Кери Уилкинсън
Жената в черно (9)

9.

На другата сутрин Джесика тръгна направо към къщата на Маркс, която се намираше на около петнайсет километра от нейното жилище. Нямаше смисъл да отива до участъка и после да се връща, затова на тръгване от дома на Каролин прати съобщение на Роуландс и Дайъмънд, че ще закъснее. Те и без това имаха достатъчно работа за вършене.

Сутрешното придвижване беше много по-лесно от обикновено, защото се отдалечаваше от центъра, вместо да кара към него. С наближаването на адреса на Ед Маркс имотите ставаха все по-големи. Всички имаха обширни градини, а много от имотите бяха с внушителни порти, които бранеха спокойствието на обитателите. Някъде наблизо трябваше да се намира „Улицата на милионерите“, както я наричаха местните; богатите си купуваха там земя и си строяха имения. Адресът, който търсеше Джесика, не беше в този район, но не беше и много далече. Демонстрацията на цялото това богатство беше поразителна.

Преди да тръгне, Джесика беше проверила къде се намира къщата. Нямаше собствена навигационна система, защото полицейските коли бяха оборудвани с такава, а и тя можеше да провери координатите от участъка. Сега обаче беше с личната си кола и се затрудни, тъй като между къщите имаше големи разстояния и много от тях бяха с имена вместо с номера. Спря да попита един човек, който разхождаше кучето си, но той забърза напред, без да обърне внимание. Старата кола явно изглеждаше подозрително в този богаташки квартал. Опита се да зареди едно картово приложение, но сигналът беше слаб и отнемаше време. Реши да продължи да кара и накрая установи, че къщата на Маркс е от другата страна на пътя и тя е минала покрай нея три пъти.

Две трети от именията на пътя имаха големи портали, но не и това на Маркс, затова тя спокойно пое към къщата. В началото на двора се издигаше голямо дърво, което пречеше постройката да се види от пътя. Алеята към нея беше толкова дълга, че там спокойно можеше да се нареди опашка от пет-шест коли. От двете страни растеше трева, която беше започнала да покафенява и имаше нужда от косене. На алеята нямаше паркирана друга кола, освен тази на Джесика, но в края се виждаше голям гараж, който сигурно побираше три автомобила.

Джесика не отиде до входната врата, а заобиколи гаража и стигна до задния двор — още по-голям от предния. Понеже не беше валяло от две седмици и тук тревата съхнеше, а живият плет се нуждаеше от подкастряне. В далечния край на къщата се виждаше недовършена пристройка. Понеже не познаваше къщата отвътре, не можеше да определи към какво е пристроена; съдейки по вече готовата оранжерия, пристройката сигурно имаше по една стая на горния и долния етаж. Тухлите бяха положени, но на мястото на прозорците зееха дупки.

Джесика се върна до предната част на къщата. Вместо обичайните тухли бяха използвани големи камъни, които изглеждаха едновременно старомодни и супермодерни. Къщата беше огромна и съдейки по броя на прозорците горе, сигурно имаше поне шест спални. Джесика натисна звънеца.

На Чарли му трябваше почти минута да отвори. Беше бос, с широка бяла ленена риза и същите шорти, които носеше преди няколко дни.

— Детектив — покани я той вътре. — Лесно ли намерихте мястото?

Не се обясняваше, затова отговори, че не се е затруднила.

— Няма да ви губя времето. Както виждате, къщата е доста голяма и направо не знам откъде да започна. Още не съм успял да прегледам повечето неща на брат ми. На горния етаж пък е пълно с кашони с вещи на татко. След разговора ни онзи ден се разрових из някои снимки и други неща.

Чарли тръгна навътре, а Джесика го последва. Антрето беше с бял камък, а широкото, извито стълбище беше покрито с червена пътека. По него се стигаше до площадка с дървен под, на която се виждаха няколко врати. Къщата беше странна смесица от завършени и обзаведени части и такива, които изглеждаха недокоснати от години. Повърхностите бяха покрити с тънък слой прах, в някои ъгли бяха струпани кашони.

— Тези стаи още не съм ги прегледал — посочи Чарли към единия край на коридора на горния етаж. — Спя в най-крайната долу, защото беше свободна. — Обърна се и посочи към близката врата. — Тази е пълна с кашони.

Отвори и покани Джесика да влезе. Срещу вратата имаше големи прозорци, които гледаха към задния двор. Вляво имаше легло с колони, неоправено, с пръснати върху него разни предмети. Освен него имаше тоалетка с пукнат стъклен плот. В ъглите бяха набутани още кашони.

