Кери Уилкинсън
Жената в черно (27)

27.

Обикновено пощата пристигаше, след като Джесика тръгне за работа, но този път я чакаше поздравителна картичка — сякаш Кралските пощи някак бяха научили за рождения ден. Щом видя почерка на плика, разбра, че е от майка. Преди няколко години бяха арестували местния пощальон за кражба на писма. Пощенската служба уведоми полицията и в гаража му бяха намерени над десет хиляди недоставени пратки. Нито това, нито стачката, организирана една година, попречиха Джесика да получи навреме картичката от майка си.

Джесика прекара деветнайсетия си рожден ден в Тайланд с Каролин. След като завършиха гимназия, през по-голямата част от годината двете пътуваха. Дори тогава рецепционистката в хостела връчи на ръка картичка от майка. Тя реши, че Каролин е издала къде са отседнали, но приятелката категорично отрече.

Преди да потегли, отвори плика и прочете текста на картичката, който едновременно я трогна и я разсмя.

„Вече си една трета столетник. Много се гордеем с теб. Целувки.“

Следваше подписът на майка и финално послание:

„ПС: Телефонният ни номер си е все същият. Използвай го!“

Джесика знаеше, че трябва повече да общува с родителите си, но това не беше толкова лесно. Баща все я питаше за работата, а това беше последното, за което се говореше. Майка пък се интересуваше има ли си приятел, как е Каролин и други подобни неща, които не вървяха много добре. Не им беше казала, че с Каролин дълго време не са си говорили и са подновили приятелството си съвсем скоро. След случката с Рандъл Каролин живя известно време у родителите, които често казваха, че тя им е като родна дъщеря, понеже нейните родители бяха починали.

И двамата бяха поканени на сватбата, която очакваха с нетърпение. Джесика не искаше да задават обичайния въпрос кога и тя ще мине под венчило. Ако на всичкото отгоре повдигнеха и въпроса за внуците, наистина щеше да се ядоса.

Когато отиде в участъка, никой с нищо не показа, че знае за рождения ден, което я устройваше идеално. Вече беше пратила на Коул имейл с малкото, което знаеха за двамата неидентифицирани мъже от снимката. Главният инспектор назначи двама полицаи да помогнат да разбере кои са. Пратиха човек при родителите на Джейкъб Крисп да попита дали знаят кои са останалите младежи на снимката и дали имат други от същия период. Полицай щеше да посети и брата на Матю Купър, за да му зададе същите въпроси.

През това време Джесика остана в участъка, за да види какво ще намери с помощта на ключовите думи „Нюкоум“ и „Стивън“. Макар че Стивън беше често срещано име, възрастовият показател стесняваше избора. Никой от възпитаниците на гимназията не носеше фамилията Нюкоум, а всички на име Стивън постепенно отпаднаха като възможност. В резултат на това се налагаше да проверяват хората, които живееха в същата околност като жертвите, и да проучат в какви кръгове са се движили мъжете, кои клубове са посещавали.

Това много усложняваше нещата, защото младежите можеше да са приятели на приятели. Не знаеха откъде да започнат. Трябваше да направят списък с всички, които носеха имената Нюкоум и Стивън, и да проверят дали някой от тях не е свързан поне с една от жертвите. Както се изрази Роуландс, „опитваха се да разберат кой е пикал в океана“.

Макар че цял ден не излезе от участъка, Джесика дочу, че полицаите, пратени при семействата на Крисп и Купър, не са открили нищо. Тя разполагаше с дълъг списък от хора, които не бяха на снимката, но не и с конкретна информация кой беше. Денят беше дълъг и дразнещ, още повече, че беше горещо. Положението беше толкова лошо, че служителите престанаха да се оплакват, а си носеха вентилатори от къщи въпреки лекия спад на температурата навън.

Никой не попита Джесика за рождения ден, което беше по-подозрително, отколкото ако правеха намеци. Причината се изясни в края на деня, когато Роуландс предложи:

— Какво ще кажеш да пийнем нещо след работа?

— Сериозно ли говориш?

— Какво имаш предвид?

Джесика го изгледа с вдигнати вежди.

— Изведнъж ти се прииска двамата да отскочим до кръчмата, нещо, което не сме правили от месеци?

— Да, последните месеци бяха доста натоварени. Затова реших, че може да излезем на по бира и да си поговорим. Да вземем и Из, а?

— Да си поприказваме? Че ние си говорим всеки ден.

— Знаеш какво имам предвид.

— За съжаление май знам. Добре, щом ти се занимава с церемонии, ще отидем на кръчма.

Роуландс си даде вид, че не знае за какво намеква Джесика, но тя не се хвана.

