Кери Уилкинсън
Жената в черно (29)

29.

Когато довърши разказа си, Стивън плачеше. Джесика рядко беше изпитвала такова гадене. Освен това беше бясна.

— Значи просто си стоял и си гледал? — попита тя с едва сдържан гняв.

Изи Дайъмънд беше готова да се разплаче.

— Опитах се да не гледам — сви рамене Стивън.

— О, това оправя нещата! Оставил си двама мъже да нападнат невинно момиче, но понеже през това време си зяпал пода, всичко е наред.

Джесика рядко избухваше на разпит, но този път не можа да се овладее. Отначало не смяташе, че Стивън е замесен в рязането на ръцете, но сега пред тях стоеше човек с мотив. Рязането на ръце беше ефикасен начин да покажеш на хората да не посягат на другите. Сега беше ясно и защо крайниците са били оставени на обществени места — горката жена искаше полицията да научи какво са сторили тези мъже.

Усети, че прибързва със заключенията, но се зачуди дали извършителят е Сам или някой неин познат. Макар че желаеше успех на жената, част от нея все пак разсъждаваше разумно, като полицай. Опита се да се успокои. Стивън плачеше мълчаливо.

— Знаеш ли фамилията?

— На Сам ли?

— На кой друг?

— Съжалявам, не си спомням. Опитах се да забравя всичко.

— Пазиш ли някакви снимки или други неща от почивката?

— Мисля, че имам само копие от същата снимка, която имате и вие, нищо друго — каза с подсмърчане Стивън. — След като се върнахме, никой не говореше за това. Все едно никога не се беше случвало. Другите повече не ги видях, само Бари.

— Можеш ли да опишеш Сам?

Джейкъб им даде неясно описание на момиче с руса коса и кафяви очи. Джесика каза, че ще му уреди среща с човек, който да създаде компютърен образ на базата на описанието, но не вярваше това да им помогне много.

— Според вас в опасност ли съм? — попита той.

Джесика си наложи да не изрича онова, което си мислеше: „Би трябвало“.

— Не знам, възможно е — отвърна професионално. — Може да уредим някой да дойде тук да те пази.

— А жена ми и децата ми?

— Какво за тях? И тях ще ги пазим.

— Тогава ще се наложи да им кажа защо ни пазят — каза уплашено Стивън с разширени насълзени очи.

— Ти си решаваш.

— Не може ли да сложите някого… не знам, цивилен, или пък да го настаните някъде наблизо?

— Не става така — каза Джесика. — Човекът ще трябва да те следва навсякъде. Ако искаш закрила, ще питам и ще видя какво може да се уреди. Ти решаваш дали ще обясниш на жена си.

Мъжът кимна унило.

— Загазил ли съм? — попита.

Джесика стана, Изи също.

— Не знам, ще се свържем пак с теб. Сега трябва да се връщаме в Манчестър, но ти оставям своя визитка. Обади ми се, ако искаш да питам дали могат да ти пратят полицай да те пази.

* * *

Пътуването на връщане беше много по-кратко, защото магистралата беше разчистена. Двете жени почти не говориха. Въпреки онова, което беше казала на Стивън — че по-късно ще му съобщи дали е загазил, — Джесика знаеше, че вероятно няма да бъде подведен под отговорност. Щеше да провери архивите, но освен ако престъплението не е било докладвано във Фалираки, нямаше да намери нищо. Реално погледнато, без жертвата или официална жалба разполагаха единствено с неговото признание на очевидец. Джесика обаче не искаше да му го казва веднага. Освен това се съмняваше, че той ще поиска закрила, защото не желаеше жена му и децата му да разберат. Ако имаше и най-малкото съмнение, че семейството му е в опасност, щеше да направи всичко възможно да му уреди защита, все едно какво искаше той. Досега обаче никой, освен четиримата мъже не беше пострадал.

Джесика си спомни за срещата си с Джейкъб и за наглия начин, по който ги беше огледал с Изи. Тогава тя не му обърна внимание, но сега виждаше нещата в различна светлина и беше малко плашещо.

Когато се прибраха в участъка, двете отидоха направо при Коул и Джесика му предаде целия разказ на Стивън. Не беше лесно да решат какво да правят оттук нататък, защото не знаеха почти нищо за Сам. Дори да извикаха Стивън за официален разпит, тя не смяташе, че той ще им каже нещо повече. Можеше да се притесни, че го записват, и да не спомене всичко.