Джесика отиде до прозореца и погледна в посоката, където беше оранжерията.

— Какво е това? — попита.

Чарли взе нещо от леглото и дойде до нея.

— Ще ви покажа, ако искате. Ед е започнал да строи плувен басейн, но по някаква причина не го е завършил.

— Защо всичко е в кашони? Да не е искал да продава къщата?

— Не мисля — сви рамене той. — Нали се канеше да ми прехвърли половината, но кой знае. Живели сме тук почти цял живот, винаги е било така. Нали ви казах, татко не знаеше какво да прави с тази къща. Повечето време прекарваше в двора и в оранжерията. Когато се изнесох преди пет години, някои неща още бяха в кашони. Човек свиква с определен начин на живот, не мислите ли?

Джесика беше съгласна с него; каквото и да станеше в бъдеще, все щеше да си е малко разхвърляна.

— За какво точно ме извикахте? — попита тя.

Чарли подаде снимката в рамка, която държеше.

— Погледнете.

Рамката беше от тъмно дърво, а на снимката се виждаше футболен отбор. После обаче Джесика си даде сметка, че играчите са прекалено много. Макар че не се интересуваше от спорт, знаеше, че футболният отбор се състои от единайсет души. На преден план видя наградна купа и овална топка за ръгби. Играчите бяха в две редици — едните прави, другите коленичили.

Всички изглеждаха тийнейджъри, но Джесика не разпозна никого.

— Кои са хората на снимката? — попита.

— Погледнете отзад.

Тя обърна снимката. Върху рамката беше залепен етикет, където бяха грижливо изписани името на отбора и фамилиите на играчите. Джесика зърна думата „Маркс“ и обърна снимката да види момчето, което трябваше да е Ед. Той беше приклекнал в предната редица и много приличаше на брат си. Косата му беше по-тъмна, но телосложението и усмивката му бяха същите. Джесика отново обърна рамката и прегледа останалите имена. Погледът попадна на името Барнс и тя потръпна от вълнение. Отново погледна снимката. Младежът, който трябваше да е Люис Барнс, се извисяваше точно зад Ед. Макар че не познаваше постовете в играта на ръгби, Джесика беше наясно, че отборите включват и дребни, и едри играчи.

— Как я намерихте?

— Случайно — отговори Чарли. — Беше в кутия с други снимки. Взех да ги разглеждам заради… заради станалото. На някои сме двамата с Ед като деца, на други татко играе футбол с нас и така нататък. Попаднах на тази и видях имената отзад.

— Вие играехте ли ръгби?

— Не, не си падах по тази игра. Спомням си, че Ед игра за местния клуб два сезона, когато беше на шестнайсет или седемнайсет. Да ви кажа, въобще нямаше да се сетя за името, ако не го пишеше отзад.

— Познавате ли някое от другите момчета на снимката?

— Не, не са ми познати нито като имена, нито като физиономии. Обърнах внимание на снимката само защото отзад имаше имена, а вие ме попитахте за някой си Барнс. Не знам дали става дума за същия човек, но фамилията съвпада.

Джесика кимна; не се вярваше да е случайност. Докато тя разглеждаше снимката, настъпи неловко мълчание.

— Как ви се струва тук след толкова време? — смени темата тя.

— Различно — усмихна се Чарли. — Най-малкото, по-сухо.

— Обикновено не е.

— Да, разбрах. Честно казано, чудя се какво да правя. Мислех да си търся работа. Спестяванията ще ми стигнат за известно време. Странно ми е, че съм отново тук.

— Къде работехте в Лондон?

— Издателската къща се казва „Бенет-Пайпър“. Преди да започна работа там, е била семейна фирма.

— Ще ми дадете ли няколко минути? — попита сякаш нехайно Джесика, все едно го слушаше с половин ухо. — Трябва да се обадя по телефона.

— Да, разбира се. Ще сляза долу. Когато ви потрябвам, повикайте ме.

Чарли се обърна и излезе. Джесика искаше да говори с детектив Дайъмънд. Още не беше склонна да го изключи като заподозрян, макар че той беше такъв само в нейната глава, а не официално. След като доби представа колко голям е имотът, сметна, че цената му сигурно възлиза на стотици хиляди лири, а може би повече. Но ако Чарли искаше да му сложи ръка, рязането на ръце и оставянето им на публично място беше доста сложен начин да го постигне.

Джесика извади телефона си и избра номера на детектив Дайъмънд. Попита я дали има химикалка подръка и продиктува фамилиите на играчите. После обясни за снимката.

