Ю Несбьо
Фантом (35)

Трийсет и пета глава

През лятото се чувствах господар на Осло. Изтъргувах Ирене за половин кило виолин. Една втора от количеството продадох на улицата. Печалбата възнамерявах да вложа в нещо мащабно — нова лига, която да отвее стареца. Но преди това исках да отпразнувам успеха. За малка част от сумата си купих костюм в тон с обувките, подарени ми от Исабел Скойен. Заприличах на милионер. Служителите в „Гранд“ дори не повдигнаха вежда, когато влязох във фоайето и поисках да наема луксозен апартамент. Купонясвахме двайсет и четири часа в денонощието. Точният ни състав се менеше, но иначе всичко си беше като в доброто старо време: лято, Осло, мацки, момчета. Само хапчетата станаха малко по-тежки. Дори Олег се освести донякъде и се върна към старото си аз. Оказа се, че съм имал повече приятели, отколкото помня, а дрогата замина по-бързо, отколкото предполагах. От „Гранд“ ни изритаха. Отседнахме в „Кристиания“, после в „Радисън“ на площад „Холберг“. Това, разбира се, не можеше да продължи вечно, но нима има вечни неща?

Два-три пъти на излизане от хотела мярнах черна лимузина до отсрещния тротоар. Из града има много такива коли, казах си аз. Но си спомням че я видях.

И — разбира се — в един прекрасен ден парите свършиха. Наложи се да продам следващата партида от наличния наркотик. Бях го скрил в една от стаичките за почистващата машинария на камериерките — зад кълбо кабели. Оказа се, че или съм се изпуснал за мястото, докато съм бил друсан, или някой ме е видял да се промъквам там, защото от запасите си не открих нищо. А не си бях предвидил резервен склад.

Пак останахме на червено. Всъщност вече нямаше „ние“. Настъпи моментът да се изнеса от хотела и да си намеря дрога. Слязох да се разплатя на рецепцията за двуседмичния престой. И какво? Ами нямах нужните петнайсет бона.

Постъпих по единствения разумен начин.

Духнах.

Хукнах през вестибюла, изскочих на улицата и през парка — към морето. Никой не ме подгони.

Завлякох се към Квадратурата да си търся дрога. Не се виждаше нито един с екипа на „Арсенал“ — само нещастници с хлътнали очи, които се щураха в търсене на дилър. Един тип се опита да ми пробута метамфетамин. Увери ме, че от дни не може да се намери виолин. Доставките секнали, но се говорело, че на „Плата“ неколцина хитреци продавали последните си запаси от виолин за пет хиляди крони дозата. С печалбата си купували херца.

Аз, разбира се, нямах пет бона и осъзнах колко здравата съм загазил. Откриваха ми се три варианта: да заложа нещо, да измуфтя виолин или да открадна.

Да заложа… Какво ми бе останало? Бях продал дори сестра си. Сетих се. „Одеса“-та. Бях я оставил в репетиционната, а не се съмнявах, че пакистанците в Квадратурата сто процента ще се бръкнат пет бона за автоматичен пищов. Хукнах на север, подминах Операта и Централната гара. Заварих вратата с нов катинар. Сигурно в мое отсъствие някои я беше разбил. Усилвателите за китари ги нямаше, останали бяха само барабаните. Потърсих пистолета, но крадците бяха свили и него. Проклетници.

Преминах към втората възможност: да измуфтя дрога от някого. Спрях едно такси и поръчах на шофьора да кара към „Блиндерн“. Той започна да дудне за пари още с качването ми. Досещал се с кого си има работа. Накарах го да спре до жп прелеза, скочих и хукнах през моста. Прекосих тичешком Изследователския парк, макар никой да не ме гонеше. Бягах, защото времето ми изтичаше. Само дето сам не знаех кое налага да бързам така.

Отворих портата, хукнах по пътеката към гаража, надникнах през процепа на вратата. Видях лимузината. Почуках на вратата на къщата.