Детектив Дайъмънд отиде да види дали има нещо от полицията във Фалираки. Досега никой от тях не беше работил с гръцката полиция, но дори езикът да се окажеше проблем, щяха да ангажират преводач. Ако за престъплението е било докладвано, тамошната полиция щеше да разполага с пълното име на жената. През това време Джесика и Коул обсъдиха възможностите, които не бяха много. Стивън твърдеше, че жената е имала английски акцент, но полицията нямаше как да разбере от коя част на страната е тя, защото престъплението беше станало в чужбина. Не можеха въз основа на едно малко име да започнат национална медийна кампания „Да са ви изнасилили преди единайсет години във Фалираки?“.

Джесика реши да посети отново семействата на жертвите, за да види дали не са намерили други снимки от почивката. Поради естеството на случката едва ли мъжете си бяха оставили нещо за спомен. Най-големи шансове имаше с Вики Барнс, която пазеше всичко, свързано със сина. По думите на Стивън Люис също беше очевидец на станалото, но едва ли беше разказал на майка си за него. А можеше и да е донесъл снимки от пътуването, но Вики да ги беше скрила.

Джесика слезе на главния етаж, където работеха Дайъмънд и Роуландс. Обикновено се шегуваше с тях, но не и този път. Колежката явно беше разказала всичко на Дейв и двамата работеха тихо и съсредоточено.

— Какво става? — попита Джесика.

— Само дето челна стойка не направих, за да се свържа с подходящия човек — каза раздразнено Изи, — но поне шефът на полицията на Родос говори добре английски. Той провери какви престъпления са докладвани преди единайсет години, но никое не съответства на нашия случай. Станали са няколко изнасилвания и всякакви други престъпления, свързани с насилие, но заловените са били глобени и депортирани, а повечето са останали неразкрити, защото хората са си заминали. Човекът прегледа случаите на изнасилване, но никой не е докладван от жена на име Сам, нито е станал при обстоятелствата, които описа Стивън.

Джесика седна в края на бюрото им.

— Мамка му! — изруга тя.

Роуландс вдигна очи към нея.

— Проверих всички заповеди за арест, които гръцката полиция е предала на нашата, но не намерих нищо. Явно нападението така и не е било докладвано. Няма как да разберем фамилията.

Джесика стана.

— Говорих с туроператорите, но те не пазят данни от толкова отдавна.

— Какво ще правим тогава? — попита Роуландс.

— С теб ще отидем пак при Вики Барнс — може да е намерила нещо. — Може Люис да има снимки от ваканцията или да си е водил дневник. Ако не намерим нищо там, ще търсим в къщата на Маркс. — Джесика погледна към Изи. — Мога ли да те помоля да свършиш нещо?

— Какво ти трябва?

— Няма да е приятно.

— Казвай.

— Вземи един полицай и проверете всички нерешени случаи на изнасилване през последните тринайсет години или там някъде. Виж дали Джейкъб Крисп не отговаря на някое от описанията. Ако на местопрестъплението е имало следи от ДНК, щяхме да получим съвпадение с пробата от ръката, затова търсете случаи без намерена ДНК. Ако това, което ни каза Стивън, е вярно, Крисп може да има криминално досие. Намерите ли нещо, ще покажем на жертвите негова снимка. Ако се окаже, че е виновен, те поне ще могат да приключат с това и да обърнат нова страница.

* * *

Джесика остави Роуландс да кара. Изглеждаше логично да посетят първо Чарли Маркс вместо Вики Барнс, но щеше да отнеме много време да преровят всички боклуци в къщата му, пък и той беше обещал сам да го направи. Вики явно се беше заела със същата задача, но Джесика не беше сигурна, че тя знае какво да търси. Джесика още беше разстроена от откритията и двамата пътуваха в мълчание. Идеята Изи да провери нерешените случаи дойде спонтанно, но ако Джейкъб наистина беше такъв злодей, какъвто го описваше Стивън, едва ли би се задоволил с едно нападение. По-нататък щяха да проверят и миналото на Бари, но пък той беше загинал преди няколко години, което означаваше, че е имал по-малко време да се забърка в нещо такова.

