Кери Уилкинсън
Жената в черно (13)

13.

Седнала на бюрото си, Джесика погледна двамата детективи срещу нея.

— Откъде взе стола, Дейв?

— Свих го от долния етаж — сви рамене Роуландс. — Реших, че щом ще се събираме в твоя кабинет, поне да има къде да седна — добави, като изгледа обвинително Изи.

— Добре, дечица — обърна се към двамата Джесика, — кой ще говори пръв?

Изи отметна косата си назад и взе да я връзва на опашка.

— С момчето чудо посетихме всички, за които знаем, че познават Дженюари. Всички твърдят, че не знаят къде е, което едва ли е изненада.

Роуландс кимаше, после схвана намека на колежката си и взе думата:

— Предполагам, че се крие у някоя приятелка. Някои може да знаят повече, отколкото твърдят, но нищо не можем да направим. Освен че се въртят неловко, нямаме основание да ги подозираме.

Джесика знаеше, че е прав.

— Следващия път като видя участъковия, ще му кажа да предложи на държавния секретар да внесе такъв закон, че да можем да арестуваме хора, дето се въртят неловко и говорят объркано. Аз определено съм „за“. — Отново погледна ту единия, ту другия си колега. — И двамата знаете за пратката, която получих преди два дни. Шрифтът отпред много напомняше на първия плик, затова този изобщо не го докоснах. Момчетата от лабораторията дойдоха да го вземат. Тази сутрин ми се обадиха и ми пратиха резултатите по имейла. Както си и мислех, вътре е имало пръст на Люис Барнс.

— Как мислиш, защо са го пратили на теб? — попита Изи.

— Нямам представа. Е, за случая писаха във вестниците, подробностите са качени на уебсайта, така че може да са взели информация оттам. Може да е някой като Дженюари, с когото сме разговаряли, и затова ме познава. Наистина не знам. На плика няма отпечатъци, нито други улики, така че сме в задънена улица. От лабораторията не можаха да ни кажат нищо особено за принтера и мастилото, но аз и без това не се надявах.

— Ти добре ли си? — попита Изи, като явно имаше предвид факта, че вторият плик е бил пратен специално на нея.

Джесика още сънуваше пръста от време на време и се радваше, че този път не е отворила пакета. Ако трябваше да бъде честна, притесняваше се, че изпращачът явно много добре знае коя е, но не искаше да показва чувствата си пред колегите. Предния ден Коул и Рейнолдс бяха задали същия въпрос.

— И без това няма какво да направя, нали? — сви рамене. — Сега всяко нещо, адресирано до мен, се проверява, преди да ми го дадат. Да можеше някой да прави същото и с домакинските ми сметки.

Колегите се спогледаха — и двамата мислеха, че тя просто се опитва да се държи храбро. Джесика се престори, че не ги е видяла, и смени темата:

— Някой от вас да е изкопал нещо за Майкъл Райт?

Двамата поклатиха глави.

 

— И аз не успях — каза Джесика. — Знам, че вие не сте го виждали, но според мен си губим времето с него. Не изглеждаше озлобен, просто тъжен. Горкият човек си е обичал работата, радвал се е на успеха на учениците си. Малко е особен, но нищо повече.

Малко остана да каже „откачен“, но се спря навреме. Макар че човекът не присъстваше, щеше да изглежда като че ли му се подиграва.

— Докъде ни води това? — попита Роуландс.

Джесика изпухтя и сви рамене.

— До пълна каша. Ръгбистите са пръснати из цялата страна, а и без това не съм уверена, че връзката е отборът по ръгби. Ако всички са ходили в същото училище, вероятно са правили и други неща заедно. Ще отделим още един ден да прегледаме всички налични факти и после ще трябва да проверим отделно всеки ученик от списъка. Едва ли на някого му се занимава с това. Изи, вземи един полицай и иди при Вики Барнс. Знаеш каква е, но гледай да не губи самообладание и виж дали знае къде може да е Дженюари. Освен ръгбито, с какво друго се е занимавал Люис? Играл ли е някакъв друг спорт, членувал ли е в клуб и така нататък.

Изи си беше извадила бележника и си записваше. Джесика се обърна към Роуландс:

— Дейв, от ръгбистите има още двама, които живеят в областта. Говорих и с двамата по телефона, но искам да отидеш на място и да си поговорите като мъже. Вземи още един полицай и опитай да ги свариш неподготвени. Не мисля, че Джейкъб ни каза всичко. Питай ги за разните им там обиколки и празненства. Разбери дали Люис и Ед са били приятели; ако не, виж какво може да ги свързва, освен ръгбито.

