Кери Уилкинсън
Жената в черно (4)

4.

Сякаш мина цяла вечност, преди някой да помръдне. Накрая Джесика сложи плика на плота и каза на един униформен полицай да донесе торбички за съхраняване на доказателства. Сержантът от рецепцията застана до нея, за да скрие пръста от погледа на Дженюари Форестър, която стоеше от другата страна на рецепцията. Момичето явно не беше забелязало нищо странно.

Джесика се опита да запази самообладание. Пръстът представляваше шокираща гледка и тя усети как се гади, но не можеше да си позволи хората наоколо да разберат. Знаеше, че е допуснала грешка; не само че отпечатъците бяха по целия плик, ами беше оставила пръста да падне. Клекна, за да го огледа — по него вече бяха полепнали прах и мръсотия. Не можеше да прецени точно, без да го докосне, но пръстът изглеждаше като да е бил замразен, а при пренасянето с пощата беше започнал да се размразява. По него се виждаха капчици, които сигурно бяха вода, примесена с едва забележими следи от кръв.

Джесика се изправи и погледна плика. Захвана го с крайчеца на ръкава си, за да не остави повече отпечатъци, и го обърна. Носеше обикновен печат, така че сигурно просто го бяха пуснали в някоя пощенска кутия, вместо да го пращат през пощенска станция. Датата, макар и размазана, се четеше — беше вчерашна. Значи пликът е бил прибран от пощенската служба завчера и е бил изпратен в промеждутъка между предната нощ и късния следобед вчера — период от около двайсет часа. С други думи, няколко часа преди оставянето и откриването на ръката.

Полицаят се върна с торбичките за доказателства и Джесика прибра всичко вътре с помощта на ръкавици. Дженюари започваше да нервничи зад бюрото на рецепцията, но Джесика знаеше, че от онзи ъгъл няма как да е видяла пръста. Дори да беше забелязала плика, не беше реагирала. Доказателствата бяха дискретно отнесени и докато на рецепцията се занимаваха с Дженюари, Джесика се качи при главен инспектор Коул. Каза му за станалото и призна, че е сбъркала, като е взела плика. Той не се впечатли много от падането на пръста; изглеждаше спокоен, както обикновено. Отбеляза, че който и да го е пратил, едва ли е оставил улики по него, така че няколко отпечатъка повече няма да навредят много, само ще създадат малко повече работа на криминалистите.

— От лабораторията казаха ли дали ръката е на Люис Барнс? — попита Джесика.

— Храниш надежда, а? Получили са пробата от майка му само преди около час. Казаха, че ще имаме резултатите до сутринта.

— Сега ще трябва да изследват също плика и пръста — каза тя. — Сигурно е липсващият пръст от ръката, но ни трябва потвърждение. Предполагам, че и това ще отнеме около ден. Има ли нещо ново за жената на депутата? Не гледах новините.

— Извади късмет. Стана така, че излязохме напълно некомпетентни. Съпругата на Джордж Джонсън Кристин е изчезнала преди четирийсет и осем часа. Рейнолдс в момента е у тях да му вземе показания, но Джонсън вече е дал интервю на телевизионните журналисти пред къщата му; правителството също изрази официално подкрепата си за него. Изглежда, всички знаят повече от нас, а онези денонощни новинарски канали подмятат, че не знаем какво правим. Прави са, но само защото за случая не е докладвано както трябва.

— Струва ми се подозрително — сви рамене Джесика.

Дори да беше съгласен, главният инспектор не го показа.

— Може би — рече той. — Тези хора си живеят в свой собствен свят, където разни асистенти вършат всичко вместо тях. Предполагам, че когато си под светлината на прожекторите, забравяш за най-простото — например да ни се обадиш, — и вършиш всичко чрез медиите.

— Сигурно — промърмори тя, но не изглеждаше убедена. — И все пак тук има нещо гнило.

Началникът не реагира.

— Доколкото разбрах от новините — продължи той, — двамата са женени от двайсет и седем години и имат две пораснали деца. Според тях Джонсън е говорил с нея по телефона преди два дни, но когато се прибрал от Уестминстър, не я намерил вкъщи. Нито децата, нито приятелите им знаят къде е, банковите им сметки са непокътнати. Жената просто е изчезнала.

— И той е казал всичко това на медиите, преди да говори с нас? — попита Джесика с учудване, което не можа да прикрие.

— Странно е, знам — сви рамене Коул. — В момента не можем само да му вземем показания и да започнем разследване. Началникът на участъка не вдигна голям шум, но лошата ни реклама не се прие добре.