— Можеш ли да се обадиш на Вики Барнс и да я питаш дали синът е играл ръгби? Дано да си спомни; ако не, ще я попитаме дали момчето на снимката е синът. Ако пък си спомни, провери дали някое от имената не се споменава в информацията по случая. Може връзката да не е училището, а отборът по ръгби. Така ще се наложи да звъним на по-малко хора.

— Нещо друго? — попита Изи.

— Можеш ли да ми потърсиш един телефонен номер? Интернетът на телефона ми не го бива.

— Кой ти трябва?

— Лондонското издателство „Бенет Пайпър“. Прати ми номера с есемес.

Джесика затвори и докато чакаше съобщението, прегледа някои от пръснатите из стаята вещи. Кашоните бяха пълни с всевъзможни боклуци, които сякаш бяха купени от някоя дворна разпродажба, сложени в кашони и зарязани за десетилетия. Странно, че семейството живееше тук двайсет-трийсет години, без да разопакова вещите. От друга страна, подозираше, че на тяхно място и тя щеше да направи така. Щеше да прибере в спалнята дрехите, които бяха нужни, а останалото щеше да си седи опаковано, докато не потрябва.

Сигналът на телефона показа, че е получила съобщение. Джесика го отвори — името и номерът на издателството. Избра го и изчака. Вдигна някаква секретарка. Джесика спомена името и чина си и поиска да говори с управителя. След малко се обади жена с леко превзет акцент.

Джесика се представи още веднъж, без да обяснява точно защо се обажда.

— Бих искала да проверя дали доскоро при вас е работил човек на име Чарли Маркс.

— Чарли ли? — отговори без колебание жената. — Да, работи тук няколко години. Напусна преди няколко седмици. Беше малко изненадващо. Нали не си е навлякъл някакви неприятности?

— Не, съвсем не, просто исках да проверя някои неща. Той каза ли ви защо напуска?

— Каза само, че се връща на север. Май е заради някакъв роднина, но това го научих от негов колега. Когато съобщи, че напуска, не спомена подробности.

Джесика благодари на жената, затвори и излезе тихо от стаята. Разказът на Чарли звучеше правдоподобно. Тя нямаше за цел да се прокрадва, но все пак вървеше близо до стената на коридора, за да избегне скърцащите дъски. Надникна в три стаи, които бяха не по-малко разхвърляни от първите. Четвъртата вероятно беше спалнята на Ед. Тук нямаше кашони, а в отворения гардероб се виждаха дрехи и обувки. Леглото с четири колони беше оправено и не изглеждаше да е ползвано скоро. Огромните прозорци гледаха към алеята за паркиране.

Джесика не знаеше какво да търси, затова слезе на долния етаж.

— Чарли?

Мъжът се показа от стаята срещу входната врата.

— Свършихте ли работа?

— Да, просто съобщих на колегите имената върху снимката, за да ги проверят. Имате ли нещо против да задържа снимката?

— Няма проблем. Искате ли да видите някои от творбите на брат ми?

Отначало Джесика не схвана, но после се сети, че брат му е бил художник. Не държеше да види картините му, но после не съжали, че се е съгласила. Чарли я заведе в просторна кръгла стая, от която се излизаше в задния двор. Картините на стените представляваха красиви акварелни пейзажи и мигновено я грабнаха.

— Великолепни са, нали? — попита той.

Изглеждаше искрено възхитен от творбите на брат си и за пръв път през този ден Джесика долови в гласа му нещо като тъга. Сигурно не беше лесно да страдаш за някого, от когото си се отчуждил, без да си сигурен, че е мъртъв.

— Винаги го е бивало в рисуването, но тези не ги бях виждал — добави Чарли, после посочи една картина, изобразяваща зелено поле и река с каменен мост. — Като деца ритахме топка там. После на мястото построиха къщи, но той явно си го е спомнял.

Джесика се разходи из стаята и се вгледа във всяка картина. Тя самата не можеше да рисува, нито пък се интересуваше от изкуство. Преди няколко години родителите бяха дошли на гости от Кумбрия и настояха да посетят заедно галерия „Тейт“ в Ливърпул. Те прекараха часове вътре, но тя се отегчи само след няколко минути. Онова, което си спомняше, не я беше впечатлило — счупен писоар, залепен за стената, и баскетболна топка в кутия. Заради реакцията баща я беше нарекъл на шега „еснафка“. Картините на стените обаче събудиха у нея истинско възхищение.