Джесика се беше обадила на Вики Барнс да я предупреди, че ще отидат, и жената отвърна, че няма проблем. Вики ги покани вътре и каза, че вече е сложила чайника на котлона. И Роуландс като Джесика се смути при вида на светилището, което Вики беше направила за сина си. Докато жената беше в кухнята, двамата си шепнеха в дневната.

— Много е странно — каза тихо Роуландс, докато оглеждаше снимките.

— Необичайно е, но тя е майка, която много обича сина си.

— Аз щях да се уплаша, ако моята майка държеше такива неща в моя чест.

При други обстоятелства Джесика щеше да му каже, че дори майка му нямаше как да хареса физиономия като неговата, но сега не беше в настроение.

— Въобще не бих искала да съм приятелка на сина. Нищо чудно, че е имало сблъсък между майката и Дженюари.

— Да, ама че гадост.

Вики влезе в стаята с поднос, върху който имаше чаша чай за нея и две с вода за тях.

— Прегледах снимките, както ме помолихте — обясни жената. — Не намерих други на Люис с онези момчета, иначе щях да ви се обадя.

Жената се настани на същото кресло като предишния път. Двамата детективи, седнали на дивана, се наведоха напред.

— Освен снимките на Люис пазите ли такива на приятелите му? — попита Джесика.

— Да, но не и на двамата, за които питахте.

— Ами на Едуард Маркс? Той е бил в отбора по ръгби на Люис. Имате ли негови?

— На отбора по ръгби?

— Каквито и да е, например други от същата ваканция.

Вики се смръщи замислено.

— Имаше няколко, но повечето са на Люис… — Жената отпи голяма глътка чай и се изправи. — Всичко е горе. Качете се с мен, ако искате.

Двамата детективи станаха и я последваха нагоре по стълбите. И тук по стените висяха снимки и удостоверения на Люис. Когато Вики ги въведе в спалнята, Роуландс ахна.

— Харесва ли ви? — попита го Вики. — Всичко си е така, както той го остави.

Стаята приличаше на тийнейджърска. По стените имаше плакати на момичета и футболисти, виждаха се няколко играчки, а завивката на леглото беше със стар анимационен герой. Джесика вдигна презрително очи, защото знаеше, че това е стаята мечта на Роуландс.

— Страхотна е — каза той.

Вики клекна и извади изпод леглото два големи кашона.

— Това е всичко, което пазя. Някои неща може да сте ги виждали по стените, защото непрекъснато ги сменям. В първата е всичко от раждането му до осемнайсетата му година, във втората — оттогава досега.

В кашоните имаше купчини албуми, както и малки портфейли, в които вероятно имаше неподредени снимки.

— Разпечатах и снимките от цифровия му апарат, и от телефона му — продължи Вики. — Може да има някои и на компютъра в апартамента му; аз знам само за тези.

Когато жената спомена апартамента, Джесика се притесни, че може да последва още една проповед срещу Дженюари, затова смени темата:

— Във Фалираки Люис е бил почти на деветнайсет. В коя кутия да търсим?

— О, всичко е подредено в хронологичен ред, лесно ще ги намерим.

Жената седна на ръба на леглото, взе няколко албума, прегледа ги и ги върна в кашона, след което взе други. След по-малко от минута подаде на Джесика малък албум, а на Роуландс — портфейл.

— Всичко е тук. Завчера, след като говорихме, потърсих снимки на другите двама, но не намерих; повечето са на Люис. Спомням си ги, защото това беше първото му пътуване в чужбина без мен. Не го пусках, но той много настоява и накрая му разреших да отиде, но да снима всичко.

Джесика се зае с албума, а Роуландс седна на леглото и взе да вади снимките една по една. Вики се оказа права. Всички снимки в албума бяха на Люис — седнал край басейна, на плажа или в някой бар. На повечето си личеше, че се усмихва насила. На някои присъстваха Ед и Матю, но не и Бари, Джейкъб или Стивън.

Джесика обърна внимание и на онова, което беше на заден план, но не намери нищо. Роуландс беше прегледал две трети от своята купчина, когато вдигна една снимка.

— Джес.

Извън участъка се обръщаше към нея на малко име само когато не бяха на служба. Джесика не се смути; по тона му личеше, че е попаднал на нещо. Отиде до леглото и взе снимката от ръката му. На нея се виждаха двама широко усмихнати младежи, вдигнали чаши, сякаш поздравяваха онзи, който ги снимаше. Единият беше Ед Маркс, а до него стоеше млада руса жена с кафяви очи.