— Дейв, ако се случи да те арестуват, мълчи, иначе ще се издадеш веднага щом си отвориш устата.

Опасенията се потвърдиха, когато Роуландс и Дайъмънд я поведоха невинно към близката кръчма, уж да изпият на спокойствие по едно питие. Джесика предпочиташе да помогне на няколкото си колеги, които останаха в участъка да работят по случая, но нямаше как да откаже на приятелите си. Когато влезе в кръчмата и завари група близки колеги, Каролин и някои познати, не успя дори да се престори на изненадана. Всички извикаха „Изненада!“, но после признаха, че ако не беше отгатнала намеренията на Дейв и Изи, Джесика щеше да е най-лошият детектив на света.

Тя не държеше да е център на вниманието, а предпочиташе да седи в ъгъла и да пуска саркастични коментари. Въпреки това благодари на всички и дори се развесели, когато собственикът на заведението каза, че тази вечер нейните питиета са безплатни. Тя обиколи кръчмата два пъти, размени по няколко думи с гостите си, после неизбежно се отдели с Каролин, Роуландс и Дайъмънд в едно сепаре в дъното.

— Е, кой го организира? — попита.

— Заслугата е на Дейв — отговори Изи. — Но аз го предупредих, че няма да го опази в тайна.

— Едно нещо ти признавам — обърна се Джесика към Дейв — знаеш как да организираш пиене в кръчма. Ако успееш да спретнеш и чукане в бордей, може да те повишат.

— Благодарността не е по твоята част, а? — усмихна се той.

— Много ти благодаря, че напомни на всички, че съм една трета столетник — каза саркастично Джесика.

— Няма защо.

Макар че беше още привечер, Каролин каза, че си е тръгнала от работа час по-рано. Беше се нагласила с къса лилава рокля и беше рядка гледка в полицейска кръчма. Със сигурност привличаше вниманието на по-възрастните полицаи, но самата Каролин сякаш не си даваше сметка за това. Каза на Джесика, че я е поканил Роуландс. Двамата с Каролин се бяха засичали един-два пъти по разни поводи, не така притеснителни като този, и той беше поискал телефона в случай, че изникне нещо. Джесика обаче подозираше, че го е взел с мисълта да го използва, ако в някакъв момент Каролин се окаже свободна. Все пак предпочете да не изтъква пред всички това си предположение.

— Така, сега подаръците — каза развълнувано Каролин.

Извади голяма лъскава торба и я подаде на рожденичката. Джесика се опита да прикрие вълнението си — макар да не си падаше по големите събирания, обичаше да получава подаръци. В торбата имаше три. Разопакова първия, който се оказа готварска книга, уж предлагаща прости рецепти, които всеки може да усвои.

— Крайно време е да се понаучиш — каза Каролин. — Има различни неща, с които да започнеш.

Джесика от години си казваше, че трябва да се научи да готви, но така и не проявяваше интерес. Не смяташе, че желанието да готви ще дойде от книгата, но все пак се усмихна и благодари на приятелката си. На Роуландс пък, който се хилеше подигравателно, показа среден пръст.

Вторият подарък от Каролин бяха ваучери за един търговски център в града, но Джесика се трогна най-вече от третия — снимка в рамка на нея и Каролин като тийнейджърки, правена в седмицата преди да заминат на пътуване из Югоизточна Азия. Джесика си спомняше снимката, но не я беше виждала от години. Двете се хилеха глупаво, всяка облечена в дрехите на другата.

— Толкова е мило, благодаря ти — усмихна се Джесика и прегърна леко приятелката си.

Роуландс взе снимката от масата.

— Я, че си млада тук.

— Ами правена е преди стреса от работата с теб.

— Жените получавате такива досадни подаръци — не обърна внимание на забележката Дейв. — На нас ни подаряват компютърни игри, колички, роботи и въобще готини неща. На вас — някакви си снимки и други простотии.

Джесика си придаде сериозно изражение.

— Така правят порасналите, Дейв. Повечето хора спират да си губят времето с игри, комикси и роботи още в пубертета. Щом ти на трийсет продължаваш, значи е време да си намериш нормално хоби.

— Добре, добре, стига вече с това „вече си на трийсет“. Много те бива да риташ падналия.

— Най-подходящият момент да ритнеш един мъж е точно когато е паднал. Горда съм, че ме бива в това.

— Е, кога е сватбата? — смени темата Изи Дайъмънд.

— Само след няколко седмици — отвърна Каролин.

— Вълнуваш ли се?

— Не знам как ще я дочакам.

