Кери Уилкинсън
Жената в черно (32)

32.

Колкото и да беше неудобно, Джесика се обади на Каролин да каже, че в деня преди сватбата ще бъде в Нотингам. Увери я, че ще нощува при нея, макар въобще да не беше сигурна, че ще успее да се върне. Приятелката прие новината нормално — познаваше я отдавна и знаеше, че понякога полицейската работа не търпи отлагане. Последните думи бяха: „Моля те, не пропускай сватбата ми!“

Понеже нямаше гаранция, че с влака ще се върне в Манчестър навреме, Джесика се обади на Роуландс и го попита дали ще я закара до централната част на страната на другия ден. Той все още управляваше момчешка кола в състезателен стил, но поне изглеждаше надеждна, за разлика от нейната. Джесика уведоми Коул за последните събития и се учуди на вниманието, което той обърна предвид разкритията по случая „Джонсън“. Дори предложи да я придружи до Нотингам, но тя знаеше, че е нужен в участъка, докато изчакваха собственика на гаража да проговори.

Джесика се захвана с приготвянето на багажа чак след единайсет, а на сутринта Роуландс дойде да я вземе от тях. Пътуването се стори изнервящо заради задръстванията по магистралата и факта, че почти не беше спала. Роуландс упорито се опитваше да разбере кой ще е кавалерът на сватбата, но тя не му обръщаше внимание. Всъщност колегата беше много добър шофьор, макар че Джесика никога не би му го признала. Промъкваше се с лекота между бавно движещите се коли и без много суетня стигна до отбивката, която им трябваше. След това откри полицейския участък толкова бързо, все едно знаеше пътя наизуст.

Когато спря, Джесика се измъкна бързо от колата и го заряза.

— Няма нужда да ми благодариш — подвикна той саркастично след нея.

— Ще получиш благодарности, когато ме върнеш в Манчестър навреме — отвърна тя, без да обръща глава.

Тукашният полицейски участък беше много по-малък от „Лонгсайт“. Сградата беше едноетажна и се намираше в покрайнините на Нотингам, в отделна община. На рецепцията нямаше служител и Джесика натисна звънеца на бюрото. Предната вечер бяха пуснали Сам да си ходи и бяха казали да дойде за разпит на следващия ден. Според полицая, с когото беше говорила, жената се съгласила; притеснявала се само, че съпругът ще разбере, че е идвала в полицията.

Според Джесика това бяха действия на жена, която се е шокирала при вида на снимката си по телевизията, но едва ли се е занимавала с рязане и подхвърляне на ръце през последните седмици.

На рецепцията не се появи никой. Двамата с Роуландс се спогледаха. Джесика не беше в настроение да губят времето и удари няколко пъти звънеца с длан. Накрая се появи пълна жена със зачервено лице и застана зад стъклената преграда на рецепцията.

— Ей, какво си мислите, че… — започна гневно служителката.

Джесика извади значката от джоба си.

— Идваме от Манчестър да разпитаме Саманта Келет. Увериха ме, че когато пристигнем, ще ни чака готова стая за разпит.

Жената погледна часовника на стената зад нея.

— Да, но сте подранили.

— Да — кимна Джесика, — ние на север сме ефективни хора.

Не беше ядосана на самата служителка и знаеше, че продължителното натискане на звънеца беше малко детинско, понеже в участъка вероятно не достигаха служители. В крайна сметка тя искаше нещата тук да се уредят по един или друг начин, за да може да се върне в Манчестър.

Жената отключи близката врата и ги покани в стаята.

— Съжалявам, днес сме само трима. И на нас ни се иска да сме ефективни като вас, но все пак трябва да се придържаме към бюджета.

Джесика си замълча, защото знаеше, че си е заслужила сарказма.

Жената ги поведе по тесен коридор, отключи друга врата и ги покани в една зала за разпити, много подобна на тази в „Лонгсайт“, с която беше свикнала Джесика. През последните петнайсет години явно не беше „видяла“ ремонт — боята, някакво безлично кремаво, се белеше, вътре миришеше на плесен и пот.

Джесика и Роуландс влязоха, а служителката остана на прага, после въздъхна дълбоко и заговори:

— Записали сме, че Саманта Келет трябва да е тук в десет часа, така че имате свободен половин час. Можете да останете тук и да проверите дали всичко отговаря на вашите стандарти. Във фоайето има кафемашина. Когато жената пристигне, ще ви я доведем. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

Джесика се чувстваше малко глупаво заради избухването си, а Рейнолдс се подразни от това, че жената наблегна на думата „стандарти“.