Джесика не знаеше кое е за предпочитане — да бъде насред медийната буря, за която не беше виновна, или да се разправя с отрязани пръсти на рецепцията. Нито една от тези възможности не допадаше.

— Добре, отивам да говоря с Дженюари, после ще се върна при теб — каза тя.

— Мислиш ли, че е замесена?

— Не знам — вдигна ръце Джесика. — Вярно, че в началото се опита да избяга, но може да е защото вече си е имала работа с нас. При някои хора е трудно да се каже.

— Наистина ли се опита да избяга?

— Не точно. Видя ни отдалеч да чакаме пред вратата. Не се съпротивлява, но между нея и майката на Люис определено има проблем.

— Можеш да поискаш да я оставят в ареста, докато сутринта дойдат резултатите за ръката. Ако ръката е била на Люис, по-добре да е тук, при нас, отколкото да рискуваме този път наистина да избяга. Дали ще се съгласят, е друга работа.

— Да, и аз това си мислех. Ще изглежда малко сурово, ако се окаже, че ръката не е на приятеля, но след като медиите вече си мислят, че сме безполезни, няма да спечелим точки, ако пуснем човек, който се е опитал да избяга и после се окаже главен заподозрян.

Джесика слезе на долния етаж. Ако магистратите им позволяха, можеха да задържат Дженюари до деветдесет и шест часа — по няколко часа наведнъж, в продължение на седмици и дори месеци — без да предявят обвинение. Задържаха ли я през нощта, щяха да загубят десет от деветдесет и шестте часа, така че трябваше да преценят струва ли си.

На рецепцията беше спокойно. Полицаите започнаха да си тръгват, отстъпвайки място на вечерната смяна. Джесика също имаше право да си тръгне, но работното време на следователите беше гъвкаво и тя можеше да си вземе отработените часове, но това рядко се случваше.

Стигна до залата за разпити, където завари Роуландс.

— Къде беше? — попита я той. — Нали каза, че идваш?

Тя му разказа за пръста и за необходимостта да говори с Коул.

— Оставила си го да падне на земята? — попита той.

— Не беше нарочно. Не е ли малко студеничко тук?

Роуландс направи знак с глава към климатика над тях.

— Винаги е така, когато е жега. На човек му се иска да носи шорти навън и палто вътре.

Дженюари беше отведена долу при килиите и позволиха да се обади на служебен адвокат. Не беше арестувана, но преди разпита щяха да отправят официално предупреждение, което даваше право на правна защита. Ако заподозреният си имаше адвокат, за правата му го информираше той, но повечето хора търсеха служебен. В сериозните случаи консултацията беше лице в лице, но обикновено ставаше по телефона.

Докато чакаха да доведат задържаната, Джесика прочете показанията на Вики Барнс, дадени пред друг полицай, докато тя беше извън участъка. Включваха обичайната информация за дати и подобни неща, но освен това жената твърдеше, че Дженюари е заплашвала нея и сина с убийство. Момичето и без това беше обвинявано в домашно насилие; новата информация им даваше още една причина да я задържат през нощта, докато разберат дали ръката е на Люис.

След няколко минути на вратата се почука и униформен полицай въведе Дженюари. Дотогава детективката не беше имала възможност да я огледа добре. Сега, докато седеше срещу нея, видя, че дългата черна коса на момичето не е така права и чиста като на снимката от госпожа Барнс. Горещината, тичането и чакането в участъка бяха оказали ефект, подсилен от ярката бяла светлина на флуоресцентната лампа. Дженюари явно полагаше голямо старание да изглежда бледа, с тъмни очи и коса, които рязко контрастираха с тена. Сега обаче по брадичката се виждаха пъпки и без слоевете грим по лицето имаше петна.

Въпреки това тя беше много привлекателна. Имаше тънък кръст, тесен ханш и малки ръце. На Джесика беше трудно да повярва, че толкова крехък човек може да убие някого и да отсече с такъв замах ръката му, но опитът я беше научил, че хората са способни на какво ли не.

Прочете стандартното официално предупреждение и обясни каква е процедурата. Дженюари каза, че с Люис са живели заедно около шест месеца, после той изчезнал. Датите съвпадаха с тези, които беше посочила госпожа Барнс.

— Вярно ли е, че отначало сте казали на майката на Люис, че той просто е излязъл?

— Да, но не е така, както изглежда. Не му беше за пръв път да не се прибере същата нощ. От време на време оставаше с приятелите си; понякога ми пращаше съобщение на телефона, понякога не. Не знаете каква е майка му — вечно му се обажда или му пише. Не ни даваше мира. Освен това се опитваше да застане между нас, защото не ме харесваше. Когато разбрах, че е изчезнал, казах.

