Кери Уилкинсън
Жената в черно (31)

31.

Джесика работи и през уикенда, но както обикновено проблемът беше, че повечето хора в останалите организации почиваха. В петък говори с Коул, но решиха засега да не разпространяват снимката на жената в медиите; това щеше да е крайна мярка. За съжаление Джесика не виждаше как иначе да установят самоличността на Сам. Знаеха само малкото име и че вероятно е англичанка, но нямаха представа от коя част на страната е, нито дали единайсет години по-късно още живее там. На всичкото отгоре нещо в снимката не беше наред, но тя не можеше да установи какво. Гледа я безброй пъти и усещаше, че пропуска нещо важно, но убягваше какво.

Разговаря отново с туроператорите, но служителите повториха, че не пазят данни от толкова отдавна. Поради липсата на подадена жалба или друг начин да идентифицират жената Джесика позвъни отново на Коул в неделя и той се съгласи да разпространят снимката на Сам. Проблемът беше, че не знаеха дали тя е отговорна за изчезванията и всичко останало. Въпреки че беше единственият им заподозрян, щеше да е малко жестоко спрямо нея да пуснат снимката в новините и да рискуват да напомнят за ужасната случка отпреди толкова години; накрая можеше да се окаже, че тя няма нищо общо. Джесика съжаляваше, че не се сеща за друг начин да я идентифицират.

Макар и неохотно, шефът на пресслужбата отиде в участъка в неделя, за да решат какво точно да публикуват в медиите. Най-големият проблем беше, че материалът трябва да се разпространи в цялата страна. Ако ставаше дума само за местен вестник, и двамата познаваха хора, които можеха да им услужат, но да издействат публикация в национален мащаб беше много по-трудно.

Това, което измислиха, беше красноречиво резюме на случаите с намерените ръце, а коментарите относно Сам бяха старателно формулирани, за да е ясно, че тя не е заподозряна. Дори да беше, не можеха да разпространят тази информация. В заявлението се казваше, че Сам „вероятно държи ключова информация“. Джесика знаеше, че този често използван от полицията израз не значи нищо, но в този случай не се сещаха за друго. Надяваха се пиперливите подробности за ръцете да изкушат вестниците да публикуват нещо, а новинарските емисии да пуснат кратък материал със снимката на Сам. Освен това цялата информация беше качена на уебсайта на полицията, а от пресслужбата сложиха съобщения на профила си в социалните мрежи. Повече от това не можеха да направят. Джесика се надяваше да получат обаждания от граждани, за да разберат коя е Сам и какво точно става.

В понеделник един от двата основни новинарски канала пренебрегна материала им, но другият им отдели десет секунди, в които показаха снимката на Сам и телефонен номер за връзка в случай, че някой я познава. В новинарските рубрики на някои уебсайтове също публикуваха част от информацията. Джесика знаеше, че сега не им остава друго, освен да чакат.

С напредването на деня материалът започна да привлича внимание. Във вторник Джесика не бързаше да отиде в участъка, защото беше отработила няколко часа през уикенда, а и нямаше с какво толкова да бъде полезна. Обажданията се приемаха от Националната служба за предотвратяване на престъпленията. Имената, за които съобщаваха гражданите, се предаваха на нейния екип за проверка, но тя вече беше инструктирала Роуландс и Дайъмънд какво да правят.

Веднага щом стигна до участъка, разбра, че нещо е станало, защото на паркинга обикновено беше пълно с полицейски коли, строени в редици, а този път имаше само две.

— Какво става? — попита тя сержанта на рецепцията.

— Намерили са тяло.

— На кого?

Първата мисъл беше, че са намерили някоя от безръките жертви, и отговорът я свари неподготвена.

— Мислят, че е на Кристин Джонсън.

— Шегуваш ли се?

— Не. Цялата сутрин беше лудница. Дойде някакъв сигнал и всички се втурнаха натам, дори главният инспектор. Чух, че и шефът на полицията е на път.

— За къде?

— Някакъв гараж недалеч оттук — отвърна сержантът и написа адреса.

Джесика първо отиде да види Роуландс и Дайъмънд, които проверяваха малкото имена, които им бяха подадени от гражданите сутринта. Дотук никое не отговаряше на „тяхната“ Сам.

