Ю Несбьо
Фантом (23)

Двайсет и трета глава

И ти ли си бил крадец, татко? През цялото време съм знаел как да стана милионер. Мотото ми гласи: кради само когато си заслужава. Умея да проявявам търпение и да чакам. И чаках. Чаках дълго и когато най-сетне ми се удаде удобна възможност, бях сто процента убеден, че я заслужавам.

Планът ми беше гениален по своята простота. Докато рокерската банда на Один обсъжда наркопазара в „Макдоналдс“, с Олег ще задигнем част от хероина в склада в Алнабрю. Първо, в помещението няма да има никого, защото Один ще вземе със себе си всички здравеняци. Второ, Один изобщо няма да разбере, че сме го ограбили, защото в „Макдоналдс“ куките ще го сгащят. А на съдебната скамейка даже ще ни бъде благодарен — на мен и на Олег, — задето ченгетата са спипали по-малко хероин, когато са ударили склада. Единственият проблем можеше да дойде от куките и стареца. Ако ченгетата надушат, че някой ги е изпреварил и е гепил част от херцата, а после някой снесе вестта на стареца, спукана ни е работата, давах си сметка аз. Затруднението се разреши с хода, на който ме беше научил старецът: с рокада, стратегически алианс. Посетих блока в Манглерю. Този път заварих Трюлс Бернтсен вкъщи.

Измерваше ме недоверчиво с очи, докато му обяснявах за какво съм дошъл, но това не ме притесняваше ни най-малко. Отдавна бях видял в погледа му ненаситната алчност на един от онези, които все се смятат за недобре платени, защото възприемат парите като лек срещу отчаянието, самотата и огорчението. За тях справедливостта не съществува; стойността й се равнява на евтина стока върху магазинен рафт. Обясних му, че ще ни е необходимо неговото съдействие при заличаването на следите в склада и унищожаването на евентуално намерени улики. А може да се наложи и да натопим друг за кражбата, подхвърлих аз. Предложих да гепим пет килограма — партидата се състоеше от двайсет — и очите му мигом светнаха. По два за мен и за него и един за Олег. Видях, че веднага си направи сметката: милион и двеста хиляди за килограм, умножено по две, прави два милиона и четиристотин хиляди.

— И си обсъдил плана само с Олег? — попита той.

— Честен кръст.

— Имате ли оръжие?

— Една „Одеса“.

— Какво?

— Ширпотребна версия на „Стечкин“.

— Добре. Разследващите ще се усъмнят в кражба само ако по вратата открият следи от взлом. От какво по-точно се страхуваш: да не би Один да знае на колко възлиза партидата и след това да ни погне?

— Не. Один изобщо не ме притеснява. Страхувам се от шефа ми. Подозирам, че следи изкъсо количествата с точност до грамове.

— Искам половината — заяви Бернтсен. — С Борис ще си поделите остатъка.

— С Олег.

— Благодари се на слабата ми памет. Гледайте и вие да не помните много-много. Ако ли не, ще ви видя сметката като едното нищо.

Олег измисли как да замаскираме кражбата, и то по толкова елементарен и очевиден начин, че направо не ми стига умът как не се сетих пръв.

— Ще заменим петте килограма хероин с картофено брашно. От полицията обикновено съобщават общото конфискувано количество, без да уточняват чистотата на наркотика, нали?

Както казах: план, гениален по своята простота.

И така, вечерта, когато бе насрочена срещата между Один и стареца във връзка с дъмпинговата цена на виолина в Драмен и Лилестрьом, Бернтсен, Олег и аз стояхме пред оградата около рокерския клуб в Алнабрю. Бернтсен пое командването в свои ръце и ни осигури найлонови чорапи, черни якета и ръкавици. В раниците носехме пищови, дрелка, отвертки, щанга „кози крак“ и шест килограма картофено брашно, пакетирано в найлонови пликове. Двамата с Олег бяхме обяснили на Бернтсен къде са разположени камерите. Докато се прехвърляхме през оградата и тичахме до западната стена, се намирахме извън обхвата им. Не се налагаше да пазим тишина, защото натовареното движение по E6 точно под нас заглушаваше всякакви звуци. Бернтсен заби дрелката в дървената стена и започна да пробива, докато Олег стоеше на пост, а аз си тананиках „Been Caught Stealing“^[1] — парче от саундтрака към компютърната игра на Стайн, симулираща автокражби. От него знам, че песента изпълнява група на име „Jane’s Addiction“^[2]. Запомних я, защото името ме изкефи яко, дори повече от заглавието на парчето. С Олег познавахме склада: състоеше се от едно голямо помещение. Но понеже над всички прозорци се спускаха дървени щори, решихме да пробием шпионка, за да сме сигурни, че вътре няма пазачи. Всъщност Бернтсен настоя да го направим. Отказваше да повярва, че Один ще зареже двайсет кила херца без охрана. Двамата с Олег познавахме Один по-добре от Бернтсен, но отстъпихме пред искането му. Безопасността преди всичко.