— След няколко седмици аз и мъжът ми имаме годишнина от сватбата. Сякаш беше вчера, когато се оженихме.

— Имате ли деца? — попита Каролин.

Джесика се сепна при този деликатен за колежката въпрос. По изражението на Изи Каролин разбра, че не е трябвало да пита.

— Извинявай… Не исках да…

— Не, няма проблем. Не, нямаме деца.

Въпреки че Изи запази спокойствие, атмосферата стана напрегната; на всички стана ясно, че въпросът е много деликатен.

— С кого ще ходиш? — обърна се Роуландс към Джесика в опит да разведри обстановката.

— Къде, на сватбата ли?

— Наистина, с кого ще дойдеш? — поиска да узнае Каролин. — Запазили сме място за партньора ти, но не сме дали името му.

— Един човек — заувърта притеснено Джесика. — Всичко е уредено, не се тревожи.

— Тайно гадже?

— Не, просто приятел.

— Приятел мъж? — настоя Каролин.

— Гледай си работата, просто приятел. Нямай грижа.

— Да не е някой колега от участъка? — попита Изи Дайъмънд.

— Може ли да сменим темата?

Другите трима се спогледаха и казаха „О-хооо“ почти в един глас.

— Та какво ще правим после? — смени темата Джесика. — Ще останем тук или…

— Ти решаваш — отговори Изи. — Нали ти си рожденичката.

— Ами добре. Понеже мога да пия безплатно цяла вечер, предлагам да останем тук, а на път към къщи да си вземем пица.

Роуландс се засмя тихо.

— Значи няма да ни поканиш у вас и да ни направиш пържени яйца, след като вече имаш готварска книга?

 

— Ако си навит на супа от пакетче, заповядай. Така де, ти не, но Изи и Каролин.

— Аз не ям пица — каза Изи. — Предпочитам дюнер.

— Преди и аз си купувах — намуси се Джесика, — но предимството на пицата е, че можеш да изядеш останките на закуска, а дюнерът прилича на повърнато.

— О, не! — отвърнаха в един глас другите.

— Какво, да не би да не е вярно?

— Не, но можеше да ни спестиш някои неща — рече Изи.

Джесика се засмя, но трябваше да признае, че колежката има право.

— Ако се бяхме организирали както трябва, можехме да извъртим номера с рождения ден — ухили се Изи.

— Какъв номер? — попита Джесика.

— Много преди да стана полицай, докато бях тийнейджърка, го правехме с приятели. Отивахме на ресторант и някой споменаваше, че един от компанията има рожден ден. Всички сервитьори се събираха да ни пеят онази тъпа песен, но накрая ни даваха безплатна торта. После отивахме в друг ресторант и повтаряхме номера. В града имаше пет ресторанта с такава политика, така че през няколко седмици отивахме и казвахме, че някой има рожден ден.

— Мисля, че сега, с клетвата да спазваме закона, такова нещо няма да ни се размине.

— Може, но поне ще ни дадат безплатна торта.

Въпреки резервите си към празнуването на рождения ден в крайна сметка Джесика си прекара добре. Беше доволна, че двамата подчинени детективи не я оставят да се самозабравя. Тя им беше началник и им даваше нареждания, но се радваше, че се шегуват с нея — това показваше в какви добри взаимоотношения са тримата.

С напредването на времето Джесика се чувстваше все по-замаяна. Не знаеше дали безплатните питиета са жест от страна на собственика на заведението, или колегите тайно бяха платили за тях. Накъде на шестата чаша вино, след многото шотове, които сервираха, Джесика усети, че трудно произнасят думите. Често си мислеше за иронията в това, че повечето престъпления, които разследваха, са свързани с алкохола, а тя и колегите пият толкова много. Тя беше примерен пияч — хилеше се цяла нощ, но не се забъркваше в неприятности. Все си мислеше, че е много по-вероятно да изтърси някоя глупост, когато е трезва, а не след няколко питиета. Въпреки това реши да спре с пиенето, защото на другия ден беше на работа.

Когато каза, че иска да си ходи, Роуландс и Дайъмънд протестираха, за разлика от Каролин, която се беше смълчала и се опитваше да не заспи.

Джесика си взе такси от близката стоянка, по пътя си купи пица и едва вкъщи видя, че има пропуснати обаждания. Храната помогна да избистри поне малко съзнанието си. Натисна няколко бутона на телефона, за да прослуша гласовата поща, но успя чак след няколко опита.

Прослуша съобщението, но мозъкът не можа да възприеме изцяло чутото. Едва на третия път разбра защо са звънели толкова късно. Служителите в участъка бяха успели да идентифицират двамата непознати от снимката — и единият вече беше мъртъв.