Кери Уилкинсън
Жената в черно (14)

14.

На следващия ден изпитваше смесени чувства. Поредното тяло — или в случая ръка — будеше у всеки ръководител на разследване ужас и съжаление към жертвата, примесени с тръпка на егоистично облекчение, че по случая има развитие. За тези чувства нямаше как да говориш с цивилен. Не че с нетърпение очакваш следващата зловеща находка, но ако разследването буксуваше, такова нещо можеше да му даде тласък.

По време на кратката им среща Джейкъб Крисп определено не беше спечелил симпатиите, но все пак не заслужаваше да му се случи такова нещо. Предната вечер Джесика се върна в участъка и потърси адреса и телефонния номер на родителите му. От местната полиция в Ланкастър бяха пратили човек да им съобщи и сякаш това не стигаше, беше помолил и за проба от слюнката на единия, за да е сигурно, че ръката е на сина им. Тя не се съмняваше какво ще покажат резултатите. Освен ако някой нямаше абсолютно същата засукана татуировка, ръката беше на Джейкъб.

Това означаваше, че трима играчи от снимката на отбора по ръгби вероятно са били убити. Сега най-важното беше да се срещне с всички останали. Предната вечер разговаря с двамата си колеги. Роуландс не беше научил нищо интересно от срещите си с двама други играчи. Като изключеше тях и тримата мъртви, на Джесика оставаше да разговаря с десет души от снимката. Отборът можеше да включва и други, но те не бяха на снимката, нито пък бяха записани на гърба. Дайъмънд също не беше открила кой знае какво, защото Вики Барнс не спирала да повтаря, че за всичко е виновна Дженюари.

Роуландс се опитваше да се свърже с всички играчи и да получи точните им адреси. Джесика смяташе да ги посети един по един, независимо в кой край на страната живееха. Дайъмънд трябваше да се справи с няколко задачи — да види дали Дженюари е свързана по някакъв начин с Джейкъб и да разговаря с медиите, което беше облекчение за Джесика. Намирането на трета ръка беше събудило вестниците и телевизионните канали, които сега търсеха полицията за информация.

Полицията прати няколко свои да проверят дали треньорът Майкъл Райт има алиби. Джесика се надяваше да има, защото не смяташе, че е замесен; ако продължаваха да го разследват, само щяха да си загубят времето и вероятно да го уязвят още повече.

След като се разпореди кой какво да прави, тя отиде там, където трябваше да е от самото начало — в залата за наблюдение на градските камери. Предпочиташе да вземе Роуландс или Дайъмънд, но при бързото развитие на случая не можеше да си позволи този лукс. Седна да прегледа записите с един служител на частната охранителна фирма, която отговаряше за градските камери. И това беше нещо — четири очи виждаха по-добре от две.

Сложното беше да разберат кога точно е била подхвърлена ръката. Беше намерена привечер, но ако са я оставили през деня, случаят щеше да е съвсем различен от първите два, при които човекът с черното наметало беше действал призори.

Нямаше камера, която да е насочена встрани от катедралата, където бяха оставили ръката, но до мястото можеше да се стигне само по три начина. Първият беше от гара „Виктория“, вторият — от развлекателния комплекс „Принтуъркс“, а последният — откъм главния път. И трите места бяха изключително оживени и добре наблюдавани. Джесика започна отзад напред, от момента на пристигане на полицията на местопрестъплението.

Понеже не познаваше служителя на охранителната фирма, който помагаше, пусна записа на по-бавна скорост от обикновено. Започна с видеоматериала от камерите, наблюдаващи пътя от гарата към катедралата. Тъй като нямаше камера, която да е насочена точно към мястото, където намериха ръката, можеше изобщо да не видят кой я оставя — човекът явно много добре познаваше разположението на камерите. Затова гледаше за хора в тъмни дрехи, особени тези без придружител. Отначало реши, че така ще изключи мнозина, но после забеляза, че повечето, които излизаха от гарата, бяха облечени за работа, с костюми. Прегледа отзад напред целия запис до момента на залеза, без да забележи нищо нередно.

После пусна записа от камерите на главния път. Едната гледаше право към началото на алеята, която минаваше покрай катедралата, а втората — към отсрещната страна на пътя. Така имаше да наблюдава по-малко хора, но освен няколко опасни маневри на шофьорите друго нямаше.