Джесика ги остави да работят и тръгна към мястото, където явно бяха намерили тялото на Кристин Джонсън. Добре, че не беше станало един ден по-рано, иначе медиите нямаше да пуснат нищо за Сам. Когато наближи, тя разбра, че е изтекла информация. Над тях кръжеше хеликоптер на една новинарска станция, наоколо бяха паркирани микробуси с огромни сателитни чинии. Явно някой ги беше издал на медиите. Джесика разбута хората, които се бяха насъбрали, и подмина въпросите, които крещяха чакащите журналисти.

Гаражът се оказа само на десет минути от участъка. Беше от онези места, които сякаш стоят там от години и човек лесно може да ги подмине. Знакът отпред обещаваше годишна техническа проверка на ниска цена. До работната зона водеше широка пътна ивица. Полицаите бяха застанали в долния край и не допускаха навътре събралите се граждани и журналисти. Джесика се запъти към двора, където стояха други полицейски служители, както и няколко криминалисти.

— Какво правиш тук? — попита Коул, като я видя да върви към него.

— И аз не знам точно — сви рамене тя. — Моите хора се занимават с обажданията в участъка, затова реших да видя какво става тук. Наистина ли сте намерили тялото?

Главният инспектор кимна към широките врати пред тях, които в момента бяха затворени.

— Вероятно, но още не знаем със сигурност. Тялото е започнало да се разлага, държали са го в шахтата, където работят по колите.

Джесика си даде сметка, че гаражът е навътре от главния път и е удобно да скриеш нещо в него.

— Имате предвид шахтата, в която застават механиците, когато работят по колата над тях? Как са я държали там, тези шахти не са много дълбоки? Или просто са захвърлили тялото там?

— Още не знаем — отвърна Коул. — Вярно, че не е дълбока като минна шахта, около метър и половина е. Изцапана е с масло и дизел и криминалистите не са на върха на щастието. Предполагаме, че тялото просто е било захвърлено тук.

— Как го намерихте?

— Благодарение на червения микробус. В събота в централната част на страната някой предал за скрап стар микробус на Кралските пощи. Онзи, който бил на смяна, дал парите, но тази сутрин собственикът на терена за скрап видял протокола от трансакцията и за наш късмет следял редовно новините. Понеже се изискват документите на колата, не е лесно да фалшифицираш адреса. Човекът ни се обадил, посочил това място и когато дойдохме, намерихме тялото.

— Арестувахте ли някого?

— Не, търсим управителя на гаража, не си е вкъщи. Може да е видял полицейските коли сутринта и да си е плюл на петите. Знаем кой е, така че едва ли ще може да се крие дълго. Ти успя ли да намериш нещо за вашата жена?

Джесика беше забравила за момент за своя случай.

— Още не. Ако това беше станало вчера, щяхме да сме прецакани. Поне тази сутрин влязохме в новините. Някой казал ли е на Джордж Джонсън, че тялото може да е на жена му?

— Трудничко е да го скрием. — Коул посочи хеликоптера над тях. — В Лондон е, но са отишли да му кажат.

— Имаме ли някакви улики срещу него?

Коул отмести очи от затворените врати на гаража и сниши глас:

— От някои негови имейли личи, че е бил доста близък с личната си асистентка, теглил е редовно пари, но нищо друго. Можем само да го питаме за тях, но не бързахме да го разпитаме, защото се надявахме да излезе и нещо друго. Оказа се, че е чист. Може да каже, че имейлите са безобиден флирт, а за теглените пари съм сигурен, че си има причина. Най-важното е да намерим собственика на гаража. Ако е действал сам, добре, ще сме го спипали, ако не, дано да проговори.

— Вие защо сте тук?

— Чакам да дойде шефът на участъка. Подозирам, че ще каже нещо на журналистите. Трябва да разпространим снимката на собственика на гаража навсякъде, където може, така че се очертава тежък ден.

— Цяла година чакаме да организираме полицейска хайка, а сега имаме две едновременно.