— Нещо друго? — попита Роуландс.

— Не. Като свършите с приказките, можете да се спасявате, но не си правете шеги и не претупвайте нещата. Имам малко работа за вършене тук, после и аз трябва да изляза.

— О, да… — ухили се Роуландс.

— Махни това самодоволно изражение.

— Какво има? — попита Изи.

Джесика се опита да каже нещо, но Роуландс я изпревари:

— Мъжкараната Джес ще ходи на проба за шаферската рокля. Да пукнеш от смях.

— Какво му е смешното? — поиска да знае тя.

— Ами ти в официален тоалет. Пари давам да го видя.

— Даваш пари да видиш как жени по бельо пробват дрехи? Не е за чудене.

— Не, давам пари да ти видя физиономията. От колко време те познавам? Четири години? Пет? Виждал съм те в рокля само два-три пъти.

— Ти какво, да не ме следиш?

— Мечтай си.

Джесика видя, че Изи я гледа многозначително, и извърна бързо очи.

— Добре, да се хващаме за работа. Колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо ще можем да си тръгнем, за да дойдем утре пак и да се борим с имената на стотина випускници.

След като колегите излязоха, Джесика си свали обувките с надеждата да се поразхлади. Въпреки че температурата този ден беше спаднала, в участъка още беше горещо. За пръв път откакто възложиха случая, имаше чувството, че се въртят в кръг. Вече две седмици разследваха дребни улики, които не водеха доникъде, ако не брояха факта, че вече знаят самоличността на жертвите. Не бяха сигурни дали Люис Барнс и Ед Маркс са живи, но Джесика действаше с презумпцията, че не са. Освен това нямаха никаква представа кой подхвърля ръцете и защо.

Това, че полицията се беше съсредоточила върху изчезването на Кристин Джонсън, беше едновременно късмет и голяма неволя. От една страна, Джесика можеше да си върши работата без висшестоящите да следят всяка нейна стъпка. Йерархичната организация, която изискваше тя да търси одобрението първо на Рейнолдс, после на Коул, беше изцяло пренебрегната, защото Ейлсбъри притискаше и двамата да постигнат резултати. Това беше добре дошло за начина на работа и свеждаше колегите до двама, с които обичаше да работи, но недостатъците на тази ситуация ставаха все по-очевидни. Предвид неуспеха им в издирването на Дженюари и в търсенето на каквито и да било улики, отнасящи се до жената в черно и връзката между двете жертви, при нормални обстоятелства щяха да се опрат на медиите. За жалост журналистите се интересуваха от един-единствен случай и това не беше техният.

При липсата на други идеи Джесика избра номера на Гари Ашфорд.

— Ало? — каза мрачно той.

— Горе главата, де, ами ако се обаждам да ти кажа, че са намерили торба със сто хилядарки, оставени за теб?

— Така ли е?

— Не, но ти нямаше как да знаеш.

— Извинявай, просто жегата е ужасна — въздъхна Гари. — Вече две седмици вися пред къщата на Джордж Джонсън, макар че нито той говори с нас, нито вие, полицаите, имате нещо за казване. Май съм получил слънчев удар.

— Тогава защо не се върнеш в офиса?

— Един Господ знае. Редакторът иска хора тук за всеки случай. Седим си в колите като пълни идиоти, да не би по някаква случайност жена му да си дойде. Ти да не би да знаеш нещо?

— Нищичко.

— Става ли да те цитирам? „Старши полицай твърди, че полицията не знае «нищичко» по случая.“

— Само махни думата „старши“.

— Ха-ха. Какво искаш?

— Дженюари Форестър.

Той отново въздъхна:

— Нали ти казах миналата седмица, редакторът не се интересува. Отпечатахме снимката в деня след изчезването. Повече от това не мога да направя.

— Значи в новините има място за изчезналата съпруга на важна клечка, но не и за изчезнал потенциален сериен убиец?

— Мислиш ли, че тя е серийна убийца?

— Въпросът не е там. Заподозряна е и е изчезнала; малко помощ в издирването няма да ни дойде зле.

— Съжалявам, не зависи от мен.

— Добре, ако ти пратя колкото искаш официални изказвания, ще ми напишеш ли статия? Ще ти пратя и снимки за нея, така че няма да имаш много работа.

— Аз какво печеля?

— Вечната ми признателност.

— Да имаш да взимаш — изсмя се Гари. — Какво ще кажеш за ексклузивно интервю на избрана от мен тема?

— Става. Мислех, че ще ми поискаш в замяна бъбреците.