Отвори ми Андрей.

— Атамана не е вкъщи — съобщи той.

Посочих съседната къща зад водонапорната кула, предполагайки, че старецът е там, защото лимузината си стоеше в гаража. Андрей повтори, че Атамана го няма.

— Трябват ми пари — казах аз.

Андрей ме подкани да си вървя и ме посъветва повече кракът ми да не стъпи там.

— Само една доза виолин — примолих се аз.

В момента на пазара нямало виолин, защото една от съставките липсвала и Ибсен не можел да го произвежда. Щяло да отнеме няколко седмици, докато приготви следващата партида.

— Полудявам, Андрей. Поне ми дай кинти.

Той понечи да затвори вратата, но аз подложих крак.

Заплаших го, че ако не ми помогне, ще издам тайната им квартира.

— Да умреш ли искаш? — попита ме той с характерния си акцент. — Да не си забравил какво сполетя Псето?

Протегнах ръка.

— Ченгетата ще се бръкнат дълбоко, за да разберат къде живее Дубай с плъховете си. За случилото се с Псето ще си издействам бонус. А най-щедро ще ми платят, ако се съглася да им разкажа за мъртвия агент под прикритие в мазето на Дубай.

Андрей бавно поклати глава. Изпратих проклетия казак да върви по дяволите — и то на руски! — и си тръгнах.

Докато вървях към портата, усещах погледа му в гърба си.

Нямах представа защо старецът остави мен и Олег да офейкаме с дрогата, но знаех, че този път няма да ми се размине. Всъщност ми беше все едно. Бях отчаян. Чувах само едно: писъците на жадните ми вени.

Поех по пътеката зад църквата в Западен Акер. Постоях там. Край мен минаваха възрастни жени: вдовици, поели към гробовете на съпрузите си, а вероятно и към собствените си бъдещи гробове, с чанти, пълни с жито. Не можех да ги ограбя. Аз, Крадльото, не смеех да помръдна и се потях като прасе. Страхувах се до смърт от тези грохнали осемдесетгодишни бабички. Жалка история.

Тогава се случи събота. Наум прехвърлих всички приятели, които биха ми услужили с пари назаем. Приключих за секунди. Нямах такива.

Сетих се обаче за един човек, който щеше да ми даде пари, защото едва ли искаше да си навлече проблеми.

Качих се в автобуса и слязох в Манглерю.

Този път заварих Трюлс Бернтсен в дома му.

Застанал на вратата на шестия етаж в жилищния блок, той ме изслуша. Поставих му почти същия ултиматум както онзи път в „Блиндерн“: не се ли бръкне пет бона, ще го изпея пред ченгетата, че е пречукал Туту и е скрил трупа.

Бернтсен обаче запази самообладание. Покани ме да вляза в апартамента му:

— Все ще стигнем до някакъв компромисен вариант — каза той.

Погледът му никак, ама никак не ми хареса.

Затова отказах да вляза.

— Няма какво да обсъждаме — отсякох аз. — Или веднага кихаш кинтите, или отивам в полицията и срещу възнаграждение снасям всичко на ченгетата.

Той се усъмни дали ченгетата ще ми броят мангизи за сведения. Щял обаче да ми услужи с пет бона, понеже с него сме били работили в комбина и сме били станали кажи-речи приятели. Но нямал кинти в брой и трябвало да отскочим до банкомат с колата.

Замислих се над предложението му. В ума ми зави предупредителна аларма, но наркотичният глад беше станал нетърпим и потискаше всякакви разумни съображения. Долавях нещо гнило и въпреки това се съгласих.

 

 

— Значи вече разполагаш с окончателния ДНК профил? — попита Хари, докато оглеждаше обстойно клиентелата в кафенето до пощата.

Не забеляза подозрителни лица. По-точно, вътре гъмжеше от съмнителни особи, но нито един не приличаше на полицай.