Последната група камери беше поставена на комплекса „Принтуъркс“. Вечер беше пълно с посетители на тамошните барове, ресторанти и кина. През целия ден имаше постоянен поток от хора и Джесика вече чувстваше очите си уморени. Погледна телефона си и установи, че са минали три часа. Освен това имаше пропуснато съобщение от Гари Ашфорд.

„Уредих да публикуват статията. Видя ли я?“

Джесика му отговори.

„Да. Нищо чудно след последната находка. Все пак сделката си остава.“

Гари беше извадил късмет. Отначало редакторът на вестника му не прояви интерес към информацията от Джесика, но след намирането на третата ръка медиите се втурнаха да търсят подробности и тъй или иначе щяха да пуснат материал за Дженюари.

Джесика сложи записа на пауза и позвъни на детектив Дайъмънд да каже, че дотук не е открила нищо, и да попита какво става в участъка.

— Разни неща — отговори Изи. — Досега не открих никаква връзка между Дженюари и другите играчи. Дейв ти намери адресите и телефонните номера на останалите от отбора. Пръснати са навсякъде из страната, но ти това го знаеш. Помага и на пресслужбата.

— Какво стана с Майкъл Райт?

— Никой ли не ти се обади?

— Не, какво е станало?

— Ами не мисля, че е той. От няколко дни е в болница.

— Какво му е?

— Не съм сигурна. Негов съсед казва, че припаднал на прага му. От болницата ми съобщиха, че вече две нощи е под наблюдение. Правят му изследвания.

Джесика се запита дали въпросите не са предизвикали прекалено много лоши спомени и стресът да е довел до нервен срив. Надяваше се да не е така. Донякъде се утешаваше с мисълта, че след като той има алиби, няма да се налага да го безпокои повече.

— Как са останалите? — попита тя.

— Заети и измъчени от жегата в участъка. Не се притеснявай, не съм те изпортила, че си развалила климатичната инсталация.

— Не съм виновна аз, а некачествената изработка.

— Все едно. Колко още ще стоиш там?

— Не знам. Няма камера, която да е насочена директно към мястото, където са оставили ръката. Сега гледам записите от последната. Получихте ли официални резултати за ръката?

— Не. Майката на Джейкъб Крисп ни даде проба, но още я изследват. Пък и някой каза, че ръката не била в превъзходно състояние.

— Да, видях я. Май доста време е престояла на слънцето. Ще ти звънна на връщане към участъка.

Джесика затвори и пусна записа нататък. В неколкоминутната пауза очите си бяха поотпочинали. Мъжът до нея беше доста отегчен и направо подскочи на стола си, когато тя неволно извика:

— Виж!

Бяха стигнали почти до изгрева, но часът беше малко по-късен от онези, в които бяха оставени предните две ръце. Кадрите бяха от камерата, насочена към ъгъла на алеята, която минаваше покрай катедралата. Самата камера беше от другата страна на улицата и поради широкия обхват образите не бяха много ясни.

Джесика върна записа назад и отново го пусна. Сега мъжът от охранителната фирма гледаше по-съсредоточено. В кадъра се появи фигура с черна мантия, която пресече улицата, отдалечавайки се от камерата. Джесика спря записа на пауза и увеличи образа. Подобно на предишните записи, и тук лицето не се виждаше ясно, пък и качулката беше спусната над очите. Човекът носеше същите обувки с токове и съдейки по ръста, определено приличаше на жена.

— Това ли е лицето, което търсехте? — попита мъжът.

— Мисля, че да.

Джесика върна нормалния размер на образа и отново пусна записа. Двамата видяха как човекът стигна до другия тротоар и тогава ахнаха в един глас.

— Правилно ли видях? — попита с невярващ поглед мъжът.

Джесика върна записа назад и преди да го пусне пак, увеличи образа. Когато стигнаха до ключовия момент, мъжът се захили.

— Не мога да повярвам — каза той.

Джесика отново сложи на пауза и записа изображението на екрана под формата на файл. Принтерът в дъното на залата започна да печата. Тя отиде да вземе разпечатката.

— Маха на камерата, мамка му! — каза невярващо.