Думите звучаха правдоподобно.

— Не изглеждаш много разстроена от изчезването му — отбеляза Джесика.

— Защо? — разшири очи Дженюари. — Защото не съм си изплакала очите ли? Какво очаквате да кажа? Когато изчезна преди месец, дадох показания, а вие още нищо не сте направили.

— Ами обвиненията, че сте го удряли и драскали?

— Не ми се говори за това. — Жената извърна поглед. — Дело не беше заведено.

Джесика беше наясно, че ако служебният адвокат си беше свършил работата, щеше да я предупреди да не говори за предишни обвинения, които впоследствие са отпаднали. Нямаше как да я притисне при положение, че предния път не бяха намерили достатъчно доказателства, а на всичкото отгоре сега единственият свидетел беше изчезнал. Ако се окажеше, че ръката е на Люис, тогава определено щяха да се върнат на това.

— Защо избягахте от нас? — попита Джесика.

— Казах ви, не съм се опитала да избягам. Често тичам за здраве. Щом ви видях, спрях.

Жената започна да се върти неспокойно на стола и Джесика забеляза по ръцете белези от порязвания. Повечето бяха зараснали, но някои ярко контрастираха. Изглеждаха така, сякаш тя сама си ги е нанесла. Дженюари явно забеляза, че тя я оглежда, и обърна ръце така, че белезите да не се виждат.

Джесика не спомена следите от нараняванията, а извади снимката, която беше дала госпожа Барнс.

— Какво ще ми кажете за пелерината, с която сте на тази снимка?

— Какво за нея? — сви рамене Дженюари.

— Търсим човек, който е носил наметка, много подобна на тази.

— Аз какво общо имам с това?

— Вие ми кажете.

— Нямам представа за какво говорите. Нося тази „пелерина“, както я наричате, още от училище. Днес не я сложих само защото беше много горещо.

— Къде бяхте по-миналата нощ?

— Гледах телевизия в леглото, после заспах.

— Някой може ли да го потвърди?

Съдейки по яростната реакция на момичето, явно въпросът беше прозвучал погрешно. То се оттласна от масата и се развика:

— Да не ме мислите за някоя уличница? Приятелят ми изчезна.

— Нямах това предвид.

— О, я се разкарайте!

За втори път този ден Джесика си даде сметка, че думите са създали напълно погрешно впечатление. Продължи да разпитва Дженюари и се опита да поведат разговор, но момичето отговаряше с една-две думи. Показа емоция само когато каза, че ще я задържат през нощта. Дженюари започна да ругае и да удря масата с юмруци, с което показа на полицаите колко агресивна може да бъде. Двама униформени полицаи я изведоха, докато тя сипеше проклятия по адрес на Джесика.

— Май не те харесва — отбеляза Роуландс.

Джесика знаеше, че е прав, и не хрумна никаква духовита реплика. Каза му, че може да си тръгва, после отиде да уведоми Коул, че не са постигнали кой знае какво. Той чакаше двамата детективи да се върнат от къщата на Джонсън, а на Джесика каза да си тръгва.

Понеже беше останала на работа до по-късно, движението по пътищата беше относително спокойно. Докато караше към апартамента си и слушаше радио, залязващото слънце топлеше ръцете през страничния прозорец. През деня беше толкова заета, че не беше видяла или чела новините следобед. Случаят с изчезналата депутатска съпруга беше една от водещите национални новини. Репортажът завърши със следното изречение: „Говорител на полицията заяви, че за момента няма да коментират.“ Това не беше много окуражаващо, но не беше и пълна катастрофа. Когато новините приключиха и водещият започна да приема обаждания от слушатели, Джесика превключи на станция с музика.

Малката кола беше на повече от двайсет години и едва се крепеше. Едва беше изкарала последния технически преглед и парите за нужния ремонт бяха повече от цената на самата кола, но Джесика ги плати, без да знае защо. След като вече две години беше сержант, можеше да си позволи по-надежден автомобил, но в червения „Фиат Пунто“ имаше нещо, с което не беше готова да се раздели. Никога не беше имала друга кола, затова беше сантиментално настроена към тази, макар че не изпитваше добри чувства към нея, когато беше студено и не искаше да запали.

Тъкмо отби от главния път към къщи, когато телефонът зазвъня. Тя го извади от джоба си и погледна екрана — беше Коул. Спря встрани и прие обаждането.

— Господин началник?

— Джесика, здравей. Извинявай за безпокойството, можех да почакам до утре, но реших, че ще искаш да знаеш. Пуснаха Дженюари Форестър.

— Защо, какво е станало?

— Получихме резултатите от пробата. Със сигурност не е Люис Барнс.