Кери Уилкинсън
Жената в черно (17)

17.

Понеже нямаше с какво друго да помогне, Джесика безочливо поиска от Гари Ашфорд да я закара до участъка — Рейнолдс щеше да остане още малко и колата му трябваше. Журналистът се съгласи, а тя му каза, че няма да е зле по-късно да подпита пресслужбата на полицията за нещо ново.

Когато Джесика се върна в „Лонгсайт“, Коул вече знаеше какво са научили и беше попитал един от компютърните техници колко време ще им е нужно. От техническия жаргон Джесика разбра, че заедно със сина на Джонсън се опитват да решат някакъв проблем, понеже в момента момчето нямало достъп до компютър.

После Джесика отиде да види Роуландс и Дайъмънд. Никой от двамата не изглеждаше да е прекарал добре деня. Корниш ги беше накарала да разкажат за всяка стъпка, която бяха предприели досега, изтъквайки какво е щяла да предприеме тя на тяхно място. Джесика не изпадна в ярост от чутото и прие това като знак, че е съзряла поне малко. Преди няколко години щеше да се вбеси, но на сегашния етап, ако някой смяташе, че може да се справи по-добре, тя нямаше нищо против — нека да вземе той или тя да получава отрязаните пръсти. Във всеки случай напредък нямаше, така че се налагаше да се заемат със списъка с випускници.

Вечерта Рейнолдс се обади вкъщи да благодари за помощта. Не прие възраженията, че откритието следобед било просто късмет и тя нямала кой знае каква заслуга. В гласа му се долавяше облекчение, че по случая най-сетне има някакво развитие — това беше основната причина да бъде благодарен. Джесика знаеше, че висшестоящите притискат него и Коул за някакъв пробив. Рейнолдс каза, че компютърните експерти и синът на Джонсън най-сетне изяснили въпроса със снимките от камерата. Съхранените кадри били десетки хиляди, файловете не били именувани по най-добрия начин, но след часове работа отделили три снимки, „представляващи интерес“.

Едната, от деня на изчезването на Кристин Джонсън, показвала как камериерката излиза през портала — за да отиде на пазар, ако можеше да се вярва на думите. По това време се предполагаше госпожа Джонсън да е била сама в къщата. Двайсет минути по-късно пред портите спрял избелял червен микробус. Той се виждаше на три последователни снимки, после вече го нямаше, което означаваше, че е стоял там не повече от четири минути. На последния кадър задната врата на буса беше отворена и се виждаше избеляло лого, което полицията се опитваше да идентифицира.

За беда, понеже между кадрите имаше времеви интервал, на тях не се виждаха хора. Поне имаше върху какво да работят. Предвид значимостта на случая експертите щяха да работят и през уикенда, за да направят снимките колкото се може по-ясни, преди да ги пратят на медиите. Рейнолдс спомена, че ще поиска разрешение да посети сина в Люксембург или ще уреди момчето да се върне, за да го разпитат. То твърдеше, че е инсталирало камерата по желание на майка си, и сметнало, че баща му знае. Предвид малкото време, което бащата прекарваше вкъщи, това звучеше правдоподобно — и все пак необичайно.

* * *

Когато се събуди на следващия ден, Джесика се сети, че трябва да ходи на онова ужасно събитие, посветено на социалната ангажираност. Най-сетне беше прочела както трябва имейла от Коул и беше ясно, че го е писал под натиск от висшестоящите. Цели три пъти споменаваше, че нареждането идва от началника на управлението — явно не искаше другите полицаи да се настроят срещу него. Събитието щеше да се състои в „Кроукрофт Парк“, най-близкият до участъка. Освен това и графика за участие на отделните полицаи, друга информация нямаше.

Денят отново беше горещ — откакто беше дошла в Манчестър, Джесика не си спомняше толкова продължителен период хубаво време. Когато стигна парка, видя, че тревата е суха и пясъчна на цвят. Хубавото време беше привлякло много хора и гледката я пренесе в детството.

