Кери Уилкинсън
Жената в черно (21)

21.

След разговора с Коул Джесика без колебание потегли към мястото. В участъка се беше обадил мъж, който явно се намираше в задната стая на някакъв магазин близо до Оксфорд Роуд. Според него в магазина се извършвал грабеж от жена с черно наметало с качулка. Мъжът казал, че ще се намеси, и дори не дал на оператора възможност да го разубеди.

Джесика не знаеше какво ще завари в магазина, защото след тези думи обадилият се беше затворил. Можеше да има ранен или пък издирваният да е бил обезвреден. Когато спря пред магазина, сърцето се сви. Полицията беше отцепила района, наоколо сновяха полицаи, които се опитваха да държат минувачите настрана, а техни колеги се опитваха да опънат полицейска лента. Единият край на улицата беше блокиран от линейка. Джесика се надяваше жената да не е избягала, но най-много от всичко искаше да няма пострадали.

Тя паркира на двойната жълта линия, наполовина на тротоара, и се втурна към полицаите.

— Какво става? — попита.

Един от тях я позна и обясни:

— Вътре има жена и лекар. Отвели са двама мъже, в момента разговарят с тях.

— Лошо ли е ранена жената?

— Не мисля. Аз охранявам тук отвън, същинска лудница е.

Полицаят се обърна към един минувач, който беше дошъл твърде близо, и му каза да се отдръпне. Джесика се огледа и насред малката тълпа зърна познато лице. За да не уплаши мъжа, продължи да оглежда хората, като се стараеше да се държи естествено. После отиде спокойно до колата си, заобиколи и застана зад тълпата, която гледаше към магазина. Покрай нея продължаваха да минават пешеходци, но тя не сваляше очи от гърба на мъжа. Онзи не го свърташе и непрекъснато посягаше към джоба на бермудите си. Джесика се надяваше вътре да държи телефон или нещо подобно, но не искаше да поема какъвто и да било риск.

Беше извън полезрението на мъжа, затова махна на един едър полицай да дойде и му прошепна какво да прави. Обикновено предпочиташе да действа сама, но тълпата беше нараснала и не си струваше да рискува безопасността на толкова хора.

Полицаят се промъкна напред, следван от Джесика. Когато застанаха точно зад мъжа, той бързо го сграбчи за китките и му сложи белезници. Джесика го погледна в лицето — беше човекът от видеозаписа, онзи, който беше взел списанието от стойката в магазина преди няколко дни. Джесика му каза, че е арестуван.

Докато отвеждаха мъжа към полицейския микробус, тълпата около магазина стана по-шумна. Джесика се обърна и видя двама полицаи да извеждат жена в черно. Не изглеждаше ранена. Качулката беше свлечена на раменете и лицето се виждаше ясно, но за Джесика беше напълно непознато. Не че това беше толкова странно, но понякога полицаите разпознаваха престъпниците и жертвите, защото и преди ги бяха арестували.

През останалата част от деня Джесика имаше да свърши толкова неща, че не си даваше сметка как минава времето. Преди да отиде в участъка да говори със задържаните, успя да убеди собственика на магазина и криминалистите да позволят да прегледа на място част от записа, както при предишния обир.

Системата от записващи устройства в този магазин бяха по-модерни, а младият мъж, син на собственика, беше много по-наясно с техниката.

Той бързо се ориентира сред различните записи и намери точно онзи епизод, от който Джесика щеше да има нужда по-късно. Четирийсет минути преди обира в магазина влезе същият мъж, когото вече бяха арестували отвън. Както и в предишния супермаркет, той огледа вътрешното разположение, хвърли поглед към камерите и си тръгна, без да купи нищо.

