Кери Уилкинсън
Жената в черно (2)

2.

Джесика зачака някой от колегите пред нея да вземе думата. Стоеше заедно с инспектор Рейнолдс и главен инспектор Коул на малък подиум в сутерена на полицейско управление „Лонгсайт“. На огромно бяло табло зад тримата беше показана увеличена снимка на намерената ръка, както и кадри от видеоматериалите, които тя беше прегледала. Пред тях стояха отбрани полицаи, някои униформени, и други членове на Отдела по криминални разследвания.

Джесика много уважаваше Коул. С предишните двама главни инспектори беше имала разногласия, а с Джак Коул беше работила в тясно сътрудничество, докато той беше само инспектор. Коул често я беше покривал и тя му имаше пълно доверие. След повишението му я притесняваше единствено това, че той я познава твърде добре. Докато беше инспектор, даваше известна свобода на действие, но сега, когато носеше по-голяма отговорност, нещата можеха да се променят.

Именно Коул откри брифинга:

— Знам, че след вчерашната находка имаме сериозна работа, но първо бих искал да приветствам новия член на екипа ни. — Той даде знак на една жена в предните редици да се качи на подиума. Това беше първият работен ден на новата служителка, макар че Джесика вече се беше запознала с нея миналата седмица.

— Моментът не е особено подходящ — продължи Коул, — но Луиз Корниш ще заеме мястото, освободено от детектив Рейнолдс. Тя е нова, така че дръжте се добре с нея. Вече я информирах кои от вас са черните овце. — Той посочи двама полицаи насред смеха, одобрителните възгласи и подвикванията.

Джесика знаеше, че Корниш е поискала да бъде преместена от предишния си пост някъде в Централна Англия, че е омъжена и има деца. Жената беше на четирийсет и няколко години, с къса кестенява коса, пригладена назад. Ако трябваше да я опише с една дума, щеше да е „мамче“. Луиз изглеждаше сякаш не е успяла да свали всички килограми, натрупани през бременността.

След като виковете утихнаха, Коул продължи:

— С времето ще опознаете детектив Корниш, а сега да минем нататък. Вчера сутринта в Пикадили Гардънс е намерена отрязана ръка. — Той посочи назад към увеличените кадри от камерите. — Това са най-добрите ни изображения на онзи, който я е оставил. Доколкото може да се види, става дума за бяла жена, висока около метър и шейсет пет. Нямаме по-ясни снимки, не можем да се опрем на кой знае какво.

Коул погледна Джесика и вдигна вежди, за да покаже, че е неин ред да говори. Тя обясни, че по всяка вероятност човекът е избрал мястото нарочно и е местен, тъй като явно познава разположението на камерите.

След това думата взе инспектор Рейнолдс:

— Вчера се постарахме да направим списък на жертвите в страната, открити без ръка. Не са много и намерената дясната ръка не съответства на никое от телата. Така минахме на списъка с изчезнали хора. Както може да се очаква, той е доста дълъг, дори да вземем само местните, но лабораторните резултати от вчера ни помогнаха да ограничим търсенето. Вече знаем, че ръката е на мъж на двайсет и пет — трийсет години. Има признаци, че ръката е била замразявана, но друго за притежателя не знаем. През последните дванайсет месеца в региона са обявени за изчезнали близо шейсет мъже на възраст между двайсет и пет и трийсет и пет години. Единственият начин да проверим дали ръката е на някого от тях е да се свържем със семействата им и да искаме ДНК-проба. Това не е много практично и ще погълне много ресурси, затова първо ще се обърнем към медиите.

Коул отново взе думата. Докато говореше, се разхождаше пред останалите полицаи.

— Днес или утре очакваме резултати и от други лабораторни тестове. На кадрите от камерите се вижда, че човекът, оставил ръката, носи ръкавици, така че не можем да разчитаме на отпечатъци. Явно мястото е било избрано предварително, така че едва ли ще намерим улики, които да дадем на криминалистите. Както каза инспектор Рейнолдс, за момента нямаме достатъчно ресурси да се свържем със семействата на всички изчезнали. Вероятността от съвпадение и без това не е голяма, защото не е сигурно, че ръката е на местен човек. Засега ще разпространим снимките в медиите и ще поискаме да ни дадат едно рамо, или по-точно ръка…

Прекъсна го смехът на полицаите пред него.