— Готово — Бернтсен свали дрелката, а тя изръмжа глухо и млъкна.

Надникнах през дупката. Нищо. Или някой беше изгасил осветлението вътре, или Бернтсен не бе успял да пробие стената. Обърнах се към него, докато избърсваше свредлото на дрелката.

— Каква е тази изолация? — той долепи показалец до лепкавата субстанция по свредлото и огледа пръста си. Все едно го бе натопил в жълтък, смесен с косми.

Няколко метра по-нататък пробихме нова дупка. Пак надникнах. Този път видях познатия ми интериор: старите кожени мебели, барплота, снимката на Карън Макдъгъл, плеймейт на годината, яхнала модерен мотоциклет. Така и не ми стана ясно кое ги надървя повече: мацката или возилото.

— Чисто е — съобщих на момчетата.

Заварихме задния вход обкичен с катинари и ключалки.

— Нали уж каза, че имало само една ключалка! — възнегодува Бернтсен.

— Преди беше така. Один явно е развил параноя.

По план трябваше да свалим ключалката с дрелката и на излизане пак да я сложим, за да не останат следи от взлом. Все още можехме да го осъществим, но не и за предвиденото време. Веднага се хванахме на работа.

Двайсет минути по-късно Бернтсен си погледна часовника и ни пришпори. За полицейската акция знаехме само, че ченгетата ще ударят, след като закопчаят Один. А понеже той щеше да се изнесе бързо, усетеше ли се, че старецът му е вързал тенекия, куките най-вероятно щяха да нахлуят в „Макдоналдс“ не по-късно от седем.

Докато успеем да отворим проклетата врата, мина половин час — три пъти повече от предвиденото по план. Извадихме пищовите и нахлузихме найлоновите чорапи над лицата си. Пръв влезе Бернтсен. Едва пристъпил вътре, се просна на колене и вдигна пистолета напред като спецченге от Отряда за бързо реагиране.

На стол до западната стена седеше някакъв тип. Один беше оставил Туту да пази склада. В скута му лежеше пушка с подкъсена цев. Пазачът обаче бе облегнал глава на стената, затворил очи и раззинал уста. Мнозина се шегуваха, че Туту заеквал дори хъркайки, но сега спеше по-тихо от пеленаче.

Бернтсен се надигна и се прокрадна до него с насочен напред пистолет. Двамата с Олег го последвахме внимателно.

— Виждам само една дупка… — прошепна ми Олег.

— Какво?

След секунди забелязах, че на стената зее само дупката от втория опит с дрелката. Започвах да се досещам къде е попаднало свредлото първия път.

— О, не — прошепнах аз, макар да осъзнавах колко е безсмислено вече да шепна.

Бернтсен се приближи до Туту и го бутна. Онзи политна от стола и падна ничком на пода. Видяхме ясно кръглата дупчица в главата му.

— Пробили сме го — установи очевидното Бернтсен и пъхна пръста си в дупката в стената.

— По дяволите — прошепнах на Олег. — Какъв малшанс!

Той обаче не отговори. Взираше се в трупа с изражение, все едно се чуди дали да повърне, или да се разциври.

— Густо — прошепна ми той. — Какво направихме, Густо?

Не знам какво ми стана, но избухнах в смях. Просто избликна неудържимо от устата ми. Смехотворно наперената поза на ченгето с челюст като гребло на багер, отчаянието по лицето на Олег, комично приплеснато под найлоновия чорап, зяпналата уста на Туту, който, оказа се, все пак имал мозък. Смеех се с цяло гърло — кресливо и гръмко. Накрая нещо ме цапардоса и пред очите ми затанцуваха звездички.

— Или ще се стегнеш, или ще получиш още една — закани се Бернтсен и разтърка дланта си.

— Благодаря — съвсем искрено казах аз. — А сега да намерим стоката.

— Първо трябва да измислим какво да правим с нашия Дрелко.

— Закъснели сме. Така или иначе, ще разберат, че някой е разбил вратата.