— Да — потвърди Беате.

Хари хвана по-удобно телефона.

— Вече знам кого са одраскали ноктите на Густо.

— Нима? — изненада се Беате.

— Да. Щом си открила съвпадение в базата данни, значи става дума или за заподозрян, или за осъден, или за полицай, чийто профил фигурира в системата, за да изключат неговата ДНК след евентуален оглед на местопрестъпление. В нашия случай говорим за последния вариант. Казва се Трюлс Бернтсен и работи в ОРГКРИМ.

— Как разбра, че е той?

— По съвкупността от събития.

— Не ми обяснявай повече. Изводът ти, несъмнено, се базира на сериозни размишления.

— Благодаря.

— Само че грешиш.

— Моля?

— Кръвта под ноктите на Густо не е на Трюлс Бернтсен.

 

 

Докато стоях пред вратата на Трюлс Бернтсен и го чаках да вземе ключовете за колата, погледнах надолу към обувките си. Страшно красиви са, помислих си. И те ме подсетиха за Исабел Скойен.

Не я смятах за опасна колкото Бернтсен. Пък и беше луда по мен.

Повече от луда.

Преди Бернтсен да се върне, хукнах надолу по стълбите. Вземах по седем стъпала наведнъж и натисках копчето на асансьора на всеки етаж.

Качих се на метрото към Централната гара. Поколебах се дали да й се обадя, но се отказах. По телефона лесно можеше да ми откаже, но не и ако й се появя на живо. В събота конярят й почиваше, следователно тя — понеже конете и прасетата не могат да си вземат храна от хладилника — си беше вкъщи. От гарата се качих на железницата с месечни карти, защото пътуването до Рюге струва сто четирийсет и четири кинта, а аз нямах и пукнат петак. Железницата не спира точно до фермата. Извървях оставащото разстояние пеша. Не е малко, особено ако вали. И онзи път, разбира се, заваля.

В двора видях джипа й — от високопроходимите, с които тузарите хвърчат по централните улици. Почуках на вратата на жилищната сграда — така, научи ме тя, се наричала къщата, обитавана от стопаните. Никой не ми отвори. Извиках, ехото отекна между стените. Пак нищо. Може да е излязла да поязди, предположих. Все едно. Знаех къде си държи парите, а такива селски постройки никога не се заключват. Натиснах дръжката и се оказах прав: отключено. Тъкмо се качвах към спалнята, тя изникна изневиделица. Внушителната й фигура застана разкрачена горе в халат.

— Какво правиш тук, Густо?

— Исках да те видя — отвърнах и се усмихнах широко.

— Запиши си час при зъболекар — отвърна студено тя.

Зъбите ми действително бяха потъмнели и изглеждаха като из гнили, но с помощта на четка с метални зъбци бързо щях да ги почистя.

— Какво правиш тук? — повтори тя. — Пари ли искаш?

С Исабел се разбирахме от половин дума. Би било излишно да лицемерничим.

— Пет бона? — пробвах аз.

— Няма да стане. Отдавна приключихме с теб. Да те откарам ли обратно до спирката?

— Недей така, Исабел. Едно бързо…?

— Шшт!

Чак след малко загрях. Явно гладът за виолин ми беше изпил акъла. Та тя стоеше по халат посред бял ден, и то гримирана.

— Очакваш ли някого? — попитах аз.

Тя мълчеше.

— Нов тъпкач?

— Така става, като не си спазваш графика, Густо.

— Много съм добър в компенсациите — отвърнах, сграбчих ловко китката й и я притеглих към себе си.

— Мокър си — дърпаше се тя, но не по-ожесточено от друг път, когато искаше груб секс.

— Вали — обясних и захапах меката част на ухото й. — А твоето извинение какво е?

Ръката ми се плъзна под халата й.

— И вониш! Пусни ме!