— Добре, добре — повиши глас той. — Знаете какво имам предвид. Вярно, че образът на снимките е неясен, но някой може да разпознае детайл от облеклото. Вече се свързах с Би Би Си; местните обедни новини ще съобщят за находката. В момента пресслужбата подготвя официално съобщение до останалите институции.

Коул погледна към Джесика и Рейнолдс, за да види дали ще добавят нещо. Явно нямаха, затова той продължи:

— Някакви предложения?

Идеите по време на такива брифинги бяха насочили полицията по някои от най-благодатните следи; Джесика знаеше това от опит. Някои старши полицаи предпочитаха подчинените им да споделят идеите си с тях насаме, за да могат след това да си припишат отчасти заслугата, но Коул не беше от хората, които трупат ордени. В този случай всички изглеждаха еднакво объркани. Някои попитаха за липсващия от ръката пръст, други разсъждаваха на глас какво може да е станало с тялото — и дали жертвата е жива или не, — но в крайна сметка никой не знаеше нищо.

Когато всички изчерпаха идеите си, Коул нареди тишина.

— Искам да ви напомня за новата програма за социална ангажираност на полицията.

Чуха се вопли, към които Джесика едва се удържа да не се присъедини.

— Добре, успокойте се — продължи Коул. — Не убивайте вестоносеца, решението е на висшестоящите. Знам, че циркулират разни имейли, но лятото идва и трябва да се задействаме. Общо казано, идеята да се включим в някои местни проекти е, за да се покажем в по-добра светлина.

Последваха нови оплаквания, които главният инспектор се опита да надвика. Накрая се отказа, сложи ръце на кръста и зачака хората да се успокоят. Напомняше на Джесика на някогашния учител по география, който имаше навика да стои изправен и да чака да замълчат. Веднъж загубиха двайсет и пет минути от урока, докато той си стоеше отпред и ги гледаше гневно.

— Както казах — продължи Коул, след като приказките секнаха, — идеята е да покажем, че заемаме централно място в общността. Преди да започне лятната ваканция, ще присъстваме на два дни, посветени на професионалната ориентация, и ще разговаряме с учениците. Подготвя се и нещо като лятно празненство, на което ще имаме щанд и ще сме на разположение на хората да поговорят с нас. Освен това ще увеличим броя на общинските събрания, които провеждаме. Можете да се запишете като доброволци на листа пред офиса ми. Ако няма достатъчно желаещи, ще се наложи аз да посоча хора.

Отново изразиха недоволството си и Коул накрая избухна:

— Хайде, млъквайте всички. Следващият, който проговори, го назначавам за доброволец за всичко. Знам, че не е идеалното решение, но предвид репутацията ни през последните години, идеята не ми се струва лоша. Сега спрете да мърморите и си чакайте задачите.

Джесика се сещаше за няколко материала в местната преса, които не представяха полицията в много ласкава светлина. Тя не смяташе да участва в обявените мероприятия, а май и другите не горяха от желание, съдейки по всеобщата апатия. Предвид поста обаче беше много вероятно Коул да я задължи. Не че Джесика беше против идеята, но не си падаше по контактите с широката публика, още по-малко ако трябва да действа като представител.

Главният инспектор раздели полицаите на екипи и ги прати да си вършат задачите. Джесика отиде да помогне в пресслужбата, но след като разговаря с две различни телевизии преди обедните им новинарски емисии, нещата замряха. Офисът беше на приземния етаж, близо до столовата. Когато преди две години се нанесе там, в него работеше Рейнолдс. Преди два месеца, когато го повишиха, той се премести в собствен кабинет и предишният, доста голям, остана изцяло на нейно разположение.

Когато влезе, завари детектив Корниш на мястото на Рейнолдс, близо до вратата. Бюрото на Джесика беше в дъното. Както обикновено, вещите бяха пръснати по пода, върху шкафчетата и бюрото. Разпиляността беше всеизвестна в управлението и чест повод за подбив.

Жената пишеше на клавиатурата, но щом Джесика отвори вратата, веднага стана и подаде ръка.

— Здравейте, вие сте детектив Даниел, нали? — попита бързо тя. — Главният инспектор ми каза, че това е новото ми работно място и бюрото е свободно. Надявам се, че нямате нищо против.

— Нямам, само че ме наричайте Джес. Не си падам много по официалностите — каза Джесика, като стисна ръка.

