Кери Уилкинсън
Жената в черно (18)

18.

Макар че беше почивен ден, Джесика без колебание помоли един униформен полицай да я закара до въпросния магазин. На мястото вече беше опъната полицейска лента, криминалистите също бяха дошли.

Един от тях я въведе в магазина. При отварянето на входната врата се чу звуков сигнал. Криминалистът я поведе покрай зоната, която колегите му изследваха, и посочи вратата зад щанда. Ако не бяха полицаите вътре и тя не беше вече информирана, нямаше да познае, че е станал обир. Когато се приближи до щанда обаче, видя, че касата зее празна.

Криминалистът каза, че управителят на магазина е в апартамента горе, който бил негова собственост.

— Има ли запис от камерата? — посочи тя устройството над вратата.

— Явно има, но още не сме го прегледали — каза криминалистът. — Собственикът ни пусна записа колкото да видим откъде е минал крадецът. Когато приключим, ще го занесем в лабораторията.

— Открихте ли нещо?

— Крадецът е носел ръкавици и не е пипал нищо, така че въобще не гледаме за пръстови отпечатъци. Опитваме се да снемем отпечатъци от стъпките. Най-добрият източник на информация е записът от камерите, но първо трябва да свършим с уликите тук.

— Знаете ли дали вече са разпитали съдържателя на магазина?

— Не знам. Горе при него има полицай.

Джесика му благодари и влезе съседното помещение, което явно беше склад. Лампата горе светеше, в ъгъла беше сложен вентилатор, който се въртеше и духаше хладен въздух. Вляво имаше кашони с чипс и шоколади, а също и парцал, кофа и още някакви принадлежности за чистене, облегнати на голям фризер. Вратата в дъното беше залостена с голямо резе, под стълбите бяха наредени касетки с бутилки и кутийки бира.

Докато се качваше към горния етаж, старите дървени стъпала скърцаха, а парапетът се люлееше наляво-надясно. Горе имаше врата, която се оказа заключена, затова Джесика почука. Отвори позната униформена полицайка.

— Тъкмо се чудех дали няма да пратят теб — каза тя.

— Да, аз съм царицата на късите клечки — усмихна се Джесика.

Другата жена понечи да се обърне, но Джесика я спря:

— Някой взе ли му показания? Бързах да дойда и не можах да мина през участъка. Не ме изпращат официално.

— Един от полицаите го е разпитал. Някъде по средата си дал сметка, че сигурно става дума за онзи човек с черната мантия. Обадил се в участъка да съобщи. С повече информация разполагат по-висшестоящите.

Полицайката я поведе по покрития с мокет коридор. Когато влязоха в дневната стая, мъжът на дивана се изправи. Беше по-нисък от Джесика, с пригладена назад тъмна коса и къса брада. Очевидно беше потресен от случилото се. На масата пред него имаше пълна чаша чай. Когато двете полицайки влязоха, той нервно вдигна очи.

Джесика се представи и му показа значката си. Мъжът каза, че името му е Виктор Бърнам и е собственик и управител на магазина. След като се поуспокои, покани Джесика да седне на креслото срещу него. Столът се оказа неудобен и тя едва не се сви, когато пружините на облегалката се впиха в гърба. Повечето мебели бяха стари. Диванът и креслото бяха мръснобели на розови и лилави цветя. Всичко от килима до лампите изглеждаше покрито с прах, а и се усещаше миризма на мръсно и на плесен.

За да не разстрои човека, предпочете да не пристъпва направо към разпита.

— Тук ли живеете, господин Бърнам?

— Не, не — поклати категорично глава той. — Оставам тук само ако сутрешната доставка е много рано. Там има легло. — Виктор посочи затворената врата в кухненския кът. — Децата ми са малки и ходят на училище. Не е честно да ги будя в пет сутринта, когато се налага да идвам.

— Значи всичко тук е ваше?

— Да, и още един магазин на около километър оттук. Освен това с жена ми имаме къща. Аз управлявам този магазин, а брат ми се занимава с другия.

— Ще ми кажете ли как минава една ваша събота?

Виктор кимна сериозно.

— Обикновено идвам към шест, понякога и по-рано. Събота е голям ден, защото идват вестниците. Трябва да сортирам списанията и да ги подредя на стойките преди отварянето в седем. Трябва да се оправя и с момчетата, които разнасят вестниците.

