Кери Уилкинсън
Жената в черно (1)

1.

Детектив Джесика Даниъл отметна дългата си руса коса, погледна предмета и изтърси единственото, което дойде на ума:

— Ами ръка си е.

— Дявол да го вземе, нищо не ти убягва, а? — каза мъжът до нея.

— Ох, заболя ме! Работата е там, че човек никога не знае на какво ще попадне. Когато бях униформен полицай, ми се обадиха, че умряло животно е блокирало пътя, а се оказа палто. Тази отрязана ръка спокойно можеше да е детска кукла.

Инспектор Джейсън Рейнолдс погледна предмета и поклати глава:

— Права си, но това определено не е кукла.

Крайникът беше сивкав и се сливаше с бетонната настилка. На Джесика се стори вкоравен, пръстите изглеждаха сковани, макар че бяха разперени на земята. Ръката имаше вид на отрязана в китката, затова тя се учуди на сравнително малкото кръв. Приближи се и приклекна, за да огледа пънчето, останало след отсичането на безименния пръст. Мястото изглеждаше като обгорено след ампутацията, за да се предотврати инфекция, и Джесика се запита кое е било отрязано първо — пръстът или ръката.

Тя се изправи и излезе заднишком с инспектора от малката бяла палатка под горещите лъчи на утринното слънце. Инспекторът беше висок афроамериканец, който въпреки приветливия си вид умееше да бъде суров, когато се наложи. Джесика тръгна към полицейската лента около мястото и спря, преди да стигне до полицая, който се опитваше да попречи на минувачите да огледат сцената на престъплението.

— Според теб какво е станало с липсващия пръст? — попита тя.

— Кой знае? Изглежда отсечен отведнъж като ръката — отвърна Рейнолдс.

— Мислиш ли, че жертвата е мъртва?

Рейнолдс присви очи срещу слънцето и изпухтя.

— Сигурно. Трябва да проверим в базата данни дали през последните година-две са намерени останки с липсваща ръка. Няма гаранция, че ръката ще е от тяло от нашата област, така че ще трябва да запретнем ръкави. Съдейки по степента на запазване, жертвата може да е и стара, и нова. Онзи, който я е оставил, е бил много внимателен.

— Общо взето, няма на какво да се опрем — отбеляза Джесика. — Няма татуировки, няма нищо.

— Да. Предвид формата и широките пръсти ръката сигурно е на мъж, но това може да е от лекото разложение. Който и да я е отрязал, явно я е съхранявал внимателно. Ще трябва да изчакаме и да видим дали патолозите ще открият нещо.

— Да, вършат си страхотно работата, трябва да ги поздравим с „дай лапа“.

Рейнолдс я изгледа с вдигнати вежди.

— Не бих казал, че комедията ти е призвание.

— Стига де — ухили се Джесика. — Само защото са те повишили, не значи, че трябва да спреш да се смееш на шегите ми.

— Не си спомням някога да съм се смял на тях.

— Хубаво, муси се, като искаш. Какво ще правим сега?

Инспектор Рейнолдс огледа сградите наоколо.

— Работата е там, че това е центърът на Манчестър, вторият или третият по големина град в страната. Виж колко камери има — посочи той записващите устройства, монтирани високо на близките магазини, хотели и апартаменти. Намираме се в Пикадили Гардънс. И да искаш, няма да намериш по-оживено място. Оставили са ръката тук, за да бъде намерена. — За момент Рейнолдс сякаш се замисли какво да прави. — Ти можеш да прегледаш записите от снощи, а аз ще видя в архивите с изчезналите дали някъде в страната е било намерено тяло без ръка. Докато приключим с това, резултатите може да излязат и да разберем пола и възрастта на жертвата.

Джесика на свой ред се огледа. Пикадили Гардънс в центъра на Манчестър беше едно от местата, на които хората често си даваха среща. Средната част представляваше смесица от павирани и асфалтирани алеи и затревени площи, заобиколени от пейки и фонтани. От едната страна се намираха трамвайната и автобусната спирка, а от другите две я ограждаха зони с магазини.