Джесика се надяваше Коул да се усмихне, но той остана невъзмутим. Тъкмо щеше да каже нещо, когато телефонът му звънна. Хеликоптерът бързо се отдалечи в посока към центъра. Заради шума Джесика не чу първата част от разговора, но втората беше съвсем ясна. Когато Коул подаде телефона, и последната следа от съмнение се изпари.

Бяха открили още една ръка.

* * *

Джесика се облегна на стола в кабинета си и затвори очи. Не си спомняше толкова натоварен ден като вчерашния в „Лонгсайт“. Недалеч от спирка „Пикадили“ бяха намерили ръка, която вероятно беше на Стивън Поуви. Когато пристигна на мястото, Джесика завари няколко полицаи, които се опитваха да опазят сцената на местопрестъплението незамърсена. Над тях кръжеше хеликоптер, а минувачите, мрачни и замислени, бързаха да хванат влака или автобуса, без да обръщат внимание на ставащото около тях.

Полицията прибра крайника и го изпрати за анализ, но резултатите щяха да се забавят, защото криминалистите бяха заети с тялото, за което се предполагаше, че е на Кристин Джонсън. Джесика успя да се свърже със съпругата на Стивън, която каза, че не го е виждала от предната сутрин. Жената беше съобщила в местното полицейско управление, но понеже от изчезването му беше минал само ден, полицията изчакваше. Джесика не разкри никакви подробности пред съпругата, но се чувстваше зле. Мъжът беше отказал предложението да го пазят, защото не искаше да признае истината на жена си. Зачуди се дали не е трябвало да го принуди да приеме охраната, но той едва ли щеше да се съгласи, а и ресурсите бяха ограничени.

По издирването на Сам нямаше напредък, защото новината за тялото на Кристин Джонсън беше изместило всичко останало — и в участъка, и в медиите. Получиха няколко обаждания във връзка със снимката, но информацията не отговаряше на възрастта и външността на Сам.

При цялата суматоха в участъка компанията, която поддържаше климатичната инсталация, най-после прати хора да я поправят. Непрекъснато влизаха и излизаха техници, а на вратата стояха объркани журналисти, които се чудеха какво става.

Джесика си пое дълбоко дъх, докато се наслаждаваше на относителното спокойствие, без да се поти в кабинета си — за пръв път от доста време.

— Джес? Будна ли си?

Джесика подскочи и се зачуди дали наистина не е задрямала. Не беше чула вратата да се отваря, това беше сигурно. Отпред, между нейното бюро и това на Луиз, стоеше Изи Дайъмънд.

— Да, просто си почивах след последните изморителни дни.

Изи явно смяташе, че тя е спала доста време.

— Добре, исках само да питам дали мога да си вървя?

Джесика погледна часовника над вратата и си даде сметка, че е спала почти час. Друг път това нямаше как да стане, но понеже всички се бяха втурнали да търсят собственика на гаража, никой не я безпокоеше.

— Да, разбира се. Значи никой не се обади с описание, което да отговаря на нашата Сам?

— Не, но предполагам, че историята вече приключи.

Джесика явно не разбра какво искаше да каже.

— На снимката имаше шестима мъже — обясни Изи — и сега всичките са или мъртви, или изчезнали.

Тя имаше право, но по някаква причина Джесика не си беше дала сметка за това. Беше работила и през почивните дни и се чувстваше изморена. Освен ако не пропускаха нещо важно, шестимата мъже, замесени в изнасилването, описано от Стивън Поуви, бяха ликвидирани. Бари Нюкоум беше загинал в автомобилна катастрофа, а Джесика се чудеше дали някога ще намерят телата на останалите мъже, в случай че са мъртви.

— Не знам какво ще правим, ако не намерим Сам — каза откровено.

Не бяха много колегите, пред които би признала това.

— Все отнякъде ще се появи.

— Имаме само една снимка отпреди единайсет години, а и в момента не можем да насочим вниманието към нея.

— Не може да се крие вечно.

Джесика въздъхна.

— Не ти ли се струва, че подходът ни е малко грубичък? — попита. — Единствената причина да я свързваме с шестимата мъже от снимката са твърденията на Стивън Поуви, а той изчезна. Ами ако случаят няма нищо общо с нея? Ако се окаже, че жената вече единайсет години се опитва да забрави онази случка, а ние я наказваме допълнително, като я преследваме?