— И вашата машина ли плюе напитки с вкус на препарат за миене на чинии като нашата? — попита Джесика.

Жената ги изгледа, после се засмя:

— Да, сигурно е национален стандарт. Не рискувайте с горещия шоколад, има още по-ужасен вкус.

— Благодаря за съвета.

Когато с Роуландс останаха сами, Джесика провери устройството за записване. Всичко изглеждаше в по-добро състояние от тяхното, което не беше изненада. Не след дълго на вратата се почука и притеснен млад полицай въведе в стаята жена, която трябваше да е Сам.

Джесика видя доста общо между себе си и нея. Двете бяха горе-долу на еднаква възраст и имаха сходно телосложение. Косата на Сам беше черна, а тази на Джесика — тъмноруса, но и двете я носеха на опашка; дори облеклото им беше сходно. Джесика беше със светлосив служебен костюм, а този на Сам беше малко по-тъмен на цвят.

Жената седна на масата срещу тях. Когато вратата се затвори, Джесика представи себе си и Роуландс и я попита тя ли е Саманта Келет.

— Нали знаете, че имате право на срещата да присъства ваш адвокат? — добави Джесика.

— Няма нужда — отвърна уверено Сам.

— Сигурна ли сте? Можем да ви уредим безплатна консултация.

— Всичко е наред, не съм направила нищо.

— Щом сте сигурна.

Жената погледна смело Джесика в очите.

— Защо пуснахте снимката ми по телевизията?

— Разследваме…

— Наложи се да излъжа съпруга си, че не съм аз — прекъсна я Сам. — Той каза, че много приличам на жената от снимката, и трябваше да кажа, че нямам представа за какво става дума.

— Значи признавате, че вие сте жената на снимката с Едуард Маркс.

Жената едва забележимо трепна, сякаш се опита да не потрепери при споменаването на името.

— И какво от това? — попита.

— Бихте ли ми казали как се запознахте с господин Маркс?

— Вие знаете ли вече? — присви очи Сам.

— Казаха ни… някои неща.

— Тогава защо искате аз да ви го кажа?

— Защото не знаем дали онова, което ни разказаха, е вярно.

Жената въздъхна и извърна поглед.

— Защо се ровите в това? Минаха повече от десет години. Аз го загърбих и продължих напред. — За пръв път гласът леко затрепери.

Обикновено Джесика не беше нервна по време на разпит, но в случая знаеше, че от този нямаше да има никаква полза. Казаното от жената и поведението показваха, че няма нищо за криене.

— Знаете ли какво е станало с господин Маркс и приятелите му от онази почивка? — попита Джесика.

Жената се извърна рязко и я погледна.

— Не ме е грижа.

— Единият със сигурност е мъртъв, а за другите петима се предполага, че са убити.

— Чух за ръцете по новините. Какво значение има?

— Вие сте единствената връзка между шестимата. — Джесика замълча за момент. — Съдейки по онова, което ни казаха, вие имате мотив.

Сам изсумтя презрително и извърна очи, за да скрие напиращите сълзи.

— Шегувате се, нали? — попита тя. — Когато видях снимката, се зачудих за какво ви трябвам. Помислих, че смятате, че съм била свидетел на нещо, или разследвате станалото тогава. Трябваше да се сетя, че ще ме обвините в, не знам, каквото е там. Все едно съм в онези скапани шоута за ченгета.

 

— Не ви обвиняваме в нищо.

— Тогава защо съм тук? — извика Сам, като стана и блъсна стола си назад.

Джесика онемя, но за нейна изненада Роуландс се намеси.

— Всичко е наред, Сам — каза той за пръв път, откакто жената влезе в стаята.

Резултатът беше странен, защото беше изрекъл само три думи, но сякаш чувайки името си, жената се успокои. Сам го погледна, овладя се, после седна и впери очи в Джесика.

— Не се опитваме да ви изпързаляме — опита се да я успокои детективката.

— Какво искате да знаете?

— Знам, че ще ви е много тежко, но може ли да ни разкажете какво се случи на ваканцията преди единайсет години?

Сам погледна към Роуландс, който кимна окуражително. Каза им, че в началото е имала роман с Едуард, а после потвърди това, което бяха чули от Стивън Поуви. Настроението се колебаеше между гняв, мъка и пак гняв. В края на разказа беше спокойна.

— Досега не съм споделяла с никого — добави тя. — Съпругът ми не знае. Заедно сме от пет години, имаме две деца.