* * *

Останалата част на записа не им помогна много. След като помаха на камерата, човекът продължи към мястото, където по-късно полицията намери ръката, и излезе от кадър; после се върна по същия път. На запис от друг ъгъл се видя как тръгва по една уличка, но нейният край не се наблюдаваше от камери. При лошото качество на изображенията, спуснатата качулка и извърнатото лице нямаше как да различат чертите на човека.

Ръката беше лежала на слънцето почти дванайсет часа, без никой да я забележи. В това нямаше нищо чудно, защото я бяха оставили на тревата встрани от главната пътека. Явно човекът познаваше района като петте си пръста. Каква дързост.

Нямаше никакво съмнение, че извършителят иска да намерят крайниците. Понеже камерите около катедралата не покриваха целия участък, той или тя можеше просто да се приближи до набелязаното място заедно с тълпата, да се отдели от тях, за да остави ръката, а на връщане да се слее с друга група пешеходци. Само че не го беше направил, а беше избрал по-труден начин, за да се перчи. Като се прибавеше и фактът, че пръстът на Люис Барнс беше пратен лично на нея, Джесика реши, че човекът оставя следи, че иска тя да разбере защо е нападнал тези мъже, но без да дава твърде много информация.

В деня, след като прегледа записите, снимката на човека, махащ към камерата, зае водещо място в местните вестници и телевизии. В полицията започнаха да звънят граждани. За ужас на Роуландс Джесика остави него да се занимава с тях, а тя и детектив Дайъмънд тръгнаха да обикалят страната, за да говорят с останалите бивши ръгбисти.

Коул изглеждаше убеден, че всичко тръгва от отбора по ръгби, но докато разпитваше играч след играч, на Джесика започна да се струва, че има нещо друго, което още не знаят. Ръгбистите се бяха забърквали в какво ли не, но, общо взето, ставаше дума все за пиянски глупости и незрялост. Някои увъртаха, други веднага си признаваха всичко. Едни бяха женени и искаха партньорите им да не присъстват на срещата, други нямаха претенции. Повечето казаха за случката с Майкъл Райт и почти всички, изглежда, искрено се разкайваха. Полицайките не скриха, че трима от съотборниците им са били нападнати, и ги посъветваха да внимават и незабавно да уведомят полицията за всяко нещо, което им се стори съмнително. Понеже бяха пръснати из страната, нямаше как държат и десетимата под закрила в полицията.

След посещението при последния играч Джесика и детектив Дайъмънд пътуваха с влака за Манчестър. Бяха прекарали два дни и половина в пътуване, разпитване и пак пътуване. Макар че във вагона им беше сравнително спокойно, не можаха да заспят.

— Какво мислиш? — попита сънливо Изи.

Джесика, която седеше срещу нея, не успя да сдържи прозявката си.

— Мисля, че тази седмица пътуването ни дойде в повече.

— И пак не стигнахме до никъде.

— Не, повечето просто се срамуваха. Знаех, че младите мъже имат мръсни помисли, но можех да мина и без историята със стриптийзьорките.

— Да, прекалили са с някои номера, но нямаше нищо драстично. В центъра в петък вечер можеш да се нагледаш и на по-лошо.

— Именно. Един-двама май премълчаваха някои неща, но като цяло мисля, че казаха каквото има за казване. Не виждам някой да има ясен мотив да ги преследва и не мисля, че тези, с които говорихме, са замесени.

— Чу ли се с Дейв?

— Да. След три дни разправии с гражданите е в доста кофти настроение. Освен това е ходил да говори с приятелите на Джейкъб, които са го видели последни онази вечер.

— Казали ли са нещо интересно?

— Само, че отишли на кръчма след работа и оттогава не са го виждали. Излезли са резултатите от пробата, ръката наистина е негова. Ще ми се да можехме да кажем нещо окончателно на близките. Те не знаят дори дали момчетата са живи или мъртви — нито родителите на Джейкъб, нито майката на Люис Барнс, нито Чарли Маркс.

Докато говореше, Джесика чу, че пристига съобщение, и извади телефона си от джоба на сакото. Явно обхватът се беше губил по пътя, защото имаше есемес и две пропуснати обаждания от участъка, а телефонът не беше звънял. Джесика отвори съобщението и изненадата пролича на лицето.

— Какво? — попита детектив Дайъмънд.

— Дженюари Форестър се е предала.