бяха компрометирани.

— Как така?

— Случват се такива неща, Хари.

— Не и в твоя отдел.

— Изпуснали са шишенцето, докато са го носели за ДНК анализ в Съдебномедицинския институт. Това не ни притесни особено. Кръвта беше сравнително прясна, но засъхнала и не допускам да има нещо общо с убийството. А отчитайки, че Хансен е бил наркоман, най-вероятно кръвта е била негова. Но…

— … но ако не е, би било интересно да научим с кого се е сбил същия ден. Погледни обувките… — Хари вдигна една от снимките в цял ръст. — Алберто Фасциани?

— Не знаех, че си такъв спец по модните марки, Хари.

— Един от клиентите ми в Хонконг ги произвежда.

— Хонконг, а? Доколкото ми е известно, оригиналните Фасциани се произвеждат само в Италия…

— И да ги сравниш с оригиналните, няма да откриеш разлика — сви рамене Хари. — Но тези скъпарски обувки никак не подхождат на облеклото на Густо Хансен. Облечен е като несретниците, които ходят да искат дрехи от „Фюрлюсе“.

— А защо да не ги е откраднал? Известен е и с прозвището Крадльото. Задигал каквото му попадне — най-вече наркотици. Дори се говорело, че откраднал полицейско куче и го използвал, за да открива къде други наркомани си крият стоката.

— И е попаднал на скривалището на Олег. Той спомена ли нещо подобно на разпита?

— Не, мълчи като риба. Каза само, че всичко му се губело. Дори не си спомнял да е влизал в апартамента.

— Ами ако изобщо не е бил там?

— Открихме следи от негова ДНК, Хари. Косми, потомастен секрет.

— Все пак е живял тук.

— Върху трупа, Хари.

Хуле млъкна и се вторачи пред себе си.

Беате вдигна ръка с намерението да я сложи на рамото му, но се отказа и я отпусна.

— Успя ли да се видиш с него?

— Изгони ме — поклати глава Хари.

— Срамува се.

— Сигурно.

— Говоря сериозно. Винаги си му служил за пример. За него е унизително да го виждаш в това състояние.

— Унизително? Бърсал съм му носа, превързвал съм рани, гонил съм чудовища и кошмари. Какво ли не съм правил за това момче!

— Това момче вече го няма, Хари. Сегашният Олег не иска да му помагаш, а да бъде достоен като теб.

Хари тропна с крак върху дъсчения под, докато оглеждаше стената.

— Не съм мерило за достойнство, Беате. И Олег го е осъзнал.

— Хари…

— Да слезем ли до реката?

 

 

Сергей стоеше пред огледалото с отпуснати встрани ръце. Избута предпазителя и натисна копчето. Острието изскочи и мигом улови светлината. Красив нож — сибирски, автоматичен. „Желязото“, както го наричаха урките — криминалната каста в Сибир. Най-доброто хладно оръжие в света. Елегантна източена дръжка с дълго тънко острие. По традиция по-младите го получаваха под формата на подарък от по-възрастен престъпник в рода, след като докажат, че го заслужават. Но традицията замираше. В днешно време хората купуваха, крадяха или изработваха пиратски копия на този нож. Сергей обаче беше получил ценното оръжие от свако си. По думите на Андрей Атамана държал ножа под матрака си, преди да го връчи на Сергей. Едно старо поверие пък гласеше, че сложиш ли нож под матрака на болен, той ще изсмуче болките и страданията му и те ще връхлетят онзи, когото пронижеш с ножа. Урките обожаваха такива суеверия. Вярваха например, че ако някой задигне „желязото“ ти, ще го покоси нещастие и смърт.

Едновремешните романтични суеверия постепенно се превръщаха в отживелица, ала Сергей прие подаръка с голямо — дори малко пресилено — страхопочитание. И как иначе? Дължеше всичко на свако си. Той го измъкна от неприятностите, в които се беше забъркал, той му уреди документите, та Сергей да дойде в Норвегия, а когато Сергей пристигна, дори му беше намерил работа като хигиенист на летището в Осло. Плащаха му добре, но работата не беше престижна. Не можеш да накараш норвежец да я върши; той по-скоро ще предпочете да разчита на социални помощи. Свакото бързо уреди присъдите на Сергей от Русия да изчезнат. Предварително се погрижи да изчистят досието му. Затова Сергей с дълбоко уважение целуна синия пръстен на благодетеля си, поемайки от него скъпия подарък. Ножът беше изключително красив. Тъмнокафява дръжка, изработена от рог на благороден елен, с инкрустиран православен кръст от слонова кост.

Сергей пристъпи пъргаво напред, както го бяха учили, усети, че се намира в добра позиция, разсече въздуха с ножа и го дръпна. После го вкара и пак го извади. И още веднъж. Действаше енергично, но не прекалено бързо. Вкара ножа до край.

Избраха хладно оръжие, защото мишената беше полицай. А убийството на полицай отприщва яростно преследване на виновника. Затова трябваше да сведат следите до минимум. Куршум, изстрелян от пистолет, винаги подсказва на разследващите предполагаеми места, оръжия и лица, свързани с него. А разрезът, извършен с остър нож, не насочва с нищо какъв човек го е държал. По ръбците на самата прободна рана можеше, разбира се, да се установи приблизителната дължина и форма на острието. Затова Андрей го посъветва, вместо да го намушка в сърцето, да пробие сънната му артерия. Досега Сергей никога не бе прерязвал гърло на човек, нито бе намушквал някого в сърцето. Опитът му се изчерпваше с един грузинец: заби нож в бедрото му. Не за друго, а просто защото беше грузинец. Затова Сергей осъзна необходимостта да се упражни върху нещо. Върху нещо живо. Съседът му, пакистанец по произход, гледаше три котки. Всяка сутрин, излизайки от апартамента си, Сергей усещаше как го удря воня на котешка пикня.

Сергей отпусна ръката с ножа, постоя с наведена глава, вдигна очи и се взря в огледалото. Изглеждаше много добре: мускулест, страшен, опасен, готов. Същински герой от филмов афиш. От татуировката, която ще му направят, ще личи, че е убил именно полицай.

Представи си как застава зад него, пристъпва крадешком, хваща го за косата с лявата си ръка, навежда главата му назад. После забива върха на ножа в лявата част на врата му, порва кожата и прерязва гърлото му. Ръката му описва дъга. И готово.

От прерязаната артерия ще избликне кървав порой, а след три удара на сърцето струята ще секне. Полицаят вече ще е изпаднал в мозъчна смърт. Сергей ще щракне обратно ножа, ще го мушне в джоба си и бързо ще се отдалечи. Няма да бяга, няма да поглежда минувачите в очите. Ще се махне. И ще бъде свободен.

Отстъпи крачка назад. Застана в бойна позиция, пое си дъх. Опита се да визуализира предстоящото. Издиша насъбрания въздух. Пристъпи напред. По острието на ножа пробяга матов отблясък. Нож, по-изящен от скъпо бижу.