Джесика нямаше представа кои са двамата престъпници, но планът изглеждаше сравнително прост. Мъжът влизаше в магазина следобед, когато се предполагаше, че няма много клиенти, и обръщаше внимание на разположението вътре. Скоро след това влизаше съучастничката му с пелерината и с голям нож. Мъжът вероятно я чакаше с кола наблизо. Преди да си тръгне, Джесика огледа за камери близките сгради. И тук, както и около магазина на Виктор, такива не се виждаха. Дегизировката предпазваше жената от вътрешните камери, но ако навън имаше други, те щяха да запишат чакащата кола.

В участъка двамата заподозрени бяха заключени в отделни килии на приземния етаж. Никой от тях нямаше адвокат, затова трябваше да изчакат служебният да говори поотделно с всеки от тях. Джесика се възползва от това, за да събере доказателства преди разпита. Набави си нови копия на кадрите с мъжа и забулената фигура от първия обир, после изтормози един от компютърните специалисти да прати снимки на мъжа отпреди втория обир. По-късно щяха да се опитат да направят изображенията по-ясни, засега и тези щяха да свършат работа.

Беше сигурна, че мъжът и жената са имитатори и публикациите за човека, който подхвърля ръце в центъра на града, са им послужили като прикритие за престъпленията.

След като служебният адвокат приключи, Джесика разпита първо мъжа. Казваше се Джордан Бенсън и зад гърба си имаше множество кражби. Беше на трийсет и няколко години, а беше осъждан близо петдесет пъти за различни престъпления — от дребни кражби в магазини до улични обири и влизане с взлом. В началото на разпита заподозреният повтаряше „без коментар“, а накрая стовари цялата вина върху съучастничката си.

Според неговата версия всичко планирала приятелката му Ерика Томлинсън. Тя избрала кои обекти да оберат и го пратила да разузнае вътрешността им. После влизала дегизирана, взимала парите и двамата избягвали. Джесика му вярваше за финалните стъпки от операциите, но далеч не беше убедена, че той е играл такава незначителна роля. Въз основа на признанията му, кадрите от камерите и факта, че вероятно щяха да се сдобият с отпечатъци от списанието, което мъжът беше пипал в първия магазин, Джордан беше обвинен в грабеж. Обвинението можеше да бъде сведено до съучастничество в обир, но това зависеше от кралската прокуратура. Ако те преценяха, че могат да докажат, че мъжът е участвал в планирането на обирите, щяха да го обвинят в по-тежкото престъпление. Ако Джордан продължаваше да настоява, че за всичко е виновна партньорката му, щеше да се стигне до съдебен сблъсък между адвокатите на двамата подсъдими. Джесика дори не си даде труда да го попита за ръцете, защото можеше да направи това по-късно, а сега искаше да говори с приятелката му.

В залата за разпити въведоха Ерика — трийсет и пет или четирийсетгодишна, с къса, ситно къдрава руса коса. Изглеждаше невзрачна, ако не се брояха крещящите татуировки по ръцете. Жената също имаше криминално досие, което включваше и няколко кражби, но в сравнение с Джордан нейните провинения бяха дребни, повечето свързани с притежание на наркотици. Още в началото на разпита Джесика си даде сметка, че жената сигурно не знае как се пише „диригент“, да не говорим да е действала като такъв. След като съобщи името си, жената последва примера на приятеля си и на първите въпроси отговори с „без коментар“.

— Нали знаете, че Джордан вече ни разказа всичко? — попита Джесика. — Как вие сте планирали обирите и сте го пратили на разузнаване.

— Не ви вярвам — каза жената, впила очи в детективката.

— Боя се, че е истина. Ако идеята не е била ваша, по-добре го кажете.

— Без коментар.

Джесика въздъхна и извади няколко снимки от един плик. Сложи на масата една, на която се виждаше как жената в черно поставя на земята първата ръка, която бяха намерили.

— Защо оставихте ръката? — попита Джесика.

Жената взе снимката, погледна я и я сложи ядосано на масата.

— Т’ва не съм аз.

— Прилича на вас.

— Ама не съм аз.