Ръката ми погали епилираните й слабини, напипа процепчето. Беше не просто влажна, а мокра. Можех веднага да вкарам два пръста. Но ми се стори прекалено мокра. По кожата си усетих нещо слузесто. Отдръпнах си ръката. По пръстите ми бе полепнало нещо бяло и слузесто. Погледнах изумен Исабел. По лицето й се изписа тържествуваща усмивка. Тя се наведе към мен и прошепна:

— Както вече казах, така става, като не си спазваш графика.

Побеснях. Вдигнах ръка да я ударя, но тя сграбчи китката ми и не успях. Яка кучка се оказа тази Скойен.

— Върви си, Густо.

Нещо засмъдя в очите ми. Ако не знаех какво е, щях да предположа, че са сълзи.

— Пет бона — прошепнах със задавен глас.

— Няма да стане. Ако ти дам, пак ще се върнеш. А това не може да продължава.

— Проклета курва! — креснах аз. — Забравяш няколко много важни неща. Или ще ми дадеш кинти, или ще изпея всичко на вестниците. И не говоря за чукането, а за акцията „да изчистим Осло“, в която си в комбина със стареца. Шибани псевдо-социалисти, дрога и политика — в един кюп. Колко според теб ще ми платят от „Ве Ге“?

Вратата на спалнята се отвори.

— На твое място веднага бих си плюла на петите — посъветва ме Исабел.

В тъмното зад нея подът проскърца под нечии стъпки. Исках да побягна. Наистина. Но въпреки това си останах на мястото.

Стъпките приближаваха.

В мрака проблеснаха белите линии по лицето му.

Тъпкач. Сексуален хищник.

Той се прокашля.

И пристъпи на светло.

Въпреки началните симптоми на абстиненция отново усетих желанието да докосна гърдите на този ослепителен красавец; да усетя горещата му потна кожа под пръстите си; да почувствам как мускулите му се стягат инстинктивно от възмущение какво, по дяволите, си позволявам.

 

 

— Кой? — попита Хари.

— Микаел Белман — повтори Беате, след като си прочисти гърлото.

— Белман?

— Да.

— Под ноктите на Густо има следи от кръвта на Белман?

— Така изглежда.

Хари отметна назад глава. Това променяше всичко. Или не? Този факт не означаваше непременно, че Белман има пръст в убийството на Хансен, но началникът на ОРГКРИМ очевидно криеше нещо.

 

 

— Махай се оттук — нареди ми тихо Белман.

Нямаше нужда да повишава глас.

— А, ти ли си? — поразхлабих хватката около китката на Исабел. — А аз си помислих, че е наела Трюлс Бернтсен. Умно, Исабел. Далновидно от твоя страна да се прицелиш по-високо в йерархията. Каква е схемата? Бернтсен е само твой роб, така ли, Микаел?

Изрекох малкото му име с умиление. Двамата се бяхме запознали, представяйки се с малките си имена: Густо и Микаел. Като две момчета, които в лицето на другия са намерили нов приятел за игра. Видях как обръщението запали нещо в погледа му. В очите му лумна искра. Белман се появи чисто гол. Затова изобщо не допусках да ме нападне. Но той се оказа по-бърз, отколкото предполагах. Преди да се усетя, той се нахвърли отгоре ми и стисна главата ми като в менгеме.

— Пусни ме!

Завлече ме нагоре по стълбите. Беше приклещил носа ми между гърдите и мишницата си и усещах миризмата — неговата и на Исабел. В ума ми се загнезди въпросът: щом иска да се махна оттам, защо ме дърпа към вратата на спалнята. Понеже не можех да се отскубна, забих нокти в гърдите му и се вкопчих в зърното му. Той изруга и отпусна хватката. Изплъзнах се от „менгемето“ и скочих. Приземих се по средата на стълбите, но успях да запазя равновесие и не паднах. Хукнах по коридора, грабнах ключовете за колата й и изхвърчах в двора. Джипът й, разбира се, си стоеше отключен. Гумите забуксуваха по чакъла, когато отпуснах съединителя. В огледалото видях как Микаел Белман изскочи от вратата. Нещо в ръката му проблесна. Гумите захапаха, залепнах за седалката и колата полетя напред към шосето.