— Някой помага ли ви?

— Понякога жена ми или племенникът ми. Добре, че… — Мъжът преглътна трудно. — Добре, че жена ми не беше тук днес. Съботите се редуваме, за да може всеки от нас да прекарва известно време с децата.

Джесика го остави да се успокои и погледна към другата полицайка. Тя отиде до кухнята и донесе три чаши вода. Макар че не беше докоснал чая си, Виктор отпи от водата и благодари.

— Какво друго става в събота? — попита Джесика.

— Когато сме готови с вестниците, отваряме. До девет часа обикновено е доста натоварено. Не колкото в неделя, но все пак през уикенда продаваме не лоша бройка. После до обяд е спокойно. През работните дни много хора идват за сандвичи. Малко по-надолу има кафене, но на някои не им се спира. В събота е много по-спокойно, но пак се случва да дойде някой работник.

— Какво можете да ми кажете за днешния инцидент? Знам, че вече сте говорили с мой колега, и ако не искате, не сте длъжен да ми разказвате всичко отново.

Макар че изглеждаше уморен, мъжът не възрази, само допи водата, преди да отговори:

 

— Не, няма проблем. Беше около три часа и от петнайсет минути не беше влизал никой. Под щанда имам малко радио. Слушах състезанията по крикет и четях едно списание. Когато някой отвори вратата на магазина, се чува звънец. Погледнах, но не видях никого и сведох очи към списанието. И изведнъж някой застана пред мен.

— Как изглеждаше човекът?

— Честно казано, не видях. Нали знаете за мантията?

— Кажете ми.

— Беше жена, висока някъде колкото мен, с черна наметка. Беше спуснала качулката над лицето си и видях само устата.

Джесика слушаше внимателно всяка негова дума.

— Защо мислите, че е била жена?

Мъжът поклати глава, сякаш въпросът беше глупав.

— Заради гласа, гласът беше женски. Беше толкова спокойна.

— Какво каза тя?

— „Отвори касата.“

— Само това ли?

— После го повтори. Всичко стана много бързо. Нали знаете как уж чувате какво ви казват, но не го осъзнавате? Точно така стана. После видях ножа.

Джесика знаеше, че трябва да подбира правилно думите си.

— Какъв беше ножът?

— Приличаше на кухненски, за рязане на месо.

— Какъв беше гласът? Имаше ли някакъв акцент?

— Ами… не знам. Звучеше ми нормално, въобще не обърнах внимание.

Джесика си каза, че реакцията му е съвсем очаквана.

— Добре. Какво стана, след като тя повтори?

— Ами аз… все едно бях друг човек. Имали ли сте чувството, че сте в ъгъла на стая и се гледате отстрани? Имах чувството, че някой ме управлява, а аз само гледам. Знам какво стана, защото показах записа на хората долу. Просто отворих касата и се дръпнах назад.

— После какво стана?

— Тя се протегна и извади банкнотите. Това е единственото нещо, което си спомням ясно, защото в един момент застана на пръсти и се наведе напред. За секунда ми мина през ума… не знам, да грабна ножа. Тя не пазеше добре равновесие, но аз нямах време да мисля. В следващия момент вече беше взела всичко и се беше дръпнала назад.

Джесика видя, че човекът е разстроен и в очите му има сълзи. Той ги избърса и почти се развика:

— Не ми е за парите, но тук можеше да е жена ми. Случвало се е да водим и децата… А аз не направих нищо.

Джесика знаеше, че няма какво да каже. Ужасно беше да те ограбят, но да те ограби жена сигурно беше още по-трудно за преглъщане — дори за мъж, който не е сексист.

— Сигурни сме, че не сте можели да направите нищо, господин Бърнам — опита се да го успокои тя. Мъжът само сви рамене, като се мъчеше да не плаче. — Какво стана, след като тя взе парите? Видяхте ли някой друг в магазина?

— Не си спомням — поклати глава мъжът. — Мисля, че тя си тръгна.

— Къде е записан видеоматериалът от камерата?

— Там — посочи той вратата на спалнята. — Брат ми инсталира всичко. Кабелите минават през тавана и информацията се записва на твърд диск. Веднъж седмично трябва да ги превключвам, друго за правене няма. Имаме камерите от две години и ги използвам едва за втори път. Първия едни момчета се опитаха да свият порносписания.