— Тогава защо са ви заловили да ограбвате магазин, облечена в същата дреха?

— Без коментар.

Джесика отново въздъхна и се отпусна на стола си.

— Ерика, искате ли да отидете в затвора?

Жената мълчеше.

— Ще приема това за „не“ — продължи Джесика. — Знаете ли, че минималната присъда за такъв обир е четири години затвор? Ако се разкаете, направите самопризнания и върнете парите, може да ви се размине само с една или две години условна присъда, така че няма да лежите в затвора. Ако ви задържат, докато трае разследването, може да не получите и толкова. Казвам „може“, защото ако не започнете да говорите, Джордан ще стовари цялата вина върху вас. Да не говорим за ситуацията с ръцете. Досега сме намерили три. Три ръце, трима изчезнали, няма намерени тела. Три потенциални обвинения в убийство. Това значи да лежите до живот, без кой знае какъв шанс за предсрочно освобождаване.

Джесика знаеше, че дрехата сама по себе си не е достатъчно основание да смятат, че жената е свързана с подхвърлянето на ръцете. Освен това при предварителната проверка не откриха никаква връзка между нея и трите жертви — тя беше на различна възраст и идваше от различна област.

— Никой не съм убила — каза тихо Ерика, заковала поглед в масата.

— Хубаво, вярвам ви, но щом нямате нищо общо с това, трябва да ми кажете защо при обирите носите подобна черна наметка.

Жената въздъхна и се разплака. Адвокатът подаде няколко кърпички, тя отпи глътка вода.

— Идеята беше на Джордан — каза с въздишка тя. — Видял по новините снимки на жената с пелерината и реши, че ако оберем някои магазини, ще го припишат на нея. Наметката я имам от години, трябваше ми за един маскен бал, но не съм я носила.

— Не ви ли мина през ума, че ако заловят първо вас, ще ви обвинят за по-тежките престъпления?

Жената попи очите си с кърпичката и поклати глава.

— Не се замислих за това. Първият обир мина така добре, че не мислехме, че ще ни хванат. Решихме, че ще изкараме лесни пари.

Джесика се оказа права в предположенията си.

— Така, нека изясним нещата — влезли сте с нож, защото сте искали да повярваме, че сте същата жена, която подхвърля ръцете?

— Да.

— И затова ли Джордан е отишъл само да разузнае обектите, вместо той да извърши обирите?

— Да.

Версията не Ерика до голяма степен се припокриваше с тази на приятеля, с една съществена разлика — тя твърдеше, че той е планирал обирите, докато той настояваше, че е тя. Макар Джесика да не вярваше някой от двамата да е свързан с другото разследване, полицията беше получила разрешение за обиск на жилището им. Ерика каза, че парите, останали от кражбата, са под леглото, което потвърждаваше, че двамата не са от най-умните престъпници. Колата им беше намерена в съседната пресечка на обрания магазин и задържана като доказателство.

Джесика имаше опит с такива случаи и знаеше какво предстои. Заради многото си минали провинения Джордан вероятно щеше да остане в ареста, както и Ерика, защото беше използвала нож. Планът им, колкото и абсурден да беше, утежняваше вината им. Въпреки самопризнанията им Джесика смяташе, че до делото двамата ще останат зад решетките.

Макар че не вярваше, че Ерика или Джордан са замесени в случая с ръцете, проверка трябваше да се направи. Жилището и колата им се претърсваха, а няколко полицаи търсеха евентуална връзка между тях и тримата изчезнали. Върху ръцете не бяха намерени следи от онзи, който ги беше оставил, затова ДНК пробите на Ерика и Джордан нямаше да им послужат в разследването на жената в черно. Но в случая поне не се налагаше да бързат.

С повечето заподозрени, полицията имаше определен срок, в който трябваше да повдигне обвинение или да освободи задържания — точно такъв проблем имаха по-рано с Дженюари. Ерика и Джордан обаче по всяка вероятност щяха да останат в ареста, така че ако се появеше нова улика, щяха да са на разположение на полицията.