Джесика погледна към мястото, където бяха намерили ръката, до един от фонтан с пейка наблизо. Явно я бяха оставили там нарочно, освен ако някой не я беше изпуснал — в такъв случай хората носеха със себе си много странни неща. Тя видя поне седем охранителни камери, насочени към парковата зона; едната беше подвижна, поставена високо на стълб на петнайсетина метра от нея. Около площада имаше три други подобни. Джесика знаеше, че са свързани с останалите камери в града, които предаваха данните до централа, на която денонощно имаше човек. Повечето хора си мислеха, че камерите са наблюдавани от полицаи, но в действителност тази услуга се извършваше от частна охранителна фирма, платена от общината.

Джесика се огледа и видя още три камери — две на хотела и една закрепена високо над магазин. Обектите сигурно съхраняваха видеозаписите.

Усети топлината на юнското слънце и със съжаление си помисли, че ще трябва да се затвори в кабинета, за да гледа материала от камерите.

— Онзи, който е оставил ръката, можеше поне да избере някой дъждовен ден — изрече на глас тя.

* * *

Джесика се облегна на стола и въздъхна. Намираше се в офиса на частната охранителна фирма, която управляваше градските камери. Изглеждаше малък и беше осветен единствено от една флуоресцентна лампа на тавана и мониторите пред нея. Тя се наведе и спря видеозаписа, после се облегна и погледна жената, която седеше до нея.

— Омръзна ли ти вече да си детектив? — попита Джесика.

Другата полицайка се отпусна назад и се засмя.

— Минал е само час, откакто започнахме да преглеждаме касетите.

— Именно. Сега можехме да сме навън и да правим разни неща. С име като твоето е грехота да висиш вътре в такъв ден. По̀ ти приляга да си в рокбанда.

— Изобел не е чак толкова рядко име.

— Да, ама Изи звучи много готино. Особено Изи Дайъмънд. Прекалено е хубаво за манчестърската полиция.

— В училище не го смятаха за толкова готино. Викаха ми как ли не — Изи Гризи, Изобел Енд, Изи Пича.

— Поне са били оригинални, докато са те тормозели — каза Джесика, като се опитваше да не изглежда впечатлена. — На мен десет години ми викаха просто Дана Мъжкарана.

Детектив Изи Дайъмънд беше започнала работа в отдела за криминални разследвания на манчестърската полиция едва преди шест седмици. Главният инспектор Джон Фарадей беше подал оставка преди почти седем месеца, но известно време беше останал да въведе новия човек в работата. Наследникът му Джак Коул беше инспектор и след повишението му Джейсън Рейнолдс се беше издигнал от сержант до инспектор. Джесика беше делила един кабинет с Рейнолдс повече от две години и въпреки повишението му отношенията им не се бяха променили много.

Бяха наети двама нови детективи заради реорганизацията и убийството на колежката им детектив Кари Джоунс предната година. Една от тях беше Изи Дайъмънд, която Джесика беше взела под крилото си. Двете бяха почти на една възраст — Изи беше само с около година по-млада от нея.

Джесика отмести поглед от мониторите към Изи.

— И в училище ли имаше същия цвят коса? — попита тя.

Детектив Дайъмънд прокара уж несъзнателно ръка през дългите си яркочервени къдрици, после ги остави да паднат върху раменете и ги върза на опашка с ластика, който носеше на китката си.

— Не, тогава беше тъмнокестенява. Боядисах я в това червено преди година, когато се омъжих. Прииска ми се да променя нещо след медения месец.

— Много готин цвят — кимна Джесика.

— Допълнително предимство е, че плаши по-възрастните типове в управлението. Повечето май си мислят, че съм нещо като вампир.

— Какво е чувството?

— Да си вампир ли? — ухили се полицайката с весело пламъче в сините си очи.