— Докладвахте ли случая?

— Не — подсмихна се мъжът, — познавам родителите на единия. Толкова се страхуваше да не кажа на майка му, че си плати списанията. Можех да се обадя в полицията, но какъв щеше да е смисълът? Само на петнайсетина години е.

— Можете ли да ми покажете записа?

— Ами добре. Но не се оправям добре с оборудването.

Виктор стана и заведе Джесика в спалнята. Стаята се оказа по-голяма, отколкото тя очакваше, но пък имаше същата миризма на застояло като останалата част от апартамента. Леглото не беше оправено, завивката висеше до пода, чаршафите бяха смачкани в средата. Стаята беше доста мрачна, защото имаше само един малък прозорец. Виктор светна лампата.

До едната стена беше сложена маса с компютър и голяма кутия, която приличаше на пластмасова. Мъжът седна на стола.

— Това са външните твърди дискове — посочи кутията, после кабелите, опънати по стената. — Тези са свързани с камерите долу. Компютърът записва и без да е пуснат, но за да гледаме записа, трябва да е включен. Вече съм го пуснал.

Виктор раздвижи мишката и екранът светна, после кликна да отвори нов прозорец.

— Мен не ме бива много с това, но брат ми не може да дойде, защото жена ми е у тях. Иначе той най-добре може да ви обясни. Аз мога да ви покажа това.

На екрана се появи снимка на вратата на магазина, заснета отвътре. Виктор натисна някакъв клавиш и се появи изображение от камерата, насочена към касата. После показа на Джесика с кои бутони да се придвижва напред и назад и как да мине от един ъгъл на заснемане на друг.

— Ще ви оставя да разглеждате сама, защото аз повече от това не знам.

Виктор стана и отстъпи мястото си на Джесика. Явно не искаше отново да гледа записа и отиде да оправи леглото. Тя седна, а другата полицайка застана зад нея. След няколко опита разбра какво да прави. През последните седмици работата се въртеше все около разни камери.

Виктор беше спрял записа в началото на сутринта и с помощта на времевата скала в дъното на екрана Джесика го премести малко след два и половина следобед, после го пусна на тройна скорост. В магазина се виждаше само един посетител — мъж на средна възраст, който не купи нищо. После таймерът отбеляза три часа и тя избра камерата, насочена към входната врата. В три часа и две минути вратата се отвори и в магазина уверено влезе фигура с черно наметало. Човекът затвори вратата след себе си и веднага пое между щандовете, без да вдига поглед.

Джесика превключи на втората камера: всичко стана както го беше описал Виктор. Хладнокръвните действия на човека направо смразяваха кръвта. В езика на тялото не се наблюдаваше колебание, нито каквато и да било следа от емоция. Ножът се оказа доста по-голям, отколкото го описа Виктор. Джесика разбра, че човекът го е скрил под наметалото, после видя как по средата на пътя го изважда. Острието беше широко и страховито — нищо чудно, че при вида му Виктор е изключил психически.

Джесика превъртя записа назад и го изгледа още три пъти, като всеки път следеше за нещо различно. Опита се да види дали ръкавиците на престъпника приличат на онези от записа с човека, който оставя ръцете. На третия път обърна внимание на формата на робата и на походката на фигурата. Обувките видя добре само когато човекът се пресегна да грабне парите и се отдалечи. Кадрите бяха само няколко, но обувките много приличаха на онези с ниския ток от записите в центъра на града.

Когато огледа всичко, за което се сети, се обърна да види Виктор, но той не беше в стаята. Завари го в кухнята да мие съдове.

— Господин Бърнам, отвън има ли камери?

— Не и мои. Нищо друго не съм забелязал — отвърна той, без да се обръща.

Джесика не се сещаше какво повече да каже. Криминалистите щяха да вземат записа и да обработят кадрите, за да получат евентуално ясно изображение на лицето. Съдейки по видяното, тя не вярваше да успеят. Докато гледаше записа, беше търсила някакви признаци, че крадецът и онзи, който подхвърляше ръцете, не са един и същи човек. Когато казаха за обира и Виктор описа нападателя, реши, че нападателят може да е имитатор.

Сега, след като беше изгледала записа няколко пъти, не знаеше какво да мисли.