В селото, където отрасна, всяка година имаше летен базар. Всички се стичаха в местния парк, където имаше лунапарк, сергии, на които се продаваха домашни сладкиши и бисквити и различни предмети. Печалбата от продажбите отиваше за благотворителни каузи и всевъзможни игри. Баща я носеше на широките се загорели рамене и в онези дни сякаш никога не валеше.

Странно как се пробуждаха спомените, каза си Джесика. Мирисът на захарен памук най-силно напомняше за селските базари от детството. Не си спомняше откога не е яла захарен памук. Момичетата, които чакаха на опашка да си купят, напомняха за нея самата.

Беше подранила и не знаеше къде е техният щанд, затова реши да се разходи. Понеже представляваше полицията, беше облечена в служебния си костюм и започваше да се поти. Нямаше как да не забележи виенското колело, от което се носеше някаква безвкусна мелодия. Другият преобладаващ шум беше смехът. При нейната мрачна професия човек лесно забравяше хубави малки неща като това. Децата се щураха весело между възрастните, родителите бутаха празни колички. До един жив плет група младежи играеха на топка. Джесика не можа да не се усмихне на всичко това.

Мислите бяха прекъснати от потупване по рамото. Обърна се и видя Изи Дайъмънд с широка усмивка на лицето. Вместо служебните дрехи носеше дълга свободна бяла пола и светъл потник. Косата изглеждаше по-яркочервена от обикновено, сигурно защото не беше хваната или може би заради по-светлите дрехи. Изи представи на Джесика мъжа, когото държеше под ръка — съпруга Мал. Той беше малко по-възрастен от нея, косата на слепоочията му беше посивяла.

— И ти ли си на щанда днес? — попита Джесика.

— Не, времето е хубаво и реших да дойда и да видя какво става.

— Знаеш ли къде сме ние?

— Да — отговори Изи и посочи към далечния край на парка. — Коул е там, но не изглежда доволен. Мисля, че жена му и децата му също са тук. Повечето полицаи са униформени, но има и детективи от областта. Не сме само ние.

— Много хора ли има на щанда?

— От пресслужбата са организирали игри и правят снимки за уебсайта. Личи си, че много държат да изглеждаме добре пред обществото. Докараха и фотограф от местните вестници.

Джесика си каза, че тази работа не е за нея.

— Тогава ще се повъртя тук известно време — рече тя. — Щом искат да направят добро впечатление, хич не им трябвам. Най-много да скастря няколко деца.

Спомни си, че Изи и съпругът имаха някакъв спор по въпроса за децата, и видя как Мал погледна неловко жена си.

— Оставям ви — каза им тя.

Изи каза „довиждане“ и двамата с мъжа се отдалечиха. Джесика бавно тръгна в посоката, където трябваше да е щандът на полицията. „Бърза помощ“ и пожарната също бяха представени на базара; Джесика спря и се загледа как лекарите правят демонстрация на първа помощ. Кимна на един от тях, който беше познат. Двамата се спогледаха, сякаш се питаха какво правят тук.

Пожарникарите имаха много по-голям щанд и показваха на хората как наливането на вода в горещата мазнина може да предизвика запалване на фритюрника. Във въздуха лумнаха огромни пламъци и няколко младежи около демонстрацията направо се задъхаха от горещината. Джесика се зачуди дали това ще ги направи по-предпазливи, или ще даде нови идеи на потенциалните пироманиаци. Реши, че е твърде мнителна.

Накрая видя щанда на полицията. Коул стоеше там и пресилено се усмихваше, докато раздава химикалки на децата. Според графика на смените, който им беше пратил, Джесика трябваше да поеме последните два часа. Коул сякаш изпита облекчение, като я видя. Когато опашката от деца пооредя, той избърса потното си чело.

— Добре ли сте? — попита Джесика.

— Да, радвам се, че дойде.