— Не и при всичкото вино, с което се наливаш.

Джесика не се сдържа и се разсмя.

— Добре, шегобиецо. Ще ти пратя колкото щеш информация, но ще прескочиш някои изказвания, става ли? Можеш да си измислиш нещо, ако искаш, стига да не ме изкараш пълна идиотка.

— Искаш да те изкарам образована ли? Нали каза, че нямало да ми отваряш много работа?

— Само си помисли за пикантното ексклузивно интервю, което някой ден ще ми вземеш. Между другото, как е госпожа Ашфорд? Едно рошаво пиленце на име Дейв ми каза, че си имаш приятелка.

След години опити Джесика беше успяла да накара Роуландс да признае, че с Гари Ашфорд са приятели от университета. Отначало никой не знаеше и Дейв даваше на Гари вътрешна информация. Джесика сложи край на това, но не каза на никого, за да не създаде проблеми на Роуландс.

— Добре е — отвърна смутено Гари. — Само че не знам защо разправя на всички за нея.

— Според мен е сладко. Тя сляпа и глуха ли е, или само сляпа?

— Гледай си работата. Искаш ли да ти направя услуга, или не?

— Добре, ей сега почвам да пиша. Заради теб дори ще внимавам за правописни грешки.

— Ще ти пиша дали са ми одобрили статията. Чао.

Джесика затвори с усмивка. Не познаваше лично много журналисти, но Гари се съгласяваше да върши услуги дори да се налагаше да го заплашва, тормози или да му обещава разни неща.

Заради пробата, на която трябваше да ходи в късния следобед, пропусна обяда и продължи да работи в кабинета си. Първо изпрати на Гари цялата информация, която можеше да му потрябва, после се зае да прегледа списъка с випускниците. Дори след като изключеха момичетата и ръгбистите, с които вече бяха говорили, пак оставаха почти сто човека. Само това трябваше, да звъни на всеки поотделно. Ако двамата детективи обаче не откриеха нищо ново, на следващия ден щеше да се наложи да се захванат със списъка, независимо че щеше да е губене на време.

Отегчена и раздразнена, накрая Джесика заряза работата и отиде на автобусната спирка близо до участъка. Преди две седмици Каролин я беше помолила да отдели този следобед за пробата, обещавайки безплатно вино в булчинския магазин. Затова сутринта Джесика беше отишла на работа с градския транспорт. Автобусите и трамваите в центъра на Манчестър ги биваше, но в най-натоварените часове бяха претъпкани, а в останалите винаги возеха поне по един идиот, както знаеше от опит. Понякога им показваше значката си, за да им затвори устите, друг път просто си мълчеше като останалите. От разговорите с някои колеги знаеше, че повечето от тях трудно разграничават професията от „нормалния“ живот в извънработно време. Ако някой се покажеше недружелюбен, се предполагаше да се намесиш, но сам това не беше толкова лесно. Тя си имаше правило — ако нечие поведение притесняваше друг човек, се намесваше; иначе си мълчеше.

Докато автобусът се движеше към центъра, някакви хлапета отзад слушаха силна музика от телефоните си, но тя се опита да не им обръща внимание. Забележката на Роуландс, че не носи рокли, беше улучила болното място. Не ставаше дума за съзнателен избор от нейна страна, както намекваше той. Целта на пробата беше Каролин, Джесика и другите шаферки да изберат заедно рокли, които да отиват на тази на булката. Но понеже познаваше Каролин отдавна, знаеше, че решението ще бъде взето от един-единствен човек — и вероятно вече беше факт.

Магазинът за булчински рокли работеше до по-късно специално заради тях. Намираше се на две пресечки от огромния търговски център „Арндейл“. Докато вървеше към магазина, хората около нея бързаха да хванат рейса или влака за вкъщи.

В магазина я посрещна жена на петдесет и няколко години.

— Вие сте главната шаферка, нали? Заповядайте, скъпа моя.

Жената предложи чаша вино и заключи вратата отвътре.

— Всички са там — посочи тя към една обособена част в дъното на магазина.

Джесика мина зад завесата и почти ахна, като видя Каролин в булчинска рокля. Макар че не харесваше пищните тоалети, наистина беше впечатлена. Бялата сатенена рокля подхождаше идеално на приятелката. Не беше прекалено надиплена или бухнала — всичко беше с мярка.

Каролин видя Джесика и изписка от въодушевление.

— Какво мислиш?

— Каква дрипа — пошегува се тя. — Не трябваше ли да си облечена официално?