— Не — засмя се Джесика, — да си омъжена.

Детектив Дайъмънд издаде напред долната си устна и изпухтя.

— Бива. Съпругът ми Мал вече иска деца, но аз предпочитам да поработя още няколко години. По-скоро бих пробвала вампиризма.

Джесика погледна към мониторите и пусна отново видеозаписа, този път на скорост.

— Мал съкратено от Малкълм ли е? — попита, без да сваля поглед от екрана.

— От Малаки.

— Еха, какви страхотни имена имате. Омъжила си се за него заради фамилията, нали?

— Естествено — засмя се Изи. — Кой не би искал да се казва Дайъмънд? Преди бях Изобел Смит — много скучно.

Джесика вече беше работила с нея по някои дребни задачи, но загадката с отсечената ръка беше много по-сериозна от разследванията, в които беше участвала новата колежка. Джесика сама се беше нагърбила да работи с новата полицейска служителка. Чувстваше се странно, защото макар да беше началник на Изобел, в някои отношения имаше усещането, че стои по-долу от нея. Джесика живееше сама в апартамент, докато полицай Дайъмънд беше омъжена и имаше къща. Не че си умираше да има приятел и семейство, но все пак двете бяха на едни години и другата жена изглеждаше като сериозен възрастен. След цял ден на работа Изобел приемаше гости за вечеря, докато Джесика вечеряше нещо, претоплено на микровълновата печка, пред телевизора или на компютъра. Самият факт, че жената можеше да си представи да има деца, беше достатъчно доказателство, че е истински възрастен. Джесика не понасяше децата, камо ли да хрумне да има собствени.

— Моя приятелка се жени — каза.

— Някоя от участъка ли?

— Не, имам си приятели и извън полицията.

— Извинявай. Не исках да…

— Няма проблем. Става дума за най-голямата ми приятелка Каролин. Двете живяхме заедно години, после се поотчуждихме. Подновихме контакт едва преди няколко месеца.

— Нека да позная — работата ли ви отдалечи? — Тонът навеждаше на мисълта, че говори от опит.

— И още как.

Две години по-рано Джесика се опитваше да открие един сериен убиец. В крайна сметка следата я отведе до приятеля на Каролин — Рандъл, който се опита да я убие. В момента той беше в охранявана клиника и доколкото знаеше, след задържането му не беше говорил с никого. След случилото се отношенията между двете приятелки вече не бяха същите.

— Говори ли ти се за това? — попита Изобел, която явно усети притеснението.

— Не бих казала. Тя ми се обади и ме попита дали ще стана шаферка.

— Ти съгласи ли се?

— Естествено. Не е като да сме се скарали, все още я смятам за най-добрата си приятелка. Радвам се, че поиска да стана шаферка, но големите тържества не са ми по вкуса. Не обичам да се контя.

Изобел погледна кафявия си костюм с панталон и се заигра с тънкия ревер на сакото.

— Не знам. Не ти ли писва от тези костюми всеки ден?

Джесика погледна своя, сив на цвят, после отново насочи поглед към мониторите.

— Едно време ми беше писнало, преди около две години. Сега въобще не се замислям. Каролин още не е избрала роклите за шаферките. Притеснявам се, че ще е нещо в розово или жълто и ще трябва да се гледам с него на снимките цял живот. Ако ги види някой от участъка… — Гласът заглъхна, докато си представяше как ще преживее евентуалните снимки.

Другата жена се засмя и погледна отново екрана, който следеше Джесика.

— Май и моите шаферки се притесняваха за същото. Заедно се спряхме на семпли рокли в кремаво.

— Любимият цвят на Каролин е лилаво. Дано да е милостива.

Двете замълчаха, загледани в екрана. Не се виждаше кой знае какво, но от време на време в кадъра се появяваше някой човек. След малко Изобел се наведе напред.

— Знаем ли по кое време е била оставена ръката? — попита.