 

 

— Всъщност Белман е уредил Бернтсен в ОРГКРИМ — разсъждаваше Хари. — Възможно ли е Бернтсен да саботира полицейските разследвания по разпореждане на Белман?

— Осъзнаваш по какъв тънък лед стъпваме, нали, Хари?

— Да. От тук нататък няма да те замесвам повече, Беате.

— И дума да не става, дявол да го вземе! — изпращя гневният й глас в мембраната. Хари не си спомняше да я е чувал да ругае. — И мен ме е грижа за името на гилдията, Хари. Няма да позволя негодници като Бернтсен да лепнат черно петно на всички полицаи.

— Добре, но нека не избързваме със заключенията. Разполагаме единствено с доказателства за среща между Белман и Густо Хансен. Срещу Трюлс Бернтсен засега нямаме абсолютно нищо.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще започна от друго място. Ако очакванията ми се потвърдят, всички тези събития са като плочки на домино. Въпросът е единствено как да избегна решетките, докато успея да задействам плана.

— Да не твърдиш, че вече имаш план?

— Имам, разбира се.

— Добър план?

— Такова нещо не съм казвал.

— Но все пак план?

— И още как.

— Лъжеш ли ме?

— И да, и не.

 

 

Докато летях по E18 към Осло с бясна скорост, ми просветна в каква каша се забърках.

Белман се бе опитал да ме завлече в спалнята. Там явно държеше пистолета, с който ме подгони по-късно. Бил е готов да ме ликвидира, за да ми затвори устата завинаги. А това означаваше само едно: бях затънал до гуша в лайната. Какво можех да очаквам от него от тук нататък? Да ме опандизи, какво друго. За автомобилна кражба, разпространение на наркотици, неплатена хотелска сметка — Белман имаше голям избор. Щеше да ме тикне зад решетките, преди да съм се разприказвал, а следващата му стъпка ми беше повече от ясна. Или ще инсценират самоубийство, или кървава разправа между затворници. Съобразих колко глупаво е да обикалям в кола, обявена вече за издирване. Затова настъпих газта. Понеже се бях запътил към място в източната част на града, не се наложи да прекосявам центъра. Поех по възвишението и навлязох в тихия жилищен квартал. Паркирах малко по-встрани и слязох.

Слънцето грееше, хората бутаха детски колички с грилове за еднократна употреба в мрежестите торби под дръжките. Хилеха се като идиоти към небето.

Метнах ключовете в някаква градина и се изкачих към блока с терасите.

На домофонната уредба открих името и позвъних.

— Аз съм — обадих се, когато той най-после вдигна.

— Малко съм зает.

— А аз съм наркоман.

Казах го уж на шега, но веднага усетих въздействието на думата. Олег много се забавляваше, когато понякога питах клиентите дали страдат от наркомания и дали искат малко виолин.

— Какво искаш? — попита гласът.

— Виолин.

Репликата на моите клиенти стана моя.

Мълчание.

— Нямам. Свърших го. Нямам основа за нова партида.

— Каква основа?

— Леворфанол. Да не искаш да ти продиктувам и формулата?

Знаех, че не ме лъже, но умирах за виолин. Нямах никакво намерение да си тръгвам с празни ръце. Всъщност къде щях да отида? Не можех да се върна в репетиционната. Там сигурно ме очакваха. Тогава — при Олег. Добрият стар Олег щеше да ме подслони.

— Имаш два часа, Ибсен. Ако дотогава не ми донесеш четири четвъртинки на улица „Хаусман“, отивам право при ченгетата да им разкажа всичко. Вече нямам какво да губя. Чаткаш ли? „Хаусман“ 92. Влизаш и се качваш на третия етаж.