Сам, изглежда, се беше успокоила, но Джесика все пак я попита дали може да говори. Жената кимна и каза, че иска на всичко това да се сложи край.

— Трябва да ви попитаме къде бяхте през последните няколко седмици — продължи Джесика.

— Мога ли да използвам телефона си? Там имам календар.

Джесика провери датите, на които бяха оставени ръцете, нощите преди това и други произволни дни. С едно изключение Сам имаше алиби за всички моменти. Помагаше в разни клубове, където членуваха децата, семейството неотдавна беше ходило на едноседмична почивка с приятели. Роуландс си водеше записки, за да може после всичко да бъде проверено дискретно. Джесика обаче беше сигурна, че Сам е казала истината. Съпругът също е бил на почивката, което го изключваше като заподозрян.

Сам помоли да пазят всичко в тайна от съпруга; Джесика я увери, че ще се постараят. Той не беше заподозрян и въпреки че щяха да проверят дали наистина е бил на почивката, не се налагаше да го информират. Сам повтори, че никой друг не знае за инцидента, дори родителите, и настоя, че след онази нощ във Фалираки не се е свързвала с никого от мъжете. Джесика вярваше, но поиска моминското име, което да впишат в докладите.

Преди да я освободят, Джесика даде визитката си в случай, че се сети за нещо друго. Джесика се обади на Коул да го информира как е минало. В крайна сметка единственото положително нещо беше, че има достатъчно време да стигне у Каролин.

— Горката жена — каза Роуландс.

— Аз съм виновна — отвърна Джесика. — Понеже не знаех какво друго да направя, изтипосах снимката в новините само защото преди единайсет години са я нападнали. Толкова време се е опитвала да превъзмогне преживяното, а аз налях масло в огъня.

— Не си виновна ти — каза Роуландс.

Джесика обаче беше убедена в обратното. Нищо, че тогава нямаше голям избор, не друг, а тя отиде при Коул и поиска да се включи и пресслужбата.

Не след дълго Роуландс зададе въпроса, на който Джесика нямаше отговор.

— Сега какво ще правим?

Освен ако неочаквано не се появеше друга ръка, нямаха следи.

— Наистина не знам — отговори Джесика, без дори да се опитва да скрие унинието си.

Двамата обобщиха всичко случило се досега.

Разполагаха със записи на жената в черно, но нямаха представа коя е тя. Макар че щеше да се наложи да проверят алибито на Сам Келет, в общи линии тя не беше заподозряна. Това отново поставяше въпроса защо жената в черно търси такава публичност.

Можеха да прегледат отново списъка с випускници, но от случая с ваканционната снимка беше видно, че мъжете може да са свързани по безброй и неочаквани начини. Джесика беше обезкуражена и не знаеше какво да предприеме.

Трафикът беше спокоен и им остана време да минат през участъка. Тя отиде при Коул и повтори онова, което вече му беше съобщила по телефона. За да спази протокола, щеше да накара някой полицай да провери алибито на Сам Келет, но не се съмняваше, че фактите ще съвпаднат с версията на жената.

Коул каза, че собственикът на гаража е проговорил по случая „Джонсън“. Мъжът разполагаше с есемеси, които можеха да уличат Джордж Джонсън, но той я предупреди, че информацията е поверителна. Джесика се почувства странно, че в службата се случва нещо толкова значимо, а тя не е част от него; дори по-лошо — нейният случай беше в задънена улица. С Коул решиха да обсъдят нещата отново след почивните дни и да решат какво да правят. Този ход не беше идеален, но Джесика нямаше по-добра идея, пък и трябваше да е шаферка на сватбата на Каролин.

* * *

Джесика се опита да се забавлява с приятелката си на „последната вечер свобода“, както я беше нарекла Каролин. Двете жени пиеха и си спомняха по-младите си години. Джесика се опита да забрави чувството на провал и демотивация заради липсата на напредък в разследването. След няколко бутилки вино започна да се забавлява и да се смее. Приятелката я попита кой ще кавалерства на другия ден, но тя упорито отказа да сподели. „Не го познаваш“, повтаряше и добави, че мъжът ще я чака пред църквата.

Цяла събота сутрин в апартамента на Каролин влизаха и излизаха хора. Приятели и роднини от страна на младоженеца дойдоха да помогнат да се приготви, а Джесика и останалите шаферки трябваше да се справят сами с обличането на светлосините си рокли. Двете момичета бяха сравнително сговорчиви и за облекчение на Джесика родителите им бяха там да помагат. Момичешката атмосфера определено не допадаше и се зарадва, когато най-накрая всички тръгнаха и ги оставиха двете с Каролин да чакат колата, която щеше да ги закара до църквата. Бъдещата булка поглеждаше неспокойно часовника, докато Джесика я успокояваше, че всичко ще е наред.