Изи Дайъмънд се замисли.

— Мислиш ли, че Стивън лъже?

— Не, нали го видя — отвърна Джесика. — Наистина беше уплашен. Чудя се обаче дали не сме пропуснали нещо.

— Какво например?

Джесика сви рамене — и тя самата не знаеше. Макар че нямаха други заподозрени, нито други улики, беше неприятно да прави догадки относно жената, чието лице беше изложила на показ в медиите.

— Нямам представа — призна.

Сутринта беше прегледала записите от камерата. Ръката беше подхвърлена при почти същите обстоятелства като предишните. Човек в черна наметка с качулка я беше оставила близо до железопътната гара рано сутринта. Понеже хората бързаха, ръката беше останала незабелязана почти шест часа. Джесика се чудеше как е възможно това, но на записа се виждаше, че всички пристигащи или заминаващи пътници бързат. Човекът пак знаеше къде са разположени камерите, така че и в този случай нямаха негова или нейна ясна снимка. През последните седмици Джесика прекарваше толкова време втренчена в мониторите, че се запита дали това не е причината за умората.

— Ами жената в черно? — почеса се по брадичката Изи.

— Кой знае — каза Джесика след няколко секунди размисъл. — Може и да е Сам, макар че снимката получи медийно внимание само в нашата област. Жената в черно познава района толкова добре, че би трябвало да я разпознаят, а досега нищо. Честно казано, наистина не знам.

На следващия ден дойде нов пакет за Джесика, но и този път беше отнесен от криминалистите, без тя да го види. Предният я беше притеснил, но сега го очакваше. Ако подателят беше Сам, жената може би я познаваше от репортажите в медиите.

Събитието на деня не беше свързано с нейния случай. Откриха собственика на гаража в каравана насред някаква нива северно от града. Снимката му беше навсякъде, някакъв човек го видял и се обадил в полицията. Първите двайсет и четири часа заподозреният само повтаряше „Без коментар“, но адвокатът му намекваше, че клиентът му разполага с някаква информация. Джесика очакваше мъжът да е по-разговорлив, защото вероятно щяха да го обвинят в убийство, но хората вършеха странни неща, когато се страхуваха или смятаха, че се борят за живота си. Многозначителен беше фактът, че откакто намериха тялото на жена му, Джордж Джонсън не говореше с медиите — забележителен обрат за човек, който доскоро с готовност се изказваше. Според Джесика това само беше убедило Коул и Рейнолдс, че той е замесен.

В четвъртък най-накрая получи потвърждение, че последната ръка е на Стивън Поуви. Тя тъй или иначе го очакваше, но след като получи официалните резултати, се зачуди какво ще стане сега. И последният пръст беше идентифициран. Това означаваше ли, че повече няма да намират човешки крайници? Чувстваше се странно при мисълта, че цяла касапница е започнала и завършила при нейното дежурство.

В същото време сватбата на Каролин беше след два дни. През последната седмица Джесика се стараеше да държи връзка с нея, отиде на последната проба за роклята, но не можеше да е по-съпричастна, защото беше твърде заета с работа. Каролин явно го приемаше спокойно, но Джесика имаше чувството, че я пренебрегва. Денят на сватбата беше толкова близо, а тя нямаше време да отиде да я види. Според традицията в петък вечерта трябваше да спи в дома на булката, а още не си беше приготвила багажа. Макар че си беше неорганизирана, искаше да е готова един-два дена по-рано.

Докато стоеше в кабинета си и мислеше за брака, телефонът на бюрото звънна. Звукът я сепна и в първия момент не знаеше какво да направи. Обаждаше се полицай от участък близо до Нотингам. Гласът му звучеше напрегнато и след някои празни приказки най-сетне мина към причината за обаждането си. След разговора с него Джесика се запита дали въобще ще стигне навреме за сватбата на Каролин, защото на следващия ден се налагаше да отиде да се срещне с човека. В участък близо до Нотингам се беше предала някоя Сам Келет, която твърдеше, че е жената от снимката.