— Не и ако качим Туту в колата и сглобим бравата — възрази Олег с изтънял и задавен глас. — Открият ли, че част от дрогата липсва, ще набедят Туту.

Бернтсен изгледа Олег и кимна.

— Имаш много съобразителен партньор, Тъпанардо. Да започваме.

— Първо дрогата — настоях аз.

— Първо Дрелко — възпротиви се Бернтсен.

— Дрогата — повторих аз. — Тази вечер възнамерявам да стана милионер, проклет пеликан такъв.

— Дрелко! — вдигна ръка Бернтсен.

— Стига! — кресна Олег. Двамата го погледнахме. — Елементарно е: ако ченгетата намерят тук трупа на Туту, ще изгубим и дрогата, и свободата си. Ако заварят само дрогата, а Туту вече лежи в багажника, ще се сбогуваме само с парите.

Бернтсен се обърна към мен:

— Борис подкрепя моето мнение, Тъпанардо. Двама срещу един.

— Добре. Изнесете трупа, а аз ще потърся дрогата.

— Объркал си се. Ние ще изнесем трупа, а ти ще почистиш касапницата — той посочи мивката до бара.

Намерих кофа и я напълних с вода. Олег и Бернтсен хванаха двата крака на Туту и го завлачиха към вратата. По пътя се проточи тънка кървава диря. Под окуражителния поглед на Карън Макдъгъл започнах да търкам стената и пода, за да излича следите от мозък и кръв. Тъкмо приключих и се канех да започна да търся тайника с дрогата, когато чух звук от отворената врата към E6. Вой, който се опитваше да ме заблуди, че отива в друга посока, че постепенното му засилване е плод на въображението ми. Полицейски сирени.

Проверих в барчето, в офиса и в тоалетната. Нямаше нито таванско, нито подземно помещение и възможностите за скривалище на двайсет кила жълто се брояха на пръсти. Очите ми спряха върху сандъка с инструментите. Върху катинара. Доскоро го нямаше.

Олег извика нещо от вратата.

— Дай ми козия крак! — поисках аз.

— Да се махаме оттук! Ченгетата пристигат!

— Щангата!

— Излизай веднага, Густо!

Знаех, че дрогата е вътре. Двайсет и пет милиона крони точно пред очите ми — в проклет сандък. Започнах да ритам катинара.

— Ще стрелям, Густо!

Обърнах се към Олег. Държеше шибания руски пистолет срещу мен. Не вярвах да ме улучи от такова разстояние — поне десет метра, — но се изненадах от постъпката му.

— Ако ни хванат, с нас е свършено! — извика задавено той. — Хайде, ела!

Пак ритнах катинара. Воят на сирените се усили, но аз знаех, че те винаги се чуват по-близо, отколкото са в действителност.

Над главата си чух плясък като с камшик. Пак погледнах към вратата и ме полазиха ледени тръпки. Там стоеше Бернтсен. Пистолетът в ръката му димеше.

— Следващия път няма да пропусна — предупреди ме той.

Ритнах сандъка за последен път и хукнах навън.

Прескочихме оградата, излязохме на улицата и изхлузихме найлоновите чорапи от главите си. След секунди покрай нас префучаха полицейски коли. Вървяхме спокойно. Те свиха пред склада, а ние продължихме към възвишението, където Бернтсен беше паркирал автомобила си. Качихме се и потеглихме с умерена скорост. Докато подминавахме склада, се обърнах да погледна Олег. Синята светлина от полицейските буркани шареше по лицето му, зачервено от сълзи и от тесния чорап. Олег изглеждаше изчерпан и се взираше в мрака като обречен на смърт.

И тримата мълчахме. Бернтсен спря на автобусна спирка в квартал „Синсен“.

— Яко се издъни, Тъпанардо.

— Нямаше как да знам за ключалките.

— Нарича се подготовка: проучване и така нататък. Да ти звучи познато? Ще заварим отворена врата със свалена брава.

Досетих се, че говори в първо лице — „ние“ — защото и той се води полицай. Адски странен тип.

— Взех бравата и катинарите — подсмръкна Олег. — Ще си помислят, че Туту е чул сирените и е офейкал, без да успее да заключи. А следите от отвертките не следва да са непременно от него, нали?

— Учи се от приятеля си, Тъпанардо — посъветва ме Бернтсен, след като погледна Олег в огледалото. — Или по-добре недей. Осло не се нуждае от повече шмекери.

