Кери Уилкинсън
Жената в черно (22)

22.

Основно правило при разпита на заподозрян беше да не се издаваш. Ако това беше игра на покер, всички щяха да са разбрали, че Джесика има флош. Тя се завъртя и изгледа Коул, който също не можа да прикрие съвсем изненадата си.

— Извинете, бихте ли повторили? — попита Джесика.

— Знам кой уреди изчезването на жената на политика. Не знам дали е мъртва, ама знам кой плати за това.

— Откъде знаете?

— Ами познавам някои хора. Чух ги да си говорят.

Джесика се опита да запази спокойствие.

— Кого сте чули?

— Това не казвам.

— Добре, какво знаете? Знаете ли къде е жената?

Ерика продължи да гледа масата.

— Не, това не го знам. Не знам и кой я е отвлякъл, но знам кой го уреди и защо.

— Имате ли някакви доказателства или сте го чули?

— Чух го. Не казвам от кой, ама човекът не бърка.

Коул се наведе напред и погледна адвоката на Ерика.

— Ще ни трябват няколко минути — каза инспекторът.

Двамата с Джесика излязоха и затвориха след себе си тежката врата, после отидоха в съседната стая, където държаха свидетели и такива, които чакаха да им прочетат правата. Усетиха задуха още щом прекрачиха прага. Климатичната инсталация още не беше оправена; в стаята за разпити имаше вентилатори, но не и тук.

— Какво мислите? — попита Джесика.

— Няма да получи онова, което иска, каквото и да си мисли, че знае. Ако знаеше кой е отвлякъл госпожа Джонсън, защо и къде е тя, жива или мъртва, тогава кралската прокуратура можеше да преговаря с нея. А тя уж знае само кой е уредил отвличането и дори не иска да ни каже от кого го е научила. Май гледа прекалено много американски филми. Тези неща не стават така.

— Ще говорите ли с шефа на участъка? — попита Джесика.

— Да, нека първо да кажем, че няма никакъв шанс, и да видим дали ще добави нещо. Не знам какво си въобразява адвокатът.

Двамата се върнаха в стаята за разпити и седнаха.

— Мисля, че е станало някакво недоразумение — каза Джесика. — Ако в съда си признаете за обирите, ще ви осъдят. Ние можем просто да кажем на прокуратурата, че сте били много услужлива. Не сме убедени, че разполагате с някаква полезна информация. Дори да знаехте къде е госпожа Джонсън или кой я е отвлякъл, пак не можем да свалим обвиненията. Тези неща не стават така.

Жената сведе поглед към масата, после се почеса по главата.

— И той така ми каза — кимна към адвоката си.

Джесика погледна към Коул, но преди някой от двамата да каже нещо, Ерика продължи тихо:

 

— Мъжът го е направил.

— Моля? — попита Джесика.

— Мъжът искал да се отърве от нея. Онзи, дето все го дават по телевизията. Платил е на някой да се отърве от нея. Има си друга.

— Кой ви каза?

— Не казвам. Това е, друго не знам. — Ерика погледна към адвоката си. — Сега мога ли да се връщам долу?

Ерика отказа да сподели нещо повече и след като я върнаха в килията, Коул се обади на Рейнолдс и Корниш и им разказа. Не можеха да използват информацията като доказателство, но поне заподозряната им я беше съобщила доброволно. Не бяха обещали нищо, така че тя нямаше причина да лъже.

Джесика знаеше, че дискретно са проверили възможността самият депутат да е замесен, но не са открили нищо. Едно евентуално разследване би било деликатно, защото щеше да им трябва разрешително да прегледат банковите сметки, данните от телефонните компании и електронната поща; за момента още не се беше стигнало дотам. Дори да се сдобиеха с всичко това, не разчитаха политикът да е бил толкова небрежен, че да остави следи. Коул каза, че ще пита Ейлсбъри, началника на участъка, какво мисли по въпроса, но дори тази задача беше сложна, защото Ейлсбъри и Джордж Джонсън явно бяха приятели. Засега най-важното беше да открият червения микробус, паркиран пред портала в деня на изчезването на госпожа Джонсън. Рейнолдс каза, че имат предположения относно марката и модела и ще ги съобщят на медиите, но опитите да намерят колата чрез архивите на Кралските пощи засега са неуспешни, тъй като данните в някои клонове са по-оскъдни. В крайна сметка инспекторът беше прав — наистина бяха в трудно положение.

* * *

На следващата сутрин Джесика трябваше да отиде в училището за Деня на професионалната ориентация. Предната вечер беше разбрала, че се налага да говори пред децата — де да го беше научила преди няколко седмици.

Този ден часовете в училището започваха по-късно и точно преди да тръгне натам, от рецепцията съобщиха, че съдът е постановил Ерика и Джордан да останат в ареста. Адвокатите им не бяха възразили срещу решението, което означаваше, че няма да го обжалват.