— Предполага се, че е било вечерта — отговори Джесика, като намали скоростта на възпроизвеждане на записа до 1,5 пъти от нормалната скорост. — Намерили са я малко преди осем тази сутрин, така че трябва да е било след десет и половина. — Наведе се и посочи екрана. — Там, където пада светлината на уличните лампи, не се вижда какво става.

— Какво според теб се е случило с ръката?

Джесика изхъмка.

— Не знам — каза после. — Според детектив Рейнолдс онзи, който я е оставил, е искал да я намерим.

— Не изглеждаш много сигурна.

— По принцип съм съгласна с него, но хората, които се опитват да привлекат вниманието, ме притесняват. Повечето не искат да ги хванем и правят всичко възможно да го избегнат. Тук-там се срещат и такива, които искрено съжаляват и си признават за стореното. Освен тях има и малцина, които искат да се изтъкнат. Те са непредсказуеми, но знаят какво правят. Може да искат да ги хванем на някакъв етап, но само след като са показали каквото имат да показват.

— Не съм поглеждала нещата от тази гледна точка.

— Няма как, докато не се окажеш в центъра на събитията. — Джесика отново удвои скоростта на въртене на записа. Двете гледаха мълчаливо как образите бавно се проясняват с показването на слънцето.

— Качеството не е лошо — отбеляза Изобел.

— Повярвай ми, обикновено записите не са толкова добри. Камерите на половината магазини имат зърнеста картина, на която не можеш да познаеш човек дори да гледа право в камерата.

— Да, попадала съм на такива, докато носех униформа. Смешно е да пускаш снимката във вестника при положение, че не личи дали е мъж или жена.

Джесика сложи записа на пауза.

— Какво е това? — посочи екрана, върна записа малко назад и го пусна на нормална скорост. Въпреки бледата светлина ясно се виждаше облечен в дълга черна роба човек в гръб, който вървеше по павираната алея между фонтаните. Самата фигура не би била нещо необичайно, ако не беше единствената в кадъра с изключение на някакъв спящ човек на една пейка. Когато силуетът излезе от кадър, тя превключи на картината от друга камера.

— Това от онези религиозни одежди ли е? Бурка или ниджаб? — попита другата детективка.

— Не мисля — отвърна Джесика, докато натискаше разни бутони. — Виж това — посочи новото изображение на екрана. — Главата не е покрита. Робата прилича на нещо като халат. Да видим дали можем да увеличим образа. — Тя натисна нещо и обектите се видяха в едър план.

— Мъж ли е, или жена? — попита Изобел.

— Май е жена. Вижда се, че носи обувки с нисък ток, и по походката личи, че са удобни.

— Да, едва ли са много мъжете, които могат да ходят на токчета — съгласи се Изобел. — Мен самата не ме бива много.

— Лицето не се вижда ясно никъде. Личи, че е бяла, но толкова. Знае къде са разположени камерите. — Джесика превключи от една камера на втора, после на трета, които показваха жената от различен ъгъл. — Нарочно е свела глава, защото знае, че така няма да се вижда ясно. — Превъртя записа назад, за да покаже на Изобел. — Обръща се едва, за да се вижда само от този ъгъл. Освен това носи ръкавици. Това е човек, който знае какво прави.

Превъртя записа напред, като превключваше между картините от различните камери. Накрая покритата фигура се приближи до фонтана, до който беше намерена ръката. Джесика пусна записа на нормална скорост и премести стола си леко встрани, за да може Изобел да вижда по-добре. Фигурата спря до фонтана и приклекна; бръкна във вътрешен джоб на робата, извади някакъв предмет, който сигурно беше ръката, и го постави на земята. Сякаш нарочно разпери пръстите, за да бъдат в определено положение. Побутна предмета в една ниша между пейката и фонтана, изправи се и тръгна натам, откъде беше дошла.

Джесика се канеше да каже нещо, когато другата детективка изрече на глас мислите:

— Какво, по дяволите, е това?