Корниш вече беше оставила своя отпечатък в кабинета. На бюрото бяха наредени в идеални редици семейни снимки, а клавиатурата и мониторът бяха нагласени така, че да образуват прав ъгъл с ръба.

Този път жената носеше очила, но сега ги свали и ги сложи на бюрото.

— Чудесно. Приятно ми е, Джес. Аз съм Луиз.

Джесика отиде до бюрото си и избута купа папки встрани от клавиатурата, като гледаше да не паднат на земята, после седна.

— Тук невинаги е така стресово — обясни тя.

— Надявам се — засмя се Корниш. — Не се преместих тук, за да си живея спокойно, но определено не очаквах първият ми ден да е такъв.

Докато си местеше нещата по бюрото, без да гледа към колежката си, Джесика си даде сметка, че това може да изглежда обидно.

— Откъде идваш? — попита тя.

— Съпругът ми Джеймс е тукашен, но около десет години живяхме близо до Ковънтри — отговори другата жена, като я наблюдаваше внимателно. — Бях детектив в тамошното управление. От няколко години бащата на Джеймс е много болен. Със съпруга ми искаме двете ни деца да опознаят дядо си, преди състоянието му да се влоши още. Поисках да ме преместят преди повече от година, но отне доста време.

— На колко са децата?

— На девет и на пет. Докато аз съм на работа, ги гледа Джеймс.

Джесика си даде сметка, че е направила неволна гримаса, защото Корниш веднага започна да се защитава:

— Той така реши…

— Съжалявам, не беше умишлено.

Явно подразнена, жената извърна поглед. Джесика се почувства зле. Реакцията беше неволна, но отстрани сигурно изглеждаше много обидна. Тя нямаше категорични убеждения относно отглеждането на децата, но не бяха много жените полицаи, чиито мъже си стоят вкъщи и гледат децата, докато те работят. Просто се беше оказала неподготвена за ситуацията. Луиз Корниш започна да пише нещо на клавиатурата си и Джесика нямаше какво да каже. Минали бяха само няколко минути от запознанството с новата колежка, а тя вече беше успяла да направи гаф.

Джесика се върна към работата си на компютъра — влезе в системата, отвори браузъра, после и няколко новинарски уебсайта. Вече бяха публикували кадъра с жената в черно и номера за връзка с полицията, което беше добър знак. Първите съобщения по телевизията трябваше да са излъчени преди около половин час.

Докато четеше, усети, че атмосферата в кабинета е напрегната; тишината се нарушаваше единствено от тракането на двете жени по клавиатурите, тук-там някое кликване на мишката и приглушения шум от дейността в останалата част на участъка.

Джесика излезе от системата и се изправи.

— Ако някой ме търси, ще съм в пресслужбата.

Детектив сержант Корниш кимна и промърмори нещо в знак на съгласие, а Джесика излезе и отиде на рецепцията.

В сутерена на сградата се намираха дискусионната зала, постовете за достъп до интернет за общо ползване и частни стаи на адвокати и други лица. На приземния етаж бяха разположени рецепцията и кабинетите на старшите полицейски служители. Кабинетът на Джесика и Луиз Корниш беше близо до столовата, а този на Рейнолдс — през няколко врати. На същия етаж бяха частните приемни, пресслужбата, отделът „Човешки ресурси“ и залата за пресконференции. На горните етажи се намираха кабинетът на Коул, стаи за командированите полицаи и голямо складово помещение.

Докато вървеше по коридора, чу как някаква жена говори високо на рецепцията. Това не беше изненада — поне веднъж на ден се случваше да дойде някой ядосан. Понякога роднина на арестуван искаше информация, друг път водеха пиян, който трябваше да бъде затворен в килия, докато изтрезнее. Джесика не можеше да чуе нищо конкретно, но трябваше да мине през рецепцията, за да стигне до пресслужбата.

Макар да избягваше погледа на служителя на рецепцията, той извика:

— Детектив Даниъл може да ви помогне.

Джесика му благодари саркастично с поглед и отиде при жената на рецепцията. Посетителката беше зачервена и изглеждаше едновременно разстроена и ядосана. Беше на около петдесет години, с прошарена кестенява коса до раменете, а дрехите изглеждаха твърде тесни за нейната фигура.

— Всичко наред ли е? — попита Джесика със слаба усмивка, надявайки се да я поуспокои.

— Опитвам се да накарам някой да ме изслуша — каза с въздишка жената. — След като видях обедните новини, дойдох направо тук. Знам коя е жената в черно.