През това време полицаите бяха приели, че едва ли някой от двамата е подхвърлил ръцете. Освен парите от първия обир в дома им не беше намерено нищо подозрително, нито имаха основание да смятат, че двамата са свързани с изчезналите. Джесика остави Роуландс да търси колкото може повече информация за всеки от стотината випускници в списъка. Вече бяха събрали основните данни като настоящ адрес, но им трябваха и други.

Училището не беше далеч от участъка и Джесика реши да отиде пеша, за да може по пътя да помисли какво ще говори. В града в Кумбрия, където беше израснала, имаше две начални училища. Половината деца ходеха в едното, останалите — в другото. Това водеше до много оспорвани състезания в спортните дни, но понеже гимназията беше само една, накрая всички се озоваха заедно.

Джесика мина през училищните порти и отиде на рецепцията, където поискаха да видят документа за самоличност от съображения за сигурност. В ученическите дни нямаше такава процедура, нито пък висока метална ограда около училището. Кварталът не беше от най-безопасните, но далеч не беше толкова лош, колкото онези, за които пишеха във вестниците. Въпреки това на входа имаше врати-детектори за метал и маса, на която проверяваха съдържанието на чантите.

Рецепционистката най-накрая остави телефона си и върна на Джесика документа за самоличност. След няколко секунди се появи жена, която се движеше с някаква безкомпромисна бързина. Беше с къса черна коса и носеше яркозелена жилетка, която контрастираше с тъмносинята пола. Жената протегна ръка на Джесика и каза, че е заместник-директор на училището, после я поведе по стълбите към учителската стая. Вътре се носеше аромат на кафе. Джесика седна на един нисък стол с тапицирана облегалка и отказа чаша чай или кафе.

След като си направи чай, заместник-директорката седна срещу нея и се зае да обяснява:

— Учениците, с които ще разговаряте, са в шести клас и им остават само няколко седмици в това училище. През септември започват гимназия. Всички са на десет или единайсет години, така че няма да ви създават много проблеми. Те са на такава възраст, че ще ви слушат най-много пет-десет минути, но поне още не са им се разбушували хормоните.

— Защо са тези детектори долу? — попита Джесика.

— Такива са времената — сви рамене жената. — Преди година и половина един петокласник внесе в училището нож и заплаши друго дете. Не мисля, че въобще си даваше сметка какво може да стане. Управниците решиха на влизане учениците да минават през метален детектор и се налага да плащаме на охранители.

— Това е просто… нередно — каза Джесика, имайки предвид цялата ситуация, а не факта, че са сложили детектори, но учителката я разбра.

— Напълно съм съгласна с вас, но се налага. След няколко години навсякъде ще е така.

— Каква е програмата за днес?

Заместник-директорката отпи глътка чай и продължи:

— Организирали сме тази и следващата седмица всеки ден да ни посещава представител на различна професия. Учениците са около четирийсет. Просто им поговорете за работата си няколко минути. Те са сравнително малки, така че им спестете някои неща. Вчера идва пожарникар, утре чакаме журналист, вдругиден — местен писател. Другата седмица ще идват лекар и готвач. Идеята не е да ги накараме да си изберат професия, а по-скоро да разберат какво им харесва. Скоро ще трябва да решат върху кои предмети да съсредоточат усилията си и искаме да им дадем храна за размисъл през лятото.

— Идеята всъщност не е никак лоша. Когато завърших, нямах представа какво искам да работя.

— Вече втора година организираме тези посещения. Сигурна ли сте, че не искате кафе?

— Нямате ли нещо по-силно?

Жената явно не схвана шегата и се смути:

— Ъ-ъ, не…

— Съжалявам, само се пошегувах. Често шокирам хората, които не са свикнали с мен. Пия само когато ме чака шофиране или работа с тежки машини. — На лицето на жената отново се изписа объркване. — Мамка му, извинете! Когато съм притеснена, правя кофти шеги… и, ъ-ъ, ругая.

Жената, изглежда, не се впечатли много.

— Проблем ли ще е да не го правите, когато ви заведа при децата?

— Не, съжалявам. Просто съм нервна. Не контактувам много с деца.

— Всичко ще е наред. Хапят само в края на седмицата.

Този път беше ред на Джесика да се притесни.

— Съжалявам. Понякога и аз правя неуместни шеги — каза заместник-директорката.

След няколко минути жената стана и поведе Джесика по коридора към една празна класна стая. Височината на бюрата и столовете я изненада, въпреки че не би трябвало. Около всяко бюро имаше четири стола, които сякаш едва стигаха до коляното. Цялата стая беше като напръскана с цвят — измервателни скали, рисунки и огромни снимки на замъци. Там, където се събираха две от стените, имаше ниски секции с шарени книги, а подът в ъгъла беше застлан с мокет.