Опитах се да си представя изплашеното му потно лице. Проклет нищожен перверзник.

— Добре — отговори той.

Разберат ли, че не се шегуваш, започват да ти играят по свирката.

 

 

Хари изгълта остатъка от кафето и погледна към улицата. Стана време да се поразмърда.

Докато прекосяваше площад „Юнгсторге“ към близките заведения за дюнери, му се обади Клаус Туршилдсен.

— Имам добри новини.

— Да чуя.

— В интересуващия те времеви диапазон сигнали от телефона на Трюлс Бернтсен са засечени от четири наземни станции в центъра на Осло. Следователно апаратът попада в района на улица „Хаусман“ 92.

— За район с какъв периметър говорим?

— Шестоъгълник с диаметър осемстотин метра.

— Добре — Хари се нуждаеше от време да си го представи. — А другият?

— По името не открих нищо, но се оказа, че притежава служебен телефон, вписан към Онкологичния център.

— И?

— И новините са обнадеждаващи. Неговият телефон се е намирал в същия район по същото време.

— Мхм — Хари влезе в едно заведение, подмина три претъпкани маси и спря пред плота, където снимки на апетитни дюнери с подсилен контраст примамваха посетителите. — Откри ли адреса му?

Клаус Туршилдсен му го издиктува. Хари го записа на салфетка.

— На този адрес вписан ли е друг телефонен номер?

— В смисъл?

— Чудя се дали има съпруга или приятелка.

Хари чу как пръстите на Туршилдсен заиграха по клавиатурата.

— Не — установи той. — На адреса няма регистрирани други телефони.

— Благодаря ти.

— Значи се договорихме, нали? Да ме търсиш за последно?

— Да. Само последна молба. Искам да провериш телефона на Микаел Белман; с кого е разговарял през последните месеци, къде се е намирал непосредствено преди часа на убийството.

От слушалката екна силен смях.

— Шефа на ОРГКРИМ? Забрави! Мога да потуля или да си измисля обяснение за проверка на обикновен полицай, но започна ли да ровя около висш полицай, веднага ще ми бият шута.

Туршилдсен продължаваше да се смее, все едно отдавна не беше чувал нещо толкова забавно.

— Очаквам да удържиш думата си, Хуле.

Връзката се разпадна.

 

 

Таксито пристигна на адреса от салфетката. Отвън го чакаше мъж.

Хари слезе и се приближи.

— Господин Ула Квернберг?

Мъжът кимна.

— Старши инспектор Хари Хуле. С вас говорихме по телефона.

Портиерът примижа към таксито, което не си тръгна.

— При липса на свободни служебни коли използваме таксита — обясни Хари.

Квернберг огледа идентификационната карта, която полицаят вдигна пред очите му.

— Не съм забелязал някой да се промъква в сградата.

— Но в централата постъпи сигнал, затова сме длъжни да проверим. Имате универсален ключ, нали?

В отговор Квернберг вдигна цяла връзка.

Отключи входната врата, докато Хари оглеждаше звънците от домофонната уредба.

— Свидетели са забелязали мъж да се катери по терасите и да се вмъква в апартамент на третия етаж.

— Кой е подал сигнала? — попита портиерът, докато се качваха по стълбите.

— Забранено ми е да цитирам имена, Квернберг.

— Имате петно на панталона.

— От сос. Изядох един дюнер. Май ще трябва да го занеса на химическо. Ще отключите ли тази врата?

— Апартамента на фармаколога?

— Тук живее фармаколог?

— Да. Работи в Онкологичния център. Не е ли редно да го уведомим, преди да влезем?

— Ако не възразявате, за мен е важно да проверя дали крадецът не е все още в жилището.

Портиерът промърмори някакво извинение и побърза да отключи.