Обясни, че колегите им от пресслужбата организират игра на стражари и апаши на всеки половин час и я чака голям куп сертификати, които да подпише и да раздаде на участниците. Каза, че денят е минал добре, но уморените му очи говореха друго.

— Джейсън обади ли ти се снощи? Каза, че ще ти звънне.

— Да, обясни ми за снимките от камерата. Вие какво мислите?

— Не съм сигурен — сви рамене Коул. — Качеството не е добро, но момчетата от лабораторията казват, че могат да ги подобрят. В понеделник ще разберем.

— Как е Джейсън?

— Между нас да си остане, мисля, че има нужда от почивка. Днес отиде в лабораторията, за да гледа.

— Или не е искал да виси тук.

Коул се усмихна — познаваше я достатъчно добре и знаеше, че се шегува.

— Знам, че е досадно, но е за благородна кауза. — За всички ще е добре, ако от малки убедим децата да не ни мразят — кимна той към децата, които тичаха наоколо.

Джесика знаеше, че е прав.

— Тръгвате ли си вече?

— Не, обещах да помогна да приберем всичко тук. Началникът също намина. Ще тръгна след малко. Моите деца трябва да са някъде тук. Ще се върна след малко, а ти се забавлявай.

Макар че тя не би го нарекла така, но следобедът не мина толкова зле, колкото очакваше. Докато играеха на стражари и апаши, две момчета се сблъскаха и трябваше да прекратят играта. Ако от „Бърза помощ“ не бяха тук, от здравната инспекция щяха да пишат доклади до края на деня. В първия момент на комичното падане Джесика едва удържа смеха си. Двете момчета тичаха в една посока, но понеже гледаха на другата страна, се сблъскаха и паднаха. Някои от родителите наоколо ахнаха, докато други едва се сдържаха да не се разсмеят.

Както предположи Коул, младежите наистина дойдоха да питат за работата. По-малките деца проявиха интерес към униформените полицаи. На тревата бяха изложили полицейска кола, за да могат хората да седнат в нея и да видят как се използват уредите вътре. За разлика от малките тийнейджърите, които стояха на групички и се преструваха на твърде готини, отидоха при Джесика. Едно момиче каза, че иска да стане полицай. На Джесика се искаше да каже, че заплатата, работното време и очакванията към тях са ужасни, но изпълни дълга си и изтъкна плюсовете и минусите на професията: спомена, че е тежка, има добри и лоши дни, но успехите компенсират всичко. Сама не знаеше дали си вярва, но не се струваше редно да попарва нечии надежди само защото тя самата беше настроена цинично.

След инцидента началникът на пресслужбата реши да прекрати игрите. Замисълът беше полицаите да намерят общ език с гражданите, местните вестници да публикуват няколко хубави снимки от мероприятието и ако имаха късмет, да влязат в местните новини. Снимка на две разплакани момчета с пукнати глави нямаше да предизвика желания отзвук.

Към четири часа хората взеха да се разотиват. Коул се върна и с няколко униформени полицаи и колегите от пресслужбата започнаха да прибират масите. По едно време му се обадиха по телефона и той се отдалечи. След малко повика Джесика и я заведе до едни пейки, където нямаше хора.

— Получих много смущаващо обаждане — каза той.

— Какво е станало?

— Преди час са обрали магазин на Стокпорт Роуд.

— В нашия край ли?

Стокпорт Роуд беше една от главните улици, които водеха към центъра на Манчестър. Беше дълга седем-осем километра и недалеч от парка се разклоняваше.

— На около километър оттук. Човекът е бил с нож.

— Има ли ранени.

— Не, но е откраднал неколкостотин лири.

Джесика се чудеше за какво го казва.

— Защо са се обадили на вас? В участъка трябва да има някой, който да се заеме със случая.

— Има. Обадиха ми се не заради обира, а заради описанието на крадеца.

— Какво имате предвид?

— Била е жена с обувки на нисък ток и дълга черна роба с качулка.