— За беседата с вас ще съберем два класа — каза учителката. — Вие си изберете дали ще говорите права или седнала. Ако искате, ще ви донеса стол.

— Ще стоя права. Макар че тези малки столчета много ми харесват. Ще взема да сложа едно в стаята за разпити само за да обърква хората.

Този път педагожката разбра, че тя се шегува, и се засмя.

— Пригответе се, ако искате, а аз ще отида да доведа децата.

Джесика изключи звука на телефона си и заразглежда детските творби по стените. Имаше изложени ръкописни текстове на учениците и Джесика трябваше да признае, че почти всички пишеха по-добре от нея. Понеже възлагаше някои задачи на подчинените си и вършеше повечето работа на компютър, рядко се налагаше да записва нещо на ръка. Ако все пак се наложеше, резултатът беше нечетлива драсканица. Запита се дали децата си дават сметка, че след като приключат с образованието, рядко ще ползват химикалка.

Мислите бяха прекъснати от детска глъч. Тя се обърна и видя как през вратата прииждат деца. Някои носеха столове и когато всички се настаниха, стаята се оказа пълна. В дъното застанаха двама учители, а заместник-директорката излезе отпред и представи Джесика.

Учениците я поздравиха в един глас с едно напевно „До-бър ден, детек-тив Да-ниъл“, от което едва не я побиха тръпки. Опита се да им изложи нещата просто — как престъпникът може да бъде открит по пръстовите отпечатъци или кръвта, че могат да вземат разрешително да четат имейлите и есемесите на другите. Не искаше да навлиза прекалено навътре в материята, някои аспекти на работата определено не бяха за детски уши. След това премина на по-обичайни неща като обажданията на спешен номер 999 и така нататък.

Когато децата започнаха да гледат стените вместо в нея, Джесика разбра, че е време да спре да им обяснява и да ги остави да задават въпроси. Очакваше учениците да вдигнат ръце, но първото запитване дойде от заместник-директорката:

— Защо решихте да станете детектив?

Джесика се почувства като обект на някоя скучна статия в списание, но обясни, че никога не е имала такава амбиция и е кандидатствала в полицията, защото не е знаела какво иска да прави. Първо започнала като униформен полицай, после беше решила да расте нагоре. Знаеше, че с това не отговаря на въпроса, но с по-добро обяснение не разполагаше.

След това последваха хаотичните и забавни въпроси на децата. Първият — „Случвало ли ви се е да застреляте някого?“ — накара някои да се закискат, за което една от учителките отправи към Джесика едно безмълвно „Извинете“. Джесика нямаше против да отговори на въпроса и сама едва сдържа усмивката си. Каза на момчето, че не е застрелвала никого, защото не носи оръжие; затова си има специални въоръжени отряди. Оттам неизбежно се стигна до следващия въпрос — „Искало ли ви се е да застреляте някого?“.

Известно време децата продължиха да питат за огнестрелните оръжия. Въпреки детекторите на входа не се стигна до конфузна ситуация — във въпросите не личеше злонамереност, децата просто питаха за онова, което вече бяха виждали по телевизията. Едно искаше да знае коя е най-високата скорост, с която е карала, друго — дали познавала бащата на еди-кого си, който бил в затвора. И редица други неочаквани за Джесика въпроси.

Най-много я сепна последният въпрос. Едно момиче в дъното на стаята я попита как може човек да се измъкне, ако е извършил престъпление. Може би ставаше дума просто за кражба на сладки неща от някой магазин, но тъй или иначе Джесика не можеше да не отговори на въпроса.

— Винаги те хващат — каза тя, без сама да си вярва, но поне се надяваше така да разубеди някое дете от извършването на престъпление на такава крехка възраст.

Накрая децата отидоха на обяд, учителите благодариха на Джесика и тя пое към участъка.

Последният въпрос се загнезди в съзнанието, защото знаеше отговора. Ако си извършил престъпление и искаш да се измъкнеш, най-добре да накараш хората да мислят, че го е направил някой друг. Ако Джордж Джонсън беше уредил жена му да изчезне, трябваше да им подхвърли улики, които да ги насочат по грешен път, вместо да не оставя никакви. В нейното разследване всичко се въртеше около жената в черно още от първия ден и тя се запита дали проблемът не е именно в това? Подхвърлянето на ръцете на обществени места не беше случайно и онзи, който стоеше зад всичко това, сякаш искаше тя да сглоби пъзела. Помахването пред камерата определено показваше, че има елемент на перчене, но цялостната логика убягваше на Джесика.

По пътя тя се сети, че звукът на телефона още е изключен. Извади го от джоба си и видя, че има съобщение от Роуландс.

„Обади ми се, спешно е.“

Джесика го избра, а той вдигна още на първото позвъняване.

— Джес, връщаш ли се вече?

— Да, идвам пеша. След пет минути ще съм там.

— Добре ли си?

— Да, защо питаш?

— Пратили са ти още един пръст.