— Хубаво, но не ви ли се струва, че не е особено умно да стоим на спирка с труп в багажника.

— Съгласен съм. Слизайте.

— Ами тялото…

— Аз ще се погрижа за Дрелко.

— Къде…

— Не е ваша работа. Чупката!

Слязохме. Саабът на Бернтсен отпраши.

— От сега нататък не смей да припарваш до този тип — предупредих аз Олег.

— Защо?

— Той уби човек. Първо ще унищожи всички улики. Ще скрие някъде трупа. Но после…

— Ще очисти всички свидетели.

Кимнах. Яко се бях сдухал.

— Какъв ли тайник е предвидил за Туту? — опитах се да разведря атмосферата аз.

— Парите ми трябваха, за да се преместя в Берген с Ирене — промълви Олег.

Погледнах го.

— Кандидатствах право в местния университет. В момента Ирене е в Тронхайм при брат си. Възнамерявах да я убедя да ме последва в Берген.

Качихме се на автобуса към центъра. Не издържах да гледам празния поглед на Олег. Трябваше да го запълня с нещо.

— Ела — подканих го аз.

Докато изсмуквах дрогата със спринцовка в репетиционната, забелязах нетърпение в очите му. Сякаш искаше да посегне и да дръпне помпата от ръката ми, изнервен, че се бавя. Нави си ръкава и разбрах причината. По кожата му от китката до лакътя имаше множество следи от убождания.

— Само докато се върне Ирене — оправда се той.

— Имаш ли си скривалище? — попитах аз.

— Откраднаха ми всичко — поклати глава той.

Онази вечер го научих как се прави безопасно скривалище за дрога.

 

 

Трюлс Бернтсен чакаше на паркинга от цял час. Най-сетне един автомобил сви на свободното място, резервирано за адвокатска кантора „Бах & Симонсен“. Бернтсен беше преценил, че тук е най-удобно; за шейсетте минути, които прекара тук, минаха само две коли, а и нямаше камери. Трюлс свери регистрационния номер на автомобила с данните, които преписа от системата. Съвпадаше. Явно Ханс Кристиан Симонсен обичаше да си поспива сутрин. Или пък днес го беше задържала някоя мадама. От колата слезе мъж с рус перчем, какъвто контетата от западните квартали носеха едно време, когато Трюлс беше тийнейджър.

Бернтсен си сложи слънчевите очила, пъхна ръка в джоба на палтото си и стисна дръжката на полуавтоматичния австрийски щаер. Беше решил да не използва служебното си оръжие, за да не дава на адвоката излишни подсказки с кого си има работа. Ускори крачка, за да засече Симонсен, докато онзи още стои между колите. Всяка заплаха е най-ефективна, когато се осъществи бързо и агресивно. Стига жертвата да няма време да мобилизира мислите си, страхът за собствения й живот ще я принуди да ти даде каквото искаш. Ушите му бучаха, в кръвта му сякаш сипаха набухвател: пулсираше в тъпанчетата, в слабините и на врата. Ще тикне пистолета в лицето на Симонсен — така, че да вижда само оръжието. „Къде е Олег Фауке? Отговори бързо и подробно, иначе ще те убия!“ А след като получи нужната информация: „Ако предупредиш някого или разкажеш за разговора ни, ще се върна и ще ти видя сметката! Ясно?“ Онзи ще отговори с „да“ или само ще кимне, вцепенен. А може и да се изпусне от страх. Тази мисъл повиши настроението на Трюлс и той ускори крачка с усмивка. Туптенето плъзна и към стомаха му.

— Симонсен!

Адвокатът вдигна глава и лицето му се озари:

— О, здрасти, Бернтсен! Трюлс Бернтсен, нали не греша?

Ръката на Трюлс Бернтсен замръзна в джоба на палтото. По сърдечния смях на Симонсен Трюлс прецени, че изумлението се е изписало доста изразително на лицето му:

— Физиономист съм, Бернтсен. Заедно с началника ти, Микаел Белман, разследвахте противозаконното присвояване на експонати от музея на Хайдер. Тогава аз защитавах обвиняемия. Уви, изгубих делото.

Симонсен отново се разсмя с дружелюбния си доверчив смях на човек, израснал в западните квартали и свикнал да живее сред добронамерени хора и сред изобилие, което го е научило да проявява щедрост. Трюлс ненавиждаше всички Симонсенци на този свят.

— С какво да ти съдействам, Бернтсен?

— Ами… — подхвана неуверено Трюлс Бернтсен.