Хуле влезе в апартамента. Съдейки по обстановката, вътре живееше ерген. Но отвсякъде лъхаше безупречен ред. Дисковете с класическа музика заемаха отделен рафт, подредени по азбучен ред. Специализирани списания за химици и фармаколози се издигаха, накамарени във високи, но спретнати купчини. На един от библиотечните рафтове Хари забеляза рамкирана фотография на двама възрастни и момче. Хари го позна. То стоеше леко приведено на една страна с начумерен вид. На снимката трябва да е било на не повече от дванайсет-тринайсет години. Портиерът, застанал до вратата на апартамента, внимателно следеше действията на полицая и Хари провери терасата, за да не предизвика подозренията му. После започна да обхожда стаите. Отваряше чекмеджета и шкафове. Не откри нищо компрометиращо.

Съмнително малко компрометиращи вещи — както биха се изразили някои оперативни работници.

Ала Хари и преди се бе сблъсквал с подобни жилища; някои хора просто нямат какво да крият. Не се случваше често, но все пак се случваше. Хари чу как портиерът прехвърли тежестта на другия си крак.

— Не виждам следи от взлом или кражба — установи на глас Хари и се насочи към изхода. — Понякога получаваме фалшиви сигнали.

— Разбирам — кимна портиерът и заключи вратата. — Какво щяхте да направите, ако бяхте хванали престъпника? Да го отведете с таксито?

— Щях да повикам патрул — усмихна се Хари, спря и огледа обувките на поставката до вратата. — Не ви ли се струва, че тези два ботуша са различен размер?

Квернберг потърка брадичката си, докато гледаше изпитателно Хари.

— Възможно е. Той страда от физически недъг. Може ли пак да ми покажете служебната си карта?

Хари му я подаде.

— Но тя е изтекла на…

— Таксито чака — Хари дръпна документа и хукна по стълбите. — Благодаря ви за помощта, Квернберг!

 

 

Отидох на улица „Хаусман“ и, разбира се, никой не беше поправил бравата. Влязох си напълно безпрепятствено в апартамента. Олег го нямаше. Всъщност нямаше никого. Навярно бяха излезли на „явка“. Да си намерят дрога. Тук живееха петима наркомани. Личеше си. Навсякъде се валяха празни бутилки, използвани спринцовки, окървавени тампони, празни кутии от цигари. Но нито следа от наркотик. Опоскано свърталище на нещастници. Докато седях на един матрак и проклетисвах всичко и всички, видях плъх. Често, когато видят плъх, хората го описват като „огромен“. А всъщност тези гризачи не са големи. Напротив, съвсем малки са. Просто опашките им са дълги. Е, ако почувстват заплаха и се изправят на две крачета, изглеждат малко по-едри, но иначе са просто жалки твари, които — също като нас, наркоманите — отчаяно се опитват да си набавят нужното.

Удари камбана. Опитвах се да се убедя, че Ибсен ще дойде.

Само търпение, повтарях си аз. Ще се появи. Колко бях пропаднал. Отивайки на работа, неведнъж бях виждал радостта в очите им. Направо да се трогнеш. Разтреперани, мигом протягаха към мен банкноти. До един се превръщаха в безпомощни просяци. Сега самият аз станах един от тях. Жадувах да чуя куцукането на Ибсен по стълбите, да видя идиотската му мутра.

Бях изиграл картите си по най-кретенския начин. За да си набавя доза виолин, настроих всички срещу себе си: стареца и казаците му; Трюлс Бернтсен с дрелката и налудничавия поглед; кралица Исабел и новия й тъпкач.

Плъхът се прокрадна покрай стената. Обзет от отчаяние, надигнах килима и матраците да проверя отдолу. Под единия матрак намерих смачкана паспортна снимка на Ирене и парче тел, усукано под формата на буква У. Явно тук спеше Олег. Отначало не разбрах какво е предназначението на телта. Изведнъж обаче ми просветна. Дланите ми се изпотиха, сърцето ми се разблъска. Нали все пак аз бях научил Олег как се прави скривалище за дрога.