Джесика обвини официално Ерика в грабеж и жената беше отведена в килията. На следващата сутрин тя и Джордан щяха да бъдат изправени пред съда.

После Джесика отиде при Роуландс и Дайъмънд, които имаха за задача да проверят миналото на двамата задържани. Тримата намериха един ъгъл, където можеха да говорят спокойно.

— Открихте ли някаква връзка между тях и ръцете? — попита Джесика.

Двамата детективи поклатиха едновременно глави.

— Не — каза Изи, — никой от тях не фигурира в списъка с випускници, пък и няма как, защото двамата са по-възрастни. Ерика е живяла в друга част на страната и, изглежда, е дошла тук преди две-три години. Джордан е местен, но нищо не сочи, че е познавал някоя от жертвите, да не говорим да е имал търкания с тях.

— И аз си мислех, че няма да излезе. В досиетата им няма данни за физическо посегателство, а и те не приличат на такива, които режат ръце. Между нас да си остане, изглеждат ми прекалено глупави за такова нещо.

Колегите се спогледаха и се подсмихнаха.

— Все пак двамата ще трябва да поработите върху това още малко — продължи Джесика. — Проверете всичко, за да можем да дадем официално становище. Не искам да пропуснем нещо и да излезем кръгли глупаци, но и няма да си губим времето с нещо, което не води доникъде.

— Как си ти, между другото? — попита Роуландс. — Последните дни бяха голяма лудница.

— Така е и на всичкото отгоре заради теб утре ще прекарам цялата сутрин в някакво проклето начално училище, за да си говоря с хлапетата за професионална реализация. Не бях прочела имейла, както трябва, и мислех, че става дума за по-големи деца.

— Не може ли някой друг да отиде? — попита Изи Дайъмънд.

— Да не предлагаш себе си?

— Не…

— Коул каза, че не може да е от тези, които разследват изчезването на Кристин Джонсън, и че трябва да е старши полицай. Според него шефът на участъка иска хем да не пращаме хора, които работят по случая „Джонсън“, хем да спазим социалния ангажимент. Видяхте ли колко място са отделили във вестника на съботния базар? Повече, отколкото на отрязаните ръце. А толкова ги увещавахме за случая с ръцете.

— Теб не те видях на снимките — каза Роуландс.

— Много важно. Не бях в униформа и фотографът не разбра, че съм от полицията. Докато снимаше, се скрих сред едни родители.

Двамата детективи се засмяха.

— Трябва ли да изнасяш реч утре? — попита Изи.

Джесика въобще не беше мислила за това.

— По дяволите, само това не! — възкликна.

Разговорът им беше прекъснат от млад униформен полицай, който пристигна задъхан и потупа Джесика по рамото.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Да, викат те горе. Нещо, свързано с онази Ерика Томлинсън.

— Къде е тя?

— В една от стаите за разпити. Пита за теб, а ние не знаехме къде си точно.

Джесика забърза към стаите за разпити. Пред една от тях стоеше полицай, така че заподозряната явно беше в нея. За нейна изненада вътре завари главния инспектор Коул. Погледна го въпросително, но той само кимна към Ерика, която седеше срещу него заедно с адвоката си.

— Разбрах, че сте искали да говорите с мен — каза Джесика.

— Да, нали казахте, че ако съдействам, няма да отида в затвора?

Джесика сви устни.

— Нещо такова. Казах, че ако направите самопризнания и ни дадете подробности, може да получите по-малка присъда. Това обаче не зависи от нас — все пак сте обрали два магазина, въоръжена с нож. Ще трябва да останете в ареста.

— Ами ако ви дам някаква информация?

— Зависи за какво.

Жената погледна неспокойно адвоката си, после Джесика.

— Ами ако ви кажа кой уреди изчезването на онази госпожа, жената на политика?