За жалост, сред силните му страни не беше умението да общува лице в лице с… с кого? С хора, които го превъзхождат по бързина на мисълта? Онзи път в Алнабрю всичко мина като по учебник, но тогава, пред двете момчета, Трюлс се чувстваше пълновластен господар на положението. Сега обаче стоеше пред Симонсен — костюмиран, образован мъж с изискан говор и фини маниери. По дяволите!

— Исках само да те поздравя — смотолеви той.

— Да ме поздравиш? — въпросително повтори Симонсен изненадан.

— Да. Здрасти — Бернтсен се усмихна насила. — Съжалявам за онзи случай. Следващия път ще ни хванеш натясно.

И тръгна бързо към изхода от паркинга. Усещаше погледа на Симонсен в гърба си. Чисти лайна, яж лайна. Майната им на всички!

„Опитай с адвоката. Ако и това не даде резултат… Има един тип на име Крис Реди… На улицата е известен като Адидас.“

Дилърът на спийд. Трюлс се надяваше по време на ареста онзи да го предизвика, та да има повод да го сгъне.

 

 

Хари плуваше към светлината, към повърхността. Светлината постепенно ставаше все по-ярка. И той разпори мътната обвивка. Отвори очи и се вгледа в небето. Лежеше възнак. Различи очертанията на конска глава. После на още една.

— Нали каза, че уж си яздил кон, Хари — долетя отдалече гласът на Исабел Скойен.

Хари простена и се изправи на крака. Мъчеше се да си спомни какво се случи. Балдер прелетя над разлома и се приземи на отсрещния бряг с предните си копита, Хари политна напред, удари се в тила на коня, краката му се изхлузиха от стремената и той се смъкна от седлото, продължавайки да стиска юздите. Смътно си спомняше, че повлече Балдер със себе си към земята, но в последния момент се отмести, за да не го затисне животното, тежко половин тон.

Гърбът го болеше, но иначе не установи други контузии.

— Конят на дядо ми не прескачаше разломи — отвърна Хари.

— Разлом? — разсмя се Исабел Скойен и му подаде юздите на Балдер. — Това е някаква си цепнатина! Пет метра! Мога да прескоча и по-широка без кон. Не предполагах, че толкова лесно се плашиш, Хари. Да се състезаваме кой пръв ще стигне до фермата?

— Балдер — Хари потупа коня по муцуната, докато гледаше как Медуза препуска към нивата. — Знаеш ли какво означава „лежерен ход“?

 

 

Хари спря до бензиностанция по E6 и си купи кафе. Качи се в колата и се погледна в огледалото. Исабел Скойен му даде лепенка за охлузването по челото, покани го да я придружи на премиерата на „Дон Жуан“ в Операта („Почти невъзможно е да си намеря кавалер, който да ми подхожда по ръст. Повечето ми стигат до брадичката, като обуя високи токчета, и снимките във вестниците изглеждат нелепо…“) и за довиждане го притисна силно в обятията си.

Хари извади телефона и върна пропуснатото повикване.

— Къде се губиш? — поинтересува се Беате.

— По земеделски земи.

— Уви, на местопрестъплението до летището не открихме нищо. Хората ми прочесаха района. Нищичко. Гвоздеите са съвсем обикновени, само дето алуминиевите им глави са шестнайсетмилиметрови, тоест по-големи от стандартните. А тухлата е откъртена от сграда, построена в края на деветнайсети век.

— И как разбра?

— В строителния разтвор открихме свинска кръв и конски косми. По онова време един известен зидар в Осло забърквал хоросана заедно с тези съставки. Негово дело са множество сгради в центъра, така че е трудно да се определи откъде точно е взета тухлата.

— Мхм.

— Накратко, и тази нишка води до задънена улица.

— А коя е другата проверена нишка?

— Посещението на Торд Шулц в полицейско управление. Едва ли е идвал в Главното, защото в системата името му не фигурира. Пък и на самия стикер пише само „Полицейски окръг Осло“, защото той е един за всички столични полицейски звена.

— Добре. Благодаря.

Хари си прерови джобовете и накрая намери каквото търсеше: стикера с името на Торд Шулц. Извади и своя — беше го запазил след посещението при Хаген непосредствено след пристигането си в Осло. Сложи ги един до друг на таблото и ги огледа най-щателно. Направи си изводите и ги прибра в джоба си. Врътна ключа, вдиша дълбоко, усети, че още мирише на кон, и реши да навести стар съперник в Хьойенхал.