— Страхотни са — каза тя. — Много е талантлив. — За малко да каже, че „е бил“ талантлив.

— Изберете си някоя. Сигурен съм, че не би имал нищо против. Не ги продаваше, защото нямаше нужда от пари, но често подаряваше някои.

Джесика се поколеба.

— Не, много са красиви, но няма да е редно.

— Добре, ако размислите, заповядайте. Искахте да видите басейна, нали?

Макар че не беше казвала такова нещо, Джесика тръгна след него. Минаха по коридор с голяма арка, който завиваше и водеше към задната част на къщата. Входът на едно от помещенията беше закрит с бяло платнище. Той го отметна настрани и го задържа така, за да може Джесика да влезе в недовършената стая. През дупките за прозорците струеше светлина, на която се виждаше голяма дупка в земята. Върху половината беше излят бетон, а другата беше покрита с платнище като онова на вратата.

— Не знам защо го е оставил недовършен — каза Чарли. — Търсих някакви документи за проекта; глупаво е да стои така. Не знам дали Ед е платил за цялата работа, или нещо го е накарало да размисли.

— Не е лошо, особено в ден като днешния.

— Трябва да се захвана да оправя къщата. При толкова много вещи не знам кое къде е. Ако намеря нещо друго, което може да е свързано с изчезването на Ед, ще ви се обадя.

Джесика благодари за отделеното време и за снимката и си тръгна. Качи се в колата си и на излизане от имота зави наляво. Преди да ускори, видя някого в двора на съседната къща. Макар че изглеждаше доста възрастен, мъжът щастливо буташе напред-назад косачка за трева. Джесика паркира на пътя и тръгна към него. Зидът около къщата беше висок около метър, но градината беше полегата, така че Джесика гледаше отдолу нагоре към мъжа.

— Извинете… — извика.

Отговор не последва, затова тя прескочи зида и се запъти към него по прясно окосената морава.

— Здравейте — поздрави тя.

Когато се приближи още, мъжът най-сетне вдигна глава. Объркан, той извади тапите от ушите си и спря косачката.

— Мога ли да ви помогна?

— Извинявайте, аз съм детектив Джесика Даниъл от манчестърската полиция. Отдавна ли живеете тук?

Мъжът не се усмихна; изглеждаше малко отнесен.

— Повече от двайсет години. Защо питате?

— Чудех се дали познавате добре съседите, семейство Маркс.

— Бегло. Хората тук са доста затворени.

— Да знаете нещо за двамата синове?

Мъжът сви рамене и отговори, без да се замисля:

— Доколкото знам, тук живее само тъмнокосият, но от известно време не съм го виждал. Вчера видях един мъж с руса коса, но не искам да решат, че си пъхам носа в чужди работи, така че не се навъртам там.

— Едуард Маркс, по-малкият брат, е изчезнал. Сега там е по-големият, Чарли, с русата коса. Случайно да сте видели нещо подозрително напоследък?

— Не, както казах, хората тук са по-затворени. Гледаш да не си пъхаш носа в чуждите работи. От време на време се чува чукане и шум от бормашина, но Едуард каза, че правел басейн. Хубаво е, че другият брат се е върнал. Спомням си как като деца тичаха и ритаха топка, която се озоваваше в моя двор. Винаги тъмнокосият идваше да си я иска; казваше, че брат му бил срамежлив.

Джесика му благодари и се върна в колата. Въпреки странните семейни отношения всичко казано от Чарли беше вярно. Джесика беше подозрителна по природа, но в случая можеше да остави братята и да се съсредоточи върху издирването на Дженюари.

Тъкмо се канеше да запали колата, когато позвъни детектив Дайъмънд. Тя отговори:

— Здрасти, Изи, тръгвам за участъка. Нося снимката, от която взех имената. Говори ли с Вики?

— Да, тя веднага каза, че синът е играл ръгби. Държеше да дойде да види снимката, но не знам дали има нужда. Само че аз се обаждам за друго.

— Какво има? — попита Джесика.

— Проверката на имената се оказа истински ужас. Намерих малките имена на около половината, защото са ходили в едно училище. Пръснати са из цялата страна, но един от тях още живее тук. Искаш ли да се срещнеш с него?

Джесика за пореден път се впечатли от бързата и прецизна работа на колежката си.

— Ще отида следобед. Роуландс с теб ли е?

— Да, тук е и хленчи, че било много горещо.

— Добре, кажи му да продължава с работата. Ще те взема и двете ще отидем при ръгбиста. Заслужаваш да поизлезеш от участъка.