Колата дойде навреме и Джесика помогна на булката да се настани на задната седалка. Пътят до църквата беше няколко километра. Двете приятелки се обърнаха една към друга, за да се виждат, докато си говорят.

— Не е сън, истина е — изкиска се нервно Каролин.

— Да, а аз се чудех за какво са роклите и луксозната кола — усмихна се другата жена.

— Какво мислиш за Томас?

— Ами щом е избрал теб, значи има вкус.

— Чудех се дали не съм с него само за да забравя… Рандъл — каза сподавено Каролин. — Съжалявам, че след това се отчуждихме.

— Вината не е твоя — отвърна Джесика, като я гледаше в очите. — Това е минало, важно е какви сме сега.

— Мислиш ли, че се омъжвам само за да забравя?

Джесика се поколеба дали да отговори честно; не беше от мълчаливите дори моментът да е деликатен.

— Не знам, ти ми кажи.

Каролин преглътна сълзите си и се засмя.

— Исках да кажеш „не“.

— Съжалявам — рече Джесика, като видя, че приятелката не се шегува.

— Не, няма проблем. И аз самата не знам. Но той е мил и ме обича, това е най-важното.

Джесика не каза нищо, за да може Каролин да излее онова, което тежеше.

— От предсватбената треска е — добави булката. — Няма да избягам на олтара.

— И без това няма да стигнеш далеч на тези токчета.

Църквата се намираше в едно селце близо до града. Беше малка и се издигаше на това място от векове. Двете жени излязоха от колата, огрени от слънчевите лъчи. Фотографът се втурна и се зае да ги снима. Джесика мразеше да я снимат, но стисна зъби и се насили да се усмихва. Това беше само началото — истинското изпитание за търпението щеше да е позирането след церемонията.

Фотографът накрая ги остави да влязат в църквата. Докато се приготвяха да минат по пътеката, Джесика се огледа наоколо. Живописната църква, заобиколена от зеленина, и яркото синьо небе бяха достойни за пощенска картичка.

— Прекрасно е — каза.

Тя и разчувстваната Каролин извървяха краткото разстояние до главните порти на църквата. В малката стая вътре ги чакаха другите шаферки с родителите си. После възрастните влязоха в залата и оставиха четирите сами.

Когато църковният орган засвири сватбения марш, Джесика намигна на приятелката си.

— Поеми си дълбоко въздух.

Пристъпиха в залата и бавно тръгнаха по пътеката между скамейките с гости. Освен органа Джесика чуваше единствено шумоленето на хората, които се извръщаха да ги гледат. Представяше си как се спъва и повлича булката и другите шаферки, затова си наложи да гледа къде стъпва.

На олтара ги чакаха широко усмихнатият Томас и кумът му. Джесика погледна вляво и почти ахна от срам. На вторият ред в края седеше мъж, облечен в лилав кадифен смокинг и тъмнозелени панталони, който я гледаше и се усмихваше. Тя не виждаше обувките му, но не смееше да си помисли какви са, ако въобще носеше такива.

— Какво си облякъл? — прошепна, но той направи знак, че не разбира какво му казва. Джесика отвърна поглед от него и продължи към олтара. Органът замлъкна.

Беше странно тя да предаде булката на младоженеца, но вероятно всички знаеха какво е положението. Церемонията мина нормално, но на Джесика беше неудобно да стои пред погледите на всички гости.

След като ги обявиха за съпруг и съпруга, младоженците тръгнаха по пътеката към изхода на църквата, а Джесика се възползва от случая и се пъхна на пейката при мъжа на втория ред.

— Какво си облякъл? — прошепна високо тя, докато органът ехтеше.

— Какво?

Джесика погледна надолу и видя, че мъжът носи платнени гуменки в тон със смокинга.

— Дошъл си на сватбата с лилави обувки, лилав смокинг и зелени панталони. Кой идиот ще обуе гуменки на сватба?

Мъжът поклати неразбиращо глава.

— Нали каза да се облека елегантно.

— Именно!

— Това са най-хубавите ми дрехи.

Джесика разбра, че няма да излезе наглава с него, затова стана и двамата тръгнаха под ръка към изхода.

— Ще се наложи да обиколим магазините с теб, Хуго.