Двете жени се разсмяха. Джесика прегърна нежно приятелката си, която след това я отпъди настрана от роклята. Джесика се огледа — освен служителите в магазина имаше само едно намусено момиче на около тринайсет години и друго на около пет, което си играеше с конструктор на пода.

— Къде са останалите?

— Кои останали? — попита Каролин.

Изведнъж стана ясно. Бъдещата младоженка беше казала, че освен нея ще има още две шаферки, и Джесика беше решила, че става дума за възрастни. А сега излизаше, че в деня на сватбата ще трябва да наглежда тези две момичета. Джесика се опита да не изглежда твърде обезсърчена.

— А, не, нищо… Та какво искаш да носим ние?

— Мисля, че ще ги харесате — каза Каролайн с широка усмивка.

Една от служителките свали от щендера три рокли от светлосин сатен. Подаде едната на Джесика, после заведе децата в други пробни. Двете приятелки останаха сами. Джесика вдигна роклята и я огледа. Цветът не беше никак лош, но деколтето изглеждаше доста дълбоко.

— Какво мислиш? — попита Каролайн.

— Не е зле. Нека да я пробвам.

Джесика сложи закачалката на близкия щендер, седна и взе да се съблича.

— Кои са другите две шаферки?

— Племенниците на Том. В суматохата, когато казахме на семейството му, че ще се женим, обещах на малката да ми стане шаферка. По-голямата е типична тийнейджърка — таралеж в гащите. Според мен не умира да е шаферка, но не иска да се мине покрай малката.

Джесика повече не можеше да крие какво мисли по въпроса.

— Деца за шаферки? — попита недоумяващо.

— Съжалявам, мислех, че съм ти казала.

— Знаеш каква съм с децата. Ще взема да се изпусна и да кажа „майн…“, ъ-ъ, някоя псувня пред тях. Спомняш ли си онзи път в ресторанта? — Джесика хвърли поглед към пробната и сниши глас: — Говорехме за… деликатните части… и една майка ми каза да внимавам какъв език използвам. Пак ще стане нещо такова и ще ти разваля деня.

— Ами, ще се справиш.

— Ще се справя. Спомняш ли си, когато бяхме на гости у твоя колежка да видим бебето. Без да искам казах, че момченцето прилича на извънземно.

— Да, кофти се получи — засмя се Каролин. — Такива неща не се казват. Също и онова, че очите му били големи като на муха.

— Ето, видя ли? Мислех, че му правя комплимент. Проклетото хлапе се лигавеше и не спираше да ме гледа с огромните си очи. Приличаше на момчето от „Поличбата“.

— Добре, че поне това не каза.

— За какво може да си говори човек с деца? Днешните се интересуват само от плейстешъни и филми с насилие. Играят ли си с кукли или само с разни заострени работи?

— Заострени работи? — ухили се Каролайн. — Да, още си играят с кукли. Можеш да ги питаш от какво се интересуват и да си говорите за това.

Джесика стана и взе роклята от щендера. Нахлузи я отдолу нагоре и се обърна към Каролин да вдигне ципа.

— Да, ама какво ще правя, ако се интересуват от коне например? Аз не знам нищо за животните. Най-много да тръгна да говоря за кланици или екарисажи.

Каролин, която тъкмо вдигаше ципа, избухна в смях.

— Просто бъди себе си — посъветва тя Джесика.

— Точно това се опитвам да ти кажа. Аз съм идиотка, особено с децата.

— Значи можеш да разпитваш разни престъпници, но се плашиш до смърт от деца?

— Ето, сега вече взе да схващаш. Какво ще правя, ако не слушат?

— Не знам. Ще ти покажа кои са родителите и ти ще им се оплачеш. Какво правеха вашите, когато беше малка?

— Заплашваха да ме пратят да си лягам. Все едно кое време на деня беше, майка ми казваше да спра да правя бели или ще ме прати в леглото. Де и сега да беше така — ако не се справяш, за наказание шефът те праща да си поспиш няколко часа. Супер щеше да е.

— Да, ама предпочитам да не пращаш шаферките ми да си лягат по средата на церемонията. Изглеждаш страхотно — добави Каролайн, когато тя се обърна към нея.

Джесика отиде до огледалото и се огледа.

— Да, доста съм секси. Сега остава да се погрижим за дрипавата булка.

— Хей, гледай си работата. Майката на Том направо се разплака, като ме видя с роклята.

Родителите на Каролин бяха починали преди доста години, което допринесе за сближаването с Джесика.

Изведнъж Джесика се сети, че това представлява проблем. Не искаше думите да прозвучат безчувствено или безцеремонно, затова погледна Каролин в очите.

— Каз, кой ще те предаде на младоженеца?

Каролин се насили да се усмихне. „Сигурно е тежко да си без родители на такъв голям ден“ — каза си Джесика.

— Мислех да помоля теб.

Джесика кимна и се усмихна.

— А ако искам да те запазя за себе си?

— Значи не си извадила късмет.

Една от служителките влезе при тях.

— О-о, стои ви много добре — обърна се тя към Джесика.

Джесика се зачуди дали на тази жена се е случвало да каже на булката и обкръжението нещо неприятно. Дори булката да приличаше на хипопотам в рокля, служителката сигурно пак щеше да заяви, че е хубава.

Жената се залови да взема мерки, като от време на време споделяше неща като „тук трябва да отпуснем малко“ и „тук не е много добре“. Джесика почти не обръщаше внимание.

— Добре де, добре — съгласи се тя. — Ще те предам на младоженеца. Нали няма да ми поверяваш пръстени и такива работи? Ако ми спестиш отговорностите, ще съм ти много благодарна.

— Спокойно, брат му ще е кум, той ще носи пръстените. Ти не знаеш ли какво се прави на сватба?

— Ами не се случва често приятелка да предава булката на младоженеца. Може да си има някакви специални правила. Трябва ли да държа реч?

— Не, но трябва да си доведеш кавалер.

— Мъж ли?

— И без това ти ще ме предаваш на младоженеца. Ако доведеш жена, ще приличаме на тройка хищни лесбийки.

Жената, която взимаше мерки на Джесика, се опита да потисне смеха си.

— Добре, ще си намеря някого, но не обещавам, че няма да е хванат от улицата.

— Стига да е обръснат, не ме интересува. Както и да е. Преди сватбата няма ли някакво друго събитие?

— Не.

— Не послъгваш ли малко? Май някой има рожден ден.

— Не съм аз. Приключих с рождените дни още на двайсет и пет.

Служителката от магазина се изправи и направи знак на Джесика да свали роклята.

— Трябва да дойдете пак няколко дни преди церемонията, за да видим дали роклята още ви става — обясни тя.

Джесика започна да се съблича, а служителката отиде при Каролин.

— Боя се, че е време и вие да свалите роклята — каза и се залови да помогне със събличането.

— Тогава какво ще правиш на рождения си ден? — попита Каролин.

— О, не знам, надявам се, че ще гоня онзи психопат, който оставя насам-натам ръце. Ако не, ще отида на кръчма.

— Кръчма значи.

— Трийсет и три не е кой знае какво събитие.

— Какво ще правиш, като станеш на четирийсет?

Джесика изкриви лице, докато сваляше роклята, после я окачи на щендера.

— Въобще не си го и помисляй. Ще свърша в ада на секса и дрогата много преди това.

Служителката я погледна объркано.

— Извинете, само се шегувах. Аз съм полицай — обясни тя, после погледна приятелката си, сякаш да каже, че именно заради такива коментари не трябва да поверяват деца.

Джесика седна и подхвана втората чаша вино, която бяха донесли. Докато се обличаше, телефонът звънна. Вдигна го от пода и изслуша човека, който се обаждаше, после затвори и бързо приключи с обличането.

— Каз, съжалявам, трябва да тръгвам. Викат ме по работа. — Целуна приятелката си по челото и се обърна към служителката: — Отключена ли е предната врата?

Излезе и забърза към адреса, който бяха дали по телефона. След приятното прекарване с приятелката сега отново мислеше като полицай. Тълпите хора, прибиращи се от работа, бяха оредели и улиците бяха сравнително празни. Джесика забърза. Мина почти тичешком покрай два огромни мола и кръчмата „Олд Уелингтън“, докато не видя отцепен район до катедралата. С гръб към нея пред лентата стояха трима полицаи.

Джесика се втурна към най-близкия и му показа значката си.

— Какво става?

— Много бързо дойдохте.

— Бях наблизо. Какво се е случило?

— Някой се обадил на 999. Дойдохме да проверим случая, после извикахме следователите. Сигурно затова сте дошли. Криминалистите са вече на път, но може да се забавят заради задръстването на M60.

Джесика се пъхна под лентата и отиде до затревената ивица край катедралата. Вдигна бялото платнище и изтръпна.

На земята лежеше отсечена ръка с липсващ безименен пръст, но това не беше всичко. Татуировката, която минаваше по малкия пръст на жертвата, показваше без съмнение, че ръката